Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Twenties Girl, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 64 гласа)

Информация

Сканиране
Bridget (2011)
Разпознаване и корекция
Еми (2014)
Допълнителна корекция и форматиране
hrUssI (2014)

Издание:

Софи Кинсела. Във вихъра на двайсетте

Английска. Първо издание

ИК „Кръгозор“, София, 2010

Редактор и коректор: Мария Тодорова

Технически редактор: AMG Adv.

ISBN: 978-954-771-222-5

История

  1. — Добавяне

Втора глава

Преди да са заели местата. Ама че майтап! Никога през живота си не съм присъствала на по-депресираща сцена! Ама никога!

Добре де, наясно съм, че това тук е погребение. Наясно съм, че не може да бъде като на купон. Но на погребението на Бърт поне имаше много хора и много цветя, и хубава музика, и атмосфера. Там поне имаше някакво излъчване.

А тук няма нищо. Нищичко. Залата е гола и хладна, само с един затворен ковчег отпред и името „Сейди Ланкастър“ — изписано на дъската за съобщения до вратата. Никакви цветя, никакъв приятен аромат, никакви песни — само някаква традиционна музика, която се разнася от високоговорителите. И залата е на практика празна. Тук сме само мама, татко и аз — от едната страна, и чичо Бил, леля Труди и братовчедката Диаманте — от другата.

Поглеждам изпод вежди към другата страна на залата, където се е настанила другата част от семейството. Макар да сме толкова близко свързани, те както винаги изглеждат като знаменитости, слезли направо от кориците на тузарските списания. Чичо Бил се е разплул като господар на пластмасовия си стол и натиска бутоните на своето блекбъри. Леля Труди прелиства списание „Хелоу“ и вероятно се осведомява за най-новото в живота на приятелките си. Облечена е в плътно прилепнала по тялото й черна рокля, русата й коса е завита умело пред лицето й, а деколтето й е още по-загоряло и впечатляващо от последния път, когато я видях. Леля Труди се е омъжила за чичо Бил преди цели двайсет години, но се басирам, че днес изглежда много по-млада, отколкото на снимките от сватбата им.

Платиненорусата коса на братовчедка ми Диаманте стига чак до задника й, който едва се покрива от минирокличката на елегантни черепчета. Превъзходно подбран тоалет като за погребение! От ушите й висят кабелите на слушалките й, в ръката си държи телефон и праща есемеси, и от време на време поглежда свъсено часовника си. Диаманте е на седемнайсет години, има две коли и собствена модна марка, наречена „Роклички и перли“, подарък от любимия й татко. (Веднъж я разгледах в интернет — роклите до една са по четиристотин паунда, а всеки, който си купи от тях, попада в списъка на „Най-добрите приятелки на Диаманте“, половината от които са все хлапета на знаменитости. Нещо като Фейсбук, ама без роклите.)

— Мамо! — прошепвам аз. — Защо няма никакви цветя?

— О! — Мама си възвръща обичайния уплашен вид. — Говорихме с Труди за цветя и тя каза, че ще се погрижи. Труди? — подвиква към отсрещния край на залата. — Какво стана с цветята?

— А, да! — Леля ми затваря списанието и се обръща, сякаш само това е чакала, за да си побъбри с мама. — Вярно, че говорихме. Обаче знаеш ли колко струва всичко това? — Обгръща обстановката с жест. — И вече седим и чакаме колко… двайсет минути? Трябва да бъдем реалисти, Пипа! Цветята са напълно излишен разход!

— Може би си права — изрича колебливо мама.

— Не ме разбирай накриво! Не че ми свиди да дам нещо за погребението на старицата! — продължава леля Труди, привежда се към нас и снишава глас. — Но не можем да не се запитаме: „Какво впрочем е направила тя за нас?“. Така де, аз не я познавах. А ти?

— Ами… беше трудничко — простенва мама. — Нали получи удар и през повечето време беше неадекватна…

— Именно! — кимва вдъхновено леля. — Не разбираше абсолютно нищичко! Тогава какъв е смисълът?! И без това, ако не беше Бил, нямаше да бъде дори тук! — Обръща се и поглежда с обич чичо Бил. — Толкова е мекушав, че понякога ме е страх за него! Често казвам на хората…

— Глупости! — изписква Диаманте и издърпва слушалките от ушите си. — Тук сме само заради шоуто на татко! Изобщо не мислеше да идва, обаче нали продуцентът каза, че едно погребение щяло „да повиши значително коефициента му на съчувствие“! Така е! Чух ги да си говорят!

— Диаманте! — срязва я майка й.

— Вярно е! Татко е най-големият лицемер в целия свят, както и ти! А аз точно сега трябваше да бъда у Хана! — Братовчедка ми надува презрително устни. — Нали знаеш, че баща й организира голям купон за новия си филм, а аз го пропускам! Само за да може татенцето да изглежда „семеен“ и „грижовен“! Не е честно!

— Диаманте! — срязва я повторно майка й, този път по-рязко.

— Не забравяй, че точно баща ти беше този, който плати почивката ви с Хана в Барбадос! А онова уголемяване на бюста, с което непрекъснато се хвалиш, кой, според теб, плаща за него, а?!

Диаманте си поема дълбоко дъх, безсъмнено смъртно обидена.

