Софи Кинсела
Във вихъра на двайсетте (10)

Десета глава

Ако някой познат ме види, ще умра. Направо ще умра!

Измъквам се от таксито и оглеждам внимателно улицата. Слава богу, никой познат. Никога през живота си не съм изглеждала толкова нелепо! Ама така става, когато позволиш на мъртвата си пралеля да поеме контрола над външния ти вид!

Облечена съм с бронзовата флепърска рокля, която купих от магазина. Едва успях да й вдигна ципа. Очевидно през двайсетте не са си падали особено по големи гръдни обиколки. Краката ми са напъхани в бронзовите бални пантофки. От врата ми висят шест дълги огърлици от мъниста. Главата ми е стегната с черна лента, обсипана с мъниста, а от нея стърчи перо.

Перо, моля ви се!

Косата ми беше подложена на поредица от мъчения, включваща старомодни букли и къдрици, чиято направа със старата маша ми отне приблизително два часа. Когато това изпитание свърши, Сейди настоя да намацам косата си с някаква странна помада, която открила в същия допотопен магазин, и сега прическата ми е твърда като камък.

Що се отнася до грима ми… просто нямам думи! Абе тези хора от двайсетте сериозно ли са се мислели за красиви в този вид? Лицето ми е покрито с бяла пудра, а на всяка от бузите ми се мъдри по едно кръгче руж. Очите ми са очертани с дебела, черна очна линия. Клепките ми са намацани с отровнозелена паста, която излезе от старата бакелитова кутийка. А що се отнася до миглите ми, все още нямам представа какво имам там — нещо черно и лепкаво, което Сейди нарича „Козметик“. Накара ме да го загрея в тиган, а после да намацам с него миглите си.

Добре де, ама защо?! Нали си имам чисто нова спирала „Ланком“?! Водоустойчива, с подвижна четчица и всичко останало. Ама не! Сейди изобщо не прояви никакъв интерес. Беше толкова възбудена при вида на всичките тези глупави, старомодни гримове и не спря да ми разказва как двете с Бънти някога се приготвяли за партита и как си скубели взаимно веждите, и как от време на време надигали тайните си пищовчета.

— Дай да те видя! — застава властно пред мен Сейди на тротоара и ме оглежда. Лично тя е облечена в златиста рокля, а ръкавиците й стигат чак до лактите. — Трябва да освежиш червилото си!

Знам си, че няма никакъв смисъл дори да намеквам за едно дискретно мацване с гланц за устни. С дълбока въздишка бръквам в чантата си и вадя оттам бурканчето ярко червило, след което добавям още цвят към и без това достатъчно ярко начервените ми, допълнително удебелени и без това пълни устни.

Покрай мен минават две момичета. Едното сръгва другото, а после и двете ме зяпват. Очевидно си мислят, че съм тръгнала на карнавал и се надявам да грабна титлата „Най-автентичен костюм“.

— Изглеждаш божествено! — възкликва Сейди със светнали очи. — Трябва ти само едно цигаре! — Оглежда улицата. — Има ли тук магазин за тютюн? Боже, как не се сетихме да вземем табакера! Видях една толкова сладка…

— Аз не пуша! — срязвам я аз. — Освен това пушенето на публични места вече е забранено. Със закон!

— Ама че абсурден закон! — възмущава се пралеля ми. — И как тогава си организирате цигарени партита?

— Не си организираме цигарени партита! Пушенето причинява рак! Вреди на здравето! Убива!

— Да бе, аз затова живях до сто и пет години, нали?! — махва презрително с ръка тя, а после ме подканва: — Добре де. Хайде!

Тръгвам след нея към вратата, над която се вижда знак „Гарванът“. Едва пристъпвам в старомодните си обувки. Когато стигам до входа, осъзнавам, че тя е изчезнала. Къде се дяна пък сега?

— Сейди? — Обръщам се и оглеждам улицата. Ако ме е зарязала, за да се чувствам като в небрано лозе, направо ще я убия!

— Той вече е тук! — Чувам внезапно гласа й и тя се появява още по-превъзбудена и отпреди. — Направо е неустоим!

Въздъхвам отчаяно. Имах някакви слаби надежди, че Ед Харисън ще ми върже тенекия.

— Как изглеждам? — пита Сейди и приглажда косата си.

Сърцето ми се изпълва с огромна тъга за нея. Надали е много забавно да отиваш на среща, без изгората ти да може да те види.

— Изглеждаш страхотно! — побързвам да я успокоя. — Ако можеше да те види, щеше да реши, че си жестока!

— Как така съм жестока?! Че аз не проявявам жестокост към никого! — възмущава се тя.

— „Жестока“ означава „красива“, „сексапилна“. Така казваме днес.

— О, в такъв случай добре — кимва тя и погледът й се плъзва към вратата, след което се връща отново върху мен. — Само не забравяй, че това е моята среща!

— Да, знам, че това е твоята среща — отговарям търпеливо. — Достатъчно ми наду ушите по този въпрос.

— Искам да кажа… бъди мен! — изрича и ме поглежда умоляващо. — Казвай онова, което аз ти кажа да казваш! Прави онова, което аз ти кажа да правиш! Така ще имам усещането, че аз съм тази, която говори с него. Разбираш ли ме?

— Не се тревожи! Веднага схванах. Ти ми подаваш репликите, а аз ги изговарям. Обещавам!

— Тогава влизай! — махва по посока на вратата тя.

Бутвам тежката врата от матирано стъкло и се озовавам в шикозно фоайе с велурена тапицерия по стените и приглушено осветление. Пред себе си забелязвам друга двойна врата, зад която се вижда самият бар. Докато минавам през нея, улавям отражението си в попадащото в сумрака огледало и сърцето ми се свива от ужас.

