Ник Хорнби
Трудно е да бъдеш добър (9)

Девет

Поканите вече бяха изпратени и Дейвид и Добрата новина се заключваха през повечето вечери в кабинета на Дейвид, за да доизкусуряват плана си за атака. Преди един-два дни се опитах да използвам тази фраза в хумористичен план, но генералите просто ми хвърлиха по един празен поглед — не само защото реагираха по подобен начин на почти всеки опит за внасяне на хумор, а и защото наистина виждаха всичко това като военна кампания, кръстоносен поход в истинския смисъл на думата, както е било през ХІ-ти век. Съседите ни бяха неверниците, варварите, и Добрата новина и Дейвид щяха да им разбият портите с главите на бездомните.

— Не може ли просто да се веселиш, все едно празненство е? — каза Дейвид една сутрин на закуска, когато се оплаках малко повече от допустимото. — Ти обичаш празненствата. Просто о не обръщай внимание на останалото.

— Да не обръщам внимание на това, че в кухнята ми ще агитираш приятелите и съседите ни за бездомните?

— Първо, става дума за нашата кухня. Второ, няма да ги агитирам, ще говоря с тях. И трето, ще го правя в хола, стъпил вьрху стол.

— Направо ме спечели! С какво да помагам?

— Правим кашкавалени пръчици — каза Моли. — Ти можеш да направиш сандвичите.

— Аз няма да правя кашкавалени пръчици — каза Том.

— Защо? — Моли беше искрено изненадена, че някой може да бъде толкова агресивен, като се има предвид, че се готвеше такова щуро празненство.

— Тъпо.

— Какво искаш да правиш, тогава?

— Нищо не искам да правя. Не ми е до празненства.

— Татко, Том каза, че не му било до празненства — добави тя със скептичен кикот в края на доклада си.

— Не всички гледаме на тези работи по един и същ начин, Моли — каза Дейвид.

— Ще подарявате ли още от нещата ми?

— Няма нищо общо с това — каза Дейвид, като успя някак да намекне, че по-късно е възможно да има друго нещо, което щеше да бъде свързано именно с това.

Добрата новина влезе тъкмо когато всички тръгвахме за работа и училище. Става в пет и половина, но никога не слиза преди осем и трийсет. Не знам какво прави горе в продължение на три часа, но подозирам, че е нещо, за което дори и най-духовните сред нас не отделят повече от няколко минути. Моли и Дейвид топло го поздравиха, аз му кимнах, а Том му хвърли сърдит поглед.

— Какво става? Каква е мълвата?

— Добре е, всичко е наред — каза Дейвид.

— Аз ще правя кашкавалени пръчици, — каза Моли.

— Страхотно! — възкликна Добрата новина, за когото всичко представляваше добра новина. — Дълго мислих. Какво ще кажете за някакъв медал? За тези, които веднага се съгласят?!

Не исках да слушам за никакви медали. Не исках да слушам за празненства и кашкавалени пръчици. Представих си как прекарвам вечерта с приятелка в някой коктейл бар и пия коктейли с отвратителни, вулгарни имена, за предпочитане по седем лири единия. Казах чао на децата, но не и на съпруга си и Добрата новина и отидох на работа.

 

Докато вървях надолу по пътеката, някаква жена, която не познавах — около четирийсет и пет годишна, с леко изнервен вид, прекалено много червило, с бръчки около устата, които те карат да мислиш, че бе прекарала последните две десетилетия в това да си свива неодобрително устните, — ме спря.

— Вие ли ме поканихте на празненство?

— Аз? Не. Съпругът ми.

— Получих покана.

— Да.

— Защо? — Това беше въпросът, на който повечето ни съседи търсеха отговор, но също и въпрос, който единствено гаднярите и малоумните сред тях биха задали.

— В какъв смисъл, защо?

— Защо съпругът ви ме е поканил на празненство? Той не ме познава.

— Така е. Но би искал да се запознае с вас.

— Защо?

Погледнах я. Почти виждах как неприязънта описа кръг около главата й. Предполагах, че това конкретно „защо“ беше риторично и че никой никога не е искал и не би искал да я познава.

— Защото има безумно видение, че всички, които живеят на тази улица могат да се обичат, да се разбират и Уебстър Роуд да се превърне в щастливо и прекрасно място за живеене. Да влизаме и да излизаме от къщите си, а може би и от леглата си, но най-малкото да се грижим един за друг. И той наистина иска да… Как се казвате?

— Никол.

— Той наистина иска вие, Никол, да бъдете част от всичко това.

— Коя вечер е това? Сряда?

— Сряда.

— В сряда съм заета. Имам курс по женска самозащита.

