Ник Хорнби
Трудно е да бъдеш добър (14)

Четиринайсет

Щурия Брайън, Отписан № 1, беше пръв в списъка на посетителите ми в понеделник и не изглеждаше добре. Знам, че лекарският кабинет не е мястото, където хората могат да бъдат видени в най-добрия си вид, но Брайън беше много деградирал в сравнение е последния път, когато го видях преди три седмици. Изглежда, под шлифера си носеше пижама, беше небръснат, косата му беше страшно разрошена, лицето му — посивяло, а дъхът му можеше да бъде поставен в графата „алкохолно/селскостопански“.

— Здравей, Брайън — казах аз бодро. — Много ли си бързал тази сутрин?

— Защо казваш това?

— Това, в което си облечен, не е ли пижама?

— Не.

Независимо от това, че Брайън редовно идва на прегледи, той изпитва към мен страшно недоверие и все си мисли, че се опитвам да му свия някой номер, например да си помисля, че не е този, за когото се представя. Може и да не беше — може би беше Побъркания Майк или Лудия Колин, или Шантавия Лен, — но моята повече или по-малко постоянна диагноза беше, че който и да бе той, беше болен човек и затова се нуждаеше от моята помощ. Но той не виждаше така нещата. Мислеше си, че ако успея да го разкрия, ще му забраня да идва в кабинета.

— Разбирам. Просто си облечен в риза и панталон на едни и същи розови и сини райета.

— Не.

Не продължих на тази тема (макар че, вярвайте ми, той наистина беше по пижама и отричаше това само защото според него, ако си признаеше, щеше да ми предостави някаква изключително важна информация, с която предпочиташе да не разполагам). Има неписани правила за отношенията ни с ЩБ. Позволено е малко майтап — и без това ние всички ще пощуреем като него, — но не прекалено много.

— С какво мога да ти помогна?

— Не ми е в ред стомахът. Имам болки.

— Къде горе-долу?

— Тук.

Той показа корема си. От опита, който имах, знаех, че не ми се разрешава да докосвам която и да е част от тялото на ЩБ, но тъй като по-голяма част от страданията на ЩБ не са свързани с нарушение на физиологичните му фукции, а с думата от прякора му, започваща с Щ, това обикновено не е никаква пречка.

— Да ти се е гадило? Да си повръщал?

— Не.

— Ами ходенето до тоалетната? Там всичко наред ли е?

— Какво искаш да кажеш?

Тонът на съмнение се беше възвърнал.

— Е, хайде, Брайън. Щом имаш болки в корема трябва да ти задам тези въпроси.

Преди една-две години Брайън яростно отричаше някога да е отделял изпражнения и си признаваше само за пикаенето. Бях принудена да се унизя и да му призная, че и аз имам отделителна дейност, но той не искаше да ме чуе, нито пък го интересуваха изповедите на останалите членове на персонала.

— Престанал съм да ходя.

— От колко време.

— От две седмици.

— Тогава проблемът ти може да е причинен от това.

— Наистина ли?

— Да. Две седмици без ходене по голяма нужда са предостатъчни, за да причинят болки в корема. Има ли някаква промяна в диетата ти?

— Това пък какво е?

— Ядеш ли нещо по-различно от преди?

— Да, разбира се.

— И той изсумтя, за да подчертае нелепостта на въпроса.

— Защо?

— Защото мама умря.

Ако Добрата новина можеше сега да докосне главата ми, нямаше да каже, че акумулаторът ми е изтощен. Щеше да каже, че главата ми беше пълна с безброй неща: съжаление, мъка, паника, безнадежност. Не бях разбрала, че Брайън има майка — според моите бележки той беше на петдесет и една години, — но това беше съвсем видимо. Разбира се, че трябваше да е имал майка и тя естествено е поддържала във форма шоуто „Брайън“, а сега беше умряла и се бяха появили пижама и болки в корема.

— Съжалявам, Брайън.

— Тя беше стара, стара, стара. Все казваше, че ще умре един ден. Но как правеше тя яденето топло? И как човек да знае кое трябва да е топло и кое не? Защото някой път ядяхме шунка. Студена. Някой път бекон. Горещ. А като купуваш, не ти казват кое как. Мислех, че ще ми кажат. Аз купувам, но не знам какво да правя. Ами марулите и зелето? Има горещо пиле и студено пиле. И сигурен съм, че сме яли студени картофи, но не са като картофите, които купуваш студени в магазина. Тези, дето ги купих, бяха ужасни. Мислех си, че купувам горещи, но бях купил студени. Обърквам се. Бях объркан, когато ги ядях, а сега съм объркан, и когато ги купувам. Страшно съм объркан.

Това беше една от най-тъжните речи, които бях слушала някога през живота си. Едва се въздържах да не прегърна нещастния Брайън и да не зарева на рамото му. „И аз се чувствам страшно объркана“, искаше ми се да му кажа. „Всички се чувстваме така. Да не знаеш какво да свариш и какво да ядеш сурово, не е кой знае колко важно, като се вземат предвид нещата, заради които другите хора се чувстват объркани.“

— Мисля, че стомахът ти се е объркал, защото си ял неща като сурови картофи — казах накрая. — Ще се оправиш. Има много неща, които можем да направим.

