Ник Хорнби
Трудно е да бъдеш добър (4)

Четири

Дейвид ми каза, че ще прекара няколко нощи извън къщи. Не ми каза къде и не ми остави номер — взе мобифона ми със себе си в случай на проблем в семейството, — но предполагам, че е отишъл при приятеля си Майк (разведен, местен, с добра работа, хубав апартамент, спалня за гости). Преди да тръгне, ми съобщи, че имам четирийсет и осем часа, за да говоря с децата. Неизказаният смисъл бе, че след като им кажа колко лоша съм била, ще си опаковам багажа и ще си тръгна. Първата нощ въобще не можах да спя и имах чувството, че никога няма да мога да си почина, докато не намеря отговор на всеки един от въпросите, които се мятаха из главата ми като риби в мрежа на траулер. Повечето от тези въпроси (Ще ми разреши ли Дейвид да идвам да гледам програмата за динозаврите в понеделник вечер?) се задушиха и умряха. Един-два, по-важните обаче, отказаха да напуснат черепната ми кутия. Ето един от тях: какви права имам в случая? Виждате ли, аз не исках развод. Е добре, знам, че исках преди, когато не знаех какво означава това и когато не знаех какво чувствам, когато не знаех колко ужасно ще изглежда тази перспектива, но сега не искам и съм (почти) сигурна, че ще направя (почти) всичко, за да върна брака си в нормалните релси. И щом това е така, защо трябва да казвам на децата? Ако той не вижда никаква възможност за помирение, защо аз да му върша мръсната работа?! Какво ще стане, ако просто не си тръгна? Какво ще направи тогава? Обикалям отново и отново по тази, другата окръжност — ние никога няма да се измъкнем от настоящата каша, нещата са отишли вече твърде далеч, каквото и да се случи, нещата винаги ще бъдат ужасни, по-добре е да се измъкна сега… И| през всичкото това време някъде вътре в себе си усещам, че никога няма да мога да седна и да кажа на децата си, че ги напускам.

— Къде е татко? — пита Моли на другата сутрин.

Моли винаги задаваше този въпрос, а сега има и особено право след соломоновското решение на Дейвид онзи ден. Докато Том просто бе загубил интерес.

— Отиде някъде по работа — казах аз, сякаш Дейвид изведнъж бе станал съвсем друг човек.

Това е отговор, породен от безсъние, защото той по никакъв начин не може да се върже с начина на живот и работата на Дейвид. Последните няколко години децата непрекъснато го слушат как мърмори, дори когато трябва да отиде до фотокопирната машина долу, в будката за вестници. Е, как тогава той изведнъж се превръща в човек, който отсяда по хотели в най-големите столици на Европа и закусва пълноценно като немец?

— Той не работи — небрежно отбеляза Том.

— Не, работи — настоя Моли мило и лоялно.

— Е, и какво работи тогава?

Том може да предпочита мен пред баща си на моменти, но смятам, че неспособността му да се въздържа от проява на жестокост при удобен случай, не е наследил от мен.

— Ти защо винаги си толкова гаден с татко?

— Какво гадно има в това, че съм попитал какво толкова работи?

— Защото знаеш, че татко няма работа и нарочно го натякваш.

Том ме погледна и поклати глава.

— Не те бива да спориш, Моли.

— Защо?

— Защото ти току-що каза, че татко няма работа. Точно това казах и аз, а ти ми казваш, че съм гаден.

Моли млъкна, поразмисли малко и каза на Том, че го мрази и отива да се приготви за училище. Горкият Дейвид! Дори и най-твърдата му поддръжница не е в състояние да убеди самата себе си, че той върши нещо напомнящо истинска, подходяща за баща работа. Ако бях от родителите с правилно мислене, щях да се включа в разговора и да обясня, че татковците могат да работят най-различни неща, но в момента толкова силно ненавиждах Дейвид, че не пожелах да си направя този труд.

— Така че, къде е всъщност? — попита ме Том.

— Отиде за известно време при един приятел.

— Защото се развеждате ли?

— Не се развеждаме.

— Тогава защо ще ходи при приятели?

— Ти си прекарвал известно време при приятели, нали? И не си се развеждал.

— Аз не съм женен. И когато отивам при приятел, аз ти съобщавам, че отивам и казвам „довиждане“.

— Това ли те притеснява? Че не ти е казал къде отива?

