Софи Кинсела
Във вихъра на двайсетте (8)

Осма глава

Все още се намирам в шок, когато Сейди ме настига. Което става в средата на централното фоайе на сградата. Колкото повече преповтарям сцената от току-що случилото се в главата си, толкова по-сюрреалистична ми изглежда тя. Сейди се свърза с друг човек. И той наистина я чу! Не съм сигурна колко точно е чул, но очевидно достатъчно.

— Не е ли голям сладур? — промърморва замечтано пралеля ми. — Знаех си, че ще каже „да“!

— Какво по-точно стана там горе? — промърморвам, все още неспособна да повярвам случилото се. — Каква е тази работа с пищенето? Мислех, че не можеш да разговаряш с никого другиго, освен с мен!

— Да, разговорите са невъзможни — съгласява се тя. — Обаче забелязах, че когато издам наистина разтърсващ писък право в ухото на някого, повечето хора долавят нещо. Макар и смътно, разбира се. Но между нас казано, не е никак лесна работа.

— А правила ли си го и преди? Говорила ли си с някой друг човек?

Знам, че звуча нелепо, но не мога да не изпитам поне капчица ревност заради факта, че тя може да се свързва и с други хора. Все пак Сейди си е мой призрак! Лично мой!

— Ами, разменихме си няколко думи с кралицата — ей така, за забавление.

— Ти сериозно ли говориш?

— Може би — поглежда ме дяволито пралеля ми. — Но се отразява ужасно на гласните връзки. След известно време просто съм принудена да се откажа. — Покашля и разтрива гърлото си.

— А аз си мислех, че съм единственият човек, когото преследваш — не успявам да сдържа детинската си обида аз. — Мислех си, че съм специална за теб!

Сейди се замисля сериозно и след известно време отбелязва:

— Ти си единственият човек, с когото мога да осъществя моментална връзка. Само си помислям за теб и веднага съм при теб!

— Така ли? — Не мога да не се чувствам поласкана.

— Е, къде според теб ще ни заведе той? — поглежда ме Сейди с блеснали от възбуда очи. — Сигурно в „Савой“, нали? Обожавам хотел „Савой“!

Съзнанието ми е принудено да се върне автоматично към кашата, в която се забърках. Ама тя наистина ли смята, че тримата ще излезем на среща? Заедно? Това ще бъде най-странната среща на света — тройка с дух!

Окей, Лара! Само не се паникьосвай! Не губи разума си! Този човек надали ще ми се обади, за да ми определи среща. Най-вероятно ще скъса визитката ми и ще отдаде инцидента било на главоболието си, било на никотиновия си глад, било на нивата на стреса, на които е бил подложен напоследък, и аз никога повече няма да го видя. Изпълнена с далеч по-голяма самоувереност отпреди, аз се насочвам с широки крачки към изхода на сградата. Достатъчно се правих на хахо за днес! Крайно време е да свърша малко работа!

* * *

Веднага щом се появявам в офиса, грабвам телефона и се обаждам на Джийн. Междувременно се настанявам на въртящия се стол, отпускам се доволно и се подготвям да се насладя на момента.

— Джийн Савил — чува се от другия край на линията.

— Здравей, Джийн! — изричам с най-любезния си глас. — Обажда се Лара Лингтън. Отново във връзка с онази ваша политика на компанията, забраняваща присъствието на кучета на работното място, която, разбира се, аз напълно разбирам и приветствам. Не мога да не изкажа и съгласието си с вас по повод желанието ви да запазите офисите си като зона, свободна от животни. Просто исках да попитам защо това правило не важи за една ваша служителка — Джейн Френшю, стая 1416?

Ха!

Никога досега не бях чувала Джийн Савил да се гърчи като червей. Първоначално се опитва да отрича всичко. После прави хилав опит да ме преметне, че това се дължало на някакви обстоятелства и изобщо не можело да се смята за прецедент. Но само едно споменаване на думите „адвокати“ и „Европейската харта за правата на човека“ и тя се предава.

Става ясно, че Шърийн ще може да води своя Флаш на работа! Още утре ще впишат тази клауза в договора й и дори ще й осигурят специална кучешка кошничка! Затварям триумфално телефона и веднага набирам номера на Шърийн. Тя ще бъде на седмото небе! Най-сетне да харесам работата си!

И става още по-хубаво, когато чувам ахването на клиентката си по телефона.

