Ник Хорнби
Трудно е да бъдеш добър (12)

Дванайсет

Когато веднъж всички английски запалянковци беснееха на срещите за една или друга Световна купа, аз попитах Дейвид защо англичаните винаги правят това, а шотландците — никога и той ми обясни, че нежеланието на шотландските запалянковци да се държат лошо е един вид необичайна форма на агресия — те толкова ни мразят, че дори и някои от тях да имат желание да се бият, няма да направят това, защото искат да докажат, че са по-добри от нас. И така, Моли беше станала шотландец. Откакто Том удари гадния Кристофър, тя полагаше усилия да бъде колкото се може по-мила към гадната Хоуп. Всеки ден след училище Хоуп идваше у нас и осмърдяваше къщата. И колкото повече смърдеше, толкова повече Моли искаше тя да дойде отново на следващата вечер и все повече доказваше на Том колко лош е бил той към своя еквивалент на Хоуп. Започнах сериозно да се безпокоя за психичното здраве на Моли. Колко осемгодишни са готови да прекарат ден след ден, правейки нещо неприятно само за да докажат на брат си, че са на по-високо морално ниво от него?

А сега наближаваше рожденият ден на Моли и тя настояваше, че не иска празненство — искала да прекара деня с нас, с брат си и новата си най-добра приятелка. За голям наш срам двама от петте поканени нямаха особено желание да присъстват.

— Нея никога никъде не я канят — обясни Моли.

Толкова са различни синът ми и дъщеря ми, особено в настоящия момент. Синът ми може да каже същото, за да оправдае обратния курс на действие. Някой, който никога никъде не е бил канен, щеше да бъде ipso facto (по силата на този факт) изключен от всеки купон, който Том би решил някога да направи.

— Ама тя е миризлива — изтъкна Том.

— Да — каза Моли, почти с нежност. — Но тя не е виновна за това.

— Виновна е.

— Защо?

— Защото може да се изкъпе. И да използва дезодорант. И да не пърди през всичкото време, нали?

— Мисля, че може. Да.

Бях поразена както от важността на този спор (в последна сметка той се отнасяше за нещо не по-малко от това в каква степен сме задължени ние към ближните си и дали е наш дълг да обичаме всички независмо от личните им качества), така и от формата, която беше придобил — а именно пускането на газове от страна на едно дете. Потиснах смеха си, защото въпросът беше сериозен. Идеята да се пътува в малка семейна кола до някакъв увеселителен парк заедно с Хоуп не беше никак смешна.

— Защо просто не направиш голямо тържество за рождения си ден и не поканиш и Хоуп на него?

— Може да прави каквото иска — каза Дейвид.

— Разбира се, че може да прави каквото иска. Просто държа да се уверя, че наистина иска точно това. Не искам един ден да гледам снимките от деветия рожден ден на Моли и да се чудя с кого, по дяволите, го е прекарала.

— Защо не? Ние почти никого не познаваме вече от хората, които са на сватбените ни фотографии.

— Да. И виж какво…

Прекъснах се навреме. Горчиви размишления за развалината, в която се беше превърнал нашия брак, не бяха подходящи точно в този момент.

— … Виж каква беше причината за това.

От престараване да завърша изречението си гладко бях започнала да говоря като източноевропейски студент, изучаващ английски на разменни начала.

Ако човек обаче искаше да види каква беше причината, би могъл да намери и по-добра илюстрация на това как бракът ни се беше превърнал в развалина. През последвалите няколко години Дейвид се беше присмивал, дразнил и предизвиквал всички наши гости на сватбата, приятелите, колегите, роднините ни, години наред, докато не прекъснаха всякакви отношения с нас.

— Рожден ден ми е. Мога да правя каквото си искам.

— Има още две седмици. Защо не изчакаш, преди да й кажеш за всеки случай? Не е като да е много заета.

— Защото не искам. — И тръгна към телефона с повече злобно самодоволство, отколкото ми се струваше подходящо по принцип за подобен акт на безкористна щедрост.

И така. Да обобщя: желая да ми бъдат простени лошите постъпки (включващи изневяра, неуважение към родителите, гадно държание с човек, който е на ръба на психична неадекватност, тоест Щурия Брайън, и това, че стигнах чак дотам, да лъжа децата си къде живея), въпреки това няма да простя на тези, които злоупотребяват с мен, ако ще да са осемгодишни момиченца, чиито единствени престъпления са, че миришат лошо. И имат сивкава кожа. И не са много умни. Така. Ясно. Нека помисля малко по въпроса и пак ще говорим.

