Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Twenties Girl, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 64 гласа)

Информация

Сканиране
Bridget (2011)
Разпознаване и корекция
Еми (2014)
Допълнителна корекция и форматиране
hrUssI (2014)

Издание:

Софи Кинсела. Във вихъра на двайсетте

Английска. Първо издание

ИК „Кръгозор“, София, 2010

Редактор и коректор: Мария Тодорова

Технически редактор: AMG Adv.

ISBN: 978-954-771-222-5

История

  1. — Добавяне

Шестнайсета глава

Тази вечер се очертава да се превърне в една от най-прекрасните в моя живот. Вечерята е божествена. Речта на Ед върви фантастично. След нея хората се изреждат да го поздравяват и той ме представя на всеки един. Вече съм раздала всичките си визитки и за следващата седмица съм си уредила две делови срещи и приятелката на Клеър Фортескю се приближи дискретно към мен и тихо попита дали не мога да направя нещо и по нейния въпрос!

Намирам се в еуфорично настроение. Изпълвам се с усещането, че най-сетне започвам да се вписвам във висшето общество!

Единственото препъникамъче май се очертава Сейди, на която започва да й писва от делови разговори и отново се опитва да подмята нещо за танци. Отскочи навън, за да поразучи квартала и доколкото схванах, по-нататък на същата улица имало два прилични нощни клуба, които били направо идеални за целта и затова трябвало незабавно да отидем там.

— Не! — отсичам под сурдинка аз, докато тя пак ме подръпва за лакътя. — Шшшт! Виж! Фокусникът ще направи нов номер!

Докато всички си пием кафето, в залата се е появил фокусник, който обикаля масите. Току-що пъхна бутилка вино през масата, което си е доста удивително. А сега кара Ед да си избере карта с някаква фигура и настоява, че можел да я познае, като прочете мислите му.

— Окей — кимва Ед и си избира карта.

Надниквам през рамото му — на картата се вижда ченгелче. Имаше избор между ченгелче, квадрат, триъгълник, кръг и цвете.

— Концентрирайте се върху фигурата, която виждате на картата, и не мислете за нищо друго! — отсича фокусникът, облечен със сако на пайети, намацан до козирката с фон дьо тен и изписан с очна линия. — Позволете на Великия Фиренцо да използва магическите си сили и да разчете мислите ви!

Значи името на този фокусник е Великият Фиренцо. Не че не го спомена най-малко сто и петдесет пъти, да не говорим, че върху всичките му помощни атрибути за шоуто се мъдри надпис „Великият Фиренцо“ с огромни криви букви.

Из масата ни се разнася шепот. Великият Фиренцо стисва глава с две ръце, сякаш изпада в транс.

— Започвам да комуникирам с ума ви — изрича той с гробовен, крайно мистериозен глас. — И посланието ви идва към мен! Вие избрахте… тази фигура! — С изпипан замах той вади карта, която напълно съвпада с картата, избрана от Ед.

— Правилно — кимва Ед и обръща картата си към цялата маса, за да я видят и другите.

— Удивително! — ахва жената срещу нас.

— Много впечатляващо! — добавя Ед и започва да разглежда картата си. — Сигурен съм, че никой друг не бе в състояние да разбере какво съм избрал.

— Това е тя, силата на ума! — изрича напевно фокусникът и чевръсто събира картите, разстлани пред Ед. — Такава е силата на… Великия Фиренцо!

— Може ли и аз! — примолва се русокосата жена срещу нас. — Разчетете и моя ум!

— С удоволствие! — възкликва Великият Фиренцо и се обръща с лице към нея. — Но внимавайте! Когато отворите ума си за мен, ще разгадая всичките ви тайни! Дори и най-мрачните, дори и най-недостъпните! — Очите му проблясват и жената се изкисква.

Няма съмнение, че вече си е паднала по Великия Фиренцо. И сигурно с наслада вече му изпраща най-мрачните си, най-недостъпните си тайни.

— Установил съм, че умовете на жените са по-лесни за… проникване — отбелязва Великият Фиренцо и повдига многозначително вежди. — Те са по-слаби, по-меки, но… с тях се работи по-приятно! — Ухилва й се с изкуствената си снежнобяла усмивка и жената се засмива сконфузено.

Бррр! Този е направо отблъскващ! Поглеждам към Ед и установявам, че той напълно споделя мнението ми.

Всички проследяваме как русата жена избира карта, оглежда я известно време, след което изрича решително:

— Избрах!

— Триъгълник е! — обажда се Сейди, очевидно заинтригувана. Носи се зад гърба на русата жена и се взира в картата. — А аз си мислех, че ще избере цветето.

— Отпуснете се! — инструктира Великият Фиренцо и се концентрира върху жената. — Дългогодишното ми обучение в страните от Изтока ми е помогнало да се синхронизирам с мисловните вълни на човешкия мозък. Само Великият Фиренцо е в състояние да проникне в човешкия мозък до такава степен! Не се съпротивлявайте, красива мадам! Позволете на Фиренцо да проникне в мислите ви! Обещавам… — отново следва зъбатата му усмивка — … че няма да боли!

Пфу! Очевидно този се мисли за голяма работа. Обаче не знае, че е пълен мазник! На всичкото отгоре е и сексист!

— Само Великият Фиренцо притежава подобни сили! — повтаря с драматичен тон той и пак оглежда масата. — Само Великият Фиренцо може да извърши подобен подвиг! Само Великият Фиренцо може…

— Всъщност аз също го мога! — провиквам се внезапно аз.

Сега ще му покажа аз на кого умът му е по-слаб!

— Какво?! — стрелва ме неодобрително фокусникът.

— Аз също мога да комуникирам с умовете на хората. И вече знам коя карта избра тя!

— Моля ви, госпожице! — усмихва ми се маниашки мазникът. — Не прекъсвайте работата на Великия Фиренцо!

— Просто го отбелязвам като факт — свивам безгрижно рамене аз. — Че вече знам коя карта избра тя.

— Не може да знаете! — намесва се русата жена с агресивен тон. — Не бъдете смешна! Разваляте удоволствието на всички! Да не би да е прекалила с шампанското? — Последният въпрос беше зададен на Ед.

Ама че наглост!