Не знам защо, обаче тук се чувствам още по-нелепо, отколкото се чувствах в апартамента си. Огърлиците ми подрънкват на всяка крачка. Перото, втъкнато в лентата през главата ми, подскача. Изглеждам като типично момиче от двайсетте. И се озовавам в бар в минималистичен стил, пълен с готини хора, всички до един облечени в дискретни цветове и скъпи костюми.

Докато пристъпвам неловко напред, като се опитвам да запазя самообладание, внезапно забелязвам Ед. Той седи на един стол на десетина метра от мен, облечен в традиционен костюм, и пие съвсем традиционен джин фис. Вдига очи, поглежда към мен и ги свежда. После изведнъж пак ги вдига стреснато.

— Виждаш ли?! — изрича триумфално Сейди. — Направо не може да отлепи очи от теб!

Не може и още как! Горкият човек се е ококорил и е зяпнал, а лицето му постепенно придобива странен, бледозеленикав нюанс.

Бавно, много бавно, сякаш се опитва да крачи през лепкава кал, той се изправя на крака и се приближава към мен. Забелязвам как барманите се побутват един друг, а от масата, покрай която минавам, се долавя сподавен смях.

— Усмихни му се! — разпорежда се авторитетно Сейди в ухото ми. — Тръгни към него, клатейки задничето си, после изпърхай с клепки и кажи: „Здравей, татенце!“.

Татенце ли?!

„Това не е моята среща! — напомням си трескаво. — Не е моята среща! Това е срещата на Сейди! Аз просто играя нейната роля!“

— Здравей, татенце! — изричам толкова жизнерадостно, колкото мога.

— Здрасти — едва промърморва той. — Изглеждаш… — И размахва безпомощно ръце.

Около нас всички разговори са замрели. Целият бар ни гледа. Чудничко! Цял живот все за това съм си мечтала.

— Кажи му още нещо! — наставлява ме Сейди, като подскача възбудено насам-натам. Очевидно изобщо не забелязва неловката ситуация. — Кажи му: „И ти изглеждаш много шикозно, старче!“. И завърти огърлиците на пръста си!

— И ти изглеждаш много шикозно, старче! — изричам на глас, като го фиксирам с измъчена усмивка, а после завъртам огърлиците си толкова рязко, че една ме цапва в окото.

Ох! Това боли!

— Да. Ами… — Ед буквално се чуди какво да каже. Озърта се смутено и изрича: — Аз… мога ли да ти предложа нещо за пиене? Чаша шампанско например?

— Помоли го за смукалка! — инструктира ме Сейди. — И се усмихни! Досега не си се усмихнала нито веднъж като хората!

— Може ли да помоля за смукалка? — изричам и се изкисквам неестествено. — Направо обожавам смукалките!

— Искаш да кажеш сламка, нали? — поглежда ме смръщено Ед. — Но защо?

Един господ знае защо. Поглеждам безпомощно към Сейди.

— Кажи: „За да си издухам балончетата от шампанското, скъпи!“ — просъсква тя.

— За да си издухам балончетата от шампанското, скъпи! — повтарям послушно, изкисквам се и за всеки случай отново завъртам огърлиците си. Започвам да му хващам цаката.

Ед изглежда така, сякаш му иде да потъне в земята от срам. Не го виня.

— Защо не седнеш? — изрича с измъчен глас. — Аз ще донеса питиетата.

Насочвам се към масата, където седеше той, и дръпвам тапицирания с велур стол.

— Седни така! — командва Сейди и сяда превзето с навирена брадичка и ръце на коленете. Старая се да я копирам колкото ми е възможно по-добре. — Отвори широко очи! — Оглежда неспокойно хората, скупчили се на групички по масите и на бара. Разговорите са възобновени и барът отново е изпълнен с жужене. Чува се и тиха, дискретна барова музика. — Кога пристига оркестърът? Кога ще започнат танците?

— Тук няма оркестър — промърморвам под нос. — Няма и танци. Това не е такова място.

— Няма танци ли? — озърта се ядосано тя. — Не може да няма танци! Нали именно те са целта! Нямат ли някаква по-живичка музика? Нещо с повече тръпка?

— Нямам представа — отговарям саркастично. — Попитай го — и кимвам по посока на бармана точно в момента, когато пред мен се появява Ед с чаша шампанско и друга, която изглежда като втори джин фис. Така, като го гледам, ми изглежда троен.

Той сяда срещу мен, оставя питиетата на масата, вдига своята чаша и побързва да каже:

— Наздраве!

— Чин-чин! — изчуруликвам с ослепителна усмивка, разбърквам набързо шампанското със сламката си и отпивам голяма глътка. Оглеждам се, за да получа одобрението на Сейди, обаче тя пак е изчезнала нанякъде. Оглеждам тайничко заведението и я зървам зад бара да крещи нещо в ухото на бармана.

Господи боже мой! Какви ги дроби пък сега?!

— Е… отдалече ли идваш?

Вниманието ми се отклонява от бара. Осъзнавам, че Ед говори на мен. А Сейди я няма никаква, за да ми подава репликите. Страхотно! Значи в крайна сметка ще мога да проведа и един нормален разговор.

— Ами… не особено от далече. От Килбърн.

— Аха, Килбърн — кима тържествено той, сякаш току-що изрекох някоя велика мъдрост.

Докато се опитвам да измисля нещо любезно, което да кажа, плъзвам поглед по него. Тъмносивото му сако е изключително тузарско — в това няма спор. По-висок е, отколкото си го спомням, с по-широки, по-яки рамене и скъпа на вид риза. Лек намек за умора след края на работния ден, същите смръщени вежди, които видях и в офиса. За бога! Та сега е уикенд и той е на среща! Защо трябва да изглежда така, сякаш се намира на ужасно сериозно заседание на борда на директорите, където всеки тръпне да не бъде уволнен и да не изгуби бонусите си?!