Разперих ръце и направих тъжна физиономия, а тя отмина. Но имаше за какво да й благодаря — можах да видя веселата страна на всичко това. Кой би помислил, че желанието светът да се превърне в по-добро място може да бъде толкова агресивно? Може би Дейвид въобще не се е променил. Може би това, което винаги е искал, е да притеснява хора, които искат да бъдат притеснявани.

 

— Имате ли желание да дойдете на едно празненство?

Господин Крис Джеймс се вторачи в мен. Вече десет минути спорехме заради моя отказ да му дам болничен лист за отсъствието му от работа през изминалите две седмици. Убедена бях, че не е бил болен. (Убедена бях всъщност, че беше ходил във Флорида или някъде другаде на почивка, защото докато ровеше за химикалка из джобовете си, успя да разпилее американски монети по целия под и тутакси зае отбранителна позиция, когато запитах откъде ги е взел.)

— Какво празненство?

— Най-обикновено. Пиене, ядене, приказки, танци.

Щеше да има и танци, разбира се — макар че щеше да бъде повече празненство от типа публика-оратор, отколкото празненство с танци, — но господин Джеймс не трябваше да знае това. (Той не трябваше да знае също така, че нямаше да има и много приказки, като се има предвид естеството на вечерта, но ако му кажех това, нямаше да прозвучи като покана.)

— Защо ме каните?

— Каня всички мои редовни пациенти.

И това очевидно не беше вярно, макар че аз наистина възнамерявах да поканя пациентите, които не ми бяха особено симпатични, които наистина можеше да се окаже, че са редовните ми пациенти, много от които бях започнала да не понасям.

— Не искам да ходя на никакви празненства. Искам болничен лист.

— Ще трябва да се задоволите с медицинска покана.

— Майната ви!

Разперих ръце и направих тъжна физиономия, а господин Джеймс излезе от кабинета ми. Направо страхотно! Не ги убивах с любезност, но определено им нанасях телесни рани. Посветена бях в новата вяра.

 

Щурият Брайън Бийч — отписан номер едно, дойде да ме пита дали може да асистира при операции.

— Няма да искам да асистирам при самото рязане. Не още от самото начало. Иска ми се да хвърля поглед на това, дето го вадят, и всичко такова.

— Аз съм лекар — казах му аз. — Не правя операции.

— Ами кой прави тогава?

— Хирурзите. В болниците.

— Само така казваш — изсумтя той. — Казваш го, защото не ме искаш да ти помагам.

Вярно е, че ако бях хирург, изборът ми за асистент нямаше да падне върху Щурия Брайън. Нямаше да има нужда да водя онзи по-специален за случая разговор. Но пък се налагаше да водя настоящия, който сам по себе си беше достатъчно мъчителен.

— Дай ми шанс — каза той. — Само веднъж! И ако нещо объркам, няма да те моля пак.

— Искаш ли да дойдеш на едно празненство? — попитах го аз.

Той ме изгледа, забравил изведнъж всичките си хирургически амбиции, а аз постигнах амбицията си за момента, а именно, да отклоня Брайън от блестяща кариера в медицината. Поканих го обаче на празненство в къщата си — нещо, което изобщо не би ми хрумнало преди. Но пък празненството не беше мое, а на Дейвид.

— Колко души ще има на това празненство? Повече от седемнайсет?

— Сигурно ще има повече от седемнайсет души. Защо?

— Не мога да ходя на места, където има повече от седемнайсет души. Затова не можех да работя и в супермаркета, нали разбираш. Там се събират тълпи от хора.

Признах, че общият брой на пресонала и клиентите в супермаркета редовно надвишава седемнайсет.

— Ето, виждаш ли — каза той. — Не може ли да дойда на другия ден, когато всички са си тръгнали?

— Само че тогава няма да има празненство.

— Така е.

— Ще се постараем да направим друго, със шестнайсет души. Друг път.

— Наистина ли?

— Ще видя какво мога да направя.

За пръв път Брайън излезе от кабинета щастлив. И това ме накара и аз да се почувствам щастлива, докато не проумях, че цялото това щастие е пряк резултат от лудостта на Дейвид и че вместо да осуетявам плановете му, аз ги поощрявах. Току-що се държах любезно точно с такъв тип човек, с какъвто Дейвид мисли, че трябва да бъда любезна и вследствие на това животът на този човек за миг се беше подобрил. Тази констатация не ми хареса.

