Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
How to be good, (Пълни авторски права)
Превод от
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,4 (× 16 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
bambo (2007)

Издание:

„Кръгозор“, 2001

История

  1. — Добавяне на анотация

Десет

Бездомните деца пристигнаха същия ден с микробус, нает от домакините им за сутринта. Беше слънчева юнска събота, малко мъглива, заради ранната жега и снощния дъжд. Няколко човека бяха наизлезли пред къщите си или за да зяпат, или за да посрещнат новите си съквартиранти и внезапно почувствах, че улицата ни все пак беше специална. На никоя друга улица в Лондон или във Великобритания не ставаще същото и каквото и да се случеше отсега нататък, Дейвид и Добрата новина, както вече разбирах, бяха постигнали нещо.

Младежите шумно и възбудено слизаха от рейса — „Еее, гл’ей я тая! На бас, че е твоята“, — но всичко беше щит и те бяха изплашени. Бяхме се уплашили един от друг. Дейвид говори на всички поотделно — три момчета, три момичета, — докато стояха на тротоара и той ги насочваше към новите им домове. Стисна ръката на едно от момчетата, посочи ме и няколко минути по-късно вече правех чай на осемнайсетгодишен младеж, който искаше да му викам Маймуната и който свиваше цигара върху кухненската ми маса.

— Какво правиш? — попита Моли.

— Свивам си цигара.

— Пушиш ли? — удиви се Моли.

— Ъ-ъ-ъх — каза Том, който набързо се изнесе по посока спалнята си.

Но Моли от друга страна беше изумена. Баща й имаше специално мнение по отношение на пушенето, а майка й беше семеен лекар. Беше чувала, че някои хора пушат, но за пръв път виждаше някой, който се готвеше да го направи пред нея. Аз пък не знаех дали особено исках Маймуната да пуши в кухнята пред децата. Вероятно не исках. Но да накарам Маймуната да пуши отвън, в задния двор, можеше да доведе до кофти начало — да го накара да се почувства нежелан или да си помисли, че не уважаваме нравите му. Можеше да доведе до акцентиране на различията ни — можеше да се окаже, че смята пасивното пушене за исконно буржуазен страх, обоснован от възможността за дългосрочно бъдеще, от което може би понастоящем той се чувстваше лишен, което пък да е причината да не се притеснява да пуши свити ръчно цигари. Или можеше просто да го ядоса, ярост, която би могла да го подтикне да ни обере до шушка или да ни убие, докато спим. Нямах представа. И защото нямах представа, не казах нищо освен: „Ще ти потърся пепелник.“ И след това: „Ще трябва да използваш тази чинийка.“ А след това, когато наум си повторих последната реплика, усетих а) нотка, която би могла да се възприеме като сприхавост, и б) нещо, което би могло да се тълкува като ярко неодобрение, а именно скрит намек, че ИМА ПРИЧИНА да нямаме пепелници в къщата и добавих: „Ако нямаш нищо против, Маймуна.“ Маймуната нямаше нищо против.

Той беше много висок и много слаб — въобще не приличаше на маймуна, а по-скоро на жираф. Носеше (от долу нагоре) обувки Док Мартенс, войнишки панталони, яке в цвят каки и черен пуловер с висока яка, опръскан с кал. Имаше пъпки, но почти нищо друго. Целият му гардероб се събираше в един найлонов пазарски плик.

— Така — провлякох аз.

Той ме погледна с очакване, което е съвсем правилно, като се има предвид, че думата, която току-що бях използвала, предполагаше очакване, но за момента бях засекла. Опитвах се да измисля нещо, с което да продължа, което нямаше да прозвучи покровителствено или обидно, а щеше да покаже симпатия и интерес. (Всъщност изпитвах и симпатия, и интерес, така че въпросът не беше само за замаже очи. Интересувах се. Наистина.)

— Кога за последен път си седял в кухня?

Това можеше да е обидно. Защото ако човек спи по улиците, може известно време да не е бил в кухня, нали? А може би въпросът ми щеше да помогне той да се отпусне, да започне да говори и аз щях да науча малко повече, щях да узная нещо за онова, което е правил, и къде се е подвизавал. Единствената опасност, предположих, беше, че казаното може да му е прозвучало самодоволно — не сме се подредили добре, но си имаме кухня, на, на, на, на.

