Софи Кинсела
Във вихъра на двайсетте (17)

Седемнайсета глава

На следващата сутрин съм като замаяна. В ушите ми кънти чарлстон, а пред очите ми непрекъснато се редят картини на моето превъплъщение като Великата Лара. Всичко, преживяно снощи, ми изглежда като сън.

Само дето не е сън, защото когато пристигам на работа, в електронната ми поща вече ме чака професионалната автобиография на Клеър Фортескю. Бинго!

Очите на Кейт стават като понички, докато принтирам прикачения файл от имейла.

— Коя, за бога, е тази? — възкликва асистентката ми, надничайки над рамото ми. — Виж, има магистърска степен по бизнес администрация! И дори е спечелила награда!

— Да, знам! — махвам небрежно. — Тя е директор маркетинг от най-високите етажи, носителка на множество награди! Снощи се запознахме. Отива направо в краткия списък за „Леонидас спортс“!

— А на нея известно ли й е, че отива в краткия списък? — поглежда ме подозрително Кейт.

— Разбира се! — срязвам я аз и леко се изчервявам. — Как няма да й е известно?!

Към десет сутринта списъкът е финализиран и изпратен директно на страховитата Джанет Грейди. Аз се отпускам изтощено на стола си и се ухилвам на Кейт, която незнайно защо се взира в нещо на монитора си.

— Знаеш ли, открих твоя снимка! — обяснява. — От галавечерята снощи. Пише: „Лара Лингтън и Ед Харисън пристигат на галавечерята на «Бизнес пийпъл».“ — Поглежда ме озадачено и допълва: — Кой е той, между другото? Нали каза, че сте се събрали отново с Джош?

— О, така е! — отсичам веднага. — Ед е просто… познат по служебна линия.

— Аха, ясно! — кимва Кейт, но продължава да се взира със замечтан поглед в монитора. — Иначе е доста готин, не мислиш ли? Така де, не че Джош не е! — побързва да се поправи. — Но по различен начин.

Ама че глупост! Тази жена няма никакъв вкус! Джош е милиони пъти по-красив от Ед. Което ми напомня, че от известно време не съм го чувала. Най-добре ще бъде да му се обадя — просто за всеки случай. Може пък телефонът му да се е повредил и той да ми изпраща имейли и да се чуди защо не му отговарям. Така де!

Изчаквам Кейт да се изнесе към тоалетната, за да остана насаме, след което набирам служебния телефон на Джош.

— Джош Барет.

— Здравей, аз съм! — изричам нежно. — Как беше пътуването?

— О, здрасти! Страхотно.

— Липсваше ми!

Пауза. Почти съм сигурна, че Джош казва нещо в отговор, но не мога да чуя нищо.

— Чудех се да не би телефонът ти да се е повредил — допълвам. — Защото от вчера сутринта не съм получавала никакви есемеси от теб. Ти получи ли моите?

Още едно неясно промърморване. Какво не й е наред на тази телефонна линия, за бога?

— Джош? — почуквам по слушалката.

— О, да! — звънва изведнъж гласът му в ухото ми. — Да, ще го погледна.

— Е, ще се видим ли довечера?

— Довечера не можеш да излизаш с никого! — достига до мен пронизителният глас на Сейди, която внезапно се материализира пред мен. — Довечера е модното ревю! Трябва да вземем огърлицата!

— Да, знам! — промърморвам, като преди това слагам ръка върху слушалката. — След това! — А за Джош уточнявам: — Само че първо имам един друг ангажимент. Какво ще кажеш да ти дойда на гости към десет?

— Страхотно! — отговаря той, но усещам, че не е изцяло с мен. — Проблемът е, че тази вечер имам адски много работа!

Още работа? Този човек май започва да се превръща в работохолик!

— Окей — изричам с разбиране. — Тогава какво ще кажеш да се видим утре на обяд? А после ще решим как да продължим!

— Разбира се — отвръща той след кратка пауза. — Страхотно!

— Обичам те! — прошепвам нежно. — Нямам търпение да се видим!