И аз направих някои от тях. Предписах му течен парафин, препоръчах му да яде за разхлабване къри от ресторанта и му обещах, че ще му сготвя вечеря една вечер. А след като си тръгна, се обадих на Социалните служби.

 

Когато се върнах вкъщи, Дейвид и Добрата новина ми съобщиха, че след неколкоседмични размишления най-после са определили кандидатите си за „обрат“ — техните еквиваленти на Хоуп и Кристофър, хората, към които се чувстваха най-виновни в живота си. Бях изморена, гладна и не особено заинтересувана, но те се бяха изправили пред мен и държаха да ми кажат.

— Добре, слушам ви — казах аз с толкова умора, колкото чувствах, и още малко за ефект.

— Моят се казва Найджъл Ричардс — каза Дейвид гордо.

— Кой е Найджъл Ричардс?

— Едно момче, което биех в училище. Само че сега не е момче. Но беше. В началото на седемдесетте.

— Никога досега не си го споменавал.

— Много ме беше срам — каза Дейвид почти с чувство на триумф.

Не можех да не си помисля, че може би имаше някой от по-близкото минало — предишен колега, член на семейството, аз, аз, аз — но даже и днес, когато бях толкова изморена, знаех, че не трябва да предоставям на Дейвид дълъг трънен списък, с който той да се самобичува през следващите месеци. Щом чувстваше угризения към Найджъл Ричърдс, нека да бъде Найджъл Ричардс.

Добрата новина пък беше избрал сестра си.

— Какво си направил на сестра си? — попитах го аз.

— Всъщност нищо. Просто… не мога да я понасям, това е. Затова никога не се виждам с нея. А ми е сестра. Чувствам се зле заради нея, нали разбираш?

— Трябва ли да продължавам да играя с Хоуп, мамо?

— Ти вече си изпълни задължението.

— Е, човек никога не може да си изпълни задължението докрай, нали? — каза Дейвид. — Задълженията са за цял живот.

— И така Найджъл Ричардс ще стане най-добрият ти приятел? В бъдеще ще прекарваме всичкото си време с господин и госпожа Ричардс?

— Сигурен съм, че Найджъл Ричардс няма нужда от мен за най-добър приятел. Сигурен съм, че е минал през милиони успешни и пълноценни връзки. Но ако не е, аз съм на негово разположение.

— На разположение си на някой си, когото не познаваш само защото си го потупвал преди двайсет и пет години?

— Да, точно така. Не трябваше да го бия.

— И това е наистина единственото нещо, което можа да се сетиш, че не е трябвало да правиш?

— Не е единственото. Първото.

Изглежда това щеше да продължи цял живот.

 

Трябва да си призная, че тази идея беше моя, идеята да обединим сили — да поканим Брайън, Найджъл и сестрата на Добрата новина, Кантата (така й беше името — избрала си го беше сама на двайсет и три години под влияние очевидно на много силно изживяване в Ройъл Фестивъл Хол, предизвикано от ЛСД) заедно на масата с надеждата, че ще се отървем от греховете си на един път — или така поне представих нещата на Дейвид, който не виждаше нищо друго, освен страшно приятна вечер, независимо от това, че Найджъл, който сега беше директор на банка — мултимилионер, щеше да седи цяла вечер до Брайън и неговите неправилно функциониращи черва. Истината беше, че бях се отказала от каквото и да е, напомнящо приятно изживяване или дори поносимо общуване с други хора, и мотивите ми за това предложение бяха продиктувани от цинизъм и отчаяна перверзност — защо да не ги сложим да седнат всички заедно? Колкото повече хора, толкова по-весело! Колкото по-лошо, толкова по-добре! Ако не нещо друго, вечерта можеше да се обобщи в анекдот, който щеше да забавлява и радва приятелите ми в продължение на години. А може би пък желанието ми за приятни вечери с хора, които познавам и обичам, да е по същността си буржоазно, осъдително, престъпно почти.

 

Добрата новина беше пръв. Той позвъни на последния телефонен номер на Кантата, който знаеше, след което му дадох друг, и друг, и друг, докато най-после успя да я открие в някаква изоставена къща в Брайтън.

— Кантата? Добрата новина съм.

Но очевидно не беше — тя му затвори телефона. Добрата новина набра номера отново.

— Преди пак да затвориш телефона, чуй ме… Благодаря. Непрекъснато мисля за теб и колко лошо се държах. И искам…

— „…“

— Така е.

— „…“

— Така е.

— „…“

— Е, сега, това не беше моя грешка. Аз не извиках полицията. Мама я извика.

— „…“

— Е, не съм го изпуснал аз, нали? И не съм оставял вратата отворена.

— „…“

— Хайде, Кантата! Това нещо струваше седемдесет пенса. И сигурен съм, че си беше скъсано.

— „…“

Както си стоеше, Добрата новина започна да скача нагоре-надолу като върху трамплин. Или по-скоро като някой, който се опитва да разреши кървава вражда — проблем, който не се оправя с горещи ръце или с отговор на листче хартия, нито се описва в книга, а само със скачане нагоре-надолу, нагоре-надолу, защото това е единственият отговор, който му е останал. Нещо, което можеше да му свърши толкова работа, колкото което и да е друго.

— Не! — изкрещя Добрата новина. — Не, не, не! ТИ иди се еби! ТИ да се ебеш!