— Сигурна съм, че в „Стърджис Къртис“ никой не би си направил този труд! — повтаря като в транс тя. — Ето това е разликата, когато работиш с по-малка компания!

— Бутикова! — поправям я аз. — Ние имаме личен подход към всеки отделен клиент! Можеш да ни препоръчаш на всичките си приятели!

— Непременно! Много съм впечатлена от работата ви! Между другото, как разбрахте за другото куче?

Кратко колебание от моя страна. Накрая отговарям тайнствено:

— Имаме си нашите начини и средства.

— Е, няма значение! Вие сте брилянтни!

Накрая затварям телефона с грейнало от щастие лице. Когато вдигам очи, забелязвам, че Кейт е вперила очи в мен, неспособна да повярва на онова, което току-що стана.

— Но ти как все пак разбра за другото куче? — пита накрая.

— Интуиция — свивам нехайно рамене.

— Да бе, интуиция! — обажда се подигравателно Сейди, която междувременно се носи из офиса ми. — Ти не притежаваш никаква интуиция! Всичко се дължи на мен! Би трябвало да кажеш: „Помогна ми моята пралеля Сейди, за което съм й изключително благодарна!“.

— Честно да ти кажа, Натали никога не би си направила труда да направи толкова много за едно куче! — отбелязва внезапно Кейт. — Никога! За нищо на света!

— Така ли? — Лицето ми помръква. Поглеждайки на цялата тази работа през очите на Натали, осъзнавам, че изглеждам леко непрофесионално. Може би дори и леко абсурдно, да похабя толкова време и усилия за едно куче. — Ами да спася положението — промърморвам унило. — И реших, че най-добрият начин да го направя, е като…

— Не, не ме разбра правилно! — прекъсва ме притеснено Кейт. — Казах го в хубавия смисъл на думата!

Толкова съм слисана, че направо не знам какво да кажа. Досега никой и никога не ми е казвал, че съм по-добра от Натали. В какъвто и да било смисъл на думата.

— Ще изляза в почивка за кафе, за да го отпразнуваме! — възкликва възторжено асистентката ми. — Ти искаш ли нещо?

— Няма нужда — усмихвам й се аз. — Не си длъжна да го правиш!

— Всъщност… — свежда сконфузено очи Кейт, — чувствам се леко гладна. Още не съм излизала на обяд и…

— Божичко! — възкликвам ужасена. — Ама върви, разбира се! Обядвай! Няма да умираш от глад, я!

Кейт скача на крака, удря си главата в едно отворено чекмедже, но нали подобни инциденти в нашия офис са си нещо нормално, изобщо не обръща внимание и грабва чантата си от близката полица. В мига, в който затваря вратата зад гърба си, Сейди вече е кацнала на бюрото ми.

— Е? — гледа ме в очакване тя.

— Какво?

— Ще му се обадиш ли?

— На кого?

— На него! — Привежда се над компютъра ми и ме поглежда многозначително. — На него!

— Имаш предвид Ед Някой си ли? Искаш аз да му звъня по телефона?! — Поглеждам я съжалително. — Ти имаш ли изобщо някаква представа как стават тези неща? Ако той иска да ми позвъни, ще ми позвъни. — Което няма да стане и след милион години, допълвам мислено.

Изтривам няколко имейла и написвам отговор на друг, след което отново вдигам очи. Сейди е кацнала на един от канцеларските шкафове и не откъсва очи от телефона. Когато ме забелязва, че я гледам, подскача, след което побързва да отклони поглед на другата страна.

— Кой сега е обсебен от мисълта за един мъж, а?! — не мога да се сдържа да не я подразня аз.

— Аз не съм обсебена — изрича с надменен тон тя.

— Да не мислиш, че като гледаш непрекъснато телефона, той ще позвъни, а?

Сейди ме изпепелява с поглед, обръща се и започва да разглежда шнура на щорите, сякаш се опитва да анализира всяка нишка в него. После се понася към отсрещния прозорец. А после пак се вторачва в телефона.

Мога да мина и без поболял се от любов призрак в офиса си, когато се опитвам да работя.

— Защо не излезеш да поразгледаш града? — предлагам й. — Би могла да отскочиш до сградата „Гъркин“ или до „Хародс“…

— Ходила съм в „Хародс“ — сбърчва неодобрително нос тя. — Днес изглежда много по-различно отпреди. Много особено.