Отново тишина.

— Джош?

— А! Ами… да. Аз също. Чао, Лара!

Затварям телефона и се облягам на стола си. Чувствам леко неудовлетворение, ала не мога да разбера защо. Всичко е наред. Всичко е прекрасно. Тогава защо имам чувството, че нещо не е както трябва?

Иска ми се да звънна отново на Джош и да го попитам: „Всичко наред ли е при теб? Искаш ли да поговорим?“. Но знам, че не трябва. Той ще си помисли, че отново се вманиачвам, което изобщо не е вярно — само разсъждавам! Хората имат право да разсъждават, нали така?!

Както и да е. Все тая. Продължавай напред!

Обръщам се бързо към компютъра си и във входящата си кутия откривам имейл — от Ед. Охо, бързо действа!

„Здрасти, момиче на двайсетте!

Снощи беше страхотно! Как е корпоративната ти пътна застраховка! Може би ще искаш да надникнеш в този линк. Чувал съм, че са добри.“

Ед.

Щраквам върху линка и откривам сайт, който предлага застраховки с големи отстъпки за малки компании. Типично за Ед — споменавам веднъж някакъв проблем и той автоматично намира решение. Дълбоко затрогната от вниманието му, натискам бутона за отговор и написвам:

„Благодаря, момче на двайсетте! Трогната съм от жеста ти! Надявам се, че вече бършеш праха от твоите наръчници на Лондон.

P. S. Успя ли вече да демонстрираш уменията си за чарлстон пред колегите си?“

Почти веднага на екрана ми се появява отговор:

„Това ли е твоята представа за изнудване?“

Изкисквам се и започвам да търся в нета картинка на танцуваща двойка, за да му я пратя.

— Какво му е толкова смешното? — пита внезапно Сейди.

— Нищо — отговарям и побързвам да затворя прозорчето.

Не възнамерявам да споделям със Сейди, че изпращам електронни писма на Ед. Толкова е ревнива, че като нищо ще се ядоса. Или дори още по-лошо — ще започне да ми диктува безкрайни имейли, пълни с тъпия жаргон от двайсетте.

Вместо това тя започва да чете списание „Грация“, което лежи отворено на бюрото ми, и след няколко минути ми заповядва:

— Обърни ми страницата!

Това е новото й хоби. Впрочем доста вбесяващо. Не за нея, разбира се. Превърнала ме е в роб за отгръщане на страниците.

— Хей, Лара! — провиква се Кейт, която връхлита в офиса. — Има специална пратка за теб!

И ми подава яркорозов пощенски плик с пеперудки и калинки и с логото на „Роклички и перли“. Отварям го и вътре намирам бележка от асистентката на Диаманте:

„Диаманте реши, че това вероятно ще ви хареса. С нетърпение очакваме да ви видим!“

В плика откривам също така подробна програма на предстоящото модно ревю заедно с ламинирана карта на верижка, на която пише: „ВИП пропуск зад кулисите“. Аууу! Никога досега не съм била ВИП персона! Не съм била дори ИП^[1]!

Започвам да обръщам картата между пръстите си, замисляйки се за предстоящата вечер. Най-сетне ще се сдобием с огърлицата! След всичкото това време ще я вземем! И тогава…

Тук мислите ми удрят спирачки. И тогава… Какво? Сейди каза, че не можела да намери покой, докато не си вземе огърлицата. Нали точно затова ме преследва?! Нали точно затова сега е тук?! Следователно, когато си я получи, какво ще стане? Тя не може просто ей така…

Искам да кажа, тя няма просто ей така да…

Не би могла просто ей така да… си отиде?

Вторачвам се в нея, изпълнена с противоречиви чувства. През цялото това време бях концентрирана само върху едно — да открия огърлицата. И напълно забравих да взема предвид нещата отвъд нея!

— Обърни! — заповядва нетърпеливо пралеля ми, фиксирана върху статия за Кейти Холмс. — Обърни, бързо!