А после затръшна телефона и излезе.

— Няма ли да говориш с него? — попитах Дейвид.

— И какво да му кажа?

— Не знам. Опитай се да го успокоиш.

— Не трябваше да казва такова нещо. Много съм разочарован от него. Предполагаше се, че сме се издигнали над тези неща.

— Но не сме, нали?

— Не говоря за теб. Говоря за него и мен.

— Там е нещастието, нали? Че сте останали хора през всичкото време. Ти просто си забравил това.

Отидох да говоря с Добрата новина. Той лежеше на леглото си и преживява случилото се с ярост, като гледаше в тавана.

— Извини ме за това, че напсувах пред децата.

— Няма нищо. Те са чували тази дума от баща си.

— Едно време.

— Да, точно така, едно време.

Дотогава не бях забелязала, че Дейвид беше престанал да псува пред децата. Това е нещо добро, няма съмнение. Да, някои ще го оспорят, като кажат, че е пирова победа, постигната поради факта, че бяхме приели в къщата си човек с костенурки на веждите, който като че ли щеше да живее у нас с години, за сметка на всякакво подобие на нормален семеен живот, но аз избрах да сложа ударение върху положителното.

— Не трябва да се самонаказваш за това — успокоих го аз. — Искам да кажа, че чух само твоята страна от спора, но изглеждаше, че имаш право. Какво беше това за седемдесетте пенса?

— Скапаният й плакат на Саймън Льобон. Така и не можа да го забрави.

— Така разбрах и аз.

— Кейти, не мога да я понасям. Отвратителна е! Винаги е била такава и такава ще си остане. Кантата! Гадна идиотка.

С огромна сила на волята пропуснах възможността за обръщение на малко име.

— Няма нищо.

— Има. Сестра ми е.

— Но си живее съвсем добре без теб.

— Не съм сигурен.

— Ако имаше нужда от теб, щеше да ти се обажда. Независимо от злополучния инцидент с плаката на Саймън Льобон.

— Така ли мислиш?

— Разбира се.

— И все пак чувствам, че се провалих. Нали разбираш, любов тук, любов там, а аз, мамка му, я мразя. Извини ме за израза.

И според мен беше прав. Провалил се беше и в мой интерес беше да му го изтъкна. Какви бяха тези хора, които искаха да спасят света, а бяха неспособни да изградят връзка с когото и да било? Както Добрата новина изразително каза, всичко беше любов тук, любов там, защото, разбира се, толкова е лесно да обичаш някого, когото не познаваш, независимо от това дали е Маймуната или Джордж Клуни. Да можеш обаче да си запазиш добрите отношения с човек, с когото ядеш пуйката на Коледа — това е вече чудо. Ако Добрата новина можеше да постигне това с топлината на ръцете си, той можеше да остане да живее с нас завинаги.

— Но помисли за всички хора, на които помагаш и които имат нужда от теб — казах му аз. — Не е ли това по-ценно?

— Мислиш ли?

— Разбира се.

И така Добрата новина беше окуражен да обърка нещата още повече и то от човек, който би могъл да направи и нещо по-добро. Но — ирония на иронията — знаех, че бях постъпила правилно.

 

Да се открие Найджъл, се оказа лесно. Дейвид беше член на Съюза на бившите съученици от своето училище и след минути само се сдоби с номер на мобифон. Разрешено беше на всички ни да чуем следния разговор:

— Ало, Найджъл ли е?

— „…“

— Тук е Дайвид Грант. От училището.

— „…“

— Да, бе. Точно така! Ха-ха. Как си?

— „…“

— Добре, добре.

— „…“

— Чудесно, благодаря. Какво смяташ да правиш тези дни?

— „…“

— Добре, добре. Великолепно.

— „…“

— Я гледай.

— „…“

— Охо!

— „…“

— Така ли? Браво. Виж сега.

— „…“

— Това са страшно много мегабайта.

— „…“

— Това е страхотен оборот.

— „…“

— Това е бая разстояние. Виж…

— „…“

— Наистина ли? Поздравявам те.

— „…“

— Не, петнайсет години не са нищо в днешно време. Виж Майкъл Дъглас и…

— „…“

— Тя ли?

— „…“

— Тя наистина ли?

— „…“

— Страшно много корици на списания, наистина.

— „…“

— Така ли е постъпила наистина? Сигурен съм, че Род трябва наистина да е отчаян. Той сигурно не иска да говори за това, ха, ха… Както и да е, просто исках да те чуя. Е, чух те. Чао, Найджъл!

И той затвори. Погледнах го и за миг видях човека, когото някога познавах — гневен, озлобен, разяждан от завист и недоволство.

— Ти не го покани на вечеря.

— Не. Не съм сигурен, че това, тормозът де, все още има някакво значение за него.

— Наистина?

— Да-а. А и не бях сигурен, че ще се разбере с Щурия Брайън.

— Ясно.

— А освен това е свиня. Щях сигурно пак да го набия, ако беше дошъл тук.

— Както аз натупах Кристофър? — попита Том весело.

— Точно така — каза Дейвид.

— Има някои хора, които просто трябва да набиеш, нали? — каза Том. — Няма как иначе.

 

— Сега с кого ще опиташ? — попитах аз Дейвид, докато си лягахме.

— Не знам — мрачно каза той. — От тази работа нищо не излезе, нали?