 

Ясно е и без да се казва, че предишният Дейвид мразеше празненствата. По-точно мразеше да организира празненства. И нека бъдем още по-точни, като онзи техник на БЕ ЕМ ВЕ от рекламата по телевизията, той мразеше идеята да се правят тържества, защото през всичките двайсет години, откакто сме заедно, нито веднъж не стигнахме до тази крайност да организираме празненство. За какво му бяха тълпи от хора, които не харесва, да си гасят цигарите в килима му? За какво му беше да стои до три часа сутринта, само защото Роузи или някоя друга гъзла, моя приятелка, щеше да се напие и нямаше да иска да си върви вкъщи. Тези въпроси, както се досещате, бяха риторични. Всъщност никога не бях се опитвала да изложа като аргументи причините, поради които би могъл да иска килимът му да бъде изгорен с цигари. От начина, по който бяха формулирани въпросите, чувствах, че би било почти невъзможно да го убедя, че празненствата са нещо ВЕСЕЛО! Или че да види човек всичките си приятели, събрани на едно място, беше ЧУДЕСНО! Нещата не ставаха така.

Започнах да мисля за всички неща, които преди не ставаха по начина, по който ставаха сега и не знаех вече какво изпитвам. Едно време Дейвид харчеше много пари за компакт дискове и книги и понякога, когато нямаше достатъчно работа, дори бяхме спорили за това, въпреки че — или точно заради това — бях се превърнала в лишен от култура индивид. Знам, че се опитваше да крие от мен новите си неща, като потулваше компакт дисковете някъде отзад и пускаше новите, когато ме няма, като поомачкваше книгите с меки корици, за да не забележа колко са нови. Но сега напълно бе изгубил интерес. Рядко излизаше, а страниците на вестниците с литературните критики се изхвърляха недокоснати. И ако трябва да съм честна, липсваше ми онова, което той някога внасяше в дома ни. Може да бях лишена от чувство за хумор новопокръстена в някаква екстремистска религия, която смята всяка форма на забавление за лекомислие и саморазглезване, но тайно изпитвах удоволствие, че живея с човек, който знаеше какво работи Лиъм Галахар от Оейзис, а сега това вече го нямаше.

А имаше и още нещо — той престана да пуска шеги, поне не истински във всеки случай. Опитваше се да разсмее децата в стила на детските телевизионни шоута от 60-те години — слагаше на главата си разни неща вместо шапки, което винаги е смешно, използваше парчета плодове вместо кукла на вентрилоквист (Здрасти господин Банан, Здравейте госпожа Ягода — нещо от този род), преструваше се на Спайс Гърлс и на какво ли не. Моли престорено се смееше, Том го гледаше като че ли се опитваше да се облекчи по голяма нужда, а не да бъде забавен. Но възрастните (с други думи аз, защото Добрата новина няма вид на човек, който прекарва много време в местния комедиен клуб)… Карай, няма значение. Неговото непрекъснато търсене на номер във всичко едно време ме влудяваше, защото той придобиваше някакъв особен вид, когато човек му говореше, който можеше да те подведе, че слуша това, което му казваш, а после някакво сложно и обикновено гадно остроумие излиташе от устата му по маниера на Ханибал Лектър от Мълчанието на агнетата и аз или се смеех, или, по-често, напусках стаята, като хлопвах вратата на излизане. Но от време на време — да речем в пет процента от случаите — нещо ме погъделичкваше и колкото и сериозна, ядосана, или объркана да бях, той получаваше реакцията, която очакваше.

А сега много рядко излизах от стаята и хлопвах вратата. От друга страна изобщо не се смеех. И трябваше да призная, че вследствие на това се чувствам по-зле, отколкото преди. Една от причините, поради които се омъжих за Дейвид, беше, че ме разсмиваше, а сега не ме разсмиваше, даже и не искаше да ме разсмива и нещо в мен си искаше залога обратно. Имах ли право да си го получа? Възможно ли е чувството за хумор да е като косата — нещо, което много мъже изгубват, когато започват да остаряват?

Но ето ни тук, в реалния свят, в света на настоящето, а в света на настоящето Дейвид не пускаше шеги и ние щяхме да имаме празненство, празненство за всички хора от нашата улица, към много от които Дейвид се бе отнасял изключително грубо по доста несъществени причини (палта, коли, посетители, торби за пазаруване). И преди да се бях осъзнала, на вратата започна да се звъни и първият от нашите гости застана на прага с объркана, но не и недружелюбна усмивка и бутилка шардоне в ръка.

Обърканото лице принадлежеше на Саймън, едната половинка на гей двойката, която се премести наскоро в къщата на номер 8-ми. Партньорът му, Ричард, актьор, който Том твърдеше, че е гледал в Законът, щял да дойде по-късно.

— Аз ли съм първи? — попита Саймън.

— Все някой трябва да е първи — казах аз и двамата се засмяхме, след което се спогледахме.

Дейвид се присъедини към нас.

— Да, все някой трябва да е първи — повтори той и тримата се засмяхме. (Между другото, това не се приема за шега. Да, Дейвид каза нещо, с което целеше да разведри обстановката, и аз се отчетох с предполагащия се смях, но това бяха особени, отчаяни обстоятелства.)