— Напротив, знам! — изричам възмутено. — Ако желаете, ще ви го нарисувам! Някой има ли химикалка? — Мъжът вляво от мен ми подава химикалка и аз започвам да рисувам избраната от нея фигура на салфетката си.

— Лара — прошепва дискретно в ухото ми Ед, — какво точно правиш, ако смея да попитам?

— Магия! — отсичам уверено. Завършвам триъгълника си и подавам салфетката на русокоската срещу мен. — Права ли съм?

Русокоската зяпва. Поглежда ме ококорено, след това отново свежда очи към салфетката.

— Тя не лъже! — обявява, обръща картата си към присъстващите на масата и всички ахват. — Как го направихте?

— Казах ви, мога да правя магии! Аз също имам мистични сили, дарени ми от Изтока. Наричат ме „Великата Лара“. — Намигвам на Сейди и тя се изкисква.

— Да не би да сте член на Магическия клуб? — провиква се раздразнено Великият Фиренцо. — Защото нашият устав изисква…

— Не членувам в никакъв клуб — отговарям любезно. — Но пък умът ми е доста силен, както вероятно ще установите всички. За жена!

Великият Фиренцо се нацупва и започва да си събира арсенала от масата ни.

Поглеждам към Ед, който повдига тъмните си вежди и пита:

— Изключително впечатляващо! Как го направи?

— Вече ти казах — с магия — отговарям.

— Великата Лара значи, а?

— Аха! Точно така ме наричат учениците ми. Но ти можеш да ме наричаш просто „Ваше Величество“.

— Ваше Величество! — Устните му потреперват и за първи път виждам по лицето му да се разлива усмивка. Истинска, искрена усмивка.

— Боже господи! — възкликвам и го соча с пръст. — Ти се усмихна! Господин Американски сърдитко можел да се усмихва!

Опа! Май наистина съм попрекалила с шампанското. Нямах намерение да го наричам „господин Американски сърдитко“ на глас. За момент Ед изглежда напълно втрещен, но само след секунда просто вдига рамене — с обичайното каменно изражение.

— Извинявай, беше грешка — казва. — Няма да се повтори.

— Хубаво! — кимвам. — Защото току-виж на лицето ти му станало нещо с подобни усмивки!

Ед не отговаря и за момент се зачудвам дали пък не прекалих със сарказма. Защото той всъщност изглежда доста сладко и нямам никакво желание да го обиждам.

Внезапно дочувам как някакъв надут тип в бял смокинг боботи на приятеля си:

— Всичко е въпрос на изчисляване на вероятностите, нищо повече! Всеки от нас е в състояние да изчисли вероятността някой да избере триъгълника! С малко повече практика…

— Не можете! — прекъсвам го с възмутен тон. — Добре! Ще ви демонстрирам нещо по-сложно! Напишете нещо — каквото и да е. Може да бъде фигура, име, число. Аз ще прочета мислите ви и ще ви кажа какво сте написали!

— Много добре! — кимва мъжът и оглежда масата с поглед, с който сякаш иска да каже: „Ще се включа в играта й“. Вади химикалка от джоба си и допълва: — Ще използвам салфетката си.

Смъква салфетката в скута си, така че никой да не може да я види. Аз подканвам с поглед Сейди, която всъщност не се нуждае от покана, за да заиграе — плъзва се тихо зад гърба на мъжа с белия смокинг и се привежда над него.

— Той пише… „Сезони на мъгли и зрели плодове“. — Сбърчва нос и добавя: — Отвратителен почерк!

— Добре! — Надутият бял смокинг покрива салфетката си с ръка и вдига очи към мен. — Кажете ми каква фигура съм нарисувал!

Аха, и ще ми се прави на хитряга!

Усмихвам му се сладко и вдигам към него ръце — точно както беше направил Великият Фиренцо.

— Сега Великата Лара ще прочете мислите ви! Фигура, казвате… Хммм… Каква ли фигура би могло да е това? Кръг… квадрат… Явява ми се квадрат…

Надутият поглежда самодоволно мъжа до него. Да, мисли се за голям умник, но скоро ще му скърша крилете!

— Отворете мозъка си към мен, господине! — поклащам укорително глава. — Освободете се от мислите в стил „Аз съм по-добър от всички на тази маса!“. Блокирате ме!

Мъжът се изчервява като домат.

— Ама аз… — започва.

— Хванах го! — провиквам се внезапно. — Прочетох мислите ви и веднага ви казвам, че не сте нарисували фигура! Никой не може да измами Великата Лара! На салфетката ви пише… — Правя ефектна пауза. Приисква ми се да имах барабанче. — „Сезони на мъгли и зрели плодове“! Покажете салфетката си на всички, ако обичате!

Ха! Надутият бял смокинг изглежда така, сякаш току-що е погълнал жива риба! Бавно, много бавно вдига салфетката си и я обръща към хората на масата. Около мен се разнасят ахкания и охкания. Следват аплодисменти.

— Мамка му! — възкликва крайно невъзпитано мъжът до него. — Как го направихте? — Обръща се към масата и започва да пелтечи: — Няма начин да го е видяла!

— Това е някакъв номер — промърморва надутият, но вече със значително по-малка доза убеденост.

— Направете го пак! С някой друг! — подканя ме мъжът срещу нас и се обръща към съседната маса: — Хей, Нийл, трябва да видиш това! Как се казвахте, госпожице?

— Лара! — изричам гордо. — Лара Лингтън!

— Къде сте се обучавали? — Това е Великият Фиренцо, който най-неочаквано отново се е материализирал до мен и ми диша във врата. — Кой ви научи на това?

— Никой — свивам рамене. — Казах ви — просто имам специални сили. Женски сили! Което означава, че са особено силни! — Така му се пада на копелето!

— Хубаво, щом така желаете! — срязва ме той. — Но да знаете, че незабавно ще се оплача на профсъюза от вас!

— Лара, да тръгваме! — Това пък е Сейди, която е доплувала до мен и гали гърдите на Ед с ръка. — Искам да танцувам! Хайде!