— Не знам със сигурност какво очакваше да се постигне, но вероятно си прав.

Дейвид седна тежко на мръсните дрехи, струпани върху стола в спалнята ни. Те бяха толкова много, че той се плъзна на една страна към прозореца като цвете в саксия, което търси светлината.

— Знам, мислиш, че всичко това е глупаво.

— Какво? Да се обаждаш на хора, които не си спомнят кой си, за да им се извиняваш за нещо, което са забравили, че си им направил?

— Не само Найджъл Ричърдс. Цялата работа.

Не казах нищо. Просто въздъхнах, което беше точно толкова добър начин да се отговори на въпроса му, колкото и всеки друг.

— Е, добре. И аз мисля така — каза той. — Мисля, че е невероятно глупаво. Безсмислено. Жалко.

— Чувстваш се просто обезкуражен. Имаше засечка. Извини се на някой друг. На онзи нещастник, дето му отрови живота в местния вестник. На онази приятелка на майка ти, която отказа да поканиш на сватбата ни.

— Не говоря за извинения. Говоря за всичко. Да нахраниш бедните. Да ги караш да си раздават парите. Писането на тази книга. Всичко това е лудост. Знам го. Знам го много отдавна. Просто не си признавах.

Когато Добрата новина и Дейвид взеха телефона по-рано вечерта, това изглеждаше като поредния сладък, наивен, напълно безсмислен проект, а стана ясно, че беше настанал превратен момент в историята на семейството. Нещо като падането на Берлинската стена — не си очаквал да стане, а после става ясно, че всички вътрешни противоречия водят до неизбежното й падане. Не можеше да не се случи, точно както не беше възможно Дейвид в края на краищата да не види, че всичко това е лудост. И беше някак странно да си помисли човек, че бяхме на ръба на връщането към предишния ни живот. Сарказъм, горчивина, лоши романи и, една уста по-малко за изхранване… Ако трябваше да бъда честна, изпитвах смесени чувства. За известно време животът беше станал интересен, дори специален.

— Добрата новина ми каза за изтощения ти акумулатор — каза Дейвид. — И моят е изтощен. Няма нищо останало в него. Онзи пръв прилив, който почувствах… Той изчезна напълно и сега не чувствам нищо. Ето защо мога да видя колко глупаво изглежда всичко. Както го виждаш ти. И както всеки друг, който е в депресия и не знае какво да прави с живота си.

Не казах нищо. Утре може би щях да се опитам да намеря телефонния номер на някоя организация, която се занимава с консултиране на хора с промити мозъци. Бях сигурна, че депресия от този вид беше напълно нормално следствие на това да изгубиш изобщо смисъла на живота си.

— Ето защо няма да се откажа — продължи Дейвид. — Не мога да си позволя да направя това. Какво бих правил? Да се върна към писането на отвратителни колони за местния вестник за старите хора по автобусите? Ха! И през ум не ми минава. Но, това е нещо като… Е, добре, нещо като брак. Трябва да полагаш усилия за него и да се надяваш, че чувствата ще се върнат. А дори да не се върнат, ще знаеш, че правиш нещо. А не просто да си седиш, да мърмориш и да бъдеш гаден.

— Значи ще звъниш по хорските врати и ще им казваш да раздават спестяванията си, въпреки че не вярваш в това?

— Не, че не вярвам в това. Просто, де да знам, ще ми се да вярвам.

— И това ти стига?

— Не знам. Предполагам, че не. — Погледна ме. — Ти ми кажи.

— Аз пък откъде мога да знам?

— Не правим ли едно и също нещо?

— Така ли излиза?

— Доколко вярваш в смисъла на брака ни?

— Доколко вярваш в смисъла на брака ни?

Предполагам, че си беше достатъчно основателен въпрос, този, който изстрелях обратно към Дейвид, все едно бях тенисист до мрежата, използващ скоростта и въртенето на топката в собствена полза. Всеки един брачен консултант би оправдал правото ми да го задам, но знаех, че ударът беше коварен. Така е при разпадащите се бракове. Винаги можеш да откажеш да отговориш на някой въпрос, като просто го повториш. „Обичаш ли ме?“ „Искаш ли развод“ „Щастлив ли си?“ Партньорът ти почти със сигурност е точно толкова неуверен в чувствата си, колкото и ти, и ако той или тя е от плът и кръв, с други думи — страхлив, но същевременно изпълнен с един вид самодоволство, то той или тя няма да се обвърже с това да демонстрира каквато и да е страст или обвързаност. Все пак, нали именно липсата на страст и обвързаност са причината браковете да се разпадат? Така че от опит знам, че е и лесно, и препоръчително всеки сериозен разговор да бъде сведен до фарсов пат още в самото му начало. Така взимането на решение може да отнеме години.

Още по-баналното в случая беше, че Дейвид дори и не искаше да говоря за нас. Използваше брака ни като аналог, но аз нямаше да позволя да бъда въвлечена в това. То бива-бива слабост, слабохарактерност, ама чак пък толкова! Може би именно малко смелост беше това, което липсваше на всички ни и както Дъсти Спрингфийлд някога пееше: „Ако кажа истината…“

— Да, добре, добре — не издържах аз. — Изобщо не вярвам в смисъла на брака ни. Просто ме е прекалено страх да се откажа от него.