— Откога живеете тук? — попитах Саймън.

— Ами, колко време стана? Два месеца? Достатъчно, за да се почувстваме у дома си, но недостатъчно да разопаковаме всичките кашони.

Помните ли онзи момент във Фолти Тауърс, когато на Базил му се развали колата и той излезе и започна да я удря с клона на едно дърво? Помните ли как щяхме да се напикаете от смях, когато го видяхме за пръв път? Общо взето, такъв беше и ефектът от кашоненото остроумие на Саймън върху Дейвид и мен. Ами, може би просто трябваше да сте там.

Моли дойде с чиния кашкавалени пръчици и ни предложи по една.

— Том каза, че си играл в Законът — каза тя на Саймън.

— Не аз. Аз не съм актьор. Ричард играеше там.

— Кой е Ричард?

— Гаджето ми.

Човек би помислил, че това беше първата нормална (простете ми безвкусната игра на думи) реплика, направена от Саймън, откакто дойде, и би сбъркал, защото ако нещо ви накара да се смеете, значи по дефиниция то е смешно, и с това, че каза, че Ричард му е гадже, Саймън накара Моли да се засмее. Първоначално тя се изчерви и ни погледна учудено, след това избухна в неукротим кикот.

— Гаджето ти! — повтори тя, когато успя да събере достатъчно въздух за да повтори каквото и да било. — Гаджето ти!

— Това не е смешно — каза Дейвид, но тъй като гледаше със съчувствие Саймън, докато го казваше, Моли го разбра неправилно и реши, че иска да го смъмри.

— Само се шегуваше, татко. Не му се карай.

— Хайде, Моли — казах й аз. — И другите искат от кашкавалените пръчици.

— Няма други.

— Нищо, върви.

— Много съжалявам — казахме едновремено Дейвид и аз, въпреки че никой от двама ни не пожела да обясни защо дъщеря ни мисли, че мъже, които са гаджета, е най-готиният виц, който някога е чувала.

— Няма значение — каза Саймън и за да наруши настъпилата тишина добави: — Това е страхотна идея.

Убедена, че проявява сарказъм, аз изсумтях.

Отново се звънна и този път се оказа, че е Никол, неприятната жена със свитите усни, която не можела да дойде, защото имала курс по женска самозащита. Тя не носеше бутилка.

— Анулирах си часа по женска самозащита.

— Радвам се. — Представих я на Саймън и ги оставих да си говорят за схемата за паркиране в квартала, която се очакваше общината да предложи.

 

Стаята се напълни с хора. Ричард от Законът дойде и аз забраних на Моли да разговаря с него. Азиатското семейство от къщата през една от нашата дойде и Добрата новина тутакси подхвана дебат на тема източен мистицизъм. Мен се опита да ме омагьоса някакъв опърпан строител от номер 15, чиято жена беше болна от грип в момента. Брат ми Марк се появи с ошашавен израз на лицето. Трябва Дейвид да го е поканил, защото определено не бях го поканила аз. И представа нямах дали от Марк се очакваше да е сред осиновяващите или осиновените в резултат на днешното благородно начинание.

— Какво става тук?

— Не знам — отвърнах му аз.

— Какви са тези хора?

— Не знам.

Той ме отмина и хлътна вътре.

Учудващо как, но празненството наистина започна да заприличва на празненство. Хората се смееха, говореха, пиеха. Звънецът не престана да звъни и не след дълго холът се препълни и гостите започнаха да преливат към кухнята. След чаша-две вино започнах малко дори да се разчувствам. Нали разбирате, бяхме се събрали черни, бели, хетеро, хомо — миниатюрен модел на купонджийския, разнокултурен, разносексуален Лондон, ядехме кашкавалени пръчици и разговаряхме за пътни реконструкции и ипотеки и се разбирахме чудесно. Не бе ли прекрасно? И тогава Дейвид се качи на един стол и удари един тиган с дървена лъжица, при което се събудих от краткия си блян.

— Добър вечер на всички — каза той.

— Добър вечер — отвърна Майк, опърпаният строител, който за щастие се оказа истински образ.

— Когато нашата покана попадна в пощенската ви кутия, вероятно сте си помислили: „Тук има някакъв трик. За какво му е на този напълно непознат да ме кани на купон?“

— Аз дойдох само заради бирата — извика Майк.

— Все пак е от луксозната — добави друг.

— Не е вярно — на свой ред отвърна Майк.

Двамата се надвикваха още няколко минути.

— Ще ми се да мога да ви кажа, че няма някакъв трик, но има. Голям номер. Защото днес ще поискам от вас да промените живота на други хора, а може би и вашия собствен.