Усещам прилив на раздразнение в душата си. Може поне да се престори, че си прекарва добре!

— Е, Ед! — правя героичен опит да му се усмихна аз. — Акцентът ти ми подсказва, че си американец.

— Точно така — кимва той, но не благоволява да ми даде повече информация.

— Откога си тук?

— От пет месеца.

— Харесва ли ти Лондон?

— Не съм имал възможност да го опозная достатъчно.

— Но трябва! — не успявам да прикрия аз вродения си ентусиазъм. — Трябва да видиш Лондонската кула, Ковънт Гардън, да се повозиш с лодка до Гринуич…

— Може би — промърморва той, усмихва ми се сковано и отпива от питието си. — Но съм твърде зает на работа.

Това е най-непохватното извинение, което бях чувала досега. Как е възможно да се преместиш да живееш в нов град и да не си направиш труда да го опознаеш?! Знаех си, че този тип няма да ми хареса! Знаех си! Поглеждам встрани и забелязвам Сейди до себе си. Кръстосала е ръце пред гърди и се цупи.

— Този барман е голям инат! — жалва ми се пралеля ми. — Върви и му кажи да смени музиката! Веднага!

Тя с всичкия ли си е? Сразявам я дискретно с поглед, обръщам се към Ед и учтиво му се усмихвам.

— Е, Лара, а ти какво работиш? — Става ясно, че е решил и той да даде някакъв принос в този разговор.

— Издирвам квалифициран управленски персонал.

Ед автоматично застава нащрек.

— Да не би да си от „Стърджис Къртис“?

— Не! Притежавам собствена компания. Бюро за набиране на управленски персонал „Л и Н“.

— Много хубаво. Защото нямаше да ми бъде никак приятно да те обидя с нещо.

— А какво им е толкова лошото на „Стърджис Къртис“? — не успявам да устоя на любопитството си аз. — Чувам подобна реакция за втори път, та…

— Те са истински демони от ада! — По лицето му се изписва такъв неподправен ужас, че ми идва да се разкискам. — Преследват ме всеки божи ден! Искате ли тази работа? Интересувате ли се от онази работа? Използват различни номера, за да прескочат секретарката ми! Но пък… — Потръпва и тръсва глава. — Иначе са много добри в работата си. Дори ме поканиха да седна на масата им на галавечерята на списание „Бизнес пийпъл“.

— Аууу! — не мога да не се впечатля аз. Никога досега не съм била на галавечерята на „Бизнес пийпъл“, но пък съм чела много за нея в списанието. Винаги я организират в някой голям хотел в Лондон и е едно от най-бляскавите събития на сезона. — Е, ще отидеш ли?

— Дори ще изнасям доклад.

Божичко! Той ще изнася доклад на галавечерята на „Бизнес пийпъл“! Значи трябва да е някаква много важна клечка! Нямах никаква представа. Повдигам леко очи, за да погледна Сейди, обаче нея никаква я няма.

— А ти ще ходиш ли? — пита от любезност и той.

— Амиии… тази година, не. — Опитвам се да го кажа така, сякаш това е само временно. — Тази година моята фирма не успя да сформира маса.

Като имате предвид, че масите там са за по дванайсет човека и наемането им струва пет хиляди лири, а в моята фирма работят точно двама човека и разполагаме с минус пет хиляди лири.

— Аха — свежда глава той.

— Но съм сигурна, че догодина ще успеем! — побързвам да замажа положението аз. — Нищо чудно да вземем и две маси! Нали знаеш, когато правиш нещо, го прави със замах! Дотогава сигурно ще сме се разширили… — Не довършвам. Изобщо не разбирам защо полагам някакви усилия да впечатля този тип. Той очевидно не се интересува от нито една моя дума.

Докато засмуквам шампанското през сламката си, си давам сметка, че музиката е спряла. Обръщам се към бармана — забелязвам го да стои край сиди плейъра зад бара, очевидно преживявайки огромна душевна борба между собствената си воля и гласа на Сейди, която му пищи нещо в ухото. Какво е намислила този път?

Накрая, видимо капитулирайки, барманът вади един компактдиск от кутията си и го пъхва в плейъра. И в следващата минута въздухът се изпълва с някаква старомодна оркестрова музика в стил Коул Портър. Сейди се плъзва зад стола на Ед с триумфално изражение на лицето.

— Най-накрая! Знаех си аз, че този барман не може да няма нещо подходящо в чекмеджето си! А сега покани Лара на танц! — инструктира Ед, после се привежда по-близо до ухото му и повтаря: — Покани я на танц!

О, не! Само не това!

„Съпротивлявай се! — отправям мислено послание към Ед аз. — Не я слушай! Бъди силен!“ Изпращам му най-силните телепатични сигнали, на които съм способна. Но очевидно не съм способна на кой знае какво. Докато Сейди продължава да пищи в ухото му, по лицето на Ед се изписва болезнено объркване. Изглежда като човек, на когото никак, ама никак не му се повръща, обаче няма никакъв избор.

— Лара — прочиства гърлото си той и разтрива лицето си. — Би ли желала да… потанцуваме?

Ако сега му откажа, Сейди ще излее цялото си отмъщение върху мен. Знам си. Но пък нали точно това искаше! Нали точно затова всички сме тук?! За да може тя да танцува с Ед!

— Окей — кимвам.

Неспособна да повярвам какво правя, аз оставям чашата си и се изправям. Тръгвам след Ед към миниатюрното късче свободна площ до столовете на бара, а после той се обръща срещу мен. За момент и двамата се гледаме втрещено, парализирани от чудовищността на ситуацията.