— Само още няколко номера! — промърморвам тихичко, забелязвайки, че около масата ни започват да се трупат хора, за да гледат. — Погледни всичките тези хора! Мога да разговарям с тях, да им дам визитката си, да завържа няколко познанства…

— Твоите познанства не ме интересуват! — нацупва се тя. — Искам да разтръскам морна трътка!

— Само още няколко! — изричам, скрита зад чашата си с вино. — И после отиваме! Обещавам ти!

* * *

Ала се оказвам толкова търсена, че докато се обърна, изминава близо час. Всички искат да им разчета мислите. Всички в залата вече знаят името ми! Великият Фиренцо си обра партакешите и се изнесе. Малко ми е гадно заради него, но да не е бил толкова гаден към жените! Така му се пада!

Масите наоколо са избутани встрани, напред са изнесени столове и всички гости са се стълпили около мен. Постепенно усъвършенствам номера си. Влизам в малка странична стаичка, човекът си написва каквото иска и го показва на публиката. После аз излизам и отгатвам какво е написал. Вече познах имена, дати, библейски цитати и рисунка на Хоумър Симпсън[1]. (Сейди ми я описа толкова добре, че успях да се сетя.)

— А сега — обявявам тържествено и оглеждам тълпата около мен — Великата Лара ще извърши един още по-голям подвиг! Ще разчета мислите на… петима наведнъж!

От гърдите на всички се изтръгва доволен възглас и следват аплаузи.

— Аз! — втурва се напред едно момиче. — Нека да съм аз!

— И аз! — скача друго.

— Седнете на тези столове! — махвам царствено аз. — Сега Великата Лара ще се оттегли, а после ще се върне, за да разчете мислите ви!

Нови бурни аплодисменти, няколко окуражителни викове и аз се покланям тържествено. После се вмъквам в страничната стаичка и отпивам няколко глътки вода. Лицето ми е зачервено, адреналинът бушува в главата ми. Ама това е фантастично! Трябва да започна да го правя на пълен работен ден!

— Така! — отсичам, когато вратата зад мен се затваря. — Ще ги елиминираме подред! Няма да бъде трудно… — не довършвам стъписана.

Сейди се е настанила точно пред мен.

— Кога ще тръгваме? — пита настойчиво. — Искам да танцувам! Това е моята среща!

— Да, знам! — махвам с ръка и се заемам да освежа гланца си за устни. — Ще тръгнем.

— Кога?

— Хайде де, Сейди, нали се забавляваме! Всички си прекарват страхотно! Можеш да танцуваш и друг път!

— За мен няма друг път! — изкрещява вбесено тя. — Е, кой сега се държи като егоист, кажи де?! Искам да отидем сега! Веднага!

— Ще отидем, обещавам ти. Още един номер и…

— Не! До гуша ми дойде да ти помагам! От тук нататък оставаш сама!

— Сей… — не довършвам. Тя се изпарява пред очите ми. — Сейди, не се шегувай с мен! — Завъртам се, но от нея нито отговор, нито знак. — Добре де, разбрах. Много е смешно. Хайде сега се върни!

Страхотно! Имам си един нацупен призрак!

— Сейди — изричам, вече с доста по-смирен тон. — Много съжалявам! Разбирам, че си ми ядосана. Моля те, върни се и ще поговорим!

Никакъв отговор. В стаичката цари гробовна тишина. Оглеждам се и вече започвам да се паникьосвам. Не може да е изчезнала!

Така де! Не може просто да ме е изоставила!

На вратата се почуква и аз подскачам стреснато. Влиза Ед. Ед пое ролята на мой неофициален асистент. Следи за спазването на реда и раздава химикалки и листи.

— Петима наведнъж значи! — отбелязва, когато се появява.

— Защо път не?! — възкликвам и побързвам да лепна на устата си усмивка.

— Тълпата отвън се увеличава. Дори хората от бара дойдоха да те гледат. Вече останаха места само за правостоящи! — Посочва към вратата и пита: — Готова ли си?

— Не! — дръпвам се ужасено. — Искам да кажа… може ли първо малко да си почина? Да поизбистря главата си?

— Изобщо не съм изненадан. Това сигурно изчерпва всичките ти сили. — Ед се обляга на вратата и ме оглежда. — Наблюдавам те изключително внимателно, но все още не мога да разбера как го правиш. Но както и да го правиш, е… невероятно!

— О, ами… благодаря!

— Ще се видим отвън — кима той и излиза.

Веднага щом вратата зад него се затваря, аз се обръщам и се провиквам отчаяно:

— Сейди! Сейдиии! Сейдиии!

Ясно. Вече загазих.

Вратата се отваря отново и аз изписквам стреснато. Ед ме поглежда озадачено. После пита:

— Искаш ли нещо от бара? Сигурно си жадна.

— Не — усмихвам се хилаво. — Благодаря!

— Всичко наред ли е?

— Разбира се! Аз просто… фокусирам силите си. Подготвям се.

— Ясно — кимва с разбиране той. — Ще те оставя насаме.

Вратата пак се затваря.

Мамка му! И какво ще правя сега? Само след минута ще започнат да крещят името ми. Ще очакват от мен да разчета мислите им. Ще очакват от мен да правя магии. Сърцето ми се свива на топка от страх.

Решението е само едно — трябва да избягам! Оглеждам отчаяно стаичката, която очевидно се използва за склад на мебелировка за банкети. Никакви прозорци. В ъгъла забелязвам пожарен изход, обаче той е блокиран от огромна камара позлатени столове, висока към три метра. Опитвам се да избутам камарата встрани, но столовете се оказват твърде тежки. Окей, тогава ще се покатеря върху тях!

Изпълнена с решимост, аз слагам крак на първия стол и се вдигам. После на следващия. Позлатеният лак е малко хлъзгавичък, обаче аз се справям. Като стълба е. Е, малко нестабилна и клатеща се, но стълба.

Единственият проблем е в това, че колкото по-нагоре се изкачвам, толкова повече столове се клатят. Някъде към втория метър поклащането започва да става застрашително. Все едно се катеря по наклонената кула от златни столове, вкопчена отчаяно в стените.