— Бързо, опри гръб в стената! — викна Майк.

Не е нужно да си психоаналитик, за да знаеш, че човек, който иска да ти промени живота, сигурно се занимава с хомосексуализъм.

— Кои сред вас имат стая за гости? — попита Дейвид.

— Да, мерси — извика Майк. — Там спя, когато жената не ме иска.

— Значи един — каза Дейвид. — Други?

Повечето хора решиха да се съсредоточат върху чашите си с вино или във върховете на обувките си.

— Не се притеснявайте — каза Дейвид. — Няма да искам от вас да правите нещо, което не искате. Но знам, че тази улица е пълна с триетажни къщи и някъде трябва да има доста празни стаи, защото надали всичките имате по две цяло и четири деца вкъщи.

— Ами ако живея в апартамент? — опонира му младеж с кожено яке.

— Едностаен ли е?

— Да.

— Ами, значи нямаш стая за гости.

— Мога ли да си ходя тогава?

— Можете да си ходите, когато пожелаете. Това е празненство, а не поправителен дом.

— А, стига, бе! — кресна Майк.

Неговият брат шегаджия, мъжът, който пусна остроумието за луксозната бира, беше застанал до него и двамата плеснаха с ръце.

— Съжалявам, че не се забавлявате.

За момент зърнах нещо от стария Дейвид, нещо като избеляла боя под пласт нова. В думите му имаше сарказъм, който единствено аз бих могла да уловя. Старата страст за вербална конфронтация също се беше появила, защото повече нищо не каза. Чакаше отговора на Майк, поредния лаф, но Майк нямаше такъв, защото в края на краищата беше просто тъпак, човек, който би крещял простотии на което и да е събиране с алкохол, било то сватба, кръщене или купон за спасяване на света като този. Искаше да се прави на интересен, нищо повече. Дейвид обаче реши да го настъпи.

— Сигурен ли си, че не ви е весело?

— Всичко е наред, мой човек — успокои го Майк.

— Защото сериалът започва след две-три минути.

И това доведе до смях, не прекалено много, но повече от това, което Майк беше постигнал до момента.

— Не го гледам — каза Майк. — Никоя от сапунките не гледам между другото.

Това предизвика най-големия смях до момента, но се смяха на него, на баналността на отговора му и това определено го ужили.

— Значи ще останеш?

— Поне додето си изпия бирата.

— Радвам се да го чуя.

Нов кикот, вече си го беше заслужил. Дейвид беше затапил натрапника и това ме накара да се почувствам носталгично горда в някаква степен. (Като се замисля, точно такава работа би била идеална за някогашния Дейвид — да затапва хората от публиката по представленията, митингите и дебатите. Притежаваше перфектната комбинация от войственост и бърза мисъл. За оратор нямаше да го бива, защото доста мънкаше и губеше нишката на мисълта си, и то по един непохватен начин, а и обектите му на подигравка винаги бяха неясни и сложни — театрални завеси, малки туби паста за зъби и други подобни. Но може би, ако се беше събрал с някой комедиант, в критичните моменти можеха да го вадят на сцената в ролята на нещо като анестезиолог. Може би това му е било призванието. Това ли е най-хубавото, което можех да кажа за таланта му? Че беше напълно подходящ за вербални бунтове по време на алкохолни сбирки? Това определено не е описание на разностранно развита личност. Както не е и описание на особено обичлив човек.)

Направи пауза за промяна на настроението.

— Така, докъде бях стигнал? А, да. Стаи за гости. Вижте, за вас не знам, но всеки път, когато включа телевизора или погледна вестника, нещо ужасно се случва в Косово, в Уганда или в Етиопия. Понякога като ударя печелившо число давам някоя десетачка за благотворителност, но това нищо не променя. Ужасните неща продължава да ги има. И това ме кара да се чувствам гузен и безсилен, а после, когато изляза я за къри, я на кино, я до кръчмата…

Кръчмата! Кръчмата! За коя „кръчма“ става въпрос, Дейвид? „Местната“ кръчма може би. Онази, дето се казва „Лицемерният копелдак“?

— … И тази моя гузна съвест и безсилие не ме пускат и аз искам да направя нещо. До банкомата седи дете с одеялото и кучето си. Давам му петдесет пенса, но и това нищо не променя, защото следващия път като ходя до банкомата пак е там и моите петдесет пенса нищо не са променили. Разбира се, нищо не са променили, защото са петдесет пенса, но и ако му дам десет по петдесет пенса пак нищо няма да се промени, защото това са пет лири. А не мога да се примиря, че то седи там. Мисля, че всички не можем да се примирим с това. Ако едва за десет секунди се замисли човек, ще успее донякъде да си представи колко гадно е да спиш в студа, да просиш стотинки, да те вали дъждът, да те тормозят минувачите…

Погледнах наоколо. Добре се справяше, като изключим онази част за кръчмата. Хората го слушаха, а един-двама и кимаха, но не можеше да се каже, че бе запалил светлината на посвещението в очите им. Трябваше да изкара някой номер от шапката, ако не искаше да ги загуби.

