Рей Морган
Изпепеляваща страст (5)

Пета глава

Лицето му се вкамени, а на Кати й се стори, че съзира искра на истинска паника в очите му. Той остана безмълвен.

— Само за няколко дни — бързо добави тя. — Предполагам, че известно време няма да имаш полет. Нали между полетите почивате? Ще отида с кола. Бих могла да тръгна още сега и ще стигна Тахо утре по обяд. Тогава, ако намеря онова, което търся, веднага ще се върна.

— А кога ще спиш? — попита я раздразнено.

— О! — Тя мислеше трескаво. — Може би ще трябва да изчакам до вдругиден сутринта, за да тръгна. Но ще се върна късно вечерта. Щом дойда, ще прибера децата.

— Така ли? — Очите му святкаха опасно, а тонът му в най-добрия случай беше подигравателен.

— Разбира се. Ти няма нужда въобще да стоиш при тях. Само… Само два дни и две и половина нощи.

— По дяволите. Това не бих направила никога!

Беше непреклонен. Кати въздъхна и се отказа. Трябваше да намери някой друг да се грижи за децата, докато я няма. Но кой? Нито имаше роднини, нито пък приятели, които да не работят.

Стоеше срещу намръщения Скот, отпуснала рамене и той почувства угризения на съвестта. Но не чак толкова, че да й предложи немислимото. Раздразни се.

— Ще ми обясниш ли защо така неочаквано искаш да си вземеш почивка? — запита с равен глас. — Вижда ми се странно по това време.

— Каква почивка? — Взря се в него и тогава осъзна какво я пита. — Няма такова нещо. Искам да отида до Тахо, за да потърся Ейприл.

— Аха. — Е, така беше малко по-разбираема, но само малко.

Погледна я с празен поглед и изрече бавно: — Добре, може да налапам въдицата. Но защо езерото Тахо?

— Имам теория. Мисля, че е там, може би е в казиното „Дивите коне“. — Размърда се на стола. — Виж, в събота вечер, преди да започна да се безпокоя, някой позвъни по телефона. Вдигнах слушалката, но никой не се обади. Чуваха се обаче шумове…

— И смяташ, че е била Ейприл ли? — прекъсна я Скот.

— Тогава не ми хрумна. Но сега, като си помисля, смятам, че е била тя. Само да провери и да е сигурна, че съм при децата. След като е чула гласа ми, затвори.

— Нищо не разбирам. — Той се намръщи.

— Знам. Нито пък аз. — Въздъхна и изпъна рамене. — Няма никакъв смисъл да седим и да разсъждаваме защо го е направила. Важното е да я намерим. Ключът е в този телефонен разговор.

— Наистина ли? — Той я гледаше недоверчиво.

Тя кимна.

— Чуваше се тракането на игрални машини.

— Сигурна ли си? — Без да иска, се заинтригува.

— Абсолютно. Доколкото знам, само на няколко места наблизо има игрални машини.

— Нали? — Сарказмът му се върна. — В Лас Вегас, Хендърсън, Лолин, Рино… Да продължавам ли? Почти навсякъде в Невада.

— Включително невадския бряг на езерото Тахо. — Стана от стола и направи знак с ръка. — Ела. Искам да ти покажа нещо.

Преведе го през всекидневната, качи се на стол, изправи се на пръсти и дълбоко пъхна ръка в един декоративен самовар, сложен на висока полица. — Действително смятам, че Ейприл е прочистила къщата и е заличила всичко, което би могло да подскаже къде отива. Но е забравила тези. — Извади шепа кибрити. Скот взе няколко. На всяка картинка имаше реклама на казиното „Дивите коне“. — Не ти ли изглежда като ключ към загадката? — запита го, слизайки от стола.

— Може би — неохотно се съгласи той. Вдигна очи. — Не се ли обади там и не помоли ли да я потърсят?

Тя кимна.

— Даже са разпитвали за нея, но нищо.

— Ами…

— Това не означава нищо. Би могла да бъде там под друго име. Всъщност това е единственото доказателство, че може да е там. Затова искам да опитам. — Усмихна му се дяволито. — Не смяташ ли, че идеята е добра?