Ако направя още една голяма крачка, ще бъда на върха, откъдето ще мога безопасно да се измъкна през пожарния изход. Но с всеки опит да помръдна краката си по-нагоре камарата започва да се клати с такова отклонение, че аз ги дръпвам ужасено. Опитвам се да се поместя встрани, но наклонът става още по-голям. Имам чувството, че всеки момент ще се строполя на земята, която, за съжаление, не ми изглежда никак близо.

Поемам си дълбоко дъх. Не мога да стоя тук цял живот, я! Трябва да събера смелост и да се изкача до върха. Правя една голяма крачка, като поставям крака си на предпоследния стол от върха. Ала когато премествам тежестта си върху него камарата се накланя толкова много, че не успявам да сдържа писъка си.

— Лара! — Вратата се отваря с трясък и се появява Ед. — Какво, по дяволите…

— Помооощ!

Камарата столове се срива.

Знаех си, че изобщо не трябваше да местя крак, ама…

— Господи! — втурва се към мен той.

Не че точно ме хваща, а по-скоро омекотява падането ми с главата си.

— Ооох!

— Олелеее! — тупвам на пода.

Ед грабва ръката ми и ми помага да се изправя на крака, а после с болезнена гримаса разтрива гърдите си. Имам чувството, че май съм го сритала при падането си.

— Извинявай — промърморвам.

— Но какво правиш, за бога? — вторачва се невярващо в мен той. — Да не би да има някакъв проблем?

Поглеждам многозначително към вратата, от която се вижда банкетната зала. Той веднага я затваря и се обръща към мен вече с по-мек тон:

— Какво става?

— Не мога да правя магии — смотолевям, вторачена в краката си.

— Какво?!

— Не мога да правя магии! — повтарям и го поглеждам отчаяно.

Ед ме оглежда неуверено и промърморва:

— Ама ти… нали досега…

— Да, знам. Досега можех. Но вече не мога!

В продължение на няколко секунди Ед Харисън ме оглежда безмълвно. Очите му проблясват, когато срещат моите. Изглежда адски сериозен, като че ли някоя огромна международна корпорация е изправена пред банкрут и той в момента обмисля план за спасението й.

Същевременно — и незнайно защо — изглежда така, сякаш всеки момент ще избухне в смях.

— Искаш да ми кажеш, че твоите мистериозни източни сили за разчитане на човешките мисли са те напуснали? — изрича накрая.

— Да — отронвам тихо аз.

— И да имаш някаква представа защо?

— Не. — Свела глава, аз потътрям крак на пода като провинила се ученичка.

— В такъв случай просто излез и го кажи пред всички!

— Не мога! — извивам ужасено. — Всички ще си помислят, че съм ги измамила! Нали досега бях Великата Лара?! Не мога просто да изляза и да кажа: „Извинявайте, но повече не мога да чета мисли!“.

— Разбира се, че можеш!

— Не мога! — тръсвам глава. — Нищо не мога! Трябва да тръгвам! Трябва да избягам!

И тръгвам обратно към пожарния изход, обаче Ед ме сграбчва за ръката и твърдо отсича:

— Никакво бягане! Не си го и помисляй! Обърни ситуацията в твоя полза! Можеш да го направиш! Хайде!

— Ама как? — ококорвам се аз.

— Поиграй си с тях! Поднеси им представление! Може и да не можеш да разчетеш мислите им, но със сигурност можеш да ги разсмееш! Така, когато после си тръгнем, ти ще си останеш Великата Лара — за всички присъстващи! — Поглежда ме с присвити очи и добавя: — А ако си тръгнеш сега, ще бъдеш запомнена само като Великия провал!

Прав е. Никак не ми е приятно, че е прав, но си е така.

— Окей! — кимвам накрая. — Ще го направя!

— Имаш ли нужда от още време?

— Не. Починах си достатъчно. Просто искам да свършвам с това и да си тръгваме.

— Ясно. После си тръгваме! — По устните му отново потрепва лека усмивка. — Късмет!

— Благодаря! — Иска ми се да допълня: „Усмивките станаха две!“, но не го правя.

Ед прекосява с широки крачки прага и аз поемам след него. Не знам как, но успявам да държа главата си високо вдигната. Сред тълпите се носи жужене, което автоматично стихва при моята поява и е заменено от шумни аплодисменти. Някъде отзад се дочуват и подсвирквания, а няколко телефона ме снимат. Отсъствах толкова дълго, че сигурно вече тръпнат в очакване на феноменален, грандиозен финал.

Петте жертви са насядали в редичка пред мен, всеки хванал лист и химикалка. Усмихвам им се последователно, след което оглеждам тълпата и започвам:

— Дами и господа, моля да ме извините заради дългото отсъствие! Все пак тази вечер ми се наложи да разчета десетки мисли. И, честно да ви кажа… шокирана съм от наученото! Шокирана! Вие! — Извъртам се на пета и соча първото момиче, което е притиснало листа до гърдите си. — Безсъмнено знам какво сте нарисувала. — Махвам небрежно с ръка, сякаш онова, което е нарисувала, няма никакво значение. — Но далеч по-интересен от него е фактът, че в офиса ви има един мъж, по когото вие непрекъснато въздишате! Не отричайте!

Момичето се изчервява чак до ушите и отговорът й потъва във всеобщия смях.

— Казва се Блейки! — провиква се някой отзад и смехът избухва с още по-голяма сила.

— Вие, господине! — Обръщам се към мъж с късо подстригана коса. — Твърди се, че мъжете обикновено мислят за секс на всеки трийсет секунди, но при вас е доста, ама доста по-често! — Порой от смях. Обръщам се бързо към следващия: — Докато вие, господине, на всеки трийсет секунди си мислите за пари!

Мъжът избухва в смях и се провиква:

— Тази жена наистина умее да чете човешките мисли!

— За нещастие, господине, вашите мисли са твърде дълбоко удавени в алкохол, за да бъдат разгадани — казвам на четвъртия тип, едър мъжага. — Що се отнася до вас… — Правя пауза и спирам пред момичето на петия стол. — Съветвам ви никога, ама абсолютно никога да не споделяте с майка си какво си помислихте току-що! — Повдигам закачливо вежди, обаче тя не захапва.

— Какво? — поглежда ме смръщено. — Какво толкова съм мислела?

Мамка му!