— Не е честно! Ама никак не е честно! Уголемяването на бюста ми е с благотворителна цел!

Тук вече не успявам да се сдържа, привеждам се и питам:

— Как е възможно едно уголемяване на бюста да бъде с благотворителна цел?

— Просто после ще дам интервю в едно списание по този повод, а след това ще даря парите от интервюто на някоя благотворителна организация! — отсича с не малка доза гордост тя. — Така де, поне половината или нещо подобно…

Поглеждам скришом към мама. Тя е изгубила ума и дума от потрес. Дотолкова, че едва не избухвам в смях.

— Здравейте!

Всички вдигаме очи. Към нас по пътеката върви жена в сиви панталони и кучешка каишка на врата.

— Хиляди извинения! — изрича тя, като разперва ръце. — Надявам се, че не съм се забавила много. — Жената е късо подстригана, посребрена коса, очила с дебели, тъмни рамки и дълбок, почти мъжки глас. — Моите съболезнования за вашата загуба! — Поглежда към голия ковчег и отбелязва: — Не знам дали сте били информирани, но традицията е да излагаме снимки на блаженопочившите ни близки…

Всички се споглеждаме неловко. А после леля Труди щраква с пръсти и се провиква:

— Има една снимка! Изпратиха ни я от старческия дом!

Бръква в чантата си и вади оттам кафяв плик, от който измъква разръфана стара снимка от полароид. Докато снимката минава през нас, аз не пропускам да надникна. На нея се вижда миниатюрна, сбръчкана старица, отпусната в обикновен дървен стол, прегърбена под безформената си, светлокафява жилетка. По лицето й се редят минимум милион бръчки. Бялата й коса прилича на прозрачна топка захарен памук. Очите й са мътни, като че ли изобщо не вижда света.

Значи такава е била моята пралеля Сейди. А аз дори не я познавах.

Викарият оглежда несигурно снимката, а след това кимва и я забожда на близката дъска, където тя изглежда още по-тъжна и смущаваща в самотата си.

— Някой от вас ще желае ли да каже няколко думи за покойницата?

Всички поклащаме беззвучно глави.

— Разбирам. Често подобни събития са твърде болезнени за най-близките роднини. — Викарият вади от джоба си бележник и молив и продължава: — В такъв случай аз ще говоря от ваше име. Бихте ли ми дали някакви подробности от живота й? Нещо интересно? Разкажете ми за Сейди всичко, което би трябвало да почетем!

Отново гробна тишина.

— Всъщност ние не я познавахме особено — обажда се по едно време татко. — Тя беше много стара.

— На сто и пет — запява мама вечния си рефрен. — Беше на сто и пет години.

— Била ли е омъжена някога? — пита викарият.

— Хммм — сбърчва чело татко. — Бил, имало ли е някакъв съпруг там?

— Кой да ти каже?! Но пък… май, да. Обаче не мога да се сетя как се е казвал — отговаря чичо Бил, без дори да вдигне очи от своето блекбъри. — Не можем ли да побързаме с процедурата?

— Разбира се — кимва викарият, обаче съчувствената й усмивка замръзва. — В такъв случай може би някакъв малък анекдот от последния път, когато сте я посетили в старческия дом… някакво хоби…

Поредната доза мълчание, натежало от вина.

— На снимката е с плетена жилетка — обажда се по едно време мама. — Може би тя си я е плела… Може би е обичала да плете!

— Вие ходили ли сте изобщо при нея? — пита викарият, полагаща неистови усилия да остане любезна.

— Ама, разбира се! — отвръща отбранително мама. — Отскочихме да я видим през… — Мисли. — Май беше през 1982 година. Лара беше бебе.

1982?! — Викарият е вече скандализирана.

— Но тя не ни познаваше! — опитва се да ни оправдае татко. — Изобщо не беше с всичкия си!

— А нещо от предишния й живот? — Викарият вече звучи възмутено. — Някакви постижения? Някакви истории от младостта й?

— Брей, ама вие изобщо не се отказвате! — провиква се Диаманте, като изтръгва слушалките от ушите си. — Не можете ли да схванете, че сме тук само защото трябва да бъдем тук?! Тя не е направила нищо особено! Не е постигнала нищо! Била е никой! Просто една старица на милиард години!

— Диаманте! — изрича с мил укор майка й. — Не е никак любезно от твоя страна!

— Ама е вярно, нали?! Така де, вижте само! — Обгръща презрително с жест празната зала. — Ако и на моето погребение дойдат само шестима, да знаете, че ще се застрелям!

— Младо момиче! — изрича викарият и прави няколко крачки към нея с лице, зачервено от гняв. — Никое човешко същество на божията земя не е никой!

— Да бе, все тая! — махва грубо с ръка братовчедка ми и аз забелязвам как викарият отваря уста, за да каже още нещо.

— Диаманте! — побързва да вдигне ръка чичо Бил. — Достатъчно! Очевидно е, че и аз самият съжалявам, задето не съм посещавал по-често горката Сейди, която, сигурен съм, е била страхотен човек! Мисля, че говоря от името на всички! — Пуснал традиционния си чар, чичо ми е неустоим. Виждам как настръхналата свещенослужителка се поуспокоява. — Но в замяна на това сега държим да я изпратим както подобава! Предполагам, че графикът ви е претоварен, също като моят! — допълва и почуква по часовника си.

