Веско Лазаров
Люти лакърдии за благи врачани (14) (сборник)

ГОЛЕМАТА ДУМА

Като махленски арбитър последната дума беше негова. Винаги започваше с „Шъ кажа големата дума!“

В славните години на колективизацията агитатори под път и над път обясняваха колко хубаво нещо е колективизацията. Няма синури, нито братоубийствени вражди, малки дръгливи кравички и магарета да орат. Агрономи ще казват какво, къде и кога да се сее и сади. Трактори и комбайни ще пеят по родната шир, така както е във Великата страна на съветите. Тогава на мода беше филма „Кубански казаци“.

На едно събрание в махалата агитатор от ОК на БКП описвал прелестите на колективизацията. При точка „Разни“ започнали изказванията, въпроси и дебати. Когато почти всичко било казано, Големата дума сам си взел думата.

— Я сакам да си кажа големата дума! Другарю, т’ва дек го разправяш а много убаво. Също като на кино. Ама ние немаме нужда некой да ни казва кога да сеем и садим. Ния си знааме. Я знъм още от дедо си. Он си смъкнеше патурите и седнеше на земята. Не е ли му студено на гъзо, значи а време да садим картофите. Т’ва дек ни го разправаш а мижи да та лажем! Колко произведем русняците шъ го опапат, Я…

При тези думи агитаторът скочил и гневно го прекъснал:

— Другарю, това са вражески изказвания! Великият Съветски съюз е необятна страна и не е опрела ние да я храним. Тя ще ни храни! — казал агитаторът и си седнал.

— Прав си, другарю! Ама я шъ ти кажа нещо. Оньо ден отидооме със Стефан Стамболията да ми изоре нивата с неговите волове. Орааме, орааме и он м’ги даде почивка, а ния отидооме на кладенецо за пресна вода. Напълнииме бъклето и тръгнааме към колата да апнем к’во Бог дал. Кога отидооме единио вол беше съдрал торбето с лебо и дояждаше последнио комат. Я шъ та питам теб, воло наяде ли съ? Не е! Ама ния гладувааме ли? Гладувааме!

Големата дума стана кулак. Взеха мун нивицата и понеже не искаше да влезе в ТКЗС-то я замениха с такава в каменната кариера. Комунистическата закалка получи в битката с комарите на островния рай край Белене.