— Много добре знаете! — изричам и с последни сили задържам усмивката върху устните си. — Даже отлично…

— Нямам представа за какво говорите! — тръсва глава момичето.

Шумът сред публиката замира. Настава гробовна тишина. Всички очи са извърнати към нас и ни гледат напрегнато.

— Налага ли се да го изричам на глас? — Тук вече усмивката ми едва издържа. — Онези… мисли? Онези конкретни мисли, които преди малко ви минаха през главата…

Внезапно момичето зяпва ужасено.

— Боже господи! Онова! Вярно! Напълно сте права!

Сред настаналия грохот не ми е никак трудно да въздъхна с облекчение.

— Великата Лара е винаги права! — обявявам и тържествено се покланям. — А сега сбогом и до нови срещи!

И се втурвам бързо през бурно аплодиращата ме публика към очакващия ме Ед Харисън.

— Чантата ти е в мен — прошепва в ухото ми той. — Хайде, още един поклон и си тръгваме!

* * *

Едва когато излизаме на улицата, се осмелявам да си поема дъх. Свежият нощен въздух погалва лицето ми. Портиерът на хотела е обграден от група хора, които чакат такси, но аз не искам да рискувам някой от галавечерята да се залепи за мен, затова бързо поемам надолу по тротоара.

— Браво на вас, Ваше Величество! — отбелязва Ед, като не закъснява да ме настигне.

— Благодаря.

— Иначе жалко за магическите сили. — Поглежда ме в очакване на някаква реакция, обаче аз се престорвам, че не го забелязвам.

Накрая отбелязвам нехайно:

— Такива са си те — идват и си отиват. Това е част от мистерията на Изтока. Мисля, че ако тръгнем насам… — вдигам очи към един уличен знак, — ще успеем да хванем такси.

— Оставям се изцяло в твоите ръце — казва Ед. — Изобщо не познавам този квартал.

Това непознаване на Лондон започва да ми лази по нервите.

— А има ли изобщо квартал в този град, който познаваш?

— Знам маршрута си за работа — свива рамене той. — Знам и парка срещу моята кооперация. Както и пътя до магазина за здравословни храни.

Тук вече ми писва. Как смее той да идва в този велик град и да не изпитва никакво желание да го опознае?!

— Не смяташ ли, че това твое поведение е малко тесногръдо и арогантно? — изкрещявам, като се заковавам на място. — Не смяташ ли, че като дойдеш да живееш в даден град, би трябвало да демонстрираш някакво уважение към него и да го опознаеш?! Лондон е един от най-ослепителните, най-удивителните исторически градове на света! А ти ми говориш за магазина за здравословни храни! Тъпи американски мании! Защо не опиташ за разнообразие „Уейтроуз“, а?! — Гласът ми се извисява все повече и повече. — Защо изобщо си се съгласил да поемеш тази работа, щом не проявяваш никакъв интерес към града, в който идваш?! Какво смяташе изобщо да правиш тук?

— Смятах да го разгледам с бившата си годеница — отговаря покорно Ед.

Поглеждам го стреснато. Отговорът му ме сваля на земята.

Годеница ли? Каква годеница?

— Докато тя не скъса с мен, само седмица преди полета ни до Лондон — продължава спокойно кавалерът ми. — Помоли компанията си да я прехвърли някъде другаде, но не в Лондон. Така се озовах пред огромна дилема — да дойда в Англия, да се концентрирам върху работата си и да дам максимума от себе си, или да остана в Бостън, където обаче ще я виждам почти всеки ден. Тя работеше в същата сграда като мен. — Прави пауза, след което допълва: — Както и любовникът й.

— О! — поглеждам го ужасено. — Много съжалявам! Аз… не знаех…

— Няма проблеми. Нямаше как да знаеш.

Лицето му е толкова безизразно, че човек може да се подлъже, че изобщо не му пука. Ала аз вече започвам да прозирам под маската му. Пука му, при това много. И изведнъж вечно сърдитата му физиономия ми се изяснява. И тази очевидна затвореност в поведението. И този изтощен глас, който имаше в ресторанта. Господи, сигурно тази негова годеница е голяма кучка! Все едно я виждам — големи американски зъби, развята руса коса и убийствени токчета. Сигурно й е купил огромен годежен пръстен. И тя сигурно си го е задържала!

— Сигурно си се чувствал ужасно — изричам тихо и двамата отново тръгваме по тротоара, този път бавно.

— Е, все пак ми останаха пътеводителите — изрича той, вторачен решително напред. — И наръчниците. Както и милионите планове. Стратфорд на Ейвън… Шотландия… Оксфорд… Обаче всичко това беше планирано с Корин. Което някак си отнема част от удоволствието.

В съзнанието ми изниква картина на купчини пътеводители, подчертани и отбелязани за техните вълнуващи планове. И после изведнъж рязко затворени. Изпълвам се със съчувствие към Ед. Решавам, че е крайно време да престана да го тормозя. Но нещо по-силно от мен ме кара да продължавам.

— Значи всеки ден си вървиш по един и същи маршрут до и от работа, така ли? — питам. — И никога не поглеждаш вляво или вдясно? Или до магазина, до парка и толкова?

— На мен ми стига.

— Откога точно живееш тук, би ли ми припомнил?

— От пет месеца.

— Пет месеца ли?! — повтарям ужасено. — А, не! Не можеш да продължаваш да съществуваш така! Не можеш да живееш живота си като кон с капаци! Трябва да отвориш очи и да се огледаш! Трябва да продължиш напред!

— Да продължа напред, така ли? — повтаря той с престорено удивление. — Божичко, права си! Да знаеш, че никой досега не ми го беше казвал!

Окей. Очевидно аз не съм единствената, която го е кастрила по този повод. Още по-зле за него!

— След още два месеца си тръгвам — отсича той. — Така че надали вече има някакво значение дали ще опозная Лондон или не.