Тъкмо се каня да й предложа да си направи дълга разходка из Хайд парк, когато мобилният ми започва да звъни.

Сейди светкавично се озовава до мен и с блеснали от нетърпение очи проследява погледа ми, който се свежда към дисплея.

— Той ли е? Той ли е?

— Непознат номер — свивам рамене. — Би могъл да бъде всеки.

— Той е! — възкликва щастливо тя. — Кажи му, че искаме да отидем в „Савой“ на коктейли!

— Ти луда ли си? За нищо на света няма да кажа подобно нещо!

— Това си е моята среща и искам да е в хотел „Савой“! — инатливо отсича пралеля ми.

— Затваряй си устата, иначе няма да вдигна!

Разменяме си гневни погледи, когато телефонът отново започва да звъни. После Сейди отстъпва неохотно с начупена физиономия.

— Ало? — казвам аз.

— С Лара ли говоря? — пита някаква жена, която не познавам.

— Не е той! — просъсквам аз на Сейди. Махвам й с ръка да се разкара, след което се връщам на телефона. — Да, Лара е. Кой се обажда?

— Казвам се Нина Мартин. Оставили сте съобщение за една огърлица. Купена на разпродажбата в старческия дом?

— О, да! — заставам нащрек аз. — Купили ли сте такава?

— Да, купих две. С черни перли и една червена. В добро състояние са. Мога да ви ги продам и двете, ако желаете. И без това възнамерявах да ги пусна по ибей…

— Не, благодаря — промърморвам аз. — Не са това, което търся. Все пак благодаря.

Изваждам списъка и задрасквам името на Нина Мартин под критичното око на пралеля си Сейди.

— Защо все още не си се обадила на всички от списъка? — пита обвинително тя.

— Тази вечер ще звънна на още няколко от хората. Обаче сега трябва да работя. — Когато виждам изражението й, допълвам: — Извинявай, но не мога да не работя!

От гърдите на Сейди се изтръгва дълбока въздишка, а после тя простенва:

— Цялото това чакане е адски непоносимо!

Мята се отново на бюрото ми и пак се вторачва в телефона. След секунда се изнася със свистене към прозореца, а после пак се връща на бюрото ми.

Няма начин да успея да свърша каквато и да било работа, докато тя ми свисти и въздиша на главата! Ще се наложи да бъда брутално искрена.

— Виж какво, Сейди — казвам, изчаквайки я да се обърне. — Става въпрос за Ед. Би трябвало да знаеш истината — той няма да се обади!

— Какво искаш да кажеш с това, че няма да се обади?! — срязва ме тя. — Разбира се, че ще се обади!

— Няма! — поклащам глава аз. — Няма начин той да тръгне да се обажда на някаква откачалка, която се е намърдала незаконно на брифинга му! Сто процента вече е изхвърлил визитката ми и е забравил за цялата тази история! Съжалявам, че трябва да ти го кажа, но така стоят нещата в наши дни!

Сейди ме съзерцава с такъв неописуем укор в очите, сякаш аз целенасочено съм организирала нещата така, че да попаря всичките й надежди.

— Вината не е моя! — побързвам да се оправдая пред нея. — Опитах се да ти го кажа колкото е възможно по-безболезнено, но очевидно не успях.

— Той ще се обади! — изрича бавно и решително тя. — И ние ще излезем на среща с него!

— Хубаво. Щом казваш.

Обръщам се към компютъра си и започвам да пиша нещо. Когато отново вдигам очи, нея я няма и аз не мога да сдържа въздишката си на облекчение. Най-сетне малко свободно пространство! Най-сетне малко тишина!

Тъкмо съм на втория абзац на имейла си до Джийн, с който потвърждавам уговорката за кучето Флаш, когато телефонът ми иззвънява. Вдигам разсеяно слушалката и я подпирам под брадичката си.

— Здравейте! Тук е Лара — изричам автоматично.

— Здравейте! — До ушите ми достига нечий неловко звучащ мъжки глас. — Обажда се Ед Харисън.

Ръката ми се смръзва над клавиатурата. Ед Харисън ли?

— Ооо! Здравейте! — Оглеждам се нетърпеливо за Сейди, обаче нея още я няма.

— Ами, като че ли наистина ще излезем на среща — изрича сковано Ед.