Дори не знаех, че ще кажа думите, преди устата ми да ги изрече, а след това се почувствах леко отпаднала. Може би се чувствах отпаднала още преди това — все пак беше неделя сутрин и все още не бях яла, въпреки че излязох от гарсониерата преди два часа. Може би, ако бях изяла купа царевични пръчици веднага щом се прибрах, нямаше да кажа нищо.

— Отивам на църква. На някой друг ходи ли му се?

Дейвид и децата продължително и любопитно ме изгледаха. Като че ли наред с ексцентричното си изявление, щях също така и да направя нещо ексцентрично, като това да се съблека гола и да се развилнея с кухненски нож в ръка. Внезапно се зарадвах, че не беше моя работа да обяснявам на никого, че ходенето на църква е напълно здравословно занимание в свободното време.

— Казах ли ти?

— Какво си ми казал? Кога?

— Отдавна. Когато татко започна да подарява нещата ни. Казах, че накрая ще трябва да ходим на църква.

Бях забравила за това. Значи Том се оказа прав, и то по начин, който никога не би предположил.

— Това няма нищо общо с баща ти — казах аз. — И никой не е задължен да ходи където и да било.

— Аз ще с дойда с теб — каза Моли.

— Коя църква? — попита Дейвид.

— Добър въпрос.

— Онази зад ъгъла.

Все трябваше да има някоя зад ъгъла. Те църквите са като будките за залагания. Винаги има по някоя зад ъгъла и човек, ако не ги използва, дори не им обръща внимание.

— Кой ъгъл?

— Можем да отидем с Полин — каза Моли. — Нейната църква я знам къде е.

Полин беше приятелка на Моли от училище. Афрокарибка. Боже господи.

— Не… Мислех за друг вид църква.

— Полин казва, че в нейната било голям купон.

— Какво точно търсим? — каза Дейвид, наслаждавайки се на неудобството ми.

— Просто да… искам просто да седна и да не участвам. Предполагам, че на Полин църквата е от тези, където се участва, нали?

— Защо ти е да ходиш, ако не искаш да участваш? Какъв е смисълът от това?

— Искам просто да слушам.

— Уверен съм, че и на Полин в църквата можем да слушаме.

Това, което търсех, разбира се, беше липса на убеждение. Надявах се на умерен, плах либерал, по възможност младичка викарийка, която да изнесе проповед, да речем, за търсещите убежище и икономическите емигранти или може би за Националната лотария и алчността. И някак по време на този процес да ми бъдат простени прегрешенията, да ми бъде разрешено да не харесвам Хоуп и Щурия Брайън, да ми бъде обяснено, че това, че не съм добра, не значи, че съм лоша. А може би точно такава беше църквата на Полин — откъде да знам? Въпреки това предполагах, че не беше. Предполагах, че църквата на Полин беше несъмнено от онези, където витае просто радостна отдаденост и почит и го предполагах, защото е по-лесно да се робува на расови стереотипи, отколкото да се открие истината. И ето — станах сутринта с мисълта да направя нещо приблизително правилно и в рамките на два часа вече бях намерила повод да се чувствам виновна.

— Те ходят на друг тип църква, нали, мамо? — каза Том.

— Кои са „те“? — попитах остро. Ако ще горя, то и те щяха да горят с мен.

— Семейството на Полин — каза Том объркано.

— Ааа. Помислих, че се опитваш да… Няма значение.

Защото, разбира се, не той се опитваше да е каквото и да било. Аз бях тази. Както обикновено.

 

Постепенно успях да убедя Моли, че ние принадлежим към Англиканската църква, въпреки че и въпросното обяснение не успя да мине без съответните ужасяващи моменти и започнахме да обикаляме из квартала в търсене на подходящата църква с подходящото изпълнение по подходящото време. Излезе ни късметът още в началото. Моли забеляза няколко енориаши изкопаеми да се клатушкат към входа на Свети Стефан, на две преки от нас. Паркирахме колата отпред. (Ако сте сред тези, които избират забавленията си в зависимост от възможността за паркиране, то определено ви препоръчвам англиканските неделни служби. Можеш да отидеш в десет без пет за проповедта от десет и в единайсет и две вече да си на път. Всеки, който е чакал в продължение на един час на паркинга на стадион Уембли след концерт на Спайс Гърлс, би намерил това за привлекателно.)

Имаше всичко, което търсех. Викарият беше наистина мила женица на средна възраст, която изглеждаше някак засрамена от вярата си. Малобройното паство и липсата на видим интерес към каквото и който и да е ни позволи да седнем на задния ред и да се преструваме, че нямаме нищо общо. Моли, разбира се, беше най-младата от нашата страна в църквата, но аз гордо бях втората най-млада, и то с десет-петнайсет години, въпреки че при двама-трима от тях беше трудно да се определи. Може да се каже, че времето не бе било милостиво към някои от тези хора. Човек трудно можеше да определи кое тук беше причина и кое — следствие.