— Именно — каза трезво Дейвид. — Ами, точно това…

— Чакай малко. Именно? Това ли е всичко. Не ти пука от това, което каза? През цялото време си знаел?

— Кейти, през последните няколко месеца ти ми изневери и се изнесе от вкъщи. Не си олицетворение на целомъдрието, нали? Въпросът е какво да правим, предвид че и двамата сме толкова, толкова… душевно мъртви? Лично аз смятам, че съм изминал прекалено дълъг път, за да се връщам обратно. И може би и ти чувстваш по същия начин брака ни. А това значи, че каквото и да правим, ще е много, много трудно, по-трудно, отколкото би било за някой друг, който знае какво иска и защо. И на двамата са ни изтощени акумулаторите, но все някак ще трябва да бутаме колата. А в момента и представа си нямам как ще стане това. Ти имаш ли?

Поклатих глава. Не харесвам такива разговори. Предпочитам тези от сорта на „Обичаш ли ме?/Обичаш ли ме?“, защото могат да продължат цяла вечност и никога не довеждат до каквото и да било и никой никога не казва нищо, върху което си заслужава човек да се замисли.

Същата нощ, за пръв път от векове насам, правихме любов. И двамата след това се съгласихме, че е добре човек да почувства малко топлина, дори и когато тази топлина е разположена в гениталиите ни, а не в душите ни. Но пък може да се окаже заразно.

— Доколко вярваш в смисъла на брака ни? — попитах го аз малко преди да заспя.

Беше точно избран момент — главата ми беше облегната върху гърдите му и го питах, защото исках да знам, а не, защото се опитвах да се измъкна от някой въпрос, който ми е задал.

— Наистина ли искаш точно сега да говорим за това?

— Отговорът дълъг ли е?

— Не, не особено. Добре. Не мога да намеря нито една логична причина, за да се откажа от него. Така, както не мога да намеря и нито една логична причина да се откажа от другите неща.

— Значи получавам милосърдие?

— Не, не ти. Бракът ни. Бракът ни е като куче от плакатите на Организацията за защита на животните. Изкльощавяло. Жалко.

— Оредяла козина. Гноясали очи. Изгаряния от цигари…

— Точно така.

Не говорех сериозно и за момент закопнях и Дейвид да прихване от несериозността ми, да захапе глупавата ми идея и да я продължи, но той не го направи. Разбира се, че не го направи.

— Все едно, така виждам браковете.

— Какво? Че трябва да ги умъртвяват? Че трябва да търсят отговорност от собствениците?

— Не, не. Имам предвид, нали разбираш. Не мога да оставя нещата така.

— Значи ще се грижиш за него, докато оздравее, и след това ще си тръгнеш.

— А, не. Не бих направил това. Защото ако беше здрав…

— Няма проблем. Шегувах се.

— Вече не ме бива много да схващам такива работи, нали?

— Да, не си от най-схватливите.

— Съжалявам.

Странно беше, но сред всичките извинения направени през последните няколко месеца, това звучеше най-жалко, а престъплението — най-непростимо.

 

Брайън беше преместен в социален дом, който изобщо не харесваше.

— Пълно е със стари мацки. Всичките носят от тия, специалните сигнални пейджъри, които се включват на всеки петминути. Всеки път, когато паднат. А те непрекъснато падат. Не трябва да съм там. Аз въобще не падам. Е, падал съм, нали знаеш. Всеки пада понякога, нали?

Признах, че е така — да, всеки беше падал някога.

— Искам да кажа, обзалагам се, че и ти си падала някога, нищо, че си докторка. И сигурно си ходила в колеж и всичко там.

Признах, че е така, да, учила бях в колеж и дори седем години висше образование не бяха ме предпазили все пак от това да изгубя почва под краката си, като по този начин потвърдих съмнението му, че способността да стои човек прав е свързана повече с възрастта, отколкото с образованието, и че независимо от това, че той никога не е бил подходящ кандидат за висше образование, не трябваше да живее в социален дом, пълен от падащи.

— Ето, виждаш ли?

— Но се храниш по-добре.

— Храната е добра. Носят. От Храна на колела. А там знаят кое трябва да бъде топло и тям подобни.

— Добре.

Потъваме в мълчание. При последното преброяване отвън чакаха за преглед петнайсет пациента, но ние си стоим, като че ли и двамата чакаме автобус. Брайън поглежда към тавана и започва да си свирука.

— Има ли още нещо?

Това „още“ беше любезност от моя страна. Моят начин да претендирам, че за посещението на Брайън въобще е имало сериозна причина, че той не просто ми губеше времето.

— Всъщност не.

И започна отново да свири същата мелодия, която зазвуча като песента на Бритни Спиърс Скъпи, още веднъж… която Моли много обичаше.

— Е, добре. Приятно ми беше пак да те видя. Радвам се, че разбрах, че се чувстваш по-добре.

Станах за повече яснота и се усмихнах.

— Дойдох тук за вечерята — каза съвсем естествено Брайън. — Ти нали ми каза.

— Да, но…

Беше единайсет часа сутринта.

— Имах предвид ядене вечерта. Някой път.

— Ще изчакам. Няма да преча.

— Брайън, не можеш да чакаш тук. На хората няма да им е приятно да си тук, докато ги карам да се събличат.