— Прав сте — кимва викарият след кратка пауза. — Ей сега ще се подготвя. Моля ви да изключите мобилните си телефони.

И с един последен неодобрителен поглед към всички нас тя се насочва към вратата, а леля Труди автоматично се обръща в стола си и просъсква:

— Каква наглост! Да се държи така непочтително с нас! В крайна сметка не бяхме длъжни да идваме, нали?!

Вратата пак се отваря и всички вдигаме подплашено погледи, обаче този път не е викарият. Това е Тоня, сестра ми. Чудя се колко още може да се обърка този ден.

— Да не съм го пропуснала? — Пневматичната бормашина, наречена неин глас, изпълва залата. Тя поема с широки крачки по пътеката към нас. — Едва успях да се измъкна от бебешката зала за фитнес, преди близнаците отново да се разреват! Честно да ви кажа, тази гувернантка е по-лоша и от предишната, а това вече значи много!

Облечена е в черни панталони и черна жилетка на леопардови шарки. Гъстата й коса на кичури е вдигната на конска опашка. Едно време Тоня беше офис мениджър в „Шел“ и по цял ден юркаше хората. Сега е майка на пълен работен ден, има си две момчета — близнаците Лоркан и Деклан, и поддържа професионалните си умения, като юрка гувернантката.

— Как са момчетата? — пита мама, обаче Тоня изобщо не й обръща внимание. Концентрирана е изцяло върху чичо Бил.

— Чичо Бил, прочетох книгата ти! Удивителна е! Направо промени живота ми! Разказах на абсолютно всички за нея! Снимката също е много хубава, макар че, честно казано, не те показва в най-добрата ти светлина!

— Благодаря, скъпа! — отвръща чичо ни и я дарява със стандартната си усмивка в смисъл „Да, знам, че съм брилянтен“, обаче тя изобщо не забелязва фалша.

— Нали книгата му е фантастична? — обръща се сестра ми към всички нас. — Нали чичо Бил е истински гений?! Да започне буквално от нищото! Само с две монети и една голяма мечта! Истинско вдъхновение за човечеството!

Господи! Такава е патка, че ми идва да започна да вия! Мама и татко очевидно се чувстват по същия начин, защото нито един от тях не обелва и думица. Чичо Бил също не й обръща внимание, така че, макар и неохотно, тя е принудена да се завърти на пета и да се насочи към нас.

— О, Лара, как си? Напоследък не съм те виждала! Да не би да се криеш? — Очите й са фокусирани върху мен с онова особено изражение, което ме кара да се отдръпвам ужасено. Божичко! Познавам този поглед!

Моята сестра Тоня има три основни изражения на лицето:

1. Напълно безизразно и кравешко.

2. Зачервено, с престорен смях, все едно казва: „Чичо Бил, ти направо ме убиваш!“.

3. Жестоко злорадство, маскирано като съчувствие, докато дълбае нечия душевна рана. Пристрастена е към риалити каналите и към книги с трагично изглеждащи, неугледни деца и заглавия от рода на „Моля те, бабче, не ме прекарвай през пресата за пране!“.

— Не съм те виждала, откакто се разделихте с Джош! Срамота! Двамата бяхте такава перфектна двойка! — Тоня привежда скръбно глава и се обръща към мама: — Мамо, нали изглеждаха идеално заедно?

— Обаче не се получи — обаждам се аз, като се опитвам да звуча спокойно. — Затова…

— Какво се обърка? — Сестра ми ме дарява с онзи неин престорено загрижен, ококорен поглед, с който се сдобива, когато разбере, че на някого се е случило нещо много лошо, а тя се наслаждава на болката му.

— Стават всякакви неща — свивам рамене аз.

— Но не стават току-така, нали? Винаги си има причина! — продължава безмилостно Тоня. — Да не би той да ти е казал нещо?

— Тоня — намесва се тихо татко, — това надали е подходящият момент за подобни разговори!

— Татко, та аз искам само да помогна на Лара! — вирва обидено нос сестра ми. — Човек се отърсва от подобни неща само като говори за тях! Е, да не би да се е появила друга? — обръща се тя отново към мен.

— Не мисля.

— Разбирахте ли се?

— Да.

— Тогава защо? — Тя скръства ръце и ме поглежда озадачено, едва ли не с обвинителен поглед. — Защо?

„И аз не знам защо! — идва ми да се разпищя. — Не мислиш ли, че и аз не съм си задавала този въпрос милион пъти?!“

— Просто едно от онези неща в живота! — отсичам, като се насилвам да се усмихна. — Но за мен няма проблем. Вече осъзнах, че така е трябвало да стане, продължих напред и се чувствам добре. Наистина съм щастлива!

— Ама не изглеждаш щастлива! — обажда се внезапно Диаманте, като надниква от другата страна на пътеката. — Нали не изглежда, мамо?

Леля Труди ме оглежда критично в продължение на няколко секунди, след това отсича с категоричен тон:

— Абсолютно вярно! Не изглежда щастлива!

— Обаче съм! — натъртвам и усещам как в очите ми напират сълзи. — Просто го крия! И съм всъщност много, много, ама много щастлива!

Господи, мразя роднините си!