Изгледа я със зъл поглед, като още си мислеше за плана й да му тръсне децата.

— Вероятно.

Страховете й се потвърдиха. Тя пое дъх и опита още веднъж.

— Ще гледаш ли децата, докато ме няма?

Той почувства, че е егоист, но бе длъжен да откаже.

— Не.

— О! — Отново сразена, тя започна да се обръща, а той протегна ръце към нея и я хвана за раменете. Тя се изплъзна с движение, което изненада и двамата.

— Кати — започна той меко, — знам, сега си мислиш, че отново се проявявам като отвратителен лош човек, но има и нещо друго. — Сви рамене. — Не знам дали бих могъл да поема отговорност за децата, за какъвто и да е период от време. Освен това не смятам, че трябва да тръгнеш. Нямаш никаква представа в какво се е забъркала Ейприл. Може да е нещо опасно. — Тя поклати глава, явно объркана.

— Не мога просто да стоя тук — рече троснато. — Ще полудея. Този мъж непрекъснато се обажда и се страхувам да не дойде тук…

— Какъв мъж? — Изгледа я строго.

Тя се обърна и се отпусна в единия ъгъл на дивана.

— Разказах ти за него. Гласът му е груб, прилича на гангстер. Настоява, че знам къде е Ейприл. Иска да я намери и не мога да разбера защо — дали защото я харесва, или защото има да урежда сметки с нея.

Скот потъна в другия ъгъл на дивана и се намръщи.

— Това не ми харесва.

— Разбираш ли защо искам да уредя този въпрос? Не знам защо Ейприл я няма и защо иска пътуването й да остане тайна. Дали бяга от този мъж? Защо не е взела бебетата със себе си? Защо не се обади, за да знаем, че е добре? Дали този, който се обажда, не е замесен с някоя банда? — Стоеше свита, разтревожена и го гледаше. Руси кичури обрамчваха лицето й. — Не мога да стоя повече тук и да чакам нещо да се случи! Трябва да я открия. Длъжна съм!

Той я наблюдаваше изпитателно. Почувства огромно желание да я вземе в обятията си. Погледът му се плъзна по устните й, по линията на закръглените гърди под розовия памучен пуловер, по дългите крака… Като я гледаше, почти беше убеден, че бебетата не са адските изчадия, за каквито често ги смяташе. Само дребни дразнители…

И искаше да й помогне. Тя го трогна. Не просто с красотата си. Имаше нещо особено в очите й, нещо неповторимо в движението на ръката й, която отметна кичурите коса, когато паднаха над очите й… Закопня да я прегърне силно, за да е сигурен, че никой няма да й направи нищо лошо. Тръпка мина по тялото му и той направи гримаса.

— Слушай — каза й, — да оставим нещата тази вечер дотук. Сутринта ще планираме нещо.

Кати вдигна поглед. Тя не се разчувстваше лесно. Всяка жена, която гледа сама три малки деца трябва да проявява твърдост. С течение на годините се справяше добре, много рядко плачеше, и то — след като беше сложила депата да спят, за да не ги разстрои. Можеше да се справя с трудностите на живота.

Да се занимава с три нейни деца беше едно. Но с още три, които не бяха и нейни, а майка им бе изчезнала — това я доведе до крайния предел. — Трябваше да признае, че й е нужна помощ както на всяко живо същество. Точно сега й се струваше, че Скот предлага нещо, от което тя най-много се нуждае.

От облекчение очите й се изпълниха със сълзи и тя примигна бързо, като се надяваше, че той няма да забележи.

— Страхотно! — изрече Кати дрезгаво. — Тогава ела на закуска и ще решим каква да бъде стратегията.

— Добре. — Гласът й го разтърси. Той постоя нерешително, като си даде сметка, че е време да си върви, макар че му се искаше да намери извинение да остане. Трябваше обаче да тръгва. Кати беше много привлекателна, но децата, един бивш съпруг, както и изчезналата Ейприл — всичко това беше много объркано. Какво би могъл да й каже? Какво би поискал от нея? За какво й беше той?