— Хич не ми пука дали ми е казал или не, но знам, че нещо не е наред.

— Ние с баща ти имахме малка разправия.

— Ето, развеждате се.

Би било толкова лесно да кажа сега нещо. Не лесно в смисъл на удобно, а лесно в смисъл на логично, естествено, подходящо за момента, правилно, но много трудно от гледна точка на сменяне на скоростта. Том разбира, че нещо става. Така или иначе в някакъв момент ще трябва да им кажа. Във всеки случай Дейвид може и сам да им каже, веднага щом се върне вкъщи.

— Том! Колко пъти трябва да повтарям едно и също! И кога смяташ да се приготвиш за училище?

Той ме изгледа продължително, после се завъртя рязко на пети, за да демонстрира яд, но не и неподчинение. Исках да си отида в кабинета и да работя, работя. Исках денят да бъде по-неприятен и натоварен, от който и да е друг работен ден, съществувал някога, така че в края му да съм си възвърнала поне част от моето собствено аз. Исках да преглеждам задръстени ректуми и църкащи гной циреи и всякакви други неща, които могат да накарат останалия свят колективно да повърне, и се надявам, че като направя това, ще се почувствам отново добър човек. Може би лоша майка, лоша съпруга — без съмнение, но — добър човек.

 

По пътя за работата изведнъж ме обхвана паника, че Стивън може да ми се обади по мобифона, затова му звъннах веднага щом влязох. Настоя да знае какво става, но на мен не ми се говореше за това. Поиска да ме види и накрая стана така, че си уреждих среща с него и наех гледачка за децата.

— Къде отиваш? — попита ме Том, докато се обличах за излизане.

— Да пийна нещо с един приятел.

— Кой приятел?

— Не го познаваш.

— С гаджето си ли?

Моли явно си помисли, че това е най-смешният въпрос, който е чувала някога, но Том не се шегуваше. Той чакаше отговор на въпроса си.

— Какво искаш да кажеш, Том?

От Том започват да ме побиват тръпки. Имам чувството, че всеки момент ще опише Стивън и ще ми каже името му.

— Е, как се казва този приятел тогава?

— Стивън.

— А как се казва жена му?

— Той не е… — Хваната бях в клопката на едно десетгодишно дете. — Той не е женен. Приятелката му се каза Виктория.

Хрумна ми, защото на корицата на списанието върху кухненската маса имаше снимка на Виктория Адамс и Дейвид Бекам. Ако Том ме беше попитал това сутринта, когато не бях особено на себе си, сигурно щях да кажа, че приятелката на Стивън се казва Пош Спайс.

— И тя ли идва с вас?

— Надявам се. Много е симпатична.

— Мислиш ли, че той ще се ожени за нея?

— Нямам представа, Том. Ще го попитам тази вечер, щом настояваш.

— Да, ако може.

— Добре.

Почти не си струва да говоря за останалата част от вечерта, до такава степен досадно предсказуема бе. Стивън ми прави комплимент, аз се чувствам желана и това ме стимулира. Видях, като че ли за първи път, колко нещастна ме кара да се чувствам бракът ми с Дейвид и си тръгнах за вкъщи с желанието да се измъкна от всичко това. Когато се прибрах, Дейвид ме чакаше и всичко пак се обърна с главата надолу.

 

Уплаших се, когато го видях седнал там и първоначално страхът ми ме успокои, защото без съмнение това означаваше, че в брака ми имаше преднамерена жестокост и следователно Кентърбърийският архиепископ щеше да одобри развода ми. Но след малко размисъл си дадох сметка, че жестокостта е много по-малко приемливо обяснение за страха ми от други фактори: съществуването на Стивън, да речем, или това, че не съумях да обясня на децата какво става и усетих как одобрението на архиепископа изчезва яко дим.

— Приятно ли прекара? — попита Дейвид.

Говореше тихо и спокойно, но това спокойствие ми се стори като заплаха.

— Да. Благодаря. Аз излязох с… бях с… — По някаква причина не можех да си спомня името, което бях дала на приятелката на Стивън, докато не си спомних, че това беше съвсем друга лъжа, казана на някой друг по други причини.

— Няма значение — каза той. — Виж, не проявявах достатъчно обич към теб.

Зяпнах насреща му.

— Не показвах достатъчно любовта си към теб и искрено съжалявам. Аз много те обичам, но не го показвах достатъчно и по положителен начин.