— Тоня, скъпа, защо не седнеш? — предлага тактично мама. — Как мина посещението в училището?

Аз започвам да мигам бързо, за да спра сълзите си, вадя си телефона и се престорвам, че си проверявам съобщенията. Само и само да ме оставят на мира. А после, преди да успея да се спра, пръстите ми набират папката със снимките.

Не гледай! Само не поглеждай там!

Обаче пръстите ми отказват да ме слушат. Това е като непреодолим импулс. Трябва да погледна! Само набързичко! Само за да се заредя… Пръстите ми играят бързо по бутоните, докато открия любимата си снимка. Джош и аз. Заедно на фона на една планина, прехвърлили ръце през раменете си, и двамата загорели по ски пистите. Русата коса на Джош се къдри над скиорските очила, вдигнати на главата му. Усмихва ми се с онази негова перфектна трапчинка на бузата — онази трапчинка, в която много обичах да пъхам пръста си — като бебе, което си играе с пластилин.

Запознахме се на едно парти в Клапам по случай Деня на Гай Фокс[1], около огъня в градината на една моя колежка от университета. Джош раздаваше бенгалски огън на всички. Подаде една пръчица и на мен, попита ме как се казвам и после написа „Лара“ със своя бенгалски огън в нощния мрак. Аз се засмях и също го попитах как се казва. Започнахме да пишем имената си в мрака и писахме, докато бенгалските ни огньове не изгоряха. След това се примъкнахме по-близо до огъня, започнахме да пием вино и да си разказваме как сме празнували този ден в детството си. Всичко, което си говорехме, съвпадаше. Смеехме се на едни и същи неща. Никога досега не бях срещала толкова ведър и открит човек. Нито пък човек с такава страхотна усмивка. Не мога да си представя, че сега е с някоя друга! Просто не мога!

— Всичко наред ли е, Лара? — обажда се татко и ме поглежда.

— Разбира се! — изричам бодро и изключвам телефона, преди той да е успял да види дисплея.

От високоговорителите се разнася музика на орган и аз се отпускам в стола си с натежало сърце. Изобщо не трябваше да идвам тук. Трябваше да си измисля някакво извинение. Мразя семейството си, мразя погребенията, тук човек не може да изпие дори едно хубаво кафе, а и…

— Къде ми е огърлицата? — нечий далечен момичешки глас внезапно прекъсва мислите ми.

Озъртам се да видя кой е, обаче зад мен няма жива душа. Кой може да е?

— Къде ми е огърлицата? — отново достига до мен тихият глас. Но усещам, че звучи властно и твърде аристократично. Дали пък не идва от телефона? Да не би да не съм го изключила както трябва? Изваждам телефона от чантата си — екранът е черен.

Странна работа.

— Къде ми е огърлицата? — Сега гласът звучи право в ухото ми. Трепвам и се озъртам озадачено.

Още по-странното е, че очевидно никой нищо не е забелязал.

— Мамо — привеждам се към нея. — Чу ли нещо току-що? Например глас?

— Глас ли? — поглежда ме смутено майка ми. — Не, скъпа. Какъв глас по-точно?

— Момичешки, само преди секунди…

Спирам, защото забелязвам познатия тревожен поглед по лицето на мама. И почти чувам мислите й: „Господи, дъщеря ми вече чува гласове!“.

— Сигурно съм се объркала нещо — побързвам да замажа положението и връщам телефона в чантата си.

Точно в този момент се появява и викарият.

— Моля, станете! — изрича напевно тя. — И нека всички сведем глави. Милостиви Боже, предаваме в ръцете ти душата на нашата сестра Сейди…

* * *

Не че имам предразсъдъци, обаче тази свещенослужителка има най-монотонният глас в историята на човечеството. Изминали са едва пет минути от началото на службата, а аз вече се отказах да следя приказките й. Все едно съм на училищно мероприятие — мозъкът просто изключва. Отпускам се назад в стола си, вторачвам се в тавана и се изключвам. Очите ми тъкмо се канят да се затворят, когато отново чувам гласа право в ухото ми:

— Къде ми е огърлицата?

Това вече ме стряска. Започвам да въртя глава наляво-надясно, обаче пак нищо. Какво ми става днес, за бога?!

— Лара! — шепне настойчиво мама. — Добре ли си?

— Имам леко главоболие — прошепвам в отговор. — Мисля да отида да приседна до прозореца, да подишам малко чист въздух…

Размахвайки извинително ръце, аз се изправям и се насочвам към един стол в задния край на залата. Викарият дотолкова се е отплеснала в речта си, че изобщо не ме забелязва.

— Краят на живота е началото на живота, защото както сме дошли от земята, така и ще се върнем в нея…

— Къде ми е огърлицата? Имам нужда от нея!

Обръщам рязко глава с надеждата този път да зърна притежателя на този глас. И после я забелязвам. Една ръка.

Елегантна ръка с изящен маникюр, поставена върху облегалката на стола пред мен.

Придвижвам невярващо поглед нагоре по ръката. Тя принадлежи на фино момиче с изящни рамене, приблизително на моята възраст. Което се е отпуснало на стола пред мен и нетърпеливо потропва с пръсти. Има тъмна коса, вдигната на кокче, копринена бледозелена рокля без ръкави и някъде по-нагоре зървам бледа брадичка.