Изпяхме химна Славни слова за Теб изречени. Лесно беше, фасулска работа, добре запомнен от училище и от разни сватби. Държа да отбележа, че и Моли, и аз енергично и компетентно се включихме в пеенето. След това имаше цитати от Библията, а след това — съобщения. Щеше да се организира благотворителен базар. Хорът го нямаше, защото беше обединил сили с друг хор и правеше нещо друго някъде другаде… Започнах да се отнасям. Никога не бях ходила преди на обикновена църковна служба. Ходила съм на сватби, погребения, кръщенета, коледни песнопения и дори празници на плодородието, но за пръв път ходех на стандартна, слабопосетена неделна проповед.

Всичко ми се струваше толкова далеч от бога — не по-близко от планирания благотворителен базар и много по-далече от мястото, където си представях, че точно в този момент беше приятелката на Моли, Полин. Витаеше усещане за тъга, изтощение и поражение. Това можеше и да е било някога дом божи, както ми се щеше да кажа на някои от събраните там хора, но явно се беше преместил, пуснал кепенците, отишъл някъде, където имаше подобно търсене. След това се оглеждаш и си казваш дали тъгата не беше част от смисъла на всичко това. Тези, които се вдигаха до тук всяка неделя, определено не бяха ходещите на църква за престиж, защото тук не се случваше нищо престижно. Това не беше място, където можеше да видиш и да бъдеш видян, освен ако имаше театрални бинокли, оставени върху седалките. За да стиснеш на някого ръката, трябваше да ходиш двайсет метра. Не, тези хора бяха истинските, крайните, последните бели англосаксонски протестанти на Холоуей, битите, самотните и лишените и ако имаше място за тях в Царството Господне, то го заслужаваха. Само се надявах, че там е по-топло, отколкото тук, както и че има повече надежда и младост, че няма нужда от благотворителни базари и че хорът от ангели не е отишъл да пее някъде другаде, но пък човек имаше чувството, че вероятно е. Райската градина по всяка вероятност е една четвърт пълна с нещастни, стари бабички, които продават недопечени курабийки и одраскани плочи на Мантовани. Всеки ден от седмицата, во веки веков.

Ами милата женица, която ни четеше съобщенията? Дали някога се е чувствала обезнадеждена от едвам кретащото й разнебитено от грижи стадо? Мисля, че усетих нотка на умора, може би дори отчаяние по време на апела й за желаещи за подреждане на цветята, но пък може би това беше, защото цветарството не беше по нейната част.

Ала проповедите определено бяха по нейната част — по един наелектризиращ и ужасяващ начин. Пое си дълбоко въздух, фокусира погледа си върху нас и след това извика „1-2-3-4 ТАМ, ПРИ ЗЛИТЕ!“, при което всички се свихме по пейките, уплашени и объркани — всички, с изключение на Моли, която разпозна цитата. „1-2-3-4 Там, при злите“ беше любимата й песен в класациите в момента — тя, всъщност ние, я купихме миналата събота с джобните й пари от магазина на Холоуей Роуд и тя прекара целия следобед в това да танцува на тази песен. Въпреки това, останалата част от паството, жените с разширени вени и мъжете с белодробен емфизем, които съставляваха стадото на тази мила женица… Обзалагах се, че никой сред тях до момента не беше закупил компактдиска, така че не разбираха защо им крещеше такива работи и тези, които имаха физическата възможност да го сторят, съсредоточено се вторачиха в обувките си.

Милата женица направи пауза, след което продължи:

— Това ли искаше от нас Иисус, да сме „там, при злите“? — каза тя. — Мисля, че да. — Посочи ни, внезапно и драматично, все едно имаше микрофон в другата ръка. — Помислете.

Предложението й беше добре дошло, защото означаваше, че можем да продължим да се взираме в обувките си още малко, докато се мъчехме да изстискаме всичките възможни теологически значения на тази реплика. На кого, по дяволите, мислеше, че говори? Можех единствено да предположа, че виждаше друга публика пред себе си, в буквалния смисъл, че беше навлязла в паралелна вселена, пълна с млади, модерни християнчета, които не биха изпуснали проповедите й за нищо на света и които си умират от кеф при всяка употреба от нейна страна на понятие, свързано с тяхната култура. Щеше ми се да отида до амвона и да я разтърся.

— Помислете — повтори тя. — Мария Магдалена, Юда Искариотски и свещеника Захария пред жертвеника. Жената при кладенеца. Едно, две, три, четири! Това беше Иисус, там, при злите!