— Ами… като че ли да.

Звучим като хора, които са спечелили куверти за ресторант от някоя лотария и сега нямат представа как да се измъкнат от ангажимента.

— На площад „Сейнт Кристофър“ има един бар — казва Ед. — Нарича се „Гарванът“. Какво ще кажете да пийнем по едно питие там?

Сякаш чета мислите му. Предлага да се видим на по едно питие, защото това е най-бързият начин да ме разкара. Защото всъщност никак не му се иска да ме кани на среща. Тогава защо се обажда? Толкова ли е старомоден и учтив, че не може да ме разкара, въпреки че изобщо не ме познава и като нищо бих могла да се окажа сериен убиец?

— Прекрасна идея! — изричам жизнерадостно.

— Събота вечер, в седем и половина?

— Чудесно! До тогава!

Когато затварям телефона, отново ме обзема онова сюрреалистично чувство, което ме преследва вече цял ден. Божичко, аз май наистина ще изляза на среща с господин Американски Сърдитко! А Сейди изобщо не знае последния развой на събитията!

— Сейдиии! — оглеждам се аз. — Сейди! Чуваш ли ме? Няма да повярваш! Той се обади!

— Да, знам — чувам зад себе си гласа на своята пралеля.

Обръщам се и я виждам кацнала на любимото си място — на перваза на прозореца. Поклаща невъзмутимо крака.

— Пропусна най-важното! — провиквам се възбудено. — Твоят човек се обади! Отиваме в… — Не довършвам, внезапно осенена от истината. — Боже мой! Това е твое дело, нали? Отишла си при него и пак си се разкрещяла в ушите му!

— Разбира се! — изрича гордо тя и се изпъчва. — Нямаш представа колко потискащо беше да си седя и да го чакам да се обади, затова реших да отскоча, за да го подтикна мъничко. — Сбърчва неодобрително вежди и допълва: — Между другото ти се оказа права. Той действително беше изхвърлил визитката ти. Намираше се в кошчето му, смачкана на топка. Наистина не е възнамерявал да ти се обажда!

Пралеля ми изглежда толкова възмутена, че едва успявам да сдържа смеха си.

— Е, добре дошла в отношенията през двайсет и първи век! Между другото, как успя да го накараш да размисли?

— Беше невероятно трудно! — започва да разказва Сейди, все още дълбоко обидена от изгората си. — В началото просто му казах да ти се обади, обаче той въобще не ми обърна внимание. Непрекъснато ми обръщаше гръб и продължаваше да си пише. Затова накрая се наложи да се приближа максимално до него и да му кажа, че ако веднага не ти се обади и не си уговори среща с теб, ще бъде прокълнат с болестта на бога Ахав!

— Кой е този бог Ахав? — ококорвам се аз.

— Герой от едно евтино романче, което четох някога — отговаря Сейди, безсъмнено изключително доволна от себе си. — Казах му, че ще изгуби контрол над крайниците си и ще бъде покрит целия с грозни брадавици. Забелязах го, че при това предупреждение потрепна, обаче продължи да ме игнорира. Затова накрая се загледах в пишещата му машина…

— Компютъра — поправям я аз.

— Все тая! — махва нетърпеливо с ръка тя. — Та, казвам му аз, че ако не ти се обади, машинката му ще се счупи и той ще си изгуби работата. — Тук тя се усмихва при спомена за делото си. — И това най-сетне го задвижи! Макар че, дори когато вадеше визитката ти от кошчето си, продължаваше да стиска главата си и да повтаря: „Защо изобщо се обаждам на това момиче?! Защо го правя?!“. И за да го избавя от мъките, изкрещях в ухото му: „Защото искаш да й се обадиш! Защото е много красива!“. — Сейди отмята триумфално глава и обявява: — И ето че той ти се обади! Не си ли впечатлена от мен?

Гледам я ококорено, изгубила ума и дума. Тя е шантажирала този мъж, принуждавайки го да излезе на среща с мен! Тя е бърникала в мозъка му, за да го принуди! Хвърлила го е във връзка, която той изобщо не е имал намерение да създава!

Тя е единствената жена на света, която познавам, способна да накара някой мъж да се обади тогава, когато тя пожелае.

Добре де, за това са й били необходими свръхестествени сили, но важното е, че го е направила!

— Пралельо Сейди — изричам бавно и тържествено, — ти си върхът!