Прекалено съм ошашавена, за да сторя нещо друго, освен да зяпна.

Коя, по дяволите, е тази особа?

Докато я наблюдавам, тя скача от стола си, сякаш не може да седи на едно място, и започва да крачи нагоре-надолу. Роклята й пада до коленете й, а плисетата в долната част издават лек свистящ звук.

— Трябва ми! — промърморва притеснено тя. — Къде е? Къде е?!

Звучи завалено, пискливо и леко изкуствено, като в старите черно-бели филми. Поглеждам притеснено към останалата част от семейството, но като че ли никой от тях не е забелязал момичето. Никой дори не е чул гласа й. Всички си седят тихо и кротко.

Внезапно, като че ли усетила погледа ми върху себе си, непознатата се обръща и впива очи в моите. Очите й са толкова тъмни и блестящи, че не мога да определя цвета им. Виждам ги само как постепенно се разширяват от изумление.

Добре де. Обаче точно тук започвам да се паникьосвам. Май имам халюцинации. Имам си една пълнокръвна, ходеща и говореща халюцинация пред мен! И тя настъпва все по-близо и по-близо към моя стол!

— Ти ме виждаш! — насочва тя пръст към мен и аз се отдръпвам уплашено. — Ти можеш да ме видиш!

— Не мога — смотолевям ужасено.

— И даже ме чуваш!

— Нищо подобно!

С периферното си зрение виждам как мама се обръща към мен и ме гледа смръщено. Побързвам да се изкашлям и й посочвам гърдите си. Когато се обръщам, момичето е изчезнало. Изпарило се е.

Слава на бога! Тъкмо бях решила, че започвам да се побърквам. Така де, знам, че напоследък съм под огромен стрес, ама чак пък видения

— Коя си ти? — Едва не изскачам от кожата си, когато отново чувам гласа на момичето. Не щеш ли, този път тя върви по пътеката точно към мен. — Коя си? — пита настойчиво. — Кое е това място? Какви са тези хора?

„Не отговаряй на халюцинацията! — заповядвам си аз. — Това само ще я поощри!“ Извръщам глава и се опитвам да се концентрирам върху речта на викария.

— Коя си ти? — Момичето внезапно се оказва точно пред мен. — Истинска ли си? — Вдига ръка, като че иска да пипне рамото ми и аз се отдръпвам лекичко, обаче ръката й минава право през мен и излиза от другата ми страна.

Ахвам, изпълнена с ужас. Момичето се вторачва неразбиращо в ръката си, а после ме поглежда и пита:

— Какво си ти? Сън ли си?

— Кой, аз ли?! — не се сдържам и прошепвам възмутено. — Разбира се, че не съм сън! Ти си сън!

— Аз не съм никакъв сън! — отговаря момичето, не по-малко възмутено от мен.

— Тогава коя си? — изстрелвам, без да мога да се овладея.

И автоматично съжалявам за реакцията си, защото този път мама и татко едновременно се обръщат и ме поглеждат смръщено. Ако им кажа, че разговарям с халюцинация, ще превъртят. И сигурно още утре ще бъда настанена в най-близката лудница.

Момичето вирва гордо брадичка и отговаря:

— Аз съм Сейди. Сейди Ланкастър.

Сейди ли?…

А, не! Няма начин!

Не мога да помръдна. Очите ми се стрелкат диво от момичето пред мен към сбръчканата старица със захарния памук на главата, която ме гледа от снимката, а после се връщат обратно върху момичето. Възможно ли е да халюцинирам моята покойна, сто и пет годишна пралеля?

Обаче халюцинацията изглежда не по-малко уплашена и от мен. Обръща се и започва да оглежда залата, сякаш я вижда за първи път. Със зашеметена глава я наблюдавам как през следващите няколко секунди тя се появява и изчезва от стаята, оглежда всеки ъгъл и всеки прозорец — подобно на насекомо, затворено в стъклен буркан.

Никога досега не съм имала въображаем приятел. Никога не съм вземала наркотици. Тогава какво ми става? Казвам си, че трябва да игнорирам момичето, да се изключа от нея, да се концентрирам единствено върху викария. Ала безуспешно — не съм в състояние да откъсна поглед от нея.

— Какво е това място? — Сега вече кръжи над мен. Свила подозрително очи, тя се обръща към ковчега в предната част на залата и допълва: — Какво е това там?

Боже господи!

— Нищо, нищо — побързвам да я успокоя. — Абсолютно нищичко! Само… така де… не бих се заглеждала отблизо, ако бях на твое място…

Ала твърде късно! Тя вече се е изправила до ковчега и го гледа вторачено. Виждам я как си разчита името „Сейди Ланкастър“ на пластмасовата табелка. Виждам я и как подскача уплашено. След няколко секунди се обръща към викария, която продължава да каканиже монотонно.

— Сейди намери пристан в брака, който се превръща във вдъхновение за всички нас…

Момичето приближава лицето си до това на викария и я оглежда презрително, след което отсича:

— Глупачка!

— Тя беше жена, доживяла преклонна възраст — продължава свещенослужителката, в пълно неведение за присъствието на духа на покойницата до себе си. — Поглеждаме тази снимка… — посочва старата полароидна снимка — и виждаме жена, която въпреки своята немощ е водила красив живот. Която е намирала утеха в малките неща. Например в плетенето.