— Не знам. Може да има сто години. Сигурно, когато видях майка си за последен път.

— Кога беше това.

— Преди година-две. Али Джи наистина ли е смешен?

— Кой е Али Джи?

— Тоз артист, който показват по телевизията.

— Не знам. Никога не съм го гледала.

— Не е — каза Моли, която рисуваше на масата.

— Ти кога си го гледала? — попитах аз.

— Не съм го гледала, но видях снимката му. Не изглежда смешен. Изглежда тъп. Ти защо се казваш Маймуна?

— Не знам. Така ми викат. Ти защо се казваш Моли?

— Защото татко не харесва името Ребека.

— Аха. Имате ли сателит?

— Не.

— Кабелна?

— Да.

— Скай Спортс?

— Не.

— О-о.

Оказа се, че до известна степен бяхме разочарование за Маймуната и ако трябваше да бъда честна, и за мен той беше в някаква степен разочарование. Не можех да отговоря на никой от въпросите, които ми задаваше, нито пък имахме нещата, които, изглежда, той най-много искаше (наред със Скай Спортс, нямахме също така нито Дриймкаст, нито куче). Същевременно изобщо не ми помагаше да разбера как така се е случило, че се е озовал на улицата, което означаваше, че ми беше невъзможно да му покажа онази страна от себе си, която исках да види — Кейти терапевтът, слушателят, човекът, който разрешава неразрешими проблеми. Отиде да се изкъпе. За съжаление, нямахме истински душ.

Два-три дни нищо не се случи. Виждахме Маймуната единствено вечер. Не ни казваше къде ходи през деня, но беше ясно, че от старите навици трудно се отвиква и че старите приятелства бяха точно толкова важни за него, колкото и за всеки друг. А и без това, една вечер се върна и се опита да ми даде пари за домакинството от огромна купчина монети, която изсипа на кухненската маса, което даде на всички ни представа за това къде ходи в работно време. Почти се изкуших да взема парите. Все пак, като изключим мен, той беше единственият друг човек в къщата, който работеше. Беше учтив, тих, четеше, гледаше телевизия, играеше с Том на компютъра, радваше се на всяка хапка храна, която получаваше, и нямаше никакви претенции.

Една вечер оставихме децата с гостите си (Въображаем разговор с родителите ми или със Социалните служби: „На кого сте оставили децата си?“ „А, на Добрата новина и на Маймуната“) и отидохме в местното кино. Гледахме филм с Джулия Робъртс. Играеше бореща се самотна майка, която си намира работа в правна кантора и открива, че водоснабдителната компания трови хората и започва кампания, за да им осигури компенсации. Връзката й със сексапилния брадат мъж се влошава и тя се превръща в лоша, небрежна майка, но се бори за благородната кауза, а във водоснабдителната компания са лоши, лоши, лоши, пък и има само две деца и едно гадже, докато стотици са болни, така че няма проблеми. Не беше особено хубав филм, но му се наслаждавах, просто защото беше филм, цветен, и имаше сюжет, в който нямаше космически кораби, насекоми или апокалиптичен шум и затова го изпих на екс, така както изпих и пиесата на Стопард. На Дейвид много му харесваше, защото му напомняше за него самия.

— Е? — каза след това той.

— Е, какво?

— Видя ли?

— Какво дали съм видяла?

— Ако се захване човек с това, ще трябва да прави жертви.

— Нямаше жертви. Не и във филма. Всички накрая заживяха щастливо. Е, може би, като изключим болните.

— Гаджето й я напусна.

— Сдобри се с него — отбелязах аз.

— Но ти не беше ли на нейна страна?

А преди имаше толкова сложен, интересен начин на разсъждения.

— Не, бях на страната на водоснабдителната кампания. Разбира се, че бях на нейна страна. Нямаше кой знае какъв избор. Ти да не би да се имаш за Джулия Робъртс?

— Не, но…

— Защото не си.