* * *

Взех твърдо решение, че този път няма да предам Сейди. За нищо на света! В мига, в който зърна проклетата огърлица, я грабвам. Ако ще и да е на нечий врат! Ако ще и да се наложи да го поваля на пода! С всяка следваща крачка, която ме води към хотел „Сандърстед“, се навивам все повече. Краката ми сами си подскачат, а ръцете ми са в позиция за грабване.

— Дръж очите си отворени! — просъсквам на Сейди, докато минаваме през пустото бяло фоайе на хотела.

Пред нас вървят две кльощави девойчета в минижупи и на високи токчета. Насочили са се към двойни врати, украсени с крилца от розова коприна и хелиеви балони във формата на пеперудки.

Това трябва да е мястото!

Когато приближавам залата, зървам цяло ято добре облечени момичета, които щъкат напред-назад и обръщат чаша след чаша шампанско под звуците на дискретна музика. Центърът на залата е зает от пътеката за ревюто. Над нея виси наниз сребристи балони, а от двете й страни са подредени по няколко редици столове с копринена тапицерия.

Изчаквам търпеливо реда си, докато отметнат момичетата пред мен, след което пристъпвам пред русо момиче в розова бутикова рокличка. То държи клипборд, а когато вдига очи към мен, ме дарява с хладна усмивка.

— Мога ли да ви помогна с нещо, госпожо?

— Да — кимвам. — Тук съм за ревюто.

Момичето оглежда неодобрително моя чисто черен тоалет. (Прави панталони, блузка, късо сако. Подбирала съм го много старателно — нали всички фенове на модата носят черно?!)

— Фигурирате ли в списъка? — пита.

— Разбира се. — Бръквам в чантата си, за да й покажа поканата си. — Аз съм братовчедката на Диаманте.

— О, братовчедката! — Усмивката й се смръзва още повече. — Прекрасно.

— Всъщност много бих искала да поговоря с нея още преди шоуто. Да знаете случайно къде мога да я намеря?

— Опасявам се, че Диаманте е много ангажирана… — започва заучената си реплика момичето.

— Спешно е! На всяка цена трябва да я видя! Веднага! Между другото, имам и пропуск за района зад кулисите! — И навирам под носа й ВИП картата си. — Мога и сама да си я издиря. Но ако ми кажете точно къде се намира, много ще ми помогнете!

— Окей — изрича момичето след кратка пауза. Вади миниатюрен, инкрустиран със скъпоценни камъни телефон, и набира номера. — Някаква братовчедка иска да се срещне с Диаманте. При теб ли е? — После се престорва, че снишава глас, и допълва: — Не. Никога досега не съм я виждала. Добре, щом ти казваш… — Затваря телефона и се обръща към мен: — Диаманте казва, че ще ви чака зад кулисите. Оттук моля! — И посочва една от вратите надолу по коридора.

— Върви напред! — инструктирам шепнешком Сейди. — Виж дали няма да откриеш огърлицата зад кулисите! Лесно ще я забележиш!

Поемам по застлания с мек килим коридор след някакъв тип, понесъл кашонче с вино, и размахвам ВИП пропуска си наляво-надясно, когато Сейди внезапно се появява пред мен и изрича с треперещ гласец:

— Лесно съм щяла да я забележа, а?! Ти майтап ли си правиш с мен? Никога няма да я открием! Никога!

— Какво искаш да кажеш? — питам с тревога аз. — Какво…

О, не! Само това не! Хиляди дяволи!

Намирам се в обширна зала, пълна с огледала, столове, бръмчащи сешоари, бърборещи гримьори и около трийсет модела. Всичките са високи и кльощави, отпуснати по столовете или разхождащи се и говорещи по мобилните си телефони. Всички са облечени в оскъдни, прозрачни роклички. И всички до една носят най-малко по двайсет огърлици на вратовете си.

Вериги, перли, медальони… Накъдето и да се обърна, все огърлици. Това е истинска купа сено, само че от огърлици!