— Да. Добре. Благодаря ти.

— И съжалявам, че казах, че искам развод. Не знам какво ме беше прихванало.

— Добре.

— Искаш ли да отидем на театър утре вечер. Резервирал съм билети за пиеса на Том Стопард. Знам, че ще искаш да отидем.

Театърът е източникът, предоставил на Дейвид повече материал за оплюване, от каквото и да било друго в кариерата му на лице, оплюващо абсолютно всичко, като единственото изключение, са може би германците. Той ненавижда театъра. Той ненавижда драматурзите, ненавижда пиесите, ненавижда актьорите, ненавижда критиците, ненавижда публиката, ненавижда програмите, ненавижда малките кофички сладолед, които продават по време на антрактите. Веднъж дори направи опит да напише статия, обясняваща защо мрази завесите, но не можа да намери всичките осемстотин думи, които се изискваха за написването й.

— Благодаря.

— Искам тази вечер да спим в отделни стаи, а на сутринта като се събудим, да започнем отново от нулата. Да започнем да градим живота си отначало.

— Става.

Сигурно си мислеше, че проявявах сарказъм, но не беше така. Прост, грубичък израз като „Става“ изглеждаше в този момент единственият подходящ отговор на лековатото, сладникаво предложение на Дейвид, с което той отказа да признае всички усложнения и горчивина на последните няколко години от съвместния ни живот.

— Добре. Лягам си тогава. Лека нощ.

Той се приближи до мен и ме целуна по челото, прегърна ме, после тръгна нагоре по стълбите.

— Ти в коя стая ще спиш? — попитах го аз.

— Извинявай. Няма значение. Ти коя предпочиташ?

— Да взема ли аз стаята за гости?

За мен това е без значение, а и във всеки случай, грубост е да карам този учтив, услужлив човек, който и да е той, да ми отстъпи леглото си.

— Така ли искаш?

Беше казано със загриженост — явно по-скоро правеше повторна проверка, без да акцентира върху факта, че го изоставям.

Свих рамене.

— Ами да.

— Добре. Щом си сигурна в това. Приятни сънища.

 

Когато се събудих, бях почти сигурна, че ще съм поздравена с изръмжаване и обида, вероятно последвани от искане да напусна къщата до вечерта, но той ми приготви препечени филийки и чай, даде на децата да закусват, пожела ми приятен ден. След работа веднага се прибрах вкъщи, вечеряхме рано и отидохме на театър. Пита ме за работата ми и даже се смя на една случка, която му разказах, за един пациент с белодробна инфекция, който си нямаше и представа, че пушенето вреди на здравето. (Не умея да разсмивам Дейвид. Никой не може да го разсмее освен хората, които той е готов да признае за по-смешни от себе си, а именно — Уди Алан, Джери Синфелд, Тони Ханкок и Питър Кук, все в стила на 60-те години. Разсмиването на хората е негова работа.) Взехме метрото до театъра и той продължаваше в същия дружелюбен дух: проявяваше интерес, слушаше ме, задаваше ми въпроси, а през антракта ми купи и една от тъй презрените кофички сладолед. (Вярно, купи ми я с мои пари — оказа се, че си е забравил портфейла, — но въпросът е не дали проявява щедрост, а че е решил да не обръща внимание на едно от многобройните безумия на лондонския театър.) Започва да ми се вие свят — не разбирам с кого съм всъщност. Така се държи Стивън, това е причината, поради която преди всичко бях съблазнена от него. Започвам да се безпокоя — разликата между любовника ми и съпруга ми става размита. Може би в това е работата. Може би това е най-манипулативното и нечестно нещо, което Дейвид е правил някога — да претендира, че е добър човек, така че… какво? Да бъда и аз мила с него? Да поискам да остана негова жена? Толкова ли пък е нечестно и манипулативно от негова страна да се опита да спаси брака ни? В повечето случаи отговорът ще бъде не, но моето недоверие към Дейвид е много силно.