Този сценарий стопроцентово не включва танци. И ние определено не се намираме на дансинга. Това не е клуб, това е бар. Никой друг не танцува. Архаичната джазова музика продължава да звучи от високоговорителите — някакъв тип пее за велурени обувки. Няма нито ритъм, нито нищо. Няма нищо, на което да можем да танцуваме.

— Танцувай! — Сейди снове между нас като нетърпелива вихрушка. — Танцувайте заедно! Хайде, танцувайте!

С поглед на човек, осъден на смърт, Ед започва да се поклаща непохватно напред-назад, полагайки неистови усилия да следва музиката. Изглежда толкова нещастен, че аз решавам да правя това, което прави и той, за да му помогна да се почувства по-добре. Но не мога да не призная, че по-неубедителен танц през живота си не бях виждала!

С периферното си зрение забелязвам, че всички се обръщат да ни гледат. Роклята ми се вие напред-назад, а огърлиците ми подрънкват. Ед е приковал поглед някъде в далечината, като че ли има извънтелесно преживяване.

— Извинете! — Един от сервитьорите, понесъл поднос, се опитва да мине между нас.

Та значи ние не само че не се намираме на дансинг, но и пречим на всички! Никога през живота си не съм имала по-мъчително преживяване от това!

— Танцувайте както трябва! — Обръщам се и виждам как Сейди ни наблюдава с ужас. — Това не е танцуване!

Какво очаква тя от нас? Да се впуснем във валс ли?

— Изглеждате така, сякаш тъпчете в кал! Ето как се танцува!

И в следващия момент от нея започват да хвърчат крака, колене и лакти в типичния чарлстон на двайсетте. Очите й светят от щастие и долавям как си тананика заедно с оркестъра. Е, поне някой тук се забавлява!

Виждам я как се присламчва все по-близо до Ед и накрая поставя елегантните си ръце върху огромните му рамене. После ги плъзва по бузите му.

— Не е ли божествен?! — промърморва и сваля ръцете си по-надолу, около кръста му и по гърба му.

— Успяваш ли да го почувстваш? — промърморвам невярващо, а Сейди се отдръпва като човек, хванат на местопрестъплението.

— Не в това е въпросът! — започва да се оправдава тя. — Пък и не е твоя работа!

Ясно. Значи не може. Е, щом й харесва, да прави каквото си ще. Но налага ли се да гледам, а?

— Сейди! — просъсквам, когато ръцете й се плъзват още по-надолу по тялото му.

— Моля? Каза ли нещо? — С огромно усилие на волята Ед успява да се фокусира върху мен.

Продължава да се клати в пълно неведение за факта, че една двайсет и три годишна жена от еманципираното поколение на двайсетте пълзи с хищническите си ръце по него.

— Казах… да спрем — заявявам и извръщам очи от Сейди, която тъкмо се опитва да му гризне ухото.

— Неее! — провиква се побесняла тя. — Ощеее!

— Страхотна идея — съгласява се веднага Ед и ние се запътваме към масата си.

— Ед? Ед Харисън? — На пътя на моя кавалер застава руса жена с бежови панталони, бяла риза и ликуващо изражение на лицето. На масата зад нея се виждат неколцина изтупани като нея бизнесмени, които наблюдават жадно сценката. — Точно както си мислех! Ти си! Ти да не би да… танцуваше току-що?

Докато Ед оглежда лицата на масата отзад, става очевидно, че най-лошият му кошмар се е сбъднал. И при това е петдесет пъти по-лош. Изпълвам се със съжаление към него.

— Точно… точно така — изрича накрая, сякаш и самият той не може да си повярва. — Ние танцувахме. — После се осъзнава и допълва: — Лара, познаваш ли Женвиев Бейли от Ди Еф Ти? Женвиев, запознай се с Лара! Здравейте, Бил, Майк, Сара… — кима по посока на всички хора, насядали около масата.

— Роклята ти е възхитителна! — отбелязва снизходително великата бизнес дама, плъзвайки очи по тоалета ми. — Очевидно си падаш по модата на двайсетте!

— Съвсем оригинална е! — кимвам ентусиазирано.

— Не се и съмнявам!

Усмихвам се колкото ми е възможно, обаче тя вече ме е отписала. Аз не желая да бъда облечена като поредицата стари кукли от „Дейли мейл“! Особено пред безсъмнено важни делови персони!

— Извинете! Ще отида да си освежа грима! — допълвам, като се насилвам отново да се усмихна. — Веднага се връщам!

Щом се озовавам в тоалетната, аз изваждам от чантата си носна кърпичка, намокрям я и започвам ожесточено да търкам лицето си. Ала нищо не се маха.

— Какво правиш?! — изписква Сейди, внезапно материализирала се зад мен. — Ще съсипеш цялото си лице!

— Просто се опитвам да приглуша леко нюанса — изричам между няколко отривисти търкания.

— О, този руж няма да излезе така! — махва пренебрежително с ръка тя. — Неизтриваем е. Трае дни наред. Червилото също!

Неизтриваем ли?

— Между другото, ти къде си се учила да танцуваш? — продължава нехайно пралеля ми, като се настанява между моя милост и огледалото.

— Никъде. Ние днес не се учим да танцуваме. Просто го хващаме в крачка.

— Личи си. Истинска трагедия си!

— А ти си голяма работа, нали?! — срязвам я аз. — Доколкото видях, изглеждаше така, сякаш още там се канеше да потракаш кокали с него!

— Да потракам кокали ли? — смръщва се Сейди. — Какво искаш да кажеш?