— О, да. Как не се сетих. И на мен не ми се иска да ги гледам как се събличат. При теб идват и дебели, нали? Не ги обичам много. Ще чакам отвън.

— Брайън… Свършвам работа чак към шест.

— Няма нищо.

И така, той чака седем часа в чакалнята и после дойде вкъщи с мен.

 

Бях се обадила вече на Дейвид и когато с Брайън пристигнахме вкъщи, във фурната се печеше пиле, няколко вида зеленчуци се задушаваха на печката, масата беше наредена, имаше даже и цветя. Всички мои близки знаеха кой е Щурия Брайън, както знаеха и имената на всички мои отписани пациенти, а аз бях казала на Дейвид, че ако някое от децата му закачи прилагателно, каквото и да е прилагателно, към първото му име в негово присъствие, той или тя няма да се храни на семейната трапеза в продължение на две години, включително на рождени дни и Коледа, без право на помилване.

Брайън съблече палтото си, седна и взе да гледа с децата Сабрина, младата вещица, докато аз правех соса.

— И какво става там, де?

— Това е Сабрина, младата вещица — измърмори Том.

— Това пък какво значи?

Том ме погледна нервно.

— Така се казва програмата — казах му аз.

— Сабрина, младата вещица — поясни Том.

— Не си ли чувал за нея? — попитах аз.

— Неееее — каза той, като че ли още продължаваше да се съмнява в съществуването на такава програма. — И толкова млада?

— Да.

— А вече вещица? Леле!

Всички се усмихнахме учтиво.

— Прекалено млада е. Не мислите ли?

— В това е замисълът на програмата — каза Том. — Защото повечето вещици не са тийнейджърки.

— В к’в смисъл?

— Остави ги да гледат програмата, Брайън.

— Много извинявай. Просто исках да си изясня някои неща, преди да започна да гледам.

И той наистина започна да гледа, с огромно, макар и от време на време не съвсем нормално, възхищение. Програмата, за съжаление, продължи само още половин час и после беше време да седнем на масата.

Добрата новина също дойде и ние започнахме да сервираме.

— Здравей — каза той на Брайън. — Аз съм Добрата новина.

— В к’в смисъл? — попита Брайън нервно.

— В к’в смисъл? — отвърна най-официално Добрата новина и се ръкува с Брайън.

Добрата новина, който също беше информиран, че ще прекара вечерта с някакъв ексцентрик, явно беше приел репликата „В к’в смисъл?“ като ексцентричен израз на Брайън, някакъв щур еквивалент на „Приятно ми е“.

— Той не ти разбира името! — изкрещя Том.

— Не го разбира ли?

— Трябва да имаш име като Том, Брайън, Дейвид или доктор Кар — каза Брайън. — Как ти е името като така?

— Няма никакво значение — каза Добрата новина на Брайън. — Сега името ми е Добрата новина. Защото това име искам да нося, нали разбираш.

— Аз пък искам да нося Брайън — заяви Брайън твърдо. — За да може Брайън да си изяде вечерята.

— Браво! — възкликна Дейвид.

Мълчаливо се нахранихме, като Брайън добави към мълчанието и бясна скорост. Едва си бях сипала сос върху яденето, когато той постави нож и вилица върху празната си чиния.

— Това — каза той, — беше най-хубавата вечеря, която съм ял в живота си.

— Наистина ли? — каза Моли.

— Ъхъ. Че как! Как да съм ял по-добро от това? И майка ми не можеше да готви така.

— Ами ти?

— Не. Гледай с’а, не знам кое се готви и кое не. Обърквам се.

— Наистина ли?

— Да, бе. Направо се побърквам.

— Може ли да те изпитам? — каза Моли.

— Щом искаш, ама няма да знам верните отговори.

— Просто си изяж яденето, Моли — казах аз. — Искаш ли още, Брайън?

— Нали все няма.

— Тука има, така че ако искаш, вземи си.

— И не струва допълнително?

Погледнах го, защото за момент бях забравила, че беше неспособен да си прави майтап.

— Знаеш, че не е нужно да плащаш за това, нали, Брайън?

— В к’в смисъл?

— Ние не сме ресторант. Ти си ни гост.

— Ами… ами не знам. Каза ми да пия от онова и аз го платих. После ми каза да ям къри — и за него плащах. И след това каза да дойда у вас на вечеря и реших, че и за това ще се плаща. Нося пет лири. Кърито беше пет лири. 4,95.

— Не ти искаме парите, Брайън.

— Страхотно! Значи Националната здравна служба го покрива?

— Да.

Моли беше възхитена от Брайън и започна да му задава въпрос след въпрос — „Къде живее?“, „Какви са му приятелите?“, „Има ли семейство?“.

И всеки отговор забиваше надолу главите на възрастните така, както чук забива пирони. В края на разпита на Моли, носовете ни почти докосваха печените ни картофи. Брайън всъщност не правел нищо през деня, като изключим дните, през които идвал при мен. Нямаше приятели (мислел, че имал един-двама в училище, но вече не ги знаел къде са). Имал сестра, но сестра му го наричала Щурия Брайън и не искала да има нищо общо с него. (Този отговор беше последван от особено напрегнато мълчание и за моя радост и изненада и двете ми деца успяха да издържат на изкушението да клъвнат голямата, едра стръв, която им беше предложена.)