Спряхме за момент, за да даде петдесет пенса на едно дете и след това известно време мълчаливо продължихме нататък.

— Защо не?

— Дейвид, нямам намерение да си губя времето с това.

— Защо не?

— Защо няма да си губя времето в това да ти обяснявам защо не си Джулия Робъртс.

— Това е важно. Кажи ми каква е разликата между това, което правя аз, и това, което прави тя.

— А какво правиш ти? Обясни ми.

— Първо ти ми обясни какво правеше тя. След това ще видим каква е разликата.

— Ще ме вкараш в лудницата.

— Добре де, извинявай. Въпросът е, че тя се опитваше да постигне нещо. Водоснабдителната компания трови хората. Лошо. Иска справедливост за пострадалите. Деца спят на улицата. Лошо. Искам да им помогна.

— Защо ти?

— Защо тя?

— Това беше филм, Дейвид!

— По действителен случай.

— Нека ти задам един въпрос: за такова нещо заслужава ли си да разрушиш семейството си?

— Нямам намерение да си разрушавам семейството.

— Знам, че нямаш намерение да си разрушаваш семейството. Но двама от нас са много нещастни. А не знам аз колко още мога да понеса.

— Съжалявам.

— Само това ли ще ми кажеш?

— Какво друго има за казване? Заплашваш, че ще ме напуснеш заради това, че се опитвам да помогна на хора, които сами не могат да си помогнат. А аз…

— Това не е вярно, Дейвид. Заплашвам, че ще те напусна, защото започваш да ставаш непоносим.

— Кое не понасяш?

— Всичко. Тази… престорена набожност. Това самодоволство. Това…

— Хората навън умират, Кейти. Съжалявам, ако мислиш, че проявявам самодоволство.

Просто нищо повече не можех да кажа.

Заради едно или друго — едното лято счупен крак, безпаричие след завършване на колежа през следващото — Дейвид и аз не бяхме ходили заедно на почивка до третата година след започване на връзката ни. По това време вече бяхме истинска двойка, под което разбирам, че се карахме, че някои дни не го харесвах особено, че ако той или аз отидехме някъде за няколко дни, той не ми липсваше, въпреки че се улавях, че нахвърлям някои незначителни неща, които исках да му кажа, но че никога, съвсем никога не съм мислила върху това дали искам да бъда с него или не, защото някъде дълбоко в себе си знаех, че съм хлътнала, и то за дълго. Това, което казвам, предполагам, е, че тази първа почивка заедно не беше меден месец и нямахме някаква особена възможност да прекараме две седмици в леглото, ставайки, за да се храним един друг с екзотични плодове. Всъщност беше по-вероятно Дейвид да влезе в двуседмичен период на цупене заради свободното си тълкуване на правилата на играта скрабъл, през което време аз щях да му казвам, че е жалко, нечестно играещо бебе. На такъв стадий бяхме.

Намерихме евтини самолетни билети за Египет, с намерението да попътуваме малко, но на втория ден от престоя ни в Кайро Дейвид се разболя — всъщност беше по-болен, откогато и да било преди в живота си. Започна да бълнува и повръщаше на всеки два часа и когато беше най-зле, престана да може да контролира червата си, а ние бяхме в евтин хотел и нямахме нито собствена тоалетна, нито душ, и аз трябваше да чистя след него.

И някаква част от мен беше доволна от това, защото още преди години (може би, когато най-напред реших, че ще стана лекар и разбрах, че понякога личният ми живот може да прилича на професионалния) аз си бях измислила изпитание: дали ще мога да видя мъж в такова положение и все пак да го уважавам на другата сутрин? Минах през изпитанието героично. Не се гнусях да мия Дейвид, можех отново да приема секс с него след това (след пътуването, след като се възстанови, искам да кажа, не веднага след неприятните случки)… Бях годна за зряла връзка в края на краищата. Това беше любов, няма съмнение?

Но сега можех да видя, че съм грешала. Коя жена би оставила гаджето си да се скапе в мръсните си чаршафи в хотел в непозната страна? Това, което ставаше сега, бе изпитание. И, господи, аз се провалях!