— Означава… нали се сещаш… — Млъквам смутено. Не съм много сигурна дали тракането на кокали е нещо, което бих желала да обсъждам с моята пралеля.

— Кажи де! — настоява Сейди. — Какво означава?

— Означава това, което правиш с някой друг — отговарям, като подбирам внимателно думите си. — Като пижамено парти. Само че без пижамите.

— О, това! — махва нехайно с ръка тя. — И го наричате „потракване на кокали с някого“?

— Понякога — свивам рамене аз.

— Какъв странен израз! А ние някога го наричахме просто секс.

— О! — възкликвам неловко. — Ами, ние също…

— Или „гримаси в хамбара“ — допълва тя.

Гримаси в хамбара ли?! И тя има наглостта да нарича „потракването на кокали“ странно?

— Хубаво. Както щете си го наричайте! — кимвам, свалям обувките си и разтривам разранените си крака. — Важното е, че изглеждаше така, сякаш искаше да го направиш с него точно тук, в бара!

Сейди се изхилва, намества лентата на главата си и се поглежда в огледалото.

— Но не можеш да не признаеш, че е красавец.

— Външно може би — признавам с неохота. — Обаче му липсва индивидуалност!

— Нищо подобно! — провиква се възмутено Сейди.

Тя пък откъде знае?! Нали аз бях тази, която бе принудена да води целия смотан разговор с него!

— Напротив, така е! Живее в Лондон вече месеци наред, а не си е направил труда да види нищо! — Примигвам болезнено, когато отново нахлузвам обувката си. — Трябва да си много тесногръд, за да постъпиш така! Как може да не проявяваш интерес към един от най-великите градове на света?! — Гласът ми вече кънти от възмущение. — Той не заслужава да живее тук!

— Като кореняк лондончанка, аз приемам отношението към моя град твърде на сериозно. — Вдигам очи, за да видя какво мисли Сейди, обаче тя отново е затворила очи и си тананика. Даже не си е направила труда да ме слуша!

— Мислиш ли, че би ме харесал? — изрича замечтано, отваряйки внезапно очи. — Така де, ако можеше да ме види! Ако можеше да танцува с мен!

Лицето й се изпълва с толкова много надежда, а очите й — с такъв блясък, че гневът ми автоматично се изпарява. Държа се като пълна егоистка! Какво значение има какъв е този тип?! Това няма нищо общо с мен! Тази вечер е изцяло на Сейди!

— Разбира се! — отговарям колкото ми е възможно по-убедително. — Мисля, че веднага би се влюбил в теб!

— И аз така смятам! — кимва доволно тя и се изпъчва гордо. — Между другото, знаеш ли, че лентата ти за коса е изкривена?

Намествам лентата на главата си и оглеждам смръщено отражението си.

— Изглеждам нелепо!

— Напротив, изглеждаш божествено! Ти си най-красивото момиче тук! Като изключим мен, разбира се — допълва нехайно.

— А знаеш ли колко глупаво се чувствам? — промърморвам и пак се опитвам да изтрия грима си. — Но какво ти пука на теб?! Единственото, за което мислиш, е твоята среща!

— Ще ти кажа нещо, миличка — отбелязва Сейди, като ме оглежда критично в огледалото. — Имаш устни като на филмова звезда! По мое време всяко момиче би убило, за да има устни като твоите! Сигурна съм, че веднага щяха да те вземат в киното!

— Да бе! — подбелвам очи.

— Погледни се само, глупаче! Приличаш на филмова героиня!

Крайно неохотно аз отново се обръщам към огледалото, като се опитвам да си се представя върху примигваща, черно-бяла лента, завързана върху релсите, на фона на усмъртяващите слуха злокобни акорди на някое раздрънкано пиано. Ха, тя май наистина има право! Изглеждам като филмова звезда от двайсетте!

— О, сър, моля ви, пощадете ме! — проточвам превзето, като изпърхвам с клепки.

— Именно! Виждаш ли?! Сребърният екран щеше да се влюби в теб!

Погледите ни със Сейди се срещат и аз не мога да сдържа усмивката си. Това е най-странната, най-идиотската среща в моя живот, но незнайно как настроението на моята пралеля се оказва заразително.

Когато се връщаме триумфално в бара, забелязвам, че Ед продължава да си бърбори сладко с Женвиев. Тя се е отпуснала „небрежно“ на високия стол до него, обаче аз автоматично схващам, че позата е целенасочена и предназначена да му покаже колко висока и елегантна е тя. Но схващам също така, че той изобщо не забелязва този факт, което някак си го издига в очите ми.

Обаче Сейди забелязва. Започва да се опитва да избутва Женвиев с лакти, крещейки „Махай се!“, обаче бизнес дамата изобщо не я усеща. Очевидно съзнанието й е направено от някаква материя, доста по-твърда от нормалната.

— Лара! — посреща ме тя с фалшива усмивка. — Съжалявам, че задържах Ед. Нямах намерение да развалям вашата интимна вечер!

— Няма проблеми — дарявам я със същата фалшива усмивка аз.

— Отдавна ли се познавате? — пита, като помахва между мен и Ед със сребърните копчета за ръкавели на ризата си.

— Не особено.

— Тогава как се запознахте?

При този въпрос поглеждам крадешком към Ед. Става ясно, че на него му е толкова неловко от този въпрос, че ми идва да се изкискам. Решавам да му се притека на помощ.

— Беше в офиса, нали? — изричам.

— Именно. В офиса! — кимва облекчено кавалерът ми.

— Виж ти! — Женвиев се залива от кръшен смях — от онзи вид, с който човек се смее, когато е много, ама много ядосан. — Ед, ама и ти си един потаен! Нямах никаква представа, че си имаш приятелка!