 

Харесах пиесата от началото до края. Просто я изпих така, както човек, страдащ от дехидрация, изпива чаша леденостудена вода. Обичам нещо да ме накара да забравя за миг работата ми и брака ми. Харесах остроумието и сериозността й и си обещах за милионен път да храня по този начин душата си по-редовно, макар да знаех, че сутринта ще се събудя с недочетения роман върху лицето си. Почти толкова време прекарах и да хвана Дейвид в профил, докато той същевременно гледаше към сцената. Станало бе без съмнение нещо странно, защото лицето на Дейвид наистина отразяваше вътрешната му борба да изпита удоволствие от вечерта — виждаше се по очите му, по устните, по челото. Предишният Дейвид искаше да се мръщи, да се надува и да прави гримаси, изразяващи презрение към всичко; новият решително се стараеше да изпита удоволствие от гледането на новата, блестяща творба на един от най-големите драматурзи в света. Понякога тези му усилия се свеждаха до просто подражание — когато се сещаше, си разрешаваше да се смее, когато и останалата публика се смееше, макар че някак не нацелваше точно времето и в резултат на това ми напомняше Том и Моли, когато като съвсем малки се мъчеха да пеят в хор с другите, — а понякога правеше и опит за самоизява, като например кимване с глава тук, лека усмивка там, които да стимулират изчерпания му капацитет от доброжелателност в противовес на злорадо удоволствие. А понякога изпускаха някоя реплика, която довеждаше до краткотрайно изражение на раздразнение и злъч. (Аз така добре познавам злъчта на Дейвид, че мога да кажа кой тип реплика може да я предизвика — обикновено от типа, който ласкае претенциите за интелектуалност на публиката, кара я да има чувството, че ако не се разсмее, ще покаже собственото си невежество. Аз също не обичам този тип реплики, но това не ме кара да искам да взема пистолет и да избия хората.) Но дори и в тези случаи изражението му е такова, като че ли невидими ръце грабват лицето му и тутакси отново му придават правилната форма, изглаждат го, карат Дейвид да прилича на човек, който е платил значителна сума пари, за да прекара приятно, и затова е решен точно това да прави. Толкова е нетипично за него, че чак ме побиват тръпки.

Излязохме навън на студа все едно сме просто още една двойка театромани и аз не се сдържах да попитам:

— Хареса ли ти?

— Да. Много.

— Наистина? Много?

— Да.

— Но ти мразиш театъра.

 

— Мисля… мисля, че само съм си въобразявал, че мразя театъра. Това е, това е бил предразсъдък, който просто не съм анализирал достатъчно.

— Трябва много да внимаваш.

— Защо?

— Ако започнеш внимателно да анализираш предразсъдъците си, скоро нищо няма да остане от теб.

Той се разсмя доброжелателно и продължихме да вървим. Потърсихме такси, както винаги правим, когато прекарваме вечер в Уест Енд — отиваме с метро, но се поглезваме на връщане. Аз изведнъж усетих нужда да видя такси със зелена светлина веднага, на секундата, защото бях изморена и объркана. Мисълта, че може да ми се наложи да се блъскам по ескалаторите с тълпата петъчни пияници, ме ужасяваше.

И тогава изведнъж стана нещо странно. Нещо се бе случило с Дейвид. Промяната в него се дължеше на нещо друго, а не просто на вглеждане в себе си и усилие на волята. Минавахме покрай бездомник, увит в спален чувал в един вход, и Дейвид пребърква джобовете си, очевидно за някакви стотинки. (Нека да съм справедлива към Дейвид — той винаги прави това. По някакво чудо няма специално отношение към бездомните.) Нищо не намери и затова ми поиска портмонето, като ми се извини и отново ми повтори защо мислел, че си носи неговия, а пък се оказало, че не го носи. Изобщо не помислих и му го дадох, а той подаде на бездомника всичко, което имаше в него — около осемдесет лири в банкноти, защото този ден теглих от банкомата. Доколкото разбрах, ние оставахме без грош.

— Какво правиш?

Издърпах банкнотите от ръцете на бездомника. Двойка минувачи с програмата на Стопард в ръце се спряха, когато видяха, че взимам парите на бездомен човек, а аз инстинктивно изпитах желание да им обясня, че съм лекар. Дейвид ми грабна парите, отново ги даде на момчето и се опита да ме избута надолу по улицата.

— Дейвид, какво правиш? Нямаме пари дори за метрото до в къщи — опитах се да се съпротивлявам.

— Задържах пет лири.

— Исках да вземем такси.

Двойката продължаваше да ни наблюдава и аз не харесах нотката на хленч в гласа си.

— Обзалагам се, че и това момче иска да си вземе такси — каза Дейвид с влудяващо сладък глас. — Но не може.