 

Уенди и Ед, двойката великани, които живееха до вестникаря, дойдоха да ни видят рано сутринта. Бяха взели едно момче на име Роби, което казаха, че харесват. Снощи тримата стояли заедно и говорили за живота на Роби и как са се обърнали нещата по начина, по който бяха, и Уенди и Ед си легнали с положителни чувства за това, че са решили да го накарат да остане. Но когато станали на сутринта, Роби бил изчезнал. А също и видеокамера, седемдесет лири в брой, една гривна, която Уенди била оставила до умивалника, докато миела чиниите. Добрата новина слушаше разказа им с нарастващо вълнение, което ме изненада. Предполагах, че ще си позволи да отнесе загубата към един вид житейски опит, че ще спори, и тъй като той не е собственик горе-долу на нищо, ще му бъде лесно да се аргументира, че такива рискове си струва да се направят в името на голямото добро и други такива. Оказа се обаче че това, което го вълнува, беше не кражбата, а нашата буржоазна логика.

— О, не, не, не, хора — каза той. — Ние прибързваме с изводите. Не бива така. Трябва да седнем и да го обмислим, а не да бързаме.

— Какво искаш да кажеш? — Ед беше истински озадачен.

И той като мен се опитваше да проумее какво друго тълкуване на събитията беше възможно.

— Не виждате ли? Ние събираме две и две и получаваме това, което е в поговорката. Искам да кажа… Добре, Роби е изчезнал. И, добре, някои неща са изчезнали. Обаче, значи ли това задължително, че са отишли на едно и също място?

— Сигурна съм, че не са — казах аз. — Сигурна съм, че са отишли на различни места. Сигурна съм, че видеокамерата е отишла в оказионния магазин на Холоуей Роуд, а Роби е отишъл в магазина за продажба на алкохол.

Дейвид ми хвърли един поглед, с който ми даде да разбера, че не помагам, но аз не мислех така. Уенди и Ед всъщност се държаха много добре, предвид обстоятелствата. Те можеха да дойдат и да изхвърлят Дейвид от някой от горните прозорци или да се тръснат върху него и да седят, докато се пръсне, но те просто изглеждаха учудени и огорчени. А сега пък им казаха, че и дедуктивните им способности не са на ниво.

— Добрата новина е прав — каза Дейвид с отегчителна предсказуемост. — Не трябва да създаваме стереотип за тези деца. По този начин именно те са се забъркали в тази каша най-напред.

Маймуната влезе в кухнята, облечен в дрехи на Дейвид, които той не носеше, и се прозина.

— Познаваш ли Роби? — попитах аз. — Момчето, което живееше с Уенди и Ед?

— Д-а-а — каза Маймуната. — Той е крадлива путчица. Извинете ме за думата.

— Откъде знаеш? — попита Дейвид.

— Откъде знам, че е крадлива путчица? Ам’ ч той крадне к’вото види.

Оценявайки някак погрешно настроението, той се разсмя от сърце на собственото си остроумие.

— Роби открадна някои неща от нас и изчезна — каза Ед.

— Д-а-а, е, аз можех да ви кажа, че това ще стане. Какво е взел?

Ед му каза какво липсва.

— Шибаняк.

И Маймуната също изчезна.

Направихме за Уенди и Ед по чаша чай. Дейвид опря главатпа върху ръцете си и се вторачи в пода с печален поглед.

— Беше високорискова стратегия, сега като си помисля.

Ако бях Ед и Уенди, щеше да ми бъде много трудно да смеля последната фраза. Те може би бяха очаквали мисленето да се е състояло предварително.

— Не трябва много да се притеснявате за това — каза им Добрата новина весело. — Вие постъпихте правилно. Няма значение колко много сте изгубили. Той можеше да ви вземе всичко, което имате, и последното пени, и вие пак щяхте да си легнете да спите довечера, защото съвестта ви е чиста. Повече от чиста. Тя е…

Добрата новина се помъчи за миг да открие дума със значение на „повече от чиста“, после се отказа и се задоволи със сияйна усмивка, която изглежда не даде на Ед и Уенди толкова успокоение, колкото той беше очаквал.

