Веско Лазаров
Люти лакърдии за благи врачани (28) (сборник)

ПРАЗНИЦИТЕ

Нека да оставим служителите на Темида и де се върнем към корена врачански!

Врачанинът уважава християнските празници, но не са му чужди и друговерските. От християнските празници е избрал няколко, които празнува типично по врачански. Един от тях е Голяма Богородица (28 август), който е известен с врачанските теферичи.

Ще си позволя с няколко думи да опиша, какво представлява един врачански теферич. Това е типичен врачански празник, който става във време, когато майката земя е дала всичко, трапезата е отрупана със зеленчуци, плодове, дини, любеници, грозде-ранозрейка и естествено домашна ракия и вино. Основно ястие е Богородишки кебап. Той се прави от агнешко или ярешко месо (сугарета). Рецептата му е следната:

На огъня се пекът чушки (големи и малки). Опечените чушки се обелват, цепят се на тънко и се поставят в голям глинен съд (негледжосан) с капак. В него предварително е нарязан кромид лук, малки парчета от сърмата и подправките чер пипер, чубрица, магданоз и други). Може да се сложат обелени печени червени домати. Месото се нарязва на късове (пряко на дължината на мускула), които се набучват на дрянов шиш. Последният се поставя над хубава жарава. Заостреният му края се опира на желязно конче, а другия се държи в ръката и непрекъснато се върти за да се опече месото равномерно и добре. Когато месото е опечено, се сваля от шиша с ръка пръстите трябва непременно да се оближат) и се поставя в глинения съд. Избърква се добре с чушките, лука и подправките. Глинения съд се заравя в пепелта непосредствено до огъня, за да бъде топъл.

Но кебап без врачанска турта е нищо. Туртата се замесва с квас. Добре измесена, тя се оставя да втаса. Докато втасва се подготвя подницата за печене. Тя представлява голям дебелостенен глинен съд, наподобяващ тепсия, обкован с желязна шина. За целта се запалва силен огън, встрани от който се поставя желязно конче. Единият край на подницата се опалва добре, а това се разбира по цвета й — тя става кафяво бяла. За проверка задължително се плюва върху нея и ако плюнката цвърчейки бяга, опалването е завършило. Втасалото тесто се размесва на дървен кръг с големина на подницата. Последната се снема от кончето, избърсва се с мокър парцал и суровата турта се слага в нея. Изпичането може да стане по два начина: под връшник и без връшник.

Когато е под връшник (железен похлупак, малко по-голям от подницата) той захлупва подницата, а върху него се поставя гореща пепел и жаравина.

Когато е без връшник, горната част на туртата се покрива с липови листа, които равномерно се засипват с гореща пепел и жаравина. Изпечената турта се изважда от подницата, изтупва се с овлажнен парцал и се увива в дебела кърпа „да си обиколи нивата.“

Ще си позволя да разкажа как съм запомнил врачански теферич на 28 август 1944 година и случката на другия ден.

На 24 януари 1944 година в 13,15 часа Враца бе бомбардирана. За няколко дни врачани се евакуираха по лозята. Нашето лозе се намираше в местността „Ветрен“ близо цо „Пиперката“. Къщата ни беше на пъпа на Ветренската могила и покрай нея минаваха всички врачани, чиито лозя бяха в „Лешкиното“, „Джамбазки връх“ и „Каров дол“.

За теферича възрастните се подготвяха старателно. Заклаха едно яре сугаре. Отделиха месото за кебапа, а от останалото направиха чорба и печено с картофи. Няколко авджии — Коло Бакърджията, свато Петър и Мито юначето тръгнаха сутринта да разходят палашите си и да ударят нещо. Щяха да идат в Каров дол до чичо Коцо (също авджия) и на връщане да вземат Цено Тасков от Джамбазки връх. Докато авджиите ловуваха, кебапа и туртата се печеха, а виното и ракията се студеха в дълбокия геран. Около обяд се чу кучешки лай. Пристигнаха палашите, а след тях и авджиите. Въпреки големите достойнства на палашите, заек не бяха вдигнали и стопаните им пристигнаха с пълни патрондаши и празни торби. Завързаха палашите, изпразниха пушките, сволиха патрондашите и ги закачиха на голямата круша, под която се стягаше богородишка софра. Извадиха гърнето с кебапа от огъня и го сложиха настрана. Насядаха на прляната и започнаха със студената ракия. Ние, децата седнахме на синията под навеса и очаквахме чорбата. В това време започнаха авджийските шеги и закачки. Потърпевш бе чичо Коцо, защото палаша му още не беше дошъл. Едни предполагаха, че е видял заек и се е уплашил, та ако се прибере да му баят от страх. Цено Тасков предложи като свърши теферича да направят хайка за палаша. В разгара на шегите се чу кучешки лай от към дюлите. Чичо Коцо каза:

— Това е Лишко ( така се казваше палаша му) и лае на заек.

— Лишко е видял Коло Заеко. По него лае, — шеговито рече Цено Тасков.

Още не изрекъл последните думи от дюлите излетя голям сив заек, а след него Лишко. Вързаните палаши се разлаяха, а авджиите скочиха за чифтетата. Настана една суматоха, в която заекът се втурна направо върху мястото, където бяха седнали авджиите. Блъсна гърнето с кебапа, паници, юзчета, шишето с ракия се разхвърчаха, а заекът-хала профуча като стрела и изчезна в корията.