— Значи какво? Предпочиташ просто да живееш ден за ден в очакване някоя красива сутрин да се събудиш по-добре, така ли? Бъди сигурен, че няма да стане! Не и ако ти самият не направиш нещо по този въпрос! — Усещам как цялото ми разочарование от него започва внезапно да се лее като порой. — Погледни се само! Правиш справки за други хора, пишеш имейли на майка си и разрешаваш проблемите на всички около теб! Защо ли? Защото не искаш да мислиш за собствените си! Извинявай, но дочух разговора ти по телефона онзи ден в магазина! — допълвам, когато той ме поглежда стреснато. — Искам да кажа, че щом си избрал да живееш на определено място, независимо колко дълго, трябва да станеш част него! В противен случай не живееш, а само съществуваш! Просто функционираш — като машина. Нещо ми подсказва, че дори не си разопаковал всичкия си багаж, нали?

— Ами… — спира за момент. — Всъщност икономката ми го разопакова.

— Ето, виждаш ли?! — повдигам назидателно пръст. След това отново тръгваме напред, почти в синхрон. — Хората се срещат и разделят — изричам накрая. — Такъв е животът. И не можеш вечно да живееш с мисълта какво е щяло да стане, ако… Трябва да погледнеш нещата такива, каквито са!

Докато изричам всички тези думи, за момент ме осенява усещането за дежавю. Като че ли татко ми каза нещо подобно преди известно време във връзка с Джош. Нищо чудно дори да е използвал абсолютно същите думи.

Но онова беше различно. Така де, това си е съвсем различен сценарий, нали? Ние с Джош никога не сме планирали пътуване, нали? Или преместване в друг град. И ето че сега отново сме заедно. Да, ситуацията е съвсем различна!

— Животът е като ескалатор — допълвам с тона на мъдрец.

Когато татко ми го каза, аз се ядосах, защото той просто не ме разбираше. Но сега, когато аз съм тази, която дава съвети, нещата изглеждат някак си по-различно.

— Ескалатор ли? — поглежда ме изненадано Ед. — А аз си мислех, че е кутия шоколадови бонбони.

— О, не! Ескалатор! Определено! — отсичам. — Защото, нали се сещаш? Искаш, не искаш, той те носи нагоре. Ако искаш, би могъл да се насладиш на гледката и да се възползваш от всяка възможност, покрай която минаваш. Ако не го направиш, вече е твърде късно. Или поне така ми каза моят баща, когато скъсах с… един тип.

Изминаваме още няколко крачки и Ед внезапно пита:

— И ти послуша ли съвета на баща си?

— О… ами… — Отмятам коса, като избягвам да го поглеждам в очите. — Долу-горе.

Ед се заковава на място, поглежда ме съвсем сериозно и пита:

— Ти наистина ли успя в това продължаване напред? Лесно ли ти беше? Защото за мен определено не е!

Прочиствам гърло, за да печеля време. Всъщност какво съм направила аз не е толкова важно, нали? Така де!

— Според мен съществуват много дефиниции на продължаването напред — изричам, като се старая да запазя мъдрия си наставнически тон. — Вариациите са безброй. Всеки трябва да продължи напред по свой собствен начин.

Не съм съвсем сигурна, че искам да продължавам този разговор. Може би точно сега е моментът да си хванем такси.

— Такси! — вдигам ръка към едно преминаващо такси, но то профучава край нас и не спира, въпреки че лампичката му светеше в зелено. Мразя, когато правят така!

— Позволи на мен! — предлага си услугите кавалерът ми и излиза напред.

Аз пък вадя мобилния си телефон. Има една доста добра таксиметрова компания с миниколички, която използвам. Може пък да се съгласят да дойдат, за да ни вземат. Пъхвам се в един вход, за да намаля околния шум, набирам номера и зачаквам. За да установя, че всичките им таксита са заети и ще трябва да почакам най-малко половин час.

— Няма да стане — изричам и излизам отново на тротоара. Заварвам Ед, напълно вцепенен, до бордюра. Дори не се опитва да спре такси. — Какво става, не спират ли? — питам озадачено.

— Лара — изрича той и когато се обръща, забелязвам, че погледът му е станал стъклен. Този човек да не би да се друса? — Мисля, че трябва да отидем на танци!

— Какво?! — ококорвам се аз.

— Мисля, че трябва да отидем на танци — повтаря. — Това ще бъде най-добрият начин да завършим вечерта! Ей сега ми хрумна!

Направо не мога да повярвам! Сейди. Отново!

Завъртам се на пета и започвам да оглеждам тъмнината около нас. Накрая я зървам — носи се във въздуха край близката улична лампа.

— Ти! — провиквам се вбесено, обаче Ед като че ли изобщо не забелязва.

— Тук наблизо има един нощен клуб — казва. — Хайде, да потанцуваме малко! Впрочем идеята е страхотна! Питам се как не можах да се сетя за това по-рано?!

— А ти откъде знаеш, че наблизо има нощен клуб? — срязвам го безцеремонно. — Нали изобщо не познаваш Лондон!

— Да бе, вярно! — кимва той и ме поглежда объркано. — Не знам защо, но сега съм сигурен, че тук, наблизо, има нощен клуб! — Посочва. — Ето там, третата врата вляво. Трябва да проверим!

— С удоволствие! — изричам мило. — Но първо трябва да проведа един телефонен разговор. Още сега! — Поглеждам многозначително към Сейди. — Защото ако не проведа този разговор, няма да бъда в състояние да танцувам!

С нацупена физиономия Сейди благоволява да се приземи на тротоара, а аз се престорвам, че набирам номер на телефона си. Толкова съм й ядосана, че направо не знам откъде да започна.

— Как можа да ме оставиш така?! — изричам с едва сподавен гняв. — Провалих се!

— Нищо подобно, справи се много добре! Наблюдавах те.

— Ти беше там?

— Почувствах се доста зле — отбелязва Сейди и поглежда уж разсеяно над рамото ми. — Върнах се, за да проверя дали си добре.

— Е, много благодаря! — просъсквам саркастично. — Много ми помогна! А сега какво е всичко това? — И кимвам по посока на Ед.

— Просто искам да танцувам — изрича тя отбранително. — Наложи се да прибягна до крайни мерки!

— Но какво си му сторила, за бога? Изглежда като ударен от гръм!

— Отправих някои… заплахи… — отвръща неопределено пралеля ми.

— Заплахи ли?