След четирийсет и пет минути Маймуната се върна с камерата, гривната, петдесет от седемдесетте лири и Роби, който силно кървеше от рана над дясното око.

— Откъде му дойде това? — попита Дейвид.

Маймуната се засмя.

— Мина през затворена врата.

— Ех, приятелю — каза Добрата новина, — не това искаме.

— Не мога да оправдая насилието — каза Дейвид.

— Какво значи това?

— Значи, че не съм съгласен да има насилие.

— Да, бе, добре — каза Маймуната. — Аз го помолих любезно, но той не поиска да ме чуе.

— Аз щях да се върна с нещата — изскимтя Роби. — Нямаше нужда да ме шамаросва. Аз само…

Роби се опита да измисли някакво убедително оправдание защо му е трябвало да използва видеокамерата и гривната за известно време, но не успя и млъкна.

— Вярно ли е това, Маймуна? — попита Дейвид. — Щеше ли той да се върне с нещата?

— Ще ти кажа честното си мнение, Дейвид. Не, нямаше да се върне с нещата. Щеше да ги шитне.

Маймуната изръси последното изречение, за да предизвика смях и успя — с мен и Ед поне. Дейвид и Добрата новина не се засмяха обаче. Изглеждаха сразени.

Накарах Маймуната да изведе Роби някъде навън, докато ние разговаряме.

— Какво сега? — попитах аз. — Искате ли да викате при това положение полицията?

— А-а, сега вие наистина трябва сериозно да си помислите по това — каза Добрата новина. — Защото полицията, нали знаете… Това е много тежко. Ако двайсет лири са чак толкова много за вас…

Многозначително млъкна, преди да завърши изреченито по начина, който разумът и възпитанието диктуваха. От негова страна предложение за възстановяване на сумата очевидно нямаше да постъпи.

— Какво? — попитах аз.

— Ами, не е като да е нещо много, нали така? Двайсет лири са все пак! Искам да кажа, един млад живот струва повече.

— Значи казваш, че Уенди и Ед са стиснати. Жестоки.

— Само казвам, че ако тези пари бях загубил аз, нали разбираш…

— Ти не бива да се бъркаш — казах му аз. — Уенди и Ед ще си решат.

— Ако забъркаме полицията в случая — каза Дейвид, — за Роби ще бъде много трудно да остане. Той може да си внуши, че Ед и Уенди не го искат.

Мисля, че до този момент дори и аз не бях разбрала колко далеч от реалността беше отишъл вече Дейвид.

— Хич не го искаме — каза Ед. — Лайно такова.

Добрата новина бе поразен.

— Не го искате?! Заради тази работа? Хайде, бе, хора. Знаехме, че пътят ще е труден. Не мислех, че ще се препънете на първото препятствие.

— Вие ни казахте, че сте ги проверили — каза Уенди.

— Проверихме ги — каза Дейвид. — Но нали разбирате. Трябва да е било много съблазнително за него. Пари се търкалят наоколо, и бижута, и електроника, и…

— Значи грешката е наша? — възкликна Ед. — Това ли ни казваш?

— Не точно ваша. Но може би не виждаме достатъчно ясно в случая… големината на културната разлика.

Ед и Уенди се спогледаха и си тръгнаха.

— Много съм разочарован от тях — измърмори Дейвид. — Мислех, че са по-корави хора.

Почистих Роби и му подсказах, че ще е добре да изчезне. Той не беше щастлив от предложението ми — също като Дейвид и Добрата новина той, изглежда, вярваше, че си позволявам някакво несправедливо стереотипизиране и че не му е бил даден реален шанс. Проведохме енергичен спор по този въпрос, както можете да си представите, защото моето лично чувство, което Роби не споделяше, беше, че шанс му беше даден и че той не бе отговорил достатъчно позитивно на него. Той обаче не беше съгласен.

— Тая камера беше евтина корейска бръкма — каза той. — И както Добрата новина каза, бяха двайсет лири само.

Опитах се да изтъкна, че не в това е работата — наистина той беше non-sequitur (извън логиката на нещата), — но не постигнах резултат. След кратък разговор с Маймуната, той реши, че в края на краищата Уебстър Роуд не е за него. Повече не го видяхме.