Със Сейди се споглеждаме ужасено, когато внезапно чувам зад себе си провлачен поздрав:

— Лара! Радвам се, че дойде!

Обръщам се и зървам Диаманте, която се поклаща към мен. Облечена е в миниатюрна поличка, покрита със сърчица, символично потниче, сребърен колан с капси и кожени ботуши с високи токове.

— Здравей, Диаманте! Поздравления за шоуто! Много благодаря за поканата! Тук е удивително! — започвам задължителната тирада аз. После си поемам дълбоко дъх, като си напомням, че най-важното е да не изглеждам отчаяна, и продължавам: — Между другото, искам да те помоля за една услуга. Нали се сещаш за онази огърлица с водното конче, която търсеше баща ти? Старата, със стъклените мъниста?

Диаманте примигва изненадана.

— Ти откъде знаеш за нея?

— Ами… дълга история. Както и да е. Та някога тази огърлица е принадлежала на пралеля Сейди, а майка ми винаги я е харесвала и реших, че ще се зарадва да й я подаря — нареждам измислената си история, като мислено се моля за късмет. — Та може би след шоуто би могла да… да ми я дадеш? Вероятно? Стига да не ти трябва повече, разбира се.

Диаманте ме гледа вторачено няколко секунди с падащи пред лицето руси коси и стъклен поглед. Накрая изрича отсечено:

— Баща ми е кретен!

Поглеждам я несигурно, докато накрая включвам. Страхотно! Точно това ми трябваше сега! Ядосана е. Сигурно от сутринта се налива с шампанско.

— Той е кретенски… кретен! — отсича отново тя и отпива от чашата си с шампанско.

— Да — побързвам да се съглася. — Такъв е. И точно затова трябва да дадеш огърлицата на мен. На мен! — повтарям силно и ясно.

Диаманте се поклаща на високите си токчета и аз я сграбчвам за ръката, за да не й позволя да падне.

— Огърлицата с водното конче — изричам. — Знаеш ли къде е?

Диаманте се обръща, за да ме огледа. Сега, когато е само на милиметри от мен, усещам шампанско и цигари в дъха й.

— Хей, Лара, защо с теб не сме приятелки? Така де, ти си много готина! — Смръщва се, след което добавя: — Така де, не точно готина. Сигурна си! Защо не се виждаме по-често?!

Защото ти си висиш предимно в огромната ви вила на остров Ибиса, а аз си вися предимно в по-скромния край на Килбърн.

— Ами… не знам — изричам на глас. — Би трябвало да го правим. Ще бъде страхотно!

— Ще те взема с мен да си направим удължаване на косата! — провиква се тя в прилив на вдъхновение. — Аз ходя в един страхотен салон! Правят и маникюр. Всичко там е напълно органично и съобразено с опазването на околната среда!

Удължаване на косата, опазващо околната среда?

— Непременно! — отсичам колкото ми е възможно по-убедително. — Нека го направим! Удължаване на косата. Звучи страхотно!

— Лара, знам какво си мислиш за мен! — отсича тя и очите й се фокусират върху мен с проницателността, характерна за пияните. — Не си мисли, че не знам!

— Какво? — втрещявам се аз. — Не си мисля нищо!

— Напротив! Мислиш си, че живея на гърба на баща си! Защото точно той плаща за всичко това. Бъди честна с мен!

— О, не! — изричам смутено. — Не си мисля това! Мисля си само, че… нали знаеш…

— Че съм разглезена дребна крава ли? — Отпива поредната глътка шампанско. — Хайде, кажи ми!

Мисълта ми скача напред-назад, опитвайки се да измисли изход. Досега Диаманте никога не е искала мнението ми. За нищо. Трябва ли да бъда честна с нея?

— Мисля си само, че… — поколебавам се, но после смело продължавам напред: — … че ако беше почакала няколко години и беше направила всичко това съвсем сама, бе научила занаята и сама бе извървяла пътя до върха, щеше да се чувстваш по-добре със себе си!

Диаманте бавно кимва, сякаш постепенно осъзнава думите ми.