Винаги е бил прям. А понякога истината даваше най-добри резултати.

— Честността е най-добрата стратегия — измърмори си той.

— Какво? — Тя разбра, че нещо става у него, но нямаше представа какво.

Той сви рамене.

— Ще ти кажа какво си мисля, Кати. Трябва да знаеш истината.

Тя застина, тъй като не беше сигурна дали ще й хареса. Въздишката му беше сърцераздирателна.

— Искам да те грабна и да те нацелувам, а ти не желаеш да го направя, нали?

Тя се смая.

— Е, поне това го казваш както трябва — отговори механично и веднага съжали. Знаеше, че той си спомня как преди малко се отскубна от него. Нямаше начин да му обясни, че реакцията й няма нищо общо с него или привлекателността му. Ако се опиташе да го направи, щеше да заприлича на глупачка.

— Чудя се защо привлекателна жена като теб като че ли се страхува от… човешки контакт.

Ето това беше нейният шанс! Какво можеше да каже тя, което да не прозвучи като директна покана? Опита отдалече.

— Аз… Не се страхувам от човешки контакт.

— Така ли? — Той се пресегна и тъй като това бе неочаквано за нея, тя отново подскочи. — Разбираш ли какво имам предвид?

От лошо ставаше още по-лошо. Съвсем внезапно тя разбра, че точно сега страшно й се иска да я целуне. Но как да му го каже?

— Стресна ме. Това е всичко.

— Точно така.

— Наистина, аз… — Какво, по дяволите, можеше да каже? Млъкна и зачака.

Скот изглеждаше мрачен, но решителен.

— Добре — каза най-после, вглеждайки се в студената камина. — Сигурно си права. Не ни е съдено да станем любовници, нали? Искам да кажа, че не си падам по децата, а ти направо плуваш сред деца. Аз съм привърженик на самотния живот, а ти градиш семейства. Аз обичам крем супа от грах, а ти я мразиш, макар че я готвиш превъзходно. — Обърна се към нея усмихнат. — Може да опитаме да бъдем приятели. Съгласна ли си?

Значи нямаше да я целуне! Остана изумена колко я разочарова това. Искаше да го спре, да се откаже от приятелството и да се хвърли в прегръдките на този мъж, докато все още имаше време. Но как да го направи, за да не изглежда дръзка?

Сигурно имаше някакъв начин. Други, жени успяваха. Всичко й беше ясно. Чела бе в списанията, че съвременната жена разполага със съдбата си. Тя не се съгласяваше с нещо по-малко от най-доброто, а когато най-доброто й се изпречваше, просто се пресягаше и го взимаше. В тези статии винаги всичко звучеше страхотно.

Но в този момент, когато бе изправена пред реалността, а Скот седеше толкова близо до нея, й се струваше недостижим. Може би вината бе у нея. Не знаеше как да бъде „модерна“.

— Приятели ли? — запита тя о треперещ глас. — Разбира се. Само приятели. — Изпъна се и си придаде горд вид. В никакъв случай не би искала да му покаже, че е уязвена. — Разбира се — отново каза, но по-самоуверено. — Всъщност какво друго бихме могли да бъдем?

Той я гледаше и изучаваше лицето й, а в очите му припламваха весели искрици.

— Приятели — повтори и той. — Да, смятам, че бихме могли. Ще бъдем приятели.

Да, това определено беше шега. Какво всъщност се готвеше да каже той?

— Нищо смешно няма — каза тя и се опитваше да не обръща внимание на треперенето на гласа си.

— Абсолютно нищо. — Усмивката му премина и в очите. — Но за да сме сигурни, защо не пробваме?

Тя примига недоумяващо.

— Какво искаш да кажеш?

Той сви рамене.

— Хайде да пробваме една целувка и да видим какво ще стане.

— Скот!

Приближаваше към нея.

— Нека опитаме. Само ще се целунем, за да видим какво ще стане. Тогава вече ще сме спокойни.