 

Новината за нещастието се разнесе нагоре-надолу по улицата и ние имахме няколко посещения през деня. Не само всички останали четирима домакини искаха да говорят с Дейвид и Добрата новина, разбира се, но и непосредствените съседи на Ед и Уенди — включително и Майк, чиято идеологическа опозиция по отношение на проекта се беше затвърдила обяснимо след изминалата нощ — бяха разстроени от случая.

— Това няма нищо общо с теб — каза Дейвид на Майк.

— Когато си имам някакъв скапан апаш в съседната къща?

— Не знаеш кой живее в съседната къща — каза Дейвид. — Нахвърляш се върху хората, без изобщо да ги познаваш.

— Скачаш — каза Добрата новина. — А ние тук не сме скачачи.

— Какво, да чакам да ми оберат половината къща, преди да се оплача?

— Защо не свикаме събрание на хората от улицата? — каза Дейвид.

— Каква полза?

— Искам да проверя температурата. Да видя какво чувстват другите.

— Хич не ми пука какво чувстват другите.

— Така не се живее в общност, Майк.

— Аз не живея в скапаната ти общност. Аз живея в къщата си. С нещата си. И искам да си ги запазя.

Добре. Може би трябва да ти се даде възможност да изразиш това. Срещни се с младежите и им кажи, че не ги искаш в къщата си.

— Да им казвам! Ако трябваше да им се казва, значи изобщо да не са идвали.

— А къде трябваше да бъдат?

— В приют, на улицата! На кой му пука?

— На мен, очевидно. Ето защо го правя.

— Да, бе. Но на мен, не.

— Изобщо, за нещо грижа ли те е, Майк?

Това беше първият принос на Добрата новина към спора, но беше най-подклаждащото нещо, казано до момента. Майк беше опасно близо до това да удари някого. Изпитвах смесени чувства. Не харесвам особено Майк, но от друга страна и Дейвид, и Добрата новина имаха нужда някой да ги отрезви и беше трудно да се намери някой друг за тази работа.

—        Изслушай ме — каза Дейвид. Можех да усетя желанието за умиротворяване по гласа му. — Разбирам защо се безпокоиш, но аз те уверявам, че няма за какво да се безпокоиш. Моля те, срещни се с останалите младежи и чуй какво имат да ти кажат. И ако още нещо като това се случи, значи не съм прав и ще трябва да премисля. Какво ще кажеш?

Достатъчно беше, но на косъм. Майк се успокои и се съгласи да мине пак по-късно, макар да подозирах, че Дейвид щеше да трябва доста да потича, за да може да го привлече за каузата. Междувременно ние започнахме да се готвим — някои от нас с по-свити сърца от другите — за още едно събиране на общността в нашата къща на кашкавалени пръчици.

По-доста мил начин всичките младежи дойдоха всеки с домакините си, а не заедно, като че ли искаха да демонстрират новата си лоялност. Наложи се да ги избутаме през вратата така, както се прави с доста по-малки деца на рожден ден и когато накрая влязоха, стояха, забили погледи в пода, докато възрастните нежно и гордо ги представяха.

— Това е Сас — каза Ричард, гей актьорът от Законът. Сас беше хронично срамежливо осемнайсетгодишно момиче от Бирмингам, пристигнало в Лондон две години след като било сексуално малтретирано от пастрока си. Искаше да стане медицинска сестра. Напоследък работела като проститутка. Някои неща в нея — езикът на тялото, плитките й — я караха да изглежда на девет, докато очите — на четирийсет и пет. Никой, дори и Майк не би могъл да иска нещо лошо да й се случи.