— Е, добре, но къде, по дяволите, може да отиде той с такси? — креснах аз. — Той няма къде да отиде. Затова спи тук.

Не разбирах защо се държа така, но пък и не разбирах защо Дейвид се държи така.

— Браво бе! — Възкликна мъжът от театралната двойка.

— Мъжът ми току-що даде всичко, което имахме — озъбих му се аз.

— Това просто не е вярно — каза Дейвид. — Ами къщата? Парите в общата ни сметка? Парите в спестовния ни влог? Утре това няма и да си го спомним.

Още двама или трима души се събраха да гледат и аз усетих, че няма да спечеля този спор — не тук и не сега — и така тръгнахме към спирката на метрото.

— Не можеш да ходиш нагоре-надолу и да даваш по осемдесет лири на всеки бездомник! — процедих аз.

— Знам, че не мога да обикалям и да раздавам по осемдесет лири на всеки бездомник. Исках просто да направя това поне веднъж. Да видя какво е чувството.

Хич нищо не разбирах.

— Откъде изведнъж се появи това желание да бъдеш добър?

— Нямах предвид да бъда добър. А да се чувствам добре.

— Добре… Напий се. Дрогирай се. Прави секс. Но не подарявай всичките ни пари.

— Изморен съм от всичко това. Чувствам се затормозен. Имам нужда от нещо по-различно.

— Какво ти е станало? Какво се е случило с теб, докато не беше вкъщи. Къде беше?

— Нищо, дявол да го вземе, не ми е станало, — Отново същият Дейвид, какъвто си беше преди. — И това само защото ми се прииска да гледам една пиеса и да дам няколко лири на едно улично момче? Господи! — Той си пое дълбоко въздух. — Извинявай, знам, че държанието ми може да изглежда объркващо.

— Ще ми кажеш ли какво става?

— Не знам дали мога да ти обясня.

Стигнахме до станцията на метрото на Лестър Скуеър и се опитахме да вкараме банкнотата от пет лири в автомата за билети, но тя се оказа прекалено смачкана и машината я изплю обратно. Наредихме се на опашката зад двеста скандинавски туристи и триста британски пияници. А аз все така исках да вземем такси.

 

По пътя на връщане — в метрото нямаше нито едно свободно място, поне не и до Кингс Крос — Дейвид се зарови в театралната програма, за да избегне по-нататъшни въпроси. Платихме на детегледачката, като опразнихме буркана за непредвидени разходи в кухнята, и после Дейвид каза, че е изморен и иска веднага да си легне.

— Ще ми обясниш ли утре?

— Ако се сетя за нещо как. Да е разбираемо за теб във всеки случай.

— Както и да е. Как ще спим тази нощ?

— Бих искал да спиш при мен. Но няма да те притеснявам.

Не бях сигурна, че искам да спя с Дейвид — заради Стивън, заради цялата бъркотия, заради всичко, което се случи. Но не само с Дейвид не исках да спя, а и с този, другия мъж, човекът, който обича театъра, раздава пари и се старае да бъде добър, защото всъщност не го познавам и от него ме побиват тръпки. Да не харесваш съпруга си, може да се приеме за стечение на обстоятелствата, но да не харесваш и новото му лице, мирише на безотговорност.

Човек трябва да внимава какво си пожелава… Аз не исках Дейвид да продължава да бъде Дейвид. Исках нещата да си останат същите — просто не исках онзи глас, онзи тон, онова вечно мръщене. Исках той да ме харесва и ето сега ме харесваше. Качвам се горе в спалнята ни.

 

Може и да не искате да знаете за това как се любехме едно време — в дните преди Стивън, но след децата, а не в онова най-най-старото време, когато цялата работа значеше нещо съвсем друго, — но все едно ще ви разкажа. И двамата четяхме в леглото и ако на мен ми се приискаше, ръката ми леко се пускаше надолу между краката му, а ако на него му се приискваше, неговата ръка се плъзгаше леко към зърното на една от гърдите ми (винаги дясната, защото той спи от лявата ми страна и очевидно му е по-лесно да се пресегне през мен вместо да си криви ръката по неудобен начин, за да ме хване от по-близката страна). Ако и другият беше в същото настроение, продължавахме по-нататък и книгите, списанията или вестниците отиваха на съответните нощни шкафчета. Е, знам, не бихте искали героите в порнофилм да изпълняват точно тази процедура, освен ако не мразите порнофилмите, но на нас тя ни вършеше работа.