Лишко се спря, погледна виновно чичо Коцо и започна да му ближе ръката, като че ли искаше прошка. Авджиите събраха какво бе останало от неначенатата трапеза и унило продължиха теферича. Всеки един от тях мислено се закле да отмъсти на сивия заек за поруганата авджииска чест.

* * *

В тези тежки военни години ние живеехме волни и свободни в своя детски мир. Тъмна сянка върху волните детски игри и свободен живот хвърляше страхът от шумкарите. Всички се страхувахме и всеки миг очаквахме да се срещнем с тях. Създадохме антишумкарска дружина. Целта на дружината беше охраната на могилата от шумкарски набези. Разузнаването ни бе доложило, че шумкарите нападат най-вече мандрите. В могилата всяка къща беше мандра, защото нямаше къща без кози, овци или крава. Производството не беше толкова, че да изпращаме на фронта за германците, но не знаехме какво знае разузнаването на шумкарите.

За тези срещи бяхме подготвени морално и най-вече материално. Всички момчета от най-малкото до най-голямото бяхме въоръжени. Носехме големи криваци и обезателно хладно оръжие — нож запасан на кръста. Ножовете на малките бяха дървени, а на по-големите разнообразни по вид и калибър. Всеки си хвалеше ножа, стоманата от която е направен, острието и големината му. Много често ножовете на по-малките ставаха за присмех и подигравки. Наред със забиването на ножовете в земята или в дърво играехме следната игра:

Собственикът на ножа го забиваше вертикално в земята. Някой от по-големите започваше да го прихваща с пръсти от основата на острието до края на дръжката. При това прихващане той наричаше — нож, ножага, корми жаба, стържи гащи, муши говно. Редът на наричане беше произволен и почти винаги ножовете на по-молките се квалифицираха като корми жаба, стържи гащи или муши говно.

Независимо от квалификацията всички ножове бяха готови за неравен бой с шумкарите. Юли, най-малкият от нас, запита дядо ни защо им казват шумкари.

— Вие толкова време ходите по корията и можахте ли да ги видите?

— Не, не сме.

— Те така умело се крият, че и под шумка да ги търсиш не можеш да ги намериш. За това им викаме шумкари.

Ще си позволя да разкажа как завърши последното участие в неравната битка на момчетата от нашата фамилия.

Един от чичовците ни работеше като полкови сарач в 35-ти пехотен полк. Много ни обичаше и ни майстореше каквото можеше. В деня на описания злополучен теферич той подари на всички момчета по един плетен кожен голяма радост, голуямо нещо! Никое момче от могилата нямаше такъв колан. Особено красиви бяха токите. Железни никелирани, с изобразен змей, от чиито ноздри излиза огън. Токата не изискваше дупки, а се затягаше само от опъна. С нетърпение дочакахме да се съмне, за да запашем ножовете на новите колани и да видим изненадата по лицата на другите момчета от могилата. След обилна закуска, запасали на новите колани ножовете, поехме със стоката за Дъбника. Радостта и гордостта ни, която предизвикваше завист у другите момчета, не трая дълго. Физиологичните нужди, даже и на такива с нови колани и блестящи токи са едни и същи. Дали от ярешкото печено, дали от прясното мляко, това и до ден днешен не се разбра, но стомасите ни започнаха да клокочат като вулкан. Лавата напираше да излезе. Един по един започнахме да се присвиваме и огъваме като тръстики. Стиснали кълки правехме отчаяни опити да разкопчаем коланите и свалим гащите. Но, уви! Колкото повече дърпахме коланите, толкова повече се затягаха. О, героичен миг! Въпреки отчаяната геройска съпротива лавата напъна и се стече по кълките ни. Само след секунда зехме позиция в Дъбника. Изтърсихме доколкото можахме лавата във водата, което дойде като десерт за рибата, защото, около нас за секунди стана гъмжило. Веднага събрахме стоката и поехме за дома. Най-напред пристигна най-големия, на които чичо ни му беше подарил войнишки брич. Яхнал коня той пристигна с напълнен брич а след него рояк мухи съблазнени от миризмата. Чичо ни още не бе разкопчал колана му, когато започнахме да пристигаме един по един с новите колани, ножовете на тях и мокри панталони, от които по кълките ни се стичаха ручейчета непокорна лава. Бързо бе сложен големия котел на огнището да се топли вода. Изкъпани и преоблечени след голямата битка, ние седнахме на софрата. Чичо ни обясни, че коланът се разкопчава не като се тегли, а напротив като се разхлабва и се изтегли буренцето. Разбрахме грешката си, но беше много късно. Противошумкарската дружина беше изкарана за известно време от строя. Това бе разбрано и от съветското командване, което спокойно след няколко дена отвори война на България и я окупира. Три или четири дена след това ветренските шумкари завзеха властта. Вече не бяха шумкари, а народни партизани.

И досега не мога да си обясня някои неща. На 9-ти септември, а и след него се явиха толкова много шумкари, че Стара планина не може да ги скрие, камо ли Ветренската могила. В крайна сметка дядо ни е бил прав. Те са били под всяка шумка и шумкар. Сядам да пиша сценарии за нов филм, ама не „На всеки километър“, а „Под всяка шумка и шумкар“. Чудя се кой ще изпълнява главната роля, защото Ламбо остаря. В песента ще се пее „Ние сме под всяка шумка!“.