— Да — изрича накрая. — Бих могла да го направя. Може би. Само дето би било ужасно трудно!

— Ами… точно в това е смисълът… Отчасти.

— А после бих имала един отвратителен баща, който е кретен, и се мисли за шибан господ, и ни кара всички да се покажем по тъпия му документален филм… без нищо в замяна! Че мен какво ме топли този негов филм, а?! — Разтваря кльощавите си, загорели ръце. — Какво?!

Да де, обаче аз не възнамерявам да се намесвам в този спор.

— Сигурна съм, че си права — побързвам да я прекъсна. — А сега, за онази огърлица с водното конче…

— Знаеш ли, баща ми разбра, че ти също ще идваш днес — продължава братовчедка ми. Очевидно изобщо не ме е чула. — Обади ми се и започна да нарежда глупости от рода на: „Какво прави тя в списъка? Задраскай я!“. А аз му казах да върви на майната си! Защото става въпрос за първата ми братовчедка! Така де!

Сърцето ми претупва тревожно.

— Баща ти… не е искал аз да идвам тук, така ли? — Облизвам пресъхналите си устни. — А каза ли защо?

— Аз му казвам: „Че на кого му пука дето тя е малко психясала?!“ — продължава си Диаманте. — „Бъди по-толерантен, мамицата ти!“ А после започна да нарежда за онази огърлица. Предложи ми стотици други на нейно място! — Тук очите й се разширяват. — Казах му да не се опитва да ми замазва очите с тъпото „Тифани“! Защото кой е дизайнерът? Аз, разбира се. И си имам концепция за това шоу!

Ушите ми започват да бучат. Значи чичо Бил продължава да гони огърлицата. Само дето не мога да разбера защо. Единственото, което знам, е, че на всяка цена трябва първа да се докопам до нея!

— Диаманте! — извиквам и разтърсвам раменете на братовчедка си. — Чуй ме! Тази огърлица е много, много важна за мен! За майка ми де. Възхищавам се на концепцията ти като дизайнер и на всичко там… но след шоуто може ли да я взема?

В продължение на няколко минути погледът на Диаманте си остава толкова безизразен, че започвам да се питам дали няма да ми се наложи отново да й обяснявам дилемата си. После тя поставя ръка на рамото ми, прегръща ме и промърморва:

— Разбира се, че можеш, скъпа! Веднага щом шоуто свърши, огърлицата е твоя!

— Страхотно! — възкликвам, като се старая да не издам огромното си облекчение. — Жестоко! Това е жестоко! А къде е тя сега? Може ли да я видя?

Решила съм, че в мига, в който погледът ми падне върху огърлицата, аз я грабвам и бягам. Не мога да си позволя повече рискове!

— Разбира се! Лидия! — подвиква Диаманте към момиче в блуза на райета. — Случайно да знаеш къде е сега онази огърлица с водното конче?

— Какво, скъпа? — отвръща Лидия, приближава се към нас и прибира телефона си.

— Онази бе, старата огърлица, с готиното водно конче! Да знаеш къде е?

— С жълти стъклени мъниста, в двойна редица — допълвам услужливо. — Медальон с водно конче, пада някъде дотук…

Покрай нас минават два модела, чийто вратове буквално се прегъват под огърлиците. Примижавам отчаяно в опит да различа тази, която ми трябва.

Лидия свива рамене и отговаря:

— Не си спомням точно. Трябва да е на някое от момичетата, разбира се.

Да, няма начин. Някъде в купата сено. Разбира се! Ама че късмет!

Оглеждам безпомощно стаята. Навсякъде модели. Навсякъде огърлици.

— Ще я потърся сама! — отсичам решително. — Стига да нямаш нищо против, разбира се… — Поглеждам Диаманте.

— Не! Не сега! Шоуто ще започне всеки момент! — отсича братовчедка ми и започва да ме бута към вратата. — Лидия, отведи я на мястото й! Сложи я на първата редица! Ще му покажа аз на баща ми!