Внезапно обаче промени линията на мисълта си и сьс скърцаща смяна на скоростите, която би накарала дори и най-безнадежния начинаещ шофьор да присвие очи, започна да се чуди дали Господ не иска да сме при добрите толкова, колкото и да сме при злите. Подозирала, че не. Подозирала, че Той иска просто да сме себе си и ако сме прекарвали времето си в това да сме фалшиво набожни, то той няма да можело да ни опознае, а точно това искал.

Внезапно започна да пее Да те опозная, да разбера всичко за теб. Вече се бях изчервила. Усещах как кръвта нахлуваше през всяка вена на лицето и врата ми и за пръв път си зададох въпроса дали милата женица не беше всъщност безумна. Но трябва да призная, че не всички агонизираха от изпълнението така, както аз. Някои сред нас кимаха и се усмихваха и беше ясно, че Кралят и аз е по-близо до събирателното ни сърце, отколкото Там, при злите.

— Готина църква, нали, мамо? — прошепна Моли и аз кимнах с толкова ентусиазъм, колкото успях да събера.

— На тази ли ще ходим всяка седмица?

Свих рамене. Кой знае? Не беше лесно да си представи човек как ставам отдадена християнка, но пък от друга страна никога всъщност и не очаквах, че ще споделям къщата си с хора с имена като Добрата новина и Маймуната.

— Знам, че тази песен е от Кралят и аз — каза милата женица. — Но би могла да е за Господ. Иска да ви опознае. И затова не иска да сте изкуствено добри, защото това Му пречи да ви припознае.

Ха! Това вече беше друго нещо. „Изкуствено добри“. Хареса ми тази фраза и имах намерение при първа възможност да я използвам. Ето защо се изнесох, заради изкуственото в държанието на Дейвид, което пречи на Господ да го припознае. Всъщност накрая може да се окаже, че Дейвид ще свърши в ада, парадоксално, жестока ирония, защото Господ и представа си няма кой е наистина той. Стигнах да християнската гледна точка. Милата женица се опитва да обясни, че правенето на нищо — а и без това аз не правя нищо, защото съм лекар, добър човек, но добротата ми е естествена, а не изкуствена — е по-добро, отколкото това да се прави нещо. Реших на място да допусна Господ в сърцето си, с надеждата, че новооткритата ми вяра може по някакъв начин да бъде използвана като кръвожадно оръжие във вътрешнобрачната ми война. Вярно е, че не всеки открива бога по този начин. Някои биха казали, че всъщност е крайно нехристиянско да се става вярващ с надеждата, че това наистина ще нарани някого. Неведоми са пътищата божии.

Човек би помислил, че ми беше необходимо още убеждаване, защото след това следваше цитат от Библията, който намерих за толкова на място, че ми се щеше да скоча и да изръкопляскам. Цитатът беше прочетен от един от малобройните мъже в паството, който с много усилия успя да се качи до амвона. Когато се съвзе от напъна, той се впусна в четенето на едно от посланията на Свети Павел към коринтяните. Този цитат е известен и аз го бях чувала много пъти и преди (как? къде?) и се отнесох, защото мислех, че го знам. Думата „милосърдие“ ме накара да се замисля. „Милосърдието не се превъзнася, не се гордее“, произнесе гордо мъжът. Браво, Свети Павле! Съвсем на място! Превъзнасяне и гордеене! Гордеене и превъзнасяне! Ако това търсиш, ела на Уебстър Роуд, който вече представлява Обществен клуб на превъзнесените и възгорделите се! Защо преди не бях го чула?

Замислих се доколко би могло да се използва то за нанасяне на възможно най-големи щети, като зяпах из църквата, с надеждата, че ще погледна в свещеното пространство, но накрая се оказа, че просто гледах човек, който преди не бях забелязала — мъж, на възраст около моята, с моя нос и моя тен на лицето, облечен в старото кожено яке на мъжа ми. Гледах брат си. Моят брат!

Първата ми реакция — и това говори за състоянието на съвременния англиканизъм, както и защо счетох, че новооткритата ми вяра щеше да е краткотрайна — беше, че ми стана изключително жал за него. Не знаех, че беше чак толкова отчаян. Известно време го наблюдавах и успях да убедя себе си, че отчаянието бе гравирано върху лицето му. Явно, че и дума не чуваше от изреченото от милата женица. По едно време изпусна въздишка и подпря глава на юмрука си. Бутнах Моли и й го посочих и след като прекара безплодни няколко минути в това да го накара да й обърне внимание, тя прекоси църквата и се присъедини към него. Той я погледна изненадано, целуна я, след това се огледа, откри ме и разменихме изумени усмивки.

Милата луда женица вече даваше причастие и паството разтреперано се надигна на събирателните си крака и се затътри напред. Причастието или това, което минаваше тук за причастие, ми позволи да събера членовете на семейството си, разпилени из различните краища на църквата и да ги поведа навън.

— Здравей.