— Не искаш ли да живееш при някой? — каза Моли.

— Че как да не искам! — възкликна Брайън. — Мислех, че ще живея при жена си. Но пък не можах да си намеря такава.

— Мамо — каза Моли.

Започнах зловещо да кашлям и станах да си сипя чаша вода.

— Мамо — повтори Моли, след като свърших с водата и също така дадох дълго обяснение за това кое мислех, че ме беше накарало така да се закашлям.

— Искаш ли още малко? — попитах я аз.

Не ми обърна внимание.

— Маа-мо…

— А ти, Том? Дейвид? Добрата новина?

Знаех, че рано или късно щеше да се наложи да оставя дъщеря си да говори. Някой ден тактиките на отлагане щяха да се изчерпят, но се надявах до този ден да оставаха поне още няколко години.

— Искате ли да станете, деца?

— Маа-моо!

— Моли, не е прилично да се говори, когато… когато… когато никой не иска да те слуша.

— Мамо, може ли Брайън да дойде да живее у нас?

— Благодаря — каза Брайън. — С най-голямо удоволствие. Там, където съм в момента, ми е много самотно, щото не познавам никой и няма нищо за правене. Ще ми станете семейство. Ще се грижите за мен така, както правеше преди мама.

— Какво е станало с твоята майка?

— Нищо не е станало — казах остро, въпреки че още докато го изстрелвах, усещах, че беше неадекватен отговор, провокиран от паника.

— Умря — измърмори Брайън. — Каза, че няма, ама взе, че умря.

— Това е много тъжно — каза Моли. — Нали, мамо?

— Така е — признах аз. — Много тъжно.

— Затова Брайън трябва да живее тук.

— Благодаря — повтори Брайън. — Ще е много хубаво.

— Моли, Брайън не може да живее тук.

— Може, нали, татко? — каза Моли. — Маймуната живя у нас за известно време, Брайън. Така че, щом Маймуната може, можеш и ти.

— Може дори и за малко — услужливо отвърна Брайън. — Не е нужно да е завинаги.

— Няма проблеми — отсече Моли. — Нали, татко? Завинаги? Ние така правим. Много е яко. Грижим се за бедните. Много сме добри. Всички мислят така.

— Аз не съм беден — каза Брайън. — Имам пари.

— Ти си от другите бедни — каза Моли.

Том, който до този момент беше зловещо тих, рязко стана на крака. Треперенето на долната му устна предвещаваше избухване.

— Ако той дойде да живее тук…

— Сядай, Том — казах му аз. — Аз ще се оправя с това.

— Няма. Защото татко ще ти каже какво да правиш и ти ще го направиш. А татко ще каже…

— Бягай да гледаш телевизия. Хайде, скачай!

Смътно разбирах, че това беше другият преломен момент в историята на семейството ни. Не само защото имаше вероятност Щурия Брайън да дойде да живее у нас до смъртния ми час, че и по-дълго — това щеше да си ни определи така, както тебеширената линия определя разположението на труповете на убитите, — но и защото, ако станеше обратното, ако кажех на Брайън, че не може да живее у нас, то нещата можеха и за в бъдеще да се променят.

— Моли, Брайън… Не можеш да живееш тук.

— Защо не? — попита Моли.

— Да, бе, защо не? — повтори Брайън. — Как така ти имаш право на семейство, а аз не?

— Така е — каза Моли. — Не е честно.

Права беше, разбира се. Не е честно. Излиза, че любовта е точно толкова недемократична, колкото и парите. Натрупва се у хората, които и без това си имат предостатъчно — хората със здрав разум, здравите, обичливите. Обичана бях от децата си, от родителите си, от мъжа си, по всяка вероятност, от приятелите си. Брайън нямаше такива хора около себе си и никога нямаше да има. Но колкото и да искаме да дадем малко и на другите, не можем. Ако съществуваше някога човек, който да има нужда от семейство, което да се грижи за него, то това беше Брайън. И като се има предвид, че Брайън познаваше едно единствено семейство, и то се оказа нашето, нормално беше ние да сме хората, които да му предложим гостоприемство. Улових погледа на Дейвид. Знаеше, че пътят, по който бях поела, беше хлъзгав, заледен, и че никой не можеше да стъпи на него, без да се плъзне до края му.

— Моли, стига вече. Няма да водим този разговор пред Брайън. Невъзпитано е. И не е нещо, което се решава за две минути.

— Ще изчакам — каза Брайън. — Нямам работа тази вечер.

Но накрая си отиде, след чаша чай и шоколадче марс. Закарах го обратно до новия му дом (или по-точно до ъгъла на улицата — сега, когато отново бяхме останали насаме, той възвърна голяма част от предишната си мнителност и отказа да ми покаже къде живее).

— Благодаря — каза той, докато излизаше от колата. — А за другото ще ми кажеш утре, нали? Защото ако ще се местя, ще трябва да кажа на ония там. И ще трябва да си опаковам багажа.

— Брайън, не може да живееш у нас.

— Нали щяхте да говорите?

— Ще говорим, но знам какво ще решим.

— А.

— Разочарован ли си?

— Да. Много. Бях се настроил за това. Хареса ми предаването. Онова, тийнейджърското предаване.

— Можеш същото да го гледаш и на твоя телевизор.

— Мога ли?