За части от секундата погледите ни с Ед се срещат. Веднага разбирам, че тази идея на него му харесва точно толкова, колкото и на мен.

— Тя не ми е приятелка — отговаря. — Искам да кажа, това не е…

— Аз не съм му приятелка! — припявам и аз. — Ние просто… само за една среща…

— Просто пийваме по едно питие — допълва услужливо Ед.

— И вероятно никога повече няма да се видим — казвам аз.

— Вероятно, не! — потвърждава Ед. — Определено, не!

И двамата започваме да кимаме в пълно съгласие. И ако трябва да бъда честна, мисля, че за първи път почувствахме нещо общо помежду си.

— Разбирам — кимва Женвиев напълно объркана.

— Лара, позволи ми да те черпя още едно питие! — обръща се към мен Ед и ме дарява с най-топлата усмивка за тази вечер.

— О, не, този път аз черпя! — усмихвам му се в отговор.

Няма по-сигурен начин да се направиш на щедър от съзнанието, че ти остават само десетина минути с този човек.

— Какво искаш да кажеш с това? — изпищява зад мен нечий познат глас. Обръщам се и виждам Сейди, насочила се право към мен. От доброто й настроение няма и следа — превърнала се е в истинска фурия. — Срещата не е само една! Ти ми обеща!

Бива си я тази жена! Да се сети да каже нещо от рода на: „Благодаря, че се облече като клоун и че се правиш на глупак заради мен, Лара!“? Не, как ще се сети?!

— Изпълних си обещанието! — просъсквам едва чуто, като се запътвам към бара. — Изпълних своята част от сделката!

— Не, не си! — изпепелява ме с поглед тя. — Дори не танцува както трябва с него! Само тътреше крака и тръскаше задник!

— Колкото мога, толкова! — свивам рамене, измъквам телефона си и се преструвам, че говоря в него. — Ти каза, че искаш среща. Аз ти дадох една среща. Край! Чаша шампанско и джин фис, моля! — допълвам към бармана и започвам да ровя в чантата си за някакви пари.

Сейди мълчи, което означава, че очевидно събира глас за следващото си банши изстъпление. Но когато вдигам очи, не я виждам никъде около мен. Озъртам се и я забелязвам точно зад Ед.

Крещи нещо в ухото му. Господи, какво е намислила този път?!

Плащам питиетата колкото ми е възможно по-бързо и се спускам към кавалера си. Той се е вторачил в близката далечина, а очите му отново са придобили онова вече характерно стъклено изражение. Женвиев разказва някакъв анекдот за Антигуа и очевидно изобщо не забелязва отнесеното изражение на Ед. Или пък си въобразява, че той е омагьосан от нея.

— И тогава виждам горнището на банския си! — залива се от кикот тя. — В морето, моля ти се! Идваше ми да потъна в земята от срам!

— Заповядай, Ед! — изричам аз и му подавам неговия джин фис.

— О, благодаря! — отвръща той и като че ли започва да идва на себе си.

— Направи го сега! — започва да пищи в ухото му Сейди. — Покани я веднага!

Да ме покани ли? Къде да ме покани? Дано не става въпрос за нова среща, защото ако е така, каквото и да се върти в главата на Сейди…

— Лара — обръща се към мен Ед, очевидно срещайки големи трудности да се фокусира. Челото му е сбърчено повече и отпреди. — Би ли желала да бъдеш моя дама на галавечерята на „Бизнес пийпъл“?

Каквооо?! Той сериозно ли?

Шокирана, аз стрелкам с поглед Сейди. Тя си виси във въздуха, кръстосала доволно ръце пред гърди, и ме наблюдава с триумфално изражение на лицето.

— Не се съгласявай заради мен! — изрича нехайно. — Всичко зависи от теб. Както ти решиш!

Аха! Не може да не й се признае, че е много добра! Оказва се и доста по-интелигентна, отколкото я мислех. Нямах представа, че е следила нашия разговор на масата.

И осъзнавам, че този път ми е невъзможно да откажа. За нищо на света не мога да откажа покана за галавечерята на „Бизнес пийпъл“! Това е невероятно събитие! Ще бъде бъкано с важни клечки от света на бизнеса. Ще мога да се запозная с много хора… да си създам връзки… Възможност едно на милион! И не мога да му откажа. Просто не мога!

Да я вземат мътните моята пралеля!

— С удоволствие — изричам сковано на глас. — Благодаря ти, Ед! Много мило от твоя страна!

— Хубаво. Страхотно! Ще ти изпратя подробностите.

И двамата звучим така, сякаш четем от някакъв сценарий. Женвиев ни стрелка с поглед, напълно озадачена от видяното.

— Значи все пак сте двойка! — смънква накрая.

— Не сме! — провикваме се в хор ние.

— Няма начин! — добавям за по-сигурно аз. — Изобщо! Искам да кажа… никога! И след милион години!

Отпивам от шампанското си и доволно поглеждам към Ед. Аз ли си въобразявам или той наистина изглежда леко обиден от моите думи?

* * *

Оставам още двайсетина минути, през които съм принудена да слушам Женвиев как разказва буквално за всичките си почивки и местата, където е била. После Ед ме поглежда, свежда очи към празната ми чаша и казва:

— Не искам да те задържам.

Не искам да те задържам ли?! Добре че не съм хлътнала по този тип! И ако това не е евфемизъм за „Не мога да издържам и миг повече физиономията ти“, не знам друго.

— Сигурен съм, че си имаш планове за вечерта — добави от учтивост.

— Разбира се! — възкликвам ведро аз. — Всъщност наистина имам. Планове за вечерта! — Правя се, че си поглеждам часовника на ръката, и изписквам: — Божичко, трябва да бързам! Хората, които са ме поканили на вечеря, ще ме чакат! — И едва устоявам на изкушението да добавя: „В «Лайл Плейс», с шампанско“.