Когато излязохме, целунах Марк и го погледнах въпросително.

— Все едно случайно срещаш някого в публичен дом, нали? — каза той.

— Така ли?

— Да, бе. Имам предвид, ужасен съм, че ме хвана. Но пък и ти не би трябвало да си тука, нали?

— Аз имам деца.

— Това е извинение, за да отидеш до щанда за играчки на втория етаж, а не на църква.

— Ще ходим всяка седмица — каза Моли. — Беше супер, нали?

— Ами, следващата седмица вуйчо Марк ще те заведе. Искаш ли да се върнеш с нас и да пием кафе?

— Добре. Благодаря.

Марк и аз тръгнахме към колата — отне ни трийсет секунди! — безмълвно, докато слушахме как Моли пее „1-2-3-4 Там, при злите“ и подскачаше в такт с ритъма. Нито Марк, нито аз бяхме очаровани и възхитени от изпълнението й, въпреки че беше относително очарователна и възхитителна, ако си падате по такива работи. Спомних си как, когато бях бременна с Том, наблюдавах как други родители отреагирваха или с празен поглед, или с раздразнение на детинското в децата им и се чудех дали и аз щях по същия начин да приемам това за нещо нормално. Не можех да си представя подобно нещо. Отявлената подготовка на надежда и хормони, която се осъществява по време на бременност, ме накара да повярвам, че щях да се просълзявам при всеки израз на веселие от страна на нероденото ми дете. Но някакси това ти го избиват от главата Не децата, а животът. Ще ти се да заревеш, но си прекалено зает с това да не заревеш заради нещо друго, а тази сутрин се опитвах да не зарева заради състоянието на брат ми.

Марк изглеждаше стар, доста по-стар, отколкото си го спомнях — тъгата беше издълбала допълнителни линии около очите и устата му и имаше сиво в наболата му неделна брада. Нормално ходеше гладко избръснат, така че това, че беше оставил сивото да се покаже, означаваше нещо — не толкова че беше приел с достойнство процеса на остаряване, колкото че се беше предал, че нямаше смисъл да посяга към пяната за бръснене, защото бръсненето беше първият ход в една игра която вече прекалено много пъти беше губил. Може би просто се държах глупаво и мелодраматично и ако го бях срещнала на излизане от някой нощен клуб (или публичен дом), то вероятно щях да изтълкувам брадата и умората му по напълно различен начин, но не го срещнах на излизане от нощен клуб. Срещнах го на излизане от църква и го познавах достатъчно добре, за да предположа, че не беше добър знак.

— И какво?

— Единично посещение ли беше?

— Два пъти.

— Два пъти подред? Или два пъти в живота ти?

— Подред.

— И как е?

— И ти беше там. Имам предвид, че тя, нали разбираш… не й стига една комка за причастие, нали?

— Защо се върна, тогава? Защо не отиде в някоя друга?

— Плаша се, че ако отида в добра църква, ще ми хареса. А там няма такава вероятност.

— Това ли е депресивната логика?

— Ами, да. Сигурно е така, нали?

Паркирах пред къщата и влязохме. Добрата новина и Дейвид седяха в кухнята, приведени над някаква хартия.

— Това е брат ми Марк. Срещнахме се в църквата. Марк, това е диджей Добрата новина.

Стиснаха ръце, а Добрата новина хвърли на Марк дълъг, въпросителен поглед, който съвсем явно го притесни.

— Ще може ли сега и двамата да се разкарате? — казах аз. — Марк и аз искаме да говорим насаме. — Дейвид ми хвърли любовно-наранен поглед, но си събраха нещата и излязоха.

— Мога ли да слушам? — каза Моли.

— Не. Чао.

— Тоя беше и на купона — каза Марк. — Кой е?

— Добрата новина? Духовният лечител на мъжа ми. Вече живее при нас. Или при тях, де. Аз живея в една гарсониера зад ъгъла. Не че децата го знаят.

— А, ясно. Така. Нещо друго напоследък?

— Горе-долу това е.

Разказах му за последните няколко седмици с всичката краткост, която ми позволи и докато говорех, ми мина през ума, че ако някой се нуждаеше от това да бъде отърван от тъгата си, то това беше Марк.

— А ти?

— Ами… нали знаеш. — Сви рамене.

— Какво знам?

— Ходих два пъти на църква за последните две седмици, Това горе-долу е всичко.

Нямаше предвид, че това горе-долу беше цялата му дейност, имаше предвид, че беше на ръба. Марк взимаше наркотици, ходеше да гледа разни банди, мразеше консерваторите, имаше периоди на пълен промискуитет. Ако за пръв път го срещнеш и те накарат да посочиш едно нещо, което той в никакъв случай не прави, то почти със сигурност би посочил ходенето на църква.