Тази вечер обаче беше съвсем различно. Аз посегнах към книгата си, а Дейвид започна да ме целува нежно по тила. После ме дръпна и се опита да ме целуне до припадък по устата като някакъв (нека си го признаем, леко позатлъстял) Кларк Гейбъл в хоризонтално положение. Все едно беше чел статия от някое женско списание от 50-те години за връщането на романтиката в брачния живот. Съвсем доволна си бях от редовната процедура на Дейвид, която беше като да натискаш бутони и ако не нещо друго, поне вършеше работа. А сега той ме гледаше така, все едно това беше първата ни нощ заедно и ни предстоеше да изживеем най-незабравимите интимни мигове в живота си.

Поотбутнах го леко, за да мога да го видя.

— Какво правиш?

— Искам да те любя.

— Да, добре, чудесно. Давай. Няма нужда от всички тези превземки.

Можех да чуя как звуча — като Джойс Гренфел в Девет седмици и половина — и ми стана неприятно, защото не съм някоя фригидна еманципатка. Но истината е, че ако това си беше предишният Дейвид, досега щяхме да сме свършили. Аз щях да съм свършила, той щеше да е свършил и лампите щяха са изгасени.

— Но аз искам да те любя. Не просто да правя секс.

— И в какво се състои това?

— Общуване. Страст. Не знам.

Съцето ми се сви. Предимствата на това, че си станал на четирийсет, са, че не е необходимо да сменяш пелени, че не е необходимо да ходиш по места, където се танцува, и че не е необходимо да си страстен с човека, с когото живееш.

— Моля те, нека да опитаме по моя начин — каза Дейвид жално.

Опитах се. Гледах го в очите, целунах го по начина, по който искаше да бъде целунат, удължихме всеки един момент и накрая (между другото никакъв оргазъм за мен) лежах на гърдите му и той галеше косата ми. Играх играта горе-долу, но не виждах никакъв смисъл от нея.

 

На следващата сутрин Дейвид прекара по-голяма част от закуската в тананикане, усмихване и опити да се държи приятелски с децата, които изглеждаха точно толкова объркани, колкото и аз самата, особено Том.

— Какво имаш днес, Том?

— Училище.

— Да, но какво в училище?

Том ме погледна нервно, все едно трябваше някак да се намеся и да попреча на баща му да му задава подобни дружелюбни въпроси. Погледнах го съсредоточено в отговор и се опитах да му предам с очи сложно послание: „Не съм виновна аз, не знам какво става. Просто му кажи училищната си програма и си изяж закуската. Претърпял е пълна личностна трансформация…“ Някакъв такъв поглед, за който са необходими очи и вежди, пъргави като източноевропейски акробат.

— Ами, не знам — каза Том. — Сигурно математика. Английски. Ъ-ъ-ъ-ъ…

Погледна Дейвид, за да разбере дали е предоставил достатъчно подробности, но Дейвид продължаваше да му се усмихва очаквателно.

— Спорт.

— Нещо, за което да ти трябва помощ? Искам да кажа, татко ти не е най-големият мозък на Великобритания, но не е лош по английски, съчинения и разни такива.

И той, кой знае защо, захихика доволно.

Том вече не изглеждаше притеснен — безспокойството му граничеше с ужас. Почти изпитах съжаление към Дейвид — тъжно е в последна сметка, че нещо, което изглежда като искрен опит да се прояви топлота и загриженост, се посреща с такова открито недоверие — но десетте години вечно лошо настроение не се забравят лесно, а Дейвид не беше спирал да мьрмори, откакто Том се помнеше.

— Д-а-а — каза Том, очевидно неубеден, — но аз съм съвсем добре със съчиненията. Благодаря ти. Ако искаш, можеш да ми помогнеш със спорта.

Това беше малка шега от страна на Том и съвсем не бе лоша. За всеки случай се засмях. Времената явно бяха други.

— Разбира се — каза Дейвид. — Какво искаш по-точно, да поритаме топка след училище?

— Ами, може — каза Том.

— Добре — кимна Дейвид.

Дейвид знае какво значи „Ами, може“. Чувал е този израз всеки ден по няколко пъти през последните година-две, но той никога досега не бе предизвиквал в отговор думата „добре“. Думите „саркастично малко копеле“, „неблагодарен малък келеш“ или просто „айде, млъквай“ — да, но „добре“ — никога. Така че защо тогава предпочете да пренебрегне тона и значението, които Том искаше да придаде на разговора и вместо това продължи смело напред? Започнах да смятам, че за състоянието на Дейвид има някакво медицинско обяснение.