— Е, аз също имам планове — кимва той. — Така че… може би…

Той има планове за вечеря! Ама, разбира се! Сигурно си е уговорил среща с някоя друга, по-достойна от мен!

— Да. Благодаря. Беше… забавно.

И двамата се изправяме едновременно, махваме неопределено за довиждане към всички хора от бизнеса, насядали около нас, и се насочваме към изхода на бара.

— Ами — чуди се какво да каже Ед, когато се озоваваме на тротоара. — Благодаря за… — Привежда се, като че ли възнамеряващ да ме целуне по бузата, но после очевидно размисля и подава ръка. — Беше страхотно. Ще те уведомя за подробностите за предстоящата галавечеря.

Изражението му е толкова прозрачно, че е буквално за съжаление. Видно е, че вече се пита как въобще се е забъркал във всичко това — ала след като ме е поканил пред такава огромна тълпа, възпитанието му не му позволява да отмени поканата си.

— Е… аз съм насам — допълва.

— Аз пък съм натам — изчуруликвам веднага аз. — Още веднъж благодаря! Чао!

Извъртам се на пета и тръгвам надолу по улицата. Ама че фиаско се оказа тази вечер!

— Защо си тръгваш толкова рано? — обажда се ядосано Сейди в ухото ми. — Трябваше да му предложиш да отидете в нощен клуб!

— Имам си планове за вечерта, забрави ли? — изтъквам многозначително. — Както и той.

Внезапно се заковавам на място. Толкова бързах да се отърва от него, че съм тръгнала в обратната посока. Обръщам се и се оглеждам — от Ед няма и следа. Сигурно и той не е имал търпение да се измъкне от мен.

Стомахът ми вече къркори от глад и като че ли малко ми е жал заради мене самата. Обръщам се и тръгвам в моята посока. Знаех си, че трябваше да си направя някакви планове за вечерта! И тъй като всъщност нямам такива, влизам в близкия ресторант за бързо хранене и оглеждам щанда със сандвичите. Вземам си един за вкъщи и кутийка супа. После решавам да добавя към тях и шоколадов сладкиш. Майната им на килограмите!

Тъкмо се присягам към бутилките със сокове, когато над лекото жужене в заведението дочувам нечий познат глас.

— Здрасти, Пийт! Как е?

Двете със Сейди се споглеждаме стреснато.

Ед?!

Първата ми реакция е да се дръпна назад и да се скрия зад щанда със здравословни храни. Плъзгам поглед по опашката напред и накрая очите ми се спират върху познатия скъп лоден. Да, той е! Купува си сандвич и говори по телефона. Такива ли са така наречените му планове за вечерта?

— Значи изобщо не е имал планове за вечерта! — промърморвам под нос. — Излъга ме!

— Ти също го излъга.

— Да, но… — Не знам защо, но се изпълвам с леко възмущение.

— Браво на теб! А как е мама? — чувам отново гласа на Ед.

Оглеждам се крадешком, опитвайки се да намеря лесен път за бягство. Обаче такъв няма. Стените на заведението са огледални. И той няма начин да не ме забележи. Значи ще трябва да изчакам тук, докато излезе.

— Кажи й, че прочетох онова писмо от адвоката. И не смятам, че има за какво да се притеснява. Тази вечер ще й изпратя имейл за това. — Слуша известно време. — Пийт, няма проблеми, ще ми отнеме не повече от пет минути… — Нова пауза, този път по-продължителна. — Не, тук наистина ми е приятно! Страхотно е! Тук е… — Въздъхва, а после, когато отново заговорва, в гласа му се долавя раздразнение. — Добре де. Тук е такова, каквото е. Обаче тази вечер ми се случи нещо много странно.

Пръстите ми, обгърнали бутилката с натурален сок, се стягат. За мен ли ще каже нещо?

— Току-що изгубих една съществена част от живота си с най-противната жена на света! Ама най-противната ти казвам!

Колкото и да се опитвам да запазя самообладание, не мога да не се почувствам обидена. Чак противна ли съм му се видяла? Вярно, че съм облечена малко по-различно, но…

— Може да я познаваш. Казва се Женвиев Бейли. Да! Не, не беше среща. Аз бях със… — Поколебава се. — Абе, странна ситуация беше…

Толкова съм се отдала на задачата да се слея с обстановката зад щанда със здравословните храни, че вече не гледам Ед. И изведнъж си давам сметка, че той вече си е платил покупките и излиза от заведението с торбичка в ръка. И трябва да мине покрай мен! Точно покрай мен, на крачки от мен… Моля те, не поглеждай…

Мамка му!

Сякаш доловил мислите ми, той вдига глава и поглежда точно надясно. И погледите ни се срещат. По лицето му се изписва изненада, но не и смут.

— Добре, до скоро, приятелче! — казва в телефона си и го изключва. — Здравей!

— О, здрасти! — Опитвам се да звуча нехайно, сякаш плановете ми за тази вечер непременно са включвали спотайване в ресторант за бързо хранене с бутилка сок в ръка и сандвич в другата. — Колко странно… да се видим… тук. Е, моите планове за вечерта се провалиха. — Прочиствам си гърлото и продължавам да бъбря несвързано: — В последната минута. Приятелите ми се обадиха да отменят вечерята, затова реших да си грабна нещо на бързичко и… Сандвичите тук са страхотни…

Накрая успявам да дръпна юздите на устата си. Защо изобщо трябва да се чувствам притеснена от създалата се ситуация? Не би ли трябвало той да се чувства притеснен?! И той е изловен в лъжа точно толкова, колкото съм и аз! Затова продължавам:

— Нали и ти имаше някакви планове за вечерта? Какво стана с тях? Или се притесняваш, че там, където отиваш, е толкова шикозно, че няма да сервират достатъчно храна? — И поглеждам към торбичката в ръката му, очаквайки с нетърпение да го видя как се изчервява.