— Как стана това?

— Идвах към вас. Чувствах се кофти и мислех, че децата ще ме развеселят, а беше и неделя сутрин и… не знам. Просто видях църквата, беше и точният час и взех, че влязох. Ами ти?

— Търсех опрощение.

— За какво?

— За всичките простотии, които върша — казах аз.

Марк едвам обозря списъка на греховете ми. Като го гледах в този момент, ми изглеждаше смешен. Беше много нещастен мъж, може би дори мислеше и за самоубийство, а нямах и представа какво му е. Всички тези самотни хора… Поне знаехме откъде идват: област Съри. Или поне оттам идвахме аз и Марк.

— Ти не вършиш простотии.

— Благодаря. Но съм човек. Хората така си прекарват времето, вършат простотии.

— Еби му майката. Радвам се, че дойдох.

Дадох му чаша кафе и той запали цигара — беше ги отказал преди десет години — потърсих чинийката пепелник на Маймуната, докато в това време ми разправяше за безнадеждната си работа, безнадеждния си любовен живот и глупавите грешки, които бил направил, и как мразел всеки и всичко, включително и най-близките си, което накрая го доведело до това да слуша някаква жена да пее мелодии от Кралят и аз в десет часа, неделя сутрин.

Разбира се, Добрата новина вече всичко беше разбрал. Седнахме на импровизиран обяд и без някой да го е канил, той нагази миризливото блато, което представляваше животът на брат ми.

— Извинявай, ти може да мислиш, че съм малко, нали знаеш — започна той, — но, когато се ръкувахме… Приятел, ти едва не ми отнесе ръката.

— Съжалявам — каза Марк, повишавайки тон, но обяснимо изненадан. Бях там, когато се ръкуваха, но на мен ръкуването ми се видя съвсем обикновено. Нито за миг не изглеждаше, че може да направи някого инвалид завинаги. — Заболя ли те?

— Заболя ме тук! — Добрата новина потупа сърцето си. — Защото ме заболява, когато разбера, че някое човешко същество, мой ближен, е в беда. И ако някога някоя ръка е викала за помощ, това положително е твоята.

Марк не знаеше какво да направи. Той го огледа оттук-оттам, за да види дали има някакво доказателство за повреда на ръката му.

— Не-е, нищо няма да видиш. Не е нещо, което се вижда. Искам да кажа, чувствам го физически. О-ох. Нали разбираш?

И той запримигва и започна да масажира ръката си, за да демонстрира болката, която Марк неотдавна му беше причинил.

— Но тъгата е абсолютен звяр, когато трябва да се скрие. Истински звяр! Все трябва да изскочи по някое време, обаче от теб тя направо се изливаше.

— О-о — смънка Марк.

Децата дъвчеха с безразличие. Депресираше ме, че те така свикнаха с този вид разговори, че не си правеха труд дори да зяпат насреща ни.

— Сигурна съм, че Марк предпочита да говори за нещо друго — казах аз с надежда.

Може и така да е — каза Добрата новина. — Но не мисля, че това ще бъде добра идея. Знаеш ли защо си тъжен, Марк?

— Ами…

— Доколкото мога да кажа, това е преди всичко в сферата на взаимоотношенията и работата — каза Добрата новина, като очевидно не проявяваще интерес от това, което Марк имаше да каже. — И тая работа започва да става сериозна.

— Колко сериозна? — попита Дейвид загрижено.

— Нали знаеш — каза Добрата новина, като кимна многозначително към децата.

— Няма смисъл Марк да стои тук, нали? — казах аз. — Защо не решите въпроса помежду си?

— О, не можем да направим това — каза Добрата новина. — В края на краищата Марк знае по-добре от всички нас колко е нещастен.

— Нима?

Казах това със саркастичен тон, направих саркастична физиономия и даже се опитах да заема саркастична поза, но беше безполезно.

— Да бе. Аз получавам само най-бегло усещане за причините.

— Мога да кажа, че работата и взаимоотношенията горе-долу са всичко — каза Марк.

— Искаш ли да направиш нещо по този въпрос? — попита го Дейвид.

— Добре, д-а-а, нямам нищо против.

— Добрата новина изтърква това от теб — каза Моли съвсем делово. — Ръцете му стават съвсем горещи и после вече не си тъжен. Аз вече не съм тъжна за баба Папагал или за Попи, или за бебето на мама, което е умряло.

Марк едва не се задави.

— Господи, Кейти…

— Трябва да опиташ, чичо Марк. Страхотно е!

— Може ли да си взема още малко шунка, мамо? — попита Том.

— Можем наистина да направим много за теб, Марк — каза Дейвид. — Ако искаш, можеш много неща да захвърлиш след себе си още днес.