— Не ме гледай така! — нахвърля се най-внезапно тя върху мен. — Нямаше да ми се наложи да го правя, ако ти не беше такава егоистка! Знам, че кариерата ти е важна за теб, обаче аз искам да отида на танци! На истински танци! Знаеш го много добре! Нали точно затова всички сега сме тук? Тази вечер би трябвало да бъде моята! Обаче ти я обсебваш и за мен изобщо не идва ред! Не е честно!

Звучи така, сякаш всеки момент ще се разплаче. И внезапно аз се изпълвам с чувство за вина. Да, това наистина трябваше да е нейната вечер, а аз някак си й я отнех.

— Окей, права си. Хайде, да отиваме на танци тогава!

— Прекрасно! Ще си прекараме толкова добре! — възкликва тя, светкавично възвърнала доброто си настроение. — Насам! — И ме повежда по някакви тесни улички на квартал „Мейфеър“, където никога не съм идвала. — Почти стигнахме! Ето!

Озоваваме се пред дупка с име Танцов клуб „Фенерите“. Никога не съм чувала за нея. На входа стоят двама старчоци, полузаспали, и ни пускат вътре без никакви въпроси.

Слизаме по потънала в сумрак дървена стълба, за да се озовем във възголемичка зала с червен килим, полилеи, дансинг, бар и двама юначаги в кожени панталони, потънали в мирова скръб на бара. Диджеят на подиума е пуснал парче на Дженифър Лопес. Никой не си прави труда да си надигне задника.

Това ли е най-доброто, което Сейди е могла да открие?

— Слушай, Сейди! — промърморвам, когато Ед се отдалечава към обляния в неонова светлина бар. — Има и по-добри клубове от този! Ако толкова много искаш да танцуваш, можем да отидем в някое по-оживено…

— Здравейте! — прекъсва ме нечий глас.

Обръщам се и виждам пред себе си елегантна жена с високи скули, в средата на петдесетте, облечена с черно трико и къса копринена поличка. Посребрената й рижа коса е вдигната в стегнато кокче, очната й линия е поставена накриво, а в очите й се чете притеснение.

— Вие ли сте за урока по чарлстон?

Урок по чарлстон ли?

— Много се извинявам — продължава жената. — Едва сега си спомних, че отдавна имате записан час. — Едва сподавя прозявката си и допълва: — Лара, нали така беше? Е, поне сте облечена с най-подходящите дрехи за танца!

— Извинете ме за момент! — изричам с усмивка, вадя телефона си и се обръщам към Сейди. — Какво си направила? Коя е тази?

— Имаш нужда от уроци! — отсича безцеремонно пралеля ми. — А това е учителката. Живее в малка стая над бара. Обикновено дава уроци през деня.

— И ти си я събудила, така ли? — вторачвам се изумено в нея аз.

— Очевидно съм забравила да впиша часа в бележника си — тъкмо казва жената, когато се обръщам. — Иначе изобщо не е в мой стил… Добре че все пак се сетих навреме! Най-внезапно ми просветна, че сигурно вече ме чакате тук!

— Наистина! — отбелязвам, като поглеждам ядосано Сейди. — Човешкият мозък е странна машинка!

— Ето и питието ти — чувам гласа на Ед, който се появява до мен. — Коя е тази жена?

— Аз съм учителката ви по танц. Казвам се Гейнор. — Подава ръка и макар и леко объркано, Ед я поема. — Отдавна ли се интересувате от чарлстон?

— Чарлстон ли? — поглежда ме слисано Ед.

Идва ми да се разкискам истерично. Истината е, че Сейди винаги получава каквото иска. И тъй като сега иска от нас да танцуваме чарлстон, значи ще танцуваме чарлстон. Дължа й го, нищо не ми пречи да го направя веднага.

— Е? — подканвам закачливо Ед. — Готов ли си?

* * *

Проблемът при чарлстона е в това, че е доста по-енергичен, отколкото си мислех. И че е доста сложен танц. И че изисква перфектна координация. Само след час всичко ме боли — и ръцете, и краката. Танцът е наистина безмилостен. Много по-ефективен от часовете ми по каланетика. Прилича на тренировка за маратон.

— И напред, и назад… — напява учителката по танци. — И завъртете тези крака…

Не мога повече да си въртя краката! Имам чувството, че само едно завъртане повече — и ще изпаднат. Продължавам да бъркам ляво и дясно и да удрям горкия Ед. Без да искам, разбира се.

— Чарлстон, чарлстон… — носи се музиката и изпълва клуба с енергичния си ритъм.

Двамата образи с кожените панталони ни зяпат като изпаднали в транс. Очевидно тук са свикнали вечер да има уроци по танци. Но по думите на Гейнор хората се натискат предимно за салса. Не била давала урок по чарлстон от близо петнайсет години и доколкото схващам, в момента е във възторг, че отново й се отдава подобен шанс.

— И стъпка, и ритване… размахайте ръце… много добре!

Размахвам ръце толкова ожесточено, че вече не ги чувствам. Ресните на роклята ми се люлеят шумно напред-назад. Ед съсредоточено кръстосва ръце пред коленете си. От време на време ми се ухилва, когато погледите ни се срещнат, но е твърде концентриран върху задачата си, за да говори. Впрочем оказва се доста чевръст в краката. Впечатлена съм!

Хвърлям поглед и на Сейди, отдадена блажено на танца си. Възхитителна е! В пъти по-добра от учителката. Краката й се въртят толкова бързо напред-назад, че не мога да ги хвана, знае милиони различни стъпки и като че ли никога не се задъхва.

Е, ако трябва да бъдем честни, не че има някакъв дъх вече.

Така де.

— Чарлстон, чарлстон…

Сейди улавя погледа ми, ухилва се щастливо и отмята възторжено глава. Няма съмнение, че е минало доста време, откакто за последен път е търкала дансинга. Давам си сметка, че трябваше да изпълня желанието й много по-рано. Чувствам се отвратително, че се проявих като такава егоистка. Решавам, че от тук нататък всяка вечер ще танцуваме чарлстон. И ще направим всичките й любими неща от двайсетте.

Единственият проблем е, че на чорапа ми се пусна бримка. Едва поемаща си дъх, аз се насочвам към края на дансинга. Сега най-важното, което ми оставя да направя, е по някакъв начин да уредя Сейди да танцува с Ед. Да ги оставя само двамата. Така ще направя вечерта й наистина перфектна.