Но на него дори окото му не трепва.

— Напротив, точно това са плановете ми за вечерта! Да си купя нещо набързо и да свърша някоя и друга работа. Утре рано сутринта излитам за Амстердам за една конференция, където ще изнасям доклад.

— О! — втрещявам се аз.

Лицето му е съвсем спокойно. Имам неприятното чувство, че казва истината. По дяволите!

— Ясно — кимвам. — Ами…

Настъпва неловка пауза, след което Ед учтиво кима и изрича:

— Приятна вечер!

И излиза спокойно от заведението, а аз го проследявам с усещането, че са ми подлели вода.

Джош никога не би ми подлял вода. Никога! Знаех си, че този тип не ми харесва!

— „Големият въпрос“? — прекъсва нечий глас мислите ми.

— Да? — Доста трудно, но успявам да се фокусирам върху кльощавия мъж пред мен. С небръснато лице, вълнена шапка и официалната табела на продавачите на списание „Големият въпрос“. И изпълвайки се с внезапна вина заради всичките пъти, когато съм бързала да подмина събратята му, аз решавам да се реванширам и с твърд глас изричам: — Разбира се! Ще взема пет! Много благодаря!

— И аз благодаря, девойче! — отвръща мъжът, кимва към роклята ми от двайсетте и допълва: — Хубава дрешка!

Подавам му парите и вземам петте си списания, след което се насочвам към касата. И междувременно в главата ми продължават да се въртят всички остроумни реплики, с които трябваше да затапя Ед Харисън. Например трябваше да се засмея жизнерадостно и да река: „Следващия път, когато си правиш планове за вечеря, Ед, напомни ми…“.

Не, трябваше да кажа: „Наистина, Ед, когато каза вечеря…“.

— Какво е това списание „Големият въпрос“? — изважда ме от моя транс Сейди. Примигвам няколко пъти, ядосвайки се по-скоро на себе си. Защо изобщо си хабя мислите за този човек? На кого му пука какво мисли той?!

— Това е списание за улицата — обяснявам. — Парите отиват за различни проекти за бездомните. Изключително благородна кауза.

Виждам я как обработва тази информация.

— Да, и аз си спомням за хора, които живееха на улицата — изрича отнесено. — След Голямата война. Тогава на всички ни се струваше, че страната никога повече няма да може да се изправи на крака.

— Съжалявам, господине, но не може да продавате списанието си тук! — чувам нечий любезен, но безапелационен глас и виждам как едно момиче в униформа извежда продавача на „Големия въпрос“ от ресторанта. — Съчувстваме на каузата ви, но политиката на компанията…

През витрината виждам как мъжът излиза на улицата. Изглежда напълно примирен с изгонването си и само след миг го забелязвам да предлага списанието си на минувачите, но всички до един го подминават с наведени или извърнати глави.

— С какво да ви помогна? — Едва сега осъзнавам, че касиерката ме вика и побързвам да се приближа до нея. Кредитната ми карта се оказва приклещена чак на дъното на чантата, затова минава известно време, докато успея да платя. И междувременно напълно изгубвам следите на Сейди.

— Какво по…

— Мамка му! Какво става там?

Внезапно си давам сметка, че всички касиери и касиерки възклицават нещо и си разменят объркани погледи. Бавно, много бавно се обръщам, за да видя какво гледат. И направо не мога да повярвам на очите си.

Клиентите целокупно напускат заведението. Всички се скупчват на тротоара и наобикалят продавача на „Големия въпрос“. Виждам как някои държат вече по няколко броя от списанието, а други му пъхат пари в ръцете.

В цялото заведение е останал само един клиент. Сейди се носи във въздуха около него с напрегнато лице, приближила уста до ухото му. Миг по-късно, с изплашен поглед, той оставя кутията със суши, която държи, и хуква при тълпата отвън, вече с изваден портфейл. Сейди остава вътре и наблюдава всичко скръстила доволно ръце. След известно време се сеща за мен и ме поглежда, а аз не успявам да се сдържа да не я даря с широка усмивка.

— Ти си жестока, Сейди! — оформям с устни.

Миг по-късно обаче тя вече е до мен и озадачено изрича:

— Защо ме мислиш за жестока? Не съм сторила нищо лошо!

— Жестока си! — повтарям, грабвам торбичката си и се измъквам навън. — Означава, че… си страхотна! Чудесна! Извърши едно изключително добро дело!

И посочвам с ръка тълпата клиенти отвън, скупчили се около продавача на „Големия въпрос“. Към тях непрекъснато прииждат минувачи, за да видят какво става, и горкият човечец се чуди къде да се дене от щастие. Наблюдаваме сценката известно време, след което се обръщаме и тръгваме заедно по улицата. Никой не казва нищо, но се разбираме и без думи. По едно време Сейди изненадващо изтърсва:

— Знаеш ли, и ти си жестока!

— Моля?

— И ти днес извърши едно добро дело! Знам, че никак не искаше да обличаш тази рокля, но ето че го направи. Заради мен! — Говори, без да ме поглежда, вперила поглед право напред. — Та затова много ти благодаря!

— О, няма защо — свивам рамене и отхапвам мъничко от сандвича си. — В крайна сметка не беше чак толкова лошо.

За нищо на света не бих го признала пред Сейди, защото си знам, че ще започне да злорадства и няма да ме остави на мира. Но истината е, че тази мода от двайсетте нещо започва да ми харесва.

Така де, отчасти.