Марк избута стола си назад и стана.

— Няма да слушам подобни дивотии — каза той и излезе.

Да се ожениш и да направиш семейство е все едно да емигрираш. Някога живеех в една и съща страна с брат си, имах с него едни същи вкусове и разбирания, но после я напуснах. И иъпреки че не забелязах как това се случи, започнах да говоря с различен акцент, да мисля различно и независимо от това, че си спомнях родната земя с любов, всички следи от нея се бяха изтрили от мен. Сега обаче исках да се върна у дома. Можех да видя, че съм направила огромна грешка, че новият свят не беше това, за което го бяха представяли, и че хората в моята родина бяха много по-нормални и умни от хората, които живееха в избраната от мен страна. Исках той да ме вземе обратно със себе си. Можехме да си отидем при мама и татко. И двамата бяхме по-щастливи там. Той не се отчайваше до самоубийство, когато беше там, а аз не бях съсипана от грижи и чувство за вина. Щеше да бъде супер. Щяхме вероятно да се бием за това коя телевизионна програма да гледаме, но всичко останало… И няма да правим същите грешки като преди. Няма да решим, че искаме да порастваме и да имаме свой собствен живот. Това го опитахме и от него нищо не излезе.

Излязох след него. Отидохме и седнахме в колата за малко.

— Не можеш да продължаваш така — каза той.

Свих рамене.

— Не е невъзможно. Какво ще стане с мен, ако продължа?

— Ще се разболееш. Няма да можеш да отгледаш децата. Няма да можеш да работиш.

— Може би просто защото съм жалка. Мъжът ми си има ново хоби и си е поканил приятел да живее вкъщи. Е добре, хобито му е да спасява души, но… Но, нали разбираш, би трябвало да мога да се справя с това.

— Те са луди.

— Направиха някои наистина поразителни неща. Накараха цялата улица да прибере бездомни младежи.

— Да, но…

Марк млъкна. Не можа да измисли какво да каже. Винаги беше „Да, но…“ и после нищо, когато се споменеха бездомните.

— И във всеки случай, каква реклама си ти за обратната страна? Господи! На трийсет и осем години си, не работиш на пълен работен ден, депресиран и самотен си и си започнал да ходиш на църква, защото си изчерпал идеите си.

— Не съм другата страна. Аз съм просто… нормален.

Разсмях се.

— Да. Нормален. Точно така. Стигащ до самоубийство от отчаяние. Вярно е, че ония вътре са луди, но никога преди не съм виждала Дейвид толкова щастлив.

 

 

По-късно същата вечер, отново сгушена в моята гарсониера, аз четях страниците за изкуство във вестника като сериозен възрастен, какъвто се опитвах да стана, и в някакъв преглед на книга някой споменаваше, че сестрата на Вирджиния Улф, Ванеса Бел, била водила „пълноценен и красив живот“. Проследих тази фраза, която водеше до сляпа улица. Какво би могла да значи тя? Как би могъл човек да живее пълноценен и красив живот в Холоуей? С Дейвид? И Добрата новина? И Том, и Моли, и госпожа Кортенза? С хиляда и двеста пациента и с работен ден, който понякога продължаваше до седем часа вечерта? Ако не живеехме пълноценен и красив живот, значеше ли това, че сме объркали нещата? Наша ли е грешката? И когато Дейвид умре, щеше ли някой да каже, че и той е живял пълноценен, красив живот? Такъв ли беше животът, който аз исках да го накарам да спре да води?

 

Моли отпразнува рождения си ден по начина, по който искаше — ние четиримата и Хоуп отидохме на плуване, после да ядем хамбургери и после на кино, за да гледаме филм, който Хоуп не можеше да разбере. След известно време Моли реши, че Хоуп е сляпа за всичко около себе си и започна да коментира филма, което накрая предизвика раздразнени оплаквания от реда зад нас.

— Ей! Млъквай.

— Тя не е много умна — отвърна Моли като тъжен опит за самозащита. — А днес е рожденият ми ден и аз я поканих, защото тя няма никакви приятели, а на мен ми беше мъчно за нея и исках да се забавлява, но тя не може, защото не разбира какво става.

Последва ужасяваща тишина — или на мен така ми се стори от срам, — а после пресилен звук, имитиращ повръщане.

— Този човек защо се престори, че повръща? — попита Моли, след като оставихме Хоуп у тях.

— Защото от теб му се доповръща — каза Том.

— Защо?

— Защото си отвратителна.

— Стига, Том — каза Дейвид.

— Но е така. Много добричката.

— А ти не искаш ли тя да бъде добра?

— Не. Защото само се прави.

— Откъде знаеш? И във всеки случай какво от това? Въпросът беше Хоуп да прекара добре за разлика от друг път. И ако това е станало, защото Моли се е правила на добра, няма нищо лошо.