За щастие друг го направи вместо него.

— Не вярвам на ушите си — възропта Майк. — Та всички тия са лайна.

— Кои тия?

— Скапаните бездомни. А и половината са фрашкани с пари.

— Нима? — каза Дейвид. — Пълни с пари? Кое тогава обяснява защо седят на тротоара и просят?

— Ама те така си изкарват парите! И после ги трошат за дрога. От шест месеца търся някой, който да е зидар, и намерих ли? Разбира се, че не. Не им се бачка.

Последваха едно две изсумтявания, цъкане с език, клатене на глави, разменени погледи, последвани от повдигане на вежди. Майк беше заобиколен от гей актьори, служители от Националаната здравна служба, учители, психоаналитици, хора, чиито сърца кървяха направо през скъпите им фланелки, марка Геп и дори и някога да им се случеше посред нощ да си помислят, че бездомните сами са си виновни и че всичките взимат наркотици и имат банкови сметки по-големи от техните, то никога не биха го казали на глас, в будно състояние, а камо ли на празненство. Майк си беше сбъркал публиката и вследствие на това, промени настроението в стаята. Преди две минути Дейвид говореше на множество тъпо гледащи лица. Никой не му мислеше злото, но пък и никой не беше готов да дари съществена част от дома си за каузата. Сега вече беше друго. На чия страна бяха? Щяха ли да се съюзят с десните сили на злото, тоест с Майк? Или щяха да застанат на страната на тези ангели (леко ексцентричните, вероятно заблудени, но все пак ангели)? „Ура за ангелите!“, крещяха психоаналитиците. „Долу десните сили на злото!“, викаха гей актьорите. Е, не, че наистина се викаше. Прекалено бяха сдържани за подобно нещо. Но Майк определено получи малко повече пространство от преди. Хората се отдръпнаха от него, все едно че всеки момент щеше да се пусне да изиграе някой раздвижен танцов номер.

— Ако така виждаш нещата, значи няма да те интересува това, което имам да казвам.

— Така е, но не съм си свършил бирата.

— Тогава, моля, свърши си бирата. Но ще може ли да те помоля да си запазиш вижданията за себе си? Не съм уверен, че останалите се интересуват от тях.

— Щото са все надути сноби.

Пространството около Майк още повече се разшири. Спокойно можеше да изиграе някоя брейк-денс стъпка, без да падне върху нечия глава. Дори и братът му шегаджия се беше отдалечил. Майк нарече Дейвид така, както повечето хора в стаята се страхуваха да бъдат наречени. Все пак всички се стараем да се внедрим, да станем част от кварталната общност. Искаме Майк да е един от нас и самият Майк да ни иска за съседи. Е, сигурно е вярно, че е платил неколкостотин лири за тази къща през шейсетте, когато никой от нас не е искал да живее тук, докато някои от нас платиха преди една-две години по четвърт милион за къщите си. (Но не и Дейвид и аз! Ние преди десет години платихме за нашата къща сто хиляди.) Но това прави ли ни сноби? Все пак в днешно време и къщата на Майк струва четвърт милион. Но, разбира се, не това е въпросът. Въпросът е, че сме от тези хора, които могат да си позволят да платят четвърт милион за една къща (или по-точно сме от онези хора, на които банките са готови да заемат четвърт милион за една къща), което ни прави от този тип хора, които дават пари на просяците (и нищо чудно, предвид, че можем да дадем четвърт милион за една къща). А стигаме и до кръчмата в дъното на улицата, в която е възможно Майк едно време да е пил, но която вече е с нови собственици и клиентела. Там вече сервират испански наденици с някакви панирани филийки под тях и разни такива за по десет лири и тя вече не е кварталното кръчме. Нека си го кажем правичката, виновни за това са снобите, както и за други неща, като например, това, че готиното дюкянче на ъгъла сега е станало магазин за екологично чисти колбаси… Ех, доста грехове сме натрупали.

И така, напускането на Майк (трясна си чашата на секцията и намусено си тръгна) беше едновременно благословия и поражение, защото макар да ни беше гузно за бездомните, гузно ни беше и за това, че не успяхме да приобщим Майк, затова че вече не се чувства част от собствения си квартал. Може би това двойно чувство за вина щеше да помогне и на Дейвид, защото при толкова много събирателна вина, натрупана в стаята, снобите умираха да направят нещо за компенсация. Искаха да направят нещо смело, нещо трудно, за да докажат, че не са сноби, че са добри, внимателни хора, които не ги е страх от трудностите. Ако точно в този момент беше поискал хората да си подарят къщите, двама-трима можеше и да се навият. Една спалня — ха! Нищо работа!