— Добре ли си? — Ед ме е последвал.

— Да, няма проблеми. — Попивам потното си чело със салфетка. — Трудна работа!

— Справихте се много добре! — възкликва Гейнор, присъединила се към нас и във внезапен изблик на възторг, грабва ръцете и на двама ни и възкликва: — Вие сте много обещаващи като двойка! Мисля, че можете да стигнете много далеч! Ще се видим ли пак следващата седмица?

— Ами… може би — смотолевям, като не смея да погледна към Ед. — Ще ви се обадя.

— Ще оставя музиката! — провиква се ентусиазирано тя. — Можете да продължавате да се упражнявате!

Когато тя се оттегля с танцови стъпки през дансинга, аз сръгвам Ед и го подкачам:

— Хей, искам да те погледам! Върви да потанцуваш сам за малко!

— Ти луда ли си?!

— Моля те! Ти по-добре правиш онова нещо с кръстосването на ръцете! Искам да проследя как го правиш! Моляяя!

Подбелвайки закачливо очи, Ед се насочва сам към дансинга.

— Сейди! — просъсквам и соча с очи Ед. — Бързо! Партньорът ти те чака!

Очите й се разширяват, когато осъзнава какво имам предвид. Само след стотни от секундата тя е вече срещу него, вдигнала щастливо глава.

— Да, ще се радвам да потанцувам с вас! — чувам я да казва. — Много благодаря за поканата!

И когато Ед започва да тресе крака напред и назад, тя постига пълен синхрон с него. Изглежда безумно щастлива. Изглежда напълно на мястото си. Ръцете й са на раменете му, гривните й проблясват под светлините на бара, перото на главата й подскача, музиката се носи наоколо… Все едно гледам стар черно-бял филм.

— Достатъчно! — провиква се внезапно Ед. — Трябва ми партньорка!

И за мой огромен ужас той минава право през Сейди, насочвайки се към мен.

Виждам как по лицето й се изписва шок. Обръща се и съкрушено го наблюдава как напуска дансинга. Приисква ми се и той да можеше да я види, и той да знаеше…

— Съжалявам! — оформям с устни към Сейди, когато Ед ме повлича към дансинга. — Много, ужасно съжалявам!

Танцуваме още малко, след което се връщаме на масата. Чувствам приятна възбуда — никога не бях танцувала по този начин. Ед също изглежда в добро настроение.

— Ед, вярваш ли в ангели-пазители? — питам го внезапно. — Или в призраци? Или в духове?

— В нито едно от изброените — отговаря делово той. — Защо?

Аз се привеждам към него и поверително прошепвам:

— Ами какво ще кажеш, че точно тук, в тази зала, има един ангел-пазител, който страхотно си пада по теб?

Ед ме поглежда странно и после пита:

— Да не би тук изразът „ангел-пазител“ да е евфемизъм за „мъжка проститутка“?

— Не, разбира се! — разсмивам се аз. — Окей, забрави!

— Прекарах си много добре! — отсича той, пресушава чашата си и ми се усмихва.

Истинска, пълнокръвна усмивка: присвити очи, отпуснато чело, всичко! Идва ми да извикам: „Джеронимо! Получи се най-сетне!“.

— Аз също — отговарям на глас.

— Не предполагах, че вечерта ще завърши по този начин — казва той и оглежда стария клуб. — Но мисля, че се получи страхотно!

— Да, по-различно от обикновено — кимвам.

Той разпечатва пакетче фъстъци и ме черпи, а аз го гледам как започва да дъвче гладно. Въпреки че вече изглежда доста по-отпуснат отпреди, по челото му все още се забелязват тънки бръчици.

И нищо чудно. Със сигурност има много поводи да се мръщи. Не мога да не изпитам съчувствие към него, когато се сещам за историята му. Дошъл е съвсем сам в непознат град, за да работи. И просто тика живота си, седмица след седмица, без изобщо да му се зарадва. Вероятно наистина не беше зле, че дойдохме да танцуваме. Сигурно това му е първото забавно преживяване от месеци насам.

— Ед! — възкликвам внезапно. — Какво ще кажеш да те разведа из града? Трябва да видиш Лондон! Би било престъпление да си бил тук и да не го познаваш! Ще те разведа. Какво ще кажеш през уикенда, а?

— С удоволствие! — отвръща той с неподправен възторг. — Много благодаря за поканата!

— Няма защо! — махвам ръка. — Ще се уговорим по имейла!

Усмихваме се един на друг и аз пресушавам моето питие. (Поръчах точно онова, което ме накара Сейди, и, честно да си призная, отвратително е!)

Ед поглежда часовника си.

— Е, готова ли си да тръгваме? — пита.

Поглеждам към дансинга. Сейди продължава да си танцува. Размахва ръце и крака без никакви признаци за умора. Сега разбирам защо момичетата през двайсетте са били толкова кльощави.

— Да тръгваме! — кимвам. Сейди винаги може да ни настигне.

Излизаме и се озоваваме във вълшебната лондонска нощ. Уличните фенери са запалени, от тротоарите се надига обичайната фина мъгла и наоколо не се вижда жива душа. Насочваме се към ъгъла и след няколко минути успявам да спра две таксита. Усещам, че вече потрепервам под тънката си рокля и изтърканото наметало. Ед ме настанява в първото такси, задържа вратата и се навежда.

— Благодаря, Лара! — изрича по онзи негов типичен, официален начин, който, впрочем, като че ли започва да ми харесва. — Вечерта беше страхотна! Прекарах си… невероятно!

— Много се радвам! — кимвам и оправям шапчицата си, която се е килнала встрани.

По устните на Ед пробягва игрива усмивка.

— Е, да си сложа ли гетите за разходката из града? — пита.

— Непременно! — кимвам с престорена сериозност. — И не забравяй цилиндъра!

Ед се засмива. Мисля, че това е първият път, когато го чувам да се смее с глас.

— Лека нощ, момиче на двайсетте! — изрича.

— Лека нощ! — кимвам, затварям вратата и таксито се изгубва в лондонската мъгла.

Бележки

[1] Анимационен герой от сериала „Семейство Симпсън“. — Б.р.