И Том млъкна, както млъкваше всеки път пред неоспоримата самоувереност в личната логика на Дейвид.

— „Милосърдието не се превъзнася, не се гордее“ — казах аз.

— Извинявай?

— Чу ме. Вие и двамата се превъзнасяте и гордеете при всеки възможен случай.

— Това пък откъде го взе? — попита Дейвид. — Откъде дойде това превъзнасяне и гордеене?

— От Библията. Посланието на Свети Павел до коринтяните (Първо послание на Св. ап. Павел до коринтяни, 13:4. — Б. ред.). Четоха го в църквата в неделя.

— Същото, което четоха на сватбата ни.

— Какво?

— Коринтяните, глава 13. Брат ти го чете.

— Марк не чете нищо за милосърдие. Само за любов. Едно друго, възбуждащо, което всички знаят.

Моля те, прости ми, Свети Павле, защото не мислех, че е възбуждащо. Мислех, както винаги съм мислила, че е красиво, дори и всички други да мислят така и изборът да се прочете точно това беше мой.

— Не знам. Знам само, че на сватбата ни се чете глава 13 от коринтяните.

— Добре. Може нещо да съм сбъркала. Но това, което четоха в неделя, беше само за милосърдието и за това, че истинската благотворителност не се превъзнася и надува, и аз си помислих за теб и твоя надуващ се приятел.

— Благодаря.

— Няма защо.

Продължавахме да пътуваме, без да говорим, но Дейвид изведнъж удари по волана.

— Същото е — каза той.

— Какво?

— Любовта не се превъзнася, не се гордее. Милосърдието не се превъзнася, не се гордее. Разбра ли? Марк е чел друг превод.

— Не беше така.

— Същата дума е. Сега си спомних. Caritas. Латински или гръцки, или не знам какво, понякога се превежда като „милосърдие“, а понякога като „любов“.

Ето защо цитатът ми изглеждаше така странно познат тогава — защото моят собствен брат го е чел на собствената ми сватба и това е едно от най-любимите ми неща. Кой знае защо започна да ми се вие свят и да ми се гади, като че ли бях направила нещо ужасно. Любов и милосърдие си делят един и същ корен… Как е възможно? Когато всичко от най-близката ни история показваше, че те не могат да съжителстват, че си противоречат, че ако ги сложиш двете заедно в един чувал, те ще се хапят и дращят, и врещят, докато едното от тях не бъде разкъсано на части?

— „Да имам… такава вяра, че да мога и планини да премествам. Щом любов нямам нищо не съм.“ (Първо послание на Св. ап. Павел до коринтяни, 13:2. — Б. ред.) Това също.

— Ние имаме тази песен — каза Моли.

— Това не е песен, глупачка такава — каза Том. — Това е Библията.

— Лорин Хил я пее на компактдиска, който татко купи преди хиляда години, аз си го пускам в моята стая. Това е последната негова песен.

И Моли изпълни добре, макар и от време навреме фалшиво, интерпретация на Посланието на Свети Павел до коринтяните, глава 13.

 

Прибрахме се, Моли ни пусна песента на Лорин Хил, а Дейвид изчезна горе и се върна с една кутия, пълна с разни неща, свързани със сватбения ни ден, кутия, за която не знаех нищо.

— Това пък откъде дойде?

— От стария куфар под леглото.

— Майка ми ли ти я даде?

— Не.

Той започна да рови из кутията.

— Кой ти я даде тогава?

— Никой.

— Какво, да не е изникнала отнякъде сама?

— Не можеш ли да измислиш някакво друго обяснение?

— Не ставай глупав, Дейвид. Въпросът е съвсем прост. Няма нужда от цялата тази тайнственост.

— И отговорът му е съвсем прост.

Но аз все така не можех да се сетя какъв е той и затова издадох обиден, нетърпелив, хленчещ звук и се обърнах да си вървя.

— Кутията е моя — каза той.

— Защо изведнъж да е твоя? — казах аз нападателно. — Защо да не е наша? Знаеш, че и аз бях там, нали?

— Не, исках да кажа — и твоя е, разбира се, ако искаш да бъде и твоя. Просто, исках да кажа… аз купих кутията. И събрах нещата в нея. Ето как тя се появи вкъщи.

— Кога?

И все още в гласа ми се чуваше недоверчиво сумтене, сякаш мислех, че се опитва да ме излъже.

— Не знам точно. Когато се върнахме от сватбеното пътешествие. Беше фантастичен ден. Бях толкова щастлив. Просто не исках да го забравя.

Разплаках се и плаках, плаках, плаках дотогава, докато ми се стори, че от очите ми вече тече не солена вода, а кръв.