Дейвид усети настроението и изстреля отстатъка от речта си, докато в това време Добрата новина стоеше до него със самодоволна физиономия. Искали ли тези хора да са като Майк? Не искали ли да направят нещо по-добро от всичко, което са правили досега? Защото Дейвид не го интересува какво правели в момента — колко хуманни били професиите им и колко давали за благотворителност, защото нищо няма да промени положението на индивида така, както това. Шест месеца без да се ползва стаята за гости можело да спаси един човешки живот, защото с дом и постоянен адрес, с място, където да се изкъпят и обръснат, тези младежи щели да кандидатстват за работа, а така можело да изкарват пари, да имат доходи и самочувствие и възможността да изградят живот, който да не зависел от подобни намеси…

— Аз съм на четирийсет и една години — каза Дейвид. — И прекарах половината си живот в това да съжалявам, че не хванах 60-те години. Чета за енергията и си представям как е звучала музиката, когато не си я чувал вече хиляда пъти, по времето, когато наистина е значела нещо, и винаги съм тъгувал, че светът вече е друг. Да, Лайв Ейд ме развълнува, но човек разбира, че тези проблеми… са станали прекалено големи. Никога няма да изчезнат. Не можем да променим света, но можем да променим улицата си и ако ние променим нашата, може би други ще поискат да променят своята. Избрали сме десет младежи, които живеят трудно. Добри деца са. Не са пияндета, нито наркомани, крадци или психопати. Това са хора, на които животът е тръгнал трудно, влошил се е, но не по тяхна вина. Може би пастрокът им ги е изхвърлил, може би някой техен близък е починал и не могат да се справят… Но ние гарантираме за тях. Ако успея да намеря десет свободни стаи за тези деца, това ще е най-великото нещо в живота ми.

— Вие ще вземете ли? — попита някой.

— Разбира се — каза Дейвид. — Как очаквате, че мога да искам подобно нещо от вас, ако нямах готовност да направя сьщото.

— Мога ли да попитам, къде ще го сложим? — Това от госпожата, която и без това вече издържаше две деца, духовен гуру и съпруг, който беше изгубил всякакво желание за работа.

— Ще го уговорим, когато останем насаме — каза Дейвид. — Има ли някой, който да иска да поговорим повече по въпроса.

Четирима човека вдигнаха ръце.

— Четирима са малко. Трябват ми още.

Още една ръка и след това нищо.

— Добре, половината сега, половината после.

Странно, но цялата стая спонтанно започна да ръкопляска и почувствах, че все едно ще зарева с онези сълзи, които задавят човек в края на сантименталните филми.

 

Добрата новина и Дейвид заведоха славната петорка в кабинета му (кабинет, който вероятно щеше скоро да се превърне в спалня), докато останалите останахме да гледаме. Напомняше на сватба, онази част, в която младоженците и свидетелите отиват в дъното на залата да се подписват, докато гостите в това време им се усмихват и не знаят какво друго да правят. (Дали не трябваше да се пее в този момент? Може би. Може би трябваше да запеем Имаш приятел или Сам не ще вървиш, нещо, при което светското влиза в досег с духовното.)

За протокола, петте доброволчески семейства са:

1) Саймън и Ричърд, гей двойката от номер 44.

2) Джуд и Робърт, двойката, наближаваща четирийсетте, които, както някой ми каза, не могат да имат деца, и са се опитвали да осиновят, но без особен успех. Те живеят на номер 6.

(Така че за тези от вас, които се чудят защо тези хора правят това, което правят — вече нишката се разплита…)

3) Рос и Макс, живеят срещу нас на номер 29. Нищ не знам за тях, защото съвсем наскоро се нанесоха на нашата улица, като изключим, че 1) имат дъщеря на възрастта на Моли и 2) малко преди да се промени, Дейвид ми каза, че видял Рос в рейса да чете рубриката му и да се смее, така че може би желанието й да предостави спалнята си е някаква форма на изкупление.

4) Уенди и Ед, възрастната двойка на номер 60, на ъгъла, точно до сергията за вестници. Винаги ни спират на улицата, когато сме с децата, за да си поговорим. Не знам много за тях, като изключим това, че и двамата са грамадни като великани и децата им вече не живеят при тях.