— Ама…

Ама вече е твърде късно. Вече съм избутана навън.

Когато вратите зад гърба ми се затварят, идва ми да се пръсна от безсилие. Огърлицата е някъде тук! Някъде в тази стая! Огърлицата на Сейди виси на врата на някой от моделите. Но на кой точно?

— Никъде не мога да я открия! — Това е Сейди, която се появява по типичния си начин — внезапно. За мой огромен ужас изглежда обляна в сълзи. — Претърсих всяко момиче! Огледах всички огърлици! Няма я! Никъде!

— Не може да я няма! — промърморвам, когато се запътваме обратно по коридора. — Сейди, чуй ме сега! Сигурна съм, че е на някой от моделите! Докато минават покрай нас, ще ги оглеждаме внимателно и ще я открием! Гарантирам ти го!

Полагам огромни усилия да се правя на оптимистка, но усещам, че нещо не се получава. Нещо вътре в мен е прекършено. И всъщност изобщо не съм сигурна дали ще я намерим. Ама никак не съм сигурна!

* * *

Слава на бога, че ме сложиха на първата редица. Когато обявяват началото на модното ревю, установявам, че публиката е толкова многобройна и всички са толкова високи и кльощави, че ако бях по-назад, в никакъв случай нямаше да мога да виждам. От високоговорителите се разнася музика, а от тълпата — мощен възглас. Това трябва да са дружките на Диаманте.

— Давай, Диаманте! — провиква се някой.

И за мой огромен ужас пътеката се изпълва с облаци сух лед. Как сега ще разгледам моделите през тази мъгла? Как изобщо ще мога да видя огърлиците?! Хората около мен започват да кашлят.

— Диаманте, нищо не виждаме! — провиква се някакво момиче! — Изключи тази глупост!

Накрая мъглата започва да се разнася. Пътеката се изпъстря с розови светлини, а от високоговорителите се разнася песен на „Scissor Sisters“. Аз се привеждам напред, готова за първия модел. Концентрирам се. И точно тогава периферното ми зрение регистрира нещо.

Точно срещу мен, на първата редица от другата страна на пътеката, се мъдри чичо Бил. Облечен е в тъмен костюм и риза, без вратовръзка. До него е неизменният Деймиън и някакъв друг асистент. Докато го съзерцавам ужасено, той вдига очи и погледите ни се срещат.

Сърцето ми претупва. Смръзвам се на стола си.

След около минута, което ми се струва цяла вечност, той вдига спокойно ръка за поздрав към мен. Сякаш на автопилот, аз също вдигам моята. А после музиката става по-силна и внезапно на пътеката се озовава първият модел. Облечена е в бяла рокличка с презрамки, на елегантни паяжинки, и тръгва по онзи специфичен за моделите начин със завъртане на бедрата. Скулите й прозират под тънката кожа, ръцете й са толкова тънки, че всеки момент ще паднат от тялото й. Аз се вторачвам отчаяно в огърлиците, които дрънчат на врата й, обаче тя профучава покрай мен толкова бързо, че почти ми е невъзможно да я разгледам както трябва.

Хвърлям крадешком поглед към чичо Бил и едва не подскачам на стола си от ужас. Той също оглежда внимателно огърлиците.

— Няма смисъл! — провиква се Сейди, материализирала се от нищото, и скача на пътеката. Отива право до модела и се взира напрегнато в плетеницата от вериги и мъниста около врата й. — Не я виждам никъде! Казах ти, не е тук!

Появява се следващият модел и тя веднага започва да оглежда огърлиците.

— Не, и тук я няма!

— Страхотна колекция! — възкликва момичето до мен. — Не сте ли съгласна с мен?

— О, да! — кимвам разсеяно. — Жестока е!

Не виждам нищо друго, освен огърлиците. Пред очите ми се носят и преливат мъниста, позлатени вериги и изкуствени скъпоценни камъни. В гърдите ми се надига грозно предчувствие, усещане за предстоящ провал…

О, господи!