Плетенето ли?! — повтаря невярващо момичето.

— И така. — Викарият очевидно бе привършила с речта си. — Нека сведем глави и да замълчим, преди да си вземем последно сбогом с нея. — Слиза от подиума и от високоговорителите отново се разнася музика на орган.

— Сега какво следва? — оглежда се момичето, внезапно застанало нащрек. И само миг по-късно е отново до мен. — Какво следва сега? Кажи ми! Кажи ми!

— Ами… ковчегът се плъзва зад завесата — промърморвам тихо, — а после… хммм… — не довършвам, изпълнена с огромно неудобство. Как се казва тактично подобно нещо? — Намираме се в крематориум. Което ще рече, че… — И размахвам неопределено ръце.

Момичето пребледнява от ужас и аз смутено виждам как постепенно преминава в странно млечно, полупрозрачно състояние. Изглежда точно като припадаща, но — ако изобщо съществува подобно нещо — в максимална степен. За момент успявам буквално да надникна през нея. А после, сякаш внезапно взела твърдо решение, тя се уплътнява и отсича глава:

— Не! Не мога да го допусна! Нуждая се от моята огърлица! Трябва ми!

— Извинявай! — свивам объркано рамене. — Обаче аз нищо не мога да сторя.

— Трябва да спреш погребението! — провиква се тя със светнали очи.

Какво? — опулвам се срещу нея аз. — Невъзможно!

— Напротив! Твърде възможно е! Кажи им да спрат! — Аз се обръщам настрани, като се опитвам да я изключа, обаче тя се материализира от другата ми страна и заповядва: — Стани! Изправи се! Кажи нещо!

Гласът й е настойчив и пронизителен като на разглезено малко дете. Аз отчаяно въртя глава във всички посоки, опитвайки се да й избягам.

— Спри погребението! Спри го! Трябва да си взема огърлицата! — Момичето се намира само на сантиметър от лицето ми и барабани с юмруци по гърдите ми. Не усещам ударите, но движенията й ме карат все пак да се отдръпна уплашено. В отчаянието си скачам на крака, за да се преместя на задната редица, обаче се препъвам в един стол и той се сгромолясва с трясък на пода.

— Лара, добре ли си? — обажда се ужасено мама от предните редове.

— Няма проблеми — смотолевям, отпускам се на първия попаднал ми стол и се опитвам да се абстрахирам от писъците в ухото ми.

— Ще се обадя да докарат колата — тъкмо казва чичо Бил на леля Труди. — Така, като гледам, след пет минути всичко ще е свършило.

— Спри го! Спри го! Спри го! — кънти гласът на момичето в ухото ми, постепенно достигайки нивата на най-пронизителния писък, който някога съм чувала.

Усещам, че се превръщам в шизофреничка. И сега вече разбирам хората, които се втурват да убиват президенти. Няма никакъв начин да игнорираш подобно същество в ухото си. Тя е като банши[2]. Не съм в състояние да издържам повече. Стискам глава с две ръце, но всичките ми усилия са напразни.

— Спри, спри, спри го! Погребението трябва да спре! Сприии гооо!

— Добре де, добре! Само млъкни! — простенвам отчаяно, скачам на крака и се провиквам: — Почакайте! Никой да не мърда! Трябва да спрете погребението! Спрете погребението!

И за мое огромно облекчение писъците на момичето в ухото ми престават.

Обаче ситуацията си има и отрицателна страна. Вече цялото ми семейство се е извърнало към мен и всички ме гледат така, сякаш съм лунатичка. Викарият натиска някакъв бутон в дървения панел на стената и музиката рязко спира.

— Да спрем погребението ли? — обажда се първа мама.

Аз кимвам мълчаливо. Ако трябва да бъда честна, не се чувствам като господарка на себе си.

— Но защо?

— Аз… хммм — прочиствам си гърлото. — Аз не мисля, че това е подходящият момент. Тя да си отиде, де.

— Лара — въздиша татко. — Знам, че в момента си под огромно напрежение, но всъщност… — Обръща се към свещенослужителката и допълва: — Много се извинявам! Напоследък дъщеря ми не е съвсем добре. Любовни проблеми! — Последното, изречено почти шепнешком.

— Това няма нищо общо с настоящия момент! — провиквам се възмутено, обаче никой не ми обръща внимание.

— О, разбирам — кимва съчувствено викарият. — Лара, сега ще довършим погребението — заговорва ми тя така, сякаш съм тригодишна, — а после може би двете ще изпием по чаша чай и ще си побъбрим. Става ли?

И отново натиска онзи бутон и музиката отново гръмва. Миг по-късно ковчегът започва да се придвижва със скърцане по релсите, върху които е поставен, и да изчезва зад завесата. Зад себе си долавям ахване, а после…

— Неее! — Протяжен, болезнен вой. — Неее! Спрете! Трябва да спрете!

И за мой огромен ужас момичето се втурва към дървената рампа и се опитва да си издърпа ковчега обратно. Обаче ръцете й изобщо не действат — непрекъснато потъват в капака.

— Моля те! — вдига очи към мен тя и ме поглежда отчаяно. — Не им позволявай!