— Днес ще изляза да си купя нови маратонки — добави той за по-сигурно.

Том и аз се спогледахме и след това се опитахме да се подготвим за деня, като че ли той с нищо не бе по-различен от другите.

 

Стивън ми беше оставил съобщение в службата. Не му обърнах внимание.

 

Когато се върнах от работа, заварих един възрастен и две деца, които играеха на Не се сърди човече на кухненската маса, и цяла дузина съобщения на телефонния секретар. Докато си събличах палтото, телефонът отново започна да звъни, но Дейвид въобще не си направи труда да го вдигне и всички чухме гласа на Найджъл, редактора на Дейвид от вестника, който се опитваше да привлече вниманието на най-гневния човек в Холоуей.

— Знам, че си там Дейвид. Вдигни шибания телефон!

Децата изхихикаха. Дейвид разклати заровете.

— Защо не отговаряш?

— Татко вече не работи — каза Моли гордо.

— Не съм престанал да работя. Просто преставам да работя тази работа.

Найджъл продължаваше да крещи по телефона: „ВДИГНИ телефона… Вдигни ГО, копеле мръсно!“

— Отказал си се от колоната? Защо?

— Защото вече не съм гневен човек.

— Вече не си гневен?

— Да, не съм.

— За каквото и да било?

— Да. Всичко това си отиде.

— Къде?

— Не знам. Но го няма. Забелязваш го и ти, нали?

— Да, забелязвам.

— Значи, не мога повече да пиша колона от името на разгневен човек.

Тежко въздъхнах.

— Мислех, че ще бъдеш доволна.

И аз мислех, че ще бъда доволна. Ако преди няколко седмици някой ми беше предложил да задоволи едно мое желание, мисля, че точно това щях да си избера, защото нямаше да мога да се сетя за нищо друго, дори не и за пари, което би могло да подобри качеството на живота ми — на нашия живот така драстично. О, щях да изрека нещо за лекарство против рак или световния мир, но тайничко щях да се надявам, че духът от бутилката няма да ми позволи да правя добрини. Тайно щях да искам духът от бутилката да каже: „Не, ти си лекар, направила си достъчно добрини на света, особено като се вземат предвид циреите и всичко останало. Избери нещо лично за самата себе си.“ И аз след дълъг размисъл щях да кажа: „Искам Дейвид да не се гневи повече. Искам да признае, че на живота нищо му няма, че децата му са чудесни, че има вярна и любяща — по дяволите! — негрозна и неглупава жена, и достатъчно пари за детегледачки, храна и изплащане на ипотеката на къщата…“ Щях да поискам цялата му злъч да изчезне, всеки милиметър, всеки грам, всеки микрон от нея. (Представям си злъчта на Дейвид в сложното агрегатно състояние между течност и твърдо тяло, нещо като полувтвърден бетон.) И духът щеше да си потърка корема и хайде, хоп! Дейвид вече е щастлив човек.

И хайде, хоп! Дейвид е щастлив или поне спокоен човек тук, сега, в реалния свят, а аз не мога да направя друго, освен да въздишам. Работата се състои в това, разбира се, че аз всъщност не искам тази хайде — хоп! — работа. Аз съм реалист и не вярвам в духове, нито пък във внезапни личностни промени. Аз исках гневът на Дейвид да изчезне постепенно след години лечение.

— Доволна съм — казах неубедително. — Просто ми се иска да имаш смелостта да кажеш това на Найджъл.

— Найджъл е гневен човек — каза Дейвид тъжно. — Няма да разбере.

Последното твърдение поне бе неоспоримо, особено като се има предвид, че Найджъл току-що бе изсипал поток от ругатни по адрес на Дейвид. Той даже използва и думата, започваща с „п“, макар ние да се престорихме, че не сме я чули.

— Защо не поиграеш с нас на Не се сърди човече, мамо?

Играх. До вечеря. След вечеря играхме на друга игра. Бяхме идеално семейно гнездо. Хранихме се заедно, вместо да гледаме телевизия, играхме полезни за децата игри, непрекъснато се усмихвахме. Страх ме беше, че точно в този момент бях готова да убия някого.