5) (Ужасяваща е тази) Мартина, възрастна (вероятно над седемдесетте), крехка източноевропейка, която живее сама на номер 26. Винаги съм се учудвала на слабото й владеене на английски, имайки предвид, че живее тук от четирийсет години, така че един господ знае за какво се е навила. Утре сигурно ще получим голяма торта, а тя ще умре от ужас и изненада, когато някакъв с плитки й почука на вратата.

Жена, която виждах за пръв път в живота си, се приближи към мен.

— Сигурно много се гордеете с него — каза тя.

Усмихнах се и замълчах.

 

Легнахме си чак след полунощ, но Дейвид беше прекалено превъзбуден, за да заспи.

— Как мислиш, пет ще свършат ли работа?

— Невероятно е — казах му аз и говорех сериозно, защото моите очаквания бяха за мрачен и унизителен провал и край на цялата история.

— Наистина ли?

— Сериозно ли мислеше, че ще намериш десет човека, които да се съгласят на това?

— Не знам. Единственото, което знам, е, че докато го обмислях, не виждах никаква причина някой да има нещо против.

Точно това беше и моят проблем. Исках да унищожа цялата самопожертвувателна хуманна кампания на Дейвид, но исках да го направя посредством неговата логика, философия и език, не с езика на някакъв мрънкащ, разглезен, нахакан, самомнителен таблоиден драскач. А това, разбира се, беше невъзможно, защото Дейвид владее перфектно езика, докато аз бях просто начинаеща. Все едно да спориш с Платон на гръцки.

— И какво биха могли да имат против? Имам предвид, че тези хора са…

— Знам, знам. Няма за какво да спориш с мен. Но не в е това въпросът, нали?

— Не е ли?

— Никой никога не оспорва това, което искаш да правиш. Хората са гладни, дай им храна, ако имаш. Децата нямат с какво да си играят, дай им играчки, ако имаш в повече. Никога не се сещам как да те оборя. Но това не значи, че съм съгласна с теб.

— Но трябва да значи.

— Светът не е устроен по този начин.

— Защо? Знам защо. Защото хората са егоистични и уплашени и… и защото мозъците им са промити. Мислят си, че нямат никаква алтернатива. Но имат. Имат!

И сега какво се очакваше да кажа? Че хората имат право да са егоистични, щом така им харесва? Че нямат никаква алтернатива? И как е „Моля те, млъкни и ме остави на мира“ на гръцки?

 

На следващата сутрин седях и си ядях закуската с Том, докато Добрата новина, Моли и Дейвид разчистваха наоколо. Нямаше да стана. Егоистична съм и имам право на това. В Гардиан имаше статия за банда младежи, които пребили някакъв мъж до безсъзнание и го оставили под един храст в парка Виктория, където умрял от хипотермия. Освен ако не е бил вече мъртъв — съдебният лекар не знаел. Трима от младежите били бездомни. Добре де, признавам, че не беше необходимо да прочитам статията на глас, предвид че децата са относително малки, а в най-скоро време бездомен младеж щеше да дойде да живее при нас (предполагах, че все още така стояха нещата — нищо не ми беше казано) и че в продължение на седмици щяха да сънуват кошмари, свързани с горкото и със сигурност безвредно момче, което щеше да спи на долния етаж. Но пък настроението ми беше революционно, а и снарядите просто си стояха там, на страница пета, и чакаха някой да ги изстреля.

— Супер — промърмори Том. — Сега заради татко ще ни убият.

— Защо? — каза Моли.

— Ти не чу ли какво прочете мама? Ще идва бездомен и ще ни обере, а след това сигурно ще ни убие.

Изглеждаше доста спокоен. Все едно му харесваше подобно развитие на събитията, може би, защото убийството му би доказало, че е прав, и би накарало баща му да съжалява. Подозирах, че това беше наивно и че баща му би се почувствал разкаян и натъжен, но не би съжалявал. Не и тази жалост, от която се нуждаеше Том.

— Това не е справедливо — ядосано ми каза Дейвид.

— Не е — казах аз. — Един на петима! Няма никакви шансове.

Той ми хвърли поглед.

— Какво? Ето го, във вестника. Няма нищо общо с това кое е справедливо. Пише го в новините. Факт.

— Имаше толкова много други неща, които можеше да прочетеш на глас. Хващам се на бас, че има статия за, де да знам, промяна в закона за надбавките. Хващам се на бас, че пише нещо за външния дълг на третия свят.

— Дейвид, външният дълг на третия свят няма да идва да живее в къщата ни. Външният дълг на третия свят не е убил…

Замръзнах, защото знаех, че не съм права, че съм загубила, че външният дълг на третия свят е убивал — убил е милиони и милиони, несравнимо повече, отколкото бездомните младежи някога са убивали. Знам това, знам това, знам това, но така и така щях да слушам за него в продължение на часове, чаове, часове…