О, господи боже мой! Ето я! Точно пред мен! Увита около глезена на един от моделите! Сърцето ми забива като лудо. Втренчила съм поглед в жълтите мъниста и не смея да си поема дъх. Значи била използвана като гривна за глезен! За глезен, моля ви се! Нищо чудно, че Сейди не е успяла да я открие! Докато моделът минава покрай мен, осъзнавам, че съм само на две крачки от пътеката. Даже по-малко. Бих могла да се пресегна и да я грабна. Боже! Не издържам повече!

Сейди проследява погледа ми и ахва.

— Моята огърлица! — Понася се към нищо неподозиращия модел и започва да крещи: — Това е мое! Мое си е!

В мига, в който момичето напуска пътеката, аз тръгвам след нея и грабвам огърлицата! Не ме интересува какво ще ми се наложи да направя! Поглеждам към чичо Бил — и за мой огромен ужас установявам, че и неговите очи са приковани в огърлицата на Сейди!

Моделът вече се насочва към кулисите. Всеки момент ще напусне пътеката. Докато се оглеждам, присвила очи под светлините на прожекторите, забелязвам чичо Бил как става на крака и неговите хора започват да му разчистват пътя.

Мамка му! Мамицата му мръсна!

Аз също скачам на крака и започвам да си проправям път през тълпата, ръсейки извинения наляво-надясно, докато стъпвам върху краката на хората. Поне предимството е на моя страна — намирам се от тази страна на пътеката, която е по-близо до вратите. Без да смея да погледна назад, аз се измъквам навън и на спринт вземам разстоянието до гримьорната на моделите. Размахвам пропуска си на типа, който пази отпред, и нахлувам вътре.

А в гримьорната цари истински ад под небето. Жена в дънки лае някакви инструкции и бута моделите един по един към сцената. Момичетата обелват първите рокли от телата си, за да навлекат нови, като същевременно фризьорите им продухват прическите, а гримьорите освежават червилата им.

Останала без дъх, аз се оглеждам паникьосано. Отдавна изгубих от поглед моя модел. Къде, по дяволите, е тя? Започвам сложен слалом покрай тоалетките, като по пътя си едва не събарям една редица дрехи. Очите ми шарят наляво-надясно в отчаян опит да зърна момичето. Точно в този момент откъм входната врата дочувам крясъци.

— Това е Бил Лингтън, не разбрахте ли?! — Това е гласът на Деймиън, който очевидно е започнал да губи прословутото си самообладание. — Бил Лингтън, за бога! Само защото няма пропуск за района зад кулисите…

— Няма пропуск, няма влизане! — чувам гласа на безкомпромисната охрана. — Заповед на шефа!

— Ама нали точно той ви е шефът?! — крещи Деймиън. — Нали точно той плаща за целия този цирк, идиот такъв?!

— Ти как ме нарече, идиот ли? — Охраната вече звучи заплашително и аз не мога да не се усмихна. Ала усмивката ми бързо увяхва, когато пред мен се материализира Сейди с потъмнели от безсилие очи.

— Бързо! Ела!

— Какво? — подвиквам след нея и тръгвам напред, обаче тя изчезва от погледа ми. Миг по-късно се появява, напълно съсипана.

— Заминала е! — изхълцва и едва преглъща. — Онази манекенка открадна огърлицата ми! Тъкмо викаше такси и аз се втурнах да те доведа при нея, обаче си знаех, че си прекалено бавна, за да стигнеш навреме. Когато се върнах на улицата, нея… я нямаше!

— Такси ли? — втрещявам се аз. — Ама… ама…

— Пак я изгубихме! — крещи Сейди, вече не на себе си. — Изгубихме я!

— Но нали Диаманте ми обеща! — крещя и въртя глава като обезумяла в търсене на братовчедка си. — Тя ми обеща, че именно аз ще я взема след шоуто!