— Да.

— Сигурна ли си? Преди не съм го гледал?

— Мисля, че го дават по Ай Ти Ви.

— А, сигурно. Тази програма не я гледам много. На кой номер беше? На дистанционното?

— Предполагам, че е на трети. У нас е така.

— Значи не е толкова зле тогава.

— Не е ли?

— Не е. Ами пилето? Може ли пак да ям пиле?

— Разбира се, че може. Всеки път, когато готвим пиле, можеш да идваш на вечеря.

— И не го казваш, защото знаеш, че повече никога няма да готвите пиле? Защото аз така бих казал. За да те измамя.

— Не те мамя.

— Добре, тогава.

И тръгна надолу по улицата.

Току-що поканих един от отписаните си пациентите да идва у нас на всеки две седмици до края на света. Преди няколко месеца това щеше да бъде сигурен показател за собствената ми щуротия, докато сега символизираше единствено коравосърдечие и прагматичен здрав разум. Щеше ми се да изляза от колата и да танцувам върху капака. Моли щеше да се примири с новината много по-трудно от Брайън, но пък точно така се получава при този тип милосърдие. Свързано е повече с това, което получаваме ние от него, а не хора като Брайън.

Някои хора — Том още не беше мръднал от телевизора — ме чакаха да се върна.

— Трябва да поговорим — каза Моли сериозно. — За това дали Брайън ще дойде да живее у нас.

— Добре.

Седнах на масата.

— Мога ли аз да започна?

— Щом искаш.

— Няма да живее при нас. Вече му казах.

— Не е честно!

Нямаше да кажа, че животът е нечестен. Отказвах да го кажа.

— Знам. Съжалявам. Казах му, че може да идва у нас всеки път, когато правим печено пиле.

— На бас, че го излъга!

— Сериозно говорех. От дъното на душата си. Но само дотам. Това са крайните предели на гостоприемството ни.

— Но ти каза…

— Моли, няма какво повече да говорим. Невъзможно е Брайън да дойде да живее тук. Той не е част от нашето семей ство.

— Може да стане.

— Не, не може.

Погледнах към Дейвид, който отвърна на погледа ми. Нямаше намерение да ми помогне.

— Моли, това е нашето семейство. Ти, аз, татко, Том. Това е. Не Добрата новина, не Брайън, не Маймуната, никой друг. Кофти е, но е така. Нищо не можеш да направиш. Това са хората, за които най-много трябва да мислим.

— Защо?

Най-сетне принос от страна на мъжа ми. Не особено полезен, но все пак принос.

— Защо? Защо? Дейвид, едвам успяваме да се погрижим дори за себе си. Почти сме на червено. Отчасти, защото ти отказваш да работиш. Том краде от училище…

Усещах как гореща буря се заформя вътре в мен и не можех повече да удържа тази буря така, както болен човек не може да се въздържи, когато му се повръща.

— Моли се превръща в парвеню, аз имах любовна афера…

— Какво е парвеню? Какво е афера?

— Означава, че мама си има гадже — каза Том, без да изпуска и секунда от телевизионното предаване, което гледаше.

— Ти и аз от месеци сме пред развод, макар да сме решили да се заключим и да изхвърлим ключа, като по този начин се обричаме на цял живот тормоз и взаимна ненавист. И ти ме питаш защо трябва преди всичко да се грижим един за друг? Защото, по дяволите, животът е прекалено труден и без това, ето защо…

— Стига, Кейти. Разстройваш децата.

— Радвам се. Може би им трябва малко да се разстроят. Може би не трябва да изживеят живота си с мисълта, че всичко е наред, всичко е супер, толкова супер, че всъщност няма значение на кой си подаряваме парите и кой прибираме в дома си, защото просто не е важно. Ще ми се да не беше важно. Ще ми се да бяхме достатъчно компетентни, за да оправим и живота на другите покрай нашия, но не сме. И сега ще ти кажа нещо, без да ти искам пари за него. Цял живот съм искала да помагам на хората. Затова станах лекар. И затова работя по десет часа на ден и получавам заплахи от надрусани и непрекъснато разочаровам хората, защото им обещавам болнична помощ, която не е възможна и им давам лекарства, които не помагат. И проваляйки се в това, се връщам вкъщи и се провалям в задълженията си като съпруга и майка. Ами, повече нямам сили за още провали. И ако това значи, че Брайън ще трябва да продължи да живее в приют или Маймуната ще трябва да спи на улицата, ами, така да бъде. Съжалявам. Ако след още двайсет години продължим да си говорим и Моли не страда от анорексия, и Том не са го окошарили, и аз не съм се пристрастила към успокоителни, и ти не си станал алкохолик, то ще е цяло чудо! Не искам нищо повече от това. И ако за капак успеем и да купим някоя и друга книжна тухла и я предадем на вторични суровини, то ура за нас. Как добре се справихме, а? Урааа за нас! Ураааа за нас. Хайде! Всички!

Никой не се включи.

Свърши се. Излях съдържанието на гърлото си върху цялото си семейство и нищо повече не беше останало.

— Нали няма да се развеждате? — попита Моли.

Плачеше, но нали пък в това беше смисълът.

— Не и ако си добра — казах й аз.

Беше ужасно да се каже такова нещо на дете. Знам. Но по един изродски начин беше и подходящо.