Мартина доведе момиче на име Тиз. Тиз беше пъпчива и дебела, но забелязах, че тя и Мартина се държаха за ръце, докато влизаха. Рос и Макс доведоха собствената си дъщеря Холи и новата й най-добра приятелка Ани, която беше по-голяма от останалите, на около двайсет и две, и носеше дрехи, които видимо бяха на Рос — дълга рокля на цветя и чифт лъскави сандали. Крейг на Робърт и Джуд беше облечен в костюм, също омалял на някой друг, косата му беше мокра като след баня и приличаше на сладко уплашено момченце. Точно това беше най-фрапиращото. Когато пристигнаха, всичките имаха вид на младежи, видели прекалено много, но сега като че ли удобствата на Уебстър Роуд, баните и душовете, бяха измили всичкия невъобразимо гнусен опит от телата и лицата им. Сега вече всичките изглеждаха така, както трябва — и не трябва, ако светът беше друг. Изглеждаха като изплашени до смърт същества, които бяха далеч от семейството, дома и начина на живот, който всеки би искал.

Майк нямаше никакви шансове — дори не го оставиха да говори. Питър отбеляза, че ги обрали три пъти за последните две години и че всъщност няма значение дали крадците живеят в съседната къща или на две преки. Мартина каза на Майк, че петнайсет години живеела сама и така обикнала компанията на Тиз, че щяла да бъде съкрушена, ако сега я напусне.

— Ще трябва да намерч нова Тиз — каза тч.

Сас говори последна. Не беше добър оратор — беше срамежлива, гледаше в обувките си, ту спираше, ту започваше, така че никой не можеше да я чуе много добре. Но това, което стана ясно, беше, че отчаяно искаше да задържи тази възможност — отчаяно искаше да остане при Саймън и Ричард, отчаяно искаше да отиде в колеж, за да може да вземе някой и друг изпит и отчаяно не искаше нещата за мея да бъдат, както бяха преди. Каза, че била готова да убие Роби, защото знаела какво щяло да значи това и какво хората щели да си помислят за останалите и че ако още нещо бъде откраднато, докато те все още живеят на тази улица, тя лично щяла да върне парите на жертвите от собствения си джоб, ако ще това да й отнеме цял живот. Когато свърши, Ричард се приближи и я прегърна, докато в това време всички останали ръкопляскаха. Майк се прибра вкъщи с вид на човек, който щеше да обере собствената си къща и да изчезне.

По-късно, Ричард дойде да ми благодари за вечерта — все едно бях правила нещо друго, освен да се оплаквам от повторното нашествие в дома ми.

— Знам, че Сас мисли, че сме направили много за нея — каза той, — но не мога да опиша това, което тя направи за нас. Искам да кажа, виж ме. Слаб актьор, който умира от щастие, ако оцелее повече от една седмица в болничното легло на английския вариант на Спешно отделение. В живота си нищо не съм постигнал. А сега съм щастлив. Ако Сас някога успее да стане медицинска сестра, ще умра щастлив. А и цял месец ще плача. Сигурно много се гордееш с Дейвид.

— Аз съм лекар, между другото — казах. — Така че от време на време и на мен ми се налага да спася някой и друг живот.

Ричард ме зяпна, докато накрая аз не изтичах вън от стаята и се заключих в тоалетната.

 

В тази книга не се разказва за тях. Разказва се за мен и Дейвид. Затова ще приключа с тяхната част и ще обясня какво се случи. Крейг и Майнуната изчезнаха. При Маймуната това стана след няколко дни, при Крейг — след няколко седмици. Маймуната взе известна сума пари, когато тръгна, но бяха пари, които Дейвид и аз бяхме оставили настрана, за да бъдат откраднати. Когато започнахме да подозираме, че Маймуната се чувства нещастен и макар да му е неудобно, изгаря от желание да се махне, показах му кухненския буркан, където държим парите за спешни случаи, след което оставихме в него пет банкноти от по двайсет лири. Знаехме, че ще изчезнат. Така и стана. От това, което разбрахме, изглежда Крейг бе споменал, че ще потърси майка си, така че се надяваме именно там да е отишъл. Момичетата още живеят тук, на нашата улица, и човек би помислил, че никога не са имали предишен живот. И така. Дейвид искаше да спаси десет деца. Трябваше да се примири с шест. Три от тези шест се оказаха свръх възможностите му. Ако останалите три останат, намерят си работа, собствени домове и постоянни партньори, то тогава… Ох, можете сами да направите изчисленията. Нямам предвид три от десет изчисления, разбира се. Имам предвид останалото. Защото аз вече не разбирам кое има стойност и кое не.