Душата ми кънти на кухо от ужас. Не мога да повярвам, че пак позволих огърлицата да ни се измъкне! Трябваше да я грабна още тогава! Трябваше да действам по-бързо! Трябваше да бъда по-хитра…

Откъм главната зала до нас достигат бурии аплодисменти и викове. Очевидно ревюто е приключило. Миг по-късно в гримьорната нахлуват модели, понесли на ръце поруменялата от щастие Диаманте.

— Фантастично! — крещи тя. — Вие сте жестоки! Обичам ви, всичките! А сега, хайде на купон!

Пробивам си път през мелето към нея. Този път е ред на моите крака да бъдат стъпкани, само че доста по-болезнено, защото всички наоколо са с тънки, високи токчета.

— Диаманте! — изкрещявам в опит да надвикам тълпата. — Огърлицата! Момичето, което беше с нея, замина!

— Какво момиче? — поглежда ме объркано братовчедка ми.

Господи Исусе Христе! С какво се е надрусала?

— Казва се Флора! — подсказва нетърпеливо Сейди в ухото ми.

— Флора! Трябва ми Флора! Но тя очевидно е заминала!

— О, Флора! — Диаманте сбърчва чело. — Да, вярно. Тя бързаше за Париж, за някакъв бал. Ще лети с частния самолет на баща си — допълва като за мен. — Казах й, че може да носи моята рокля за тази вечер.

— Но тя е взела и огърлицата! — изтъквам, като полагам неистови усилия да не изпадна в истерия. — Диаманте, моля те, обади й се! Веднага! Кажи й, че ще я чакам! Ще отида и до Париж, ако трябва! Просто на всяка цена трябва да взема тази огърлица!

Диаманте зяпва за момент, после подбелва отегчено очи и отбелязва:

— Баща ми се оказа прав за теб — ти си побъркана! Но пък на мен ми харесваш!

С тези топли роднински слова тя измъква рязко телефона от джоба си и набира някакъв номер.

— Здрасти, Флора! Да, аз съм! Слушай какво, скъпа, беше жестока! Качи ли се вече в самолета? Окей, слушай сега! Спомняш ли си онази огърлица с водното конче, която ти дадох?

— Гривна за глезен — обаждам се услужливо. — Носеше я като гривна за глезен!

— Онова на глезена? — продължава Диаманте. — Да, същото. Та моята откачена братовчедка много я иска. Да. Казва, че ще дойде чак до Париж, за да я вземе. Къде е този бал? Къде да се срещне с теб? — Слуша известно време, пали цигара и си дръпва. После казва: — Окей, ясно. Абсолютно… Разбира се… — Вдига очи към мен, като ме окъпва в цигарен дим, и заявява: — Флора няма представа къде ще бъде балът. Доколкото схващам, организира го някакъв приятел на майка й. Казва, че иска да носи огърлицата и тази вечер, защото страхотно вървяла на тоалета й, но после веднага ще ти я прати по пощата.

— Утре сутринта?

— Не, след бала — обяснява Диаманте, сякаш аз съм пълен кретен. — Нямам представа точно кой ден ще го направи, но в момента, в който прецени, че огърлицата повече няма да й трябва, ще ти я изпрати. Обеща ми! Не е ли прекрасно? — възкликва ухилено.

Аз се ококорвам шашнато срещу нея. Прекрасно ли?

Огърлицата беше само на няколко крачки от мен. Беше само на една ръка разстояние! И беше обещана на мен! А ето че сега е на път за Париж и аз нямам представа кога точно ще си я получа. Как е възможно да нарече подобна ситуация прекрасна?! Имам чувството, че всеки момент ще се срина на пода.

Обаче не смея. Между мен и тази огърлица съществува само една, при това изключително крехка връзка и тя се нарича Диаманте. Ако ядосам братовчедка си, ще трябва да се простя завинаги с бижуто на Сейди.

— Прекрасно, наистина! — насилвам се да се съглася с нея и също се усмихвам. Грабвам телефона от ръката си и започвам да диктувам адреса си на Флора, като за всеки случай повтарям всяка дума по три пъти.

Сега единственото, което ми остава, е да стискам палци. И на ръцете, и на краката. И да се надявам.