Тук вече започвам да се паникьосвам. Ама истински. Нямам представа защо получавам подобни халюцинации и какво точно означават те. Обаче знам едно — всичко ми изглежда съвсем реално. И не мога просто да си стоя и да гледам сцената с безразличие.

— Неее! — провиквам се аз. — Спрете!

— Лара… — започва мама.

— Съвсем сериозно! Има съвсем основателна причина и пречка, поради които този ковчег не трябва да бъде… изгарян! Трябва да спрете! Веднага! — Втурвам се напред по пътеката. — Натиснете бутона или ще го направя аз!

Напълно объркана, свещенослужителката отново натиска бутона и ковчегът се заковава на мястото си.

— Скъпа, защо не вземеш да изчакаш вън? — изрича викарият.

— О, само се прави на интересна! Нищо ново! — махва пренебрежително с ръка сестра ми Тоня. — Основателна причина и пречка, глупости! Че каква пречка би могло да има, а?! Изобщо не я слушайте, а си продължавайте работата! — допълва с диктаторския си глас тя и викарият определено настръхва.

— Лара — игнорира сестра ми тя и се обръща към мен, — имаш ли причина да искаш да спреш погребението на твоята пралеля?

— Да!

— И тя е? — поглежда ме въпросително викарият.

О, боже! Ами сега какво да кажа? Че едно привидение ми е заповядало ли?

— Защото… хммм…

— Кажи, че съм била убита! — Вдигам стреснато очи и точно срещу себе си виждам момичето. — Кажи го! Тогава ще бъдат принудени да отложат погребението! Кажи го! — Вече стои точно до ухото ми и пак крещи. — Кажи го! Кажи го! Кажиии гооо!

— Мисля, че леля ми е била убита! — изтърсвам най-неочаквано аз.

И преди съм виждала роднините си да ме гледат като настъпени жаби, но чак толкова не съм ги виждала. Всички са се извърнали като по команда назад в столовете си и ченетата им са увиснали неразбиращо. Приличат ми на някакъв странен натюрморт и ми идва да се разкискам като идиот.

Убита ли?! — обажда се първа викарият.

— Да! — отсичам безпрекословно. — Имам причина да смятам, че тук има нещо гнило! Затова се налага да задържим тялото като веществено доказателство!

Викарият тръгва бавно напред и се вторачва в мен с присвити очи. Очевидно се опитва да прецени доколко може да ми вярва. Обаче тя не знае, че едно време със сестра ми редовно играехме на издържане на погледи и аз винаги побеждавах. Вторачвам се в нея по същия начин, попивайки изцяло сериозното й, скръбно, непоколебимо изражение.

— Убита значи… Но как? — изрича накрая тя.

— Предпочитам да обсъдя този въпрос с полицията — отсичам категорично, сякаш играя в епизод от сериала „От местопрестъплението“, наречен „Погребален дом“.

— Искаш да извикам полицията? — Свещенослужителката вече е изпаднала в истински шок.

О, боже! Ама разбира се, че не искам да викаме кошмарната полиция! Обаче вече няма връщане назад! Налага се да продължа да играя убедително.

— Да — кимвам след подходяща пауза. — Мисля, че така ще бъде най-добре.

— Хей, не може да я вземате на сериозно! — избухва Тоня. — Не е ли очевидно, че просто се опитва да предизвика сензация?!

Само от един поглед разбирам, че на свещенослужителката започва да й писва от сестра ми, което е пък е много добре за мен.

— Уважаема — изрича рязко тя, — не мисля, че имате думата по този въпрос! Твърдение като това не може да бъде оставено без последствия! И сестра ви е напълно права — тялото трябва незабавно да бъде изпратено на криминолозите!

Имам чувството, че викарият се хвана. Очевидно и тя гледа твърде много крими сериали. Какво друго да прави в събота вечер?! И както може да се очаква, тя се приближава още повече към мен, снишава глас и пита съзаклятнически:

— Кой, според вас, е убил вашата пралеля?

— Предпочитам засега да не казвам нищо по този въпрос — изричам с подходящо мрачен тон. — Сложно е. — Хвърлям многозначителен поглед на Тоня. — Мисля, че разбирате какво имам предвид!

— Какво?! — Лицето на сестра ми почервенява от възмущение. — Да не би да обвиняваш мен?

— Нищо не съм казала! — отсичам и си придавам непроницаем вид. — Ще говоря единствено с полицията!

— Ама това са пълни глупости! Хайде, ще свършваме ли или какво? — обажда се най-сетне и чичо Бил, като прибира телефона си. — Защото и в двата случая колата ми е вече тук и смятам, че без това отделихме предостатъчно време на тази старица!

— Повече от достатъчно! — приглася му леля Труди. — Хайде, Диаманте! Това започна да се превръща във фарс! — И започва нетърпеливо да си събира списанията от столовете.

— Лара, нямам представа каква игра играеш! — изръмжава чичо ми и докато се разминава с татко, промърморва: — Тази твоя дъщеря има нужда от професионална помощ! Напълно е превъртяла!

— Лара, скъпа! — Мама се измъква от мястото си и се приближава. Челото й е набраздено от страх за мен. — Та ти дори не познаваше пралеля си Сейди!

— Може и така да е, а може и да не е! — отсичам и скръствам ръце пред гърди. — Не си мисли, че ти казвам всичко!

Божичко, май вече сама започвам да си вярвам! Току-виж съм повярвала и в измисленото убийство!

Викарият определено изглежда тотално шашардисана. Очевидно си дава сметка, че това вече не й е в категорията.

— Най-добре е веднага да извикам полицията — промърморва. — Лара, би ли изчакала тук, моля? А вие, останалите, можете да си тръгвате.

— Лара! — Татко се приближава към мен и ме хваща за ръката. — Скъпа!

— Татко… Просто вървете — изсумтявам, правейки се на несправедливо подценена. — Просто трябва да сторя необходимото. Ще се оправя!

С погледи, представляващи чудати потпури от страх, възмущение и съжаление, членовете на моето семейство се изнизват в индианска нишка от погребалната зала, следвани чинно от викария.

Оставам сама сред тишината на залата. И изведнъж магията като че ли се разваля. Какво сторих току-що, по дяволите?! Да не би да полудявам?

Всъщност последното би обяснило всичко. Може пък да е добре за мен да ме приемат в някой тих, спокоен дом за психичноболни, където по цял ден се разхождат в бели гащеризони и рисуват, и където не им се налага да мислят нито за бизнес пред провал, нито за бивши гаджета, нито за талони за паркиране.

Отпускам се на най-близкия стол и въздъхвам дълбоко. Халюцинираното от мен момиче се материализира в предната част на залата, кацва точно пред дървеното табло и се вторачва в снимката на дребната, прегърбена старица.

— Е, наистина ли си била убита? — не мога да се сдържа да не попитам.

— О, не мисля! — махва с ръка тя.

Изобщо не ми обръща внимание, а още по-малко — ми благодари. Все на мен ще се падне — призрак без обноски!

— Е, пак заповядай! — промърморвам нацупено. — Нали се сещаш? Винаги, когато имаш нужда!

Но момичето дори не ме чува. Оглежда залата, като че ли не може да схване нещо.

— Къде са цветята? — пита внезапно. — Щом това е моето погребение, къде са тогава цветята?

— О! — преглъщам виновно. — Цветята бяха… сложени другаде. Погрешка. Иначе бяха доста, честна дума! Много красиви бяха!

„Тя не е истинска! — повтарям си настойчиво. — Това е просто моето виновно подсъзнание!“

— Ами хората? — Вече звучи озадачено. — Къде е всичкият народ, който обикновено ходи по погребения?

— Някои от тях просто не можаха да дойдат — промърморвам и тайничко си стискам палци — дано да звуча убедително! — Иначе много искаха да дойдат, обаче…

Спирам, защото точно в този момент тя се разтваря във въздуха — точно в момента, в който й говоря.

— Къде ми е огърлицата? — Подскачам стреснато на стола си, когато дочувам гласа й в ухото си.

— Нямам представа къде ти е шибаната огърлица! — възкликвам. — И престани да ме тормозиш! Даваш ли си сметка, че съвсем скоро ще ме уличат в лъжа? А ти дори не си ми благодарила!

Настъпва тишина. Тя свежда глава като провинило се хлапе.

— Благодаря — изрича накрая.

— Няма защо.

Момичето от моята халюцинация започва да си играе с металната гривна във формата на змия, обгръщаща китката й, и аз установявам, че започвам да я разглеждам по-внимателно. Косата й е тъмна и бляскава и обрамчва лицето й, докато тя привежда глава. Има дълъг, снежнобял врат и едва сега констатирам, че огромните й блестящи очи всъщност са зелени. Бежовите й пантофчици са миниатюрни — не повече от 36, 37-и номер. Така, като я гледам, е приблизително на моята възраст. Или може би малко по-млада от мен.

— Чичо ти Бил — изрича накрая, като не спира да върти гривната си. — Уилям. Едно от момчетата на Вирджиния.

— Точно така. Вирджиния беше моята баба. А моят баща е Майкъл. Което те превръща в моя пралеля. — Тук спирам и се хващам за главата. — Ама това е истинска лудост! Откъде изобщо бих могла да знам как изглеждаш?! Как е възможно да имам халюцинации?

— Защото нямаш халюцинации! — отсича тя и вирва брадичка. — Аз съм истинска!

— Не е възможно да си истинска! — изричам нетърпеливо. — Ти си мъртва! Тогава какво си? Призрак ли?

Настъпва неловък промеждутък мълчание. А след това момичето вдига очи и казва:

— Не вярвам в призраци!

— Аз също! — пригласям със същия презрителен тон. — Няма начин да съществуват!

Вратата се отваря и аз подскачам уплашено.

— Лара! — Викарият се приближава. Лицето й е зачервено от вълнение. — Говорих с полицията. Поръчаха да отидеш в полицейското управление.

Бележки

[1] Гай Фокс (1570 — 1606) — английски конспиратор начело на католически заговор за взривяване на крал Джеймс I и парламента по време на заседанието му на 5 ноември 1605 г. Заговорът е разкрит и всички са екзекутирани. Денят на Гай Фокс във Великобритания се чества на 5 ноември с големи огньове, фойерверки и изгаряне на чучела, символизиращи Гай Фокс. — Б.пр.

[2] Банши — ирландска женска фея, прикрепена към определено семейство, която издава силни писъци, когато предстои смъртта на някой от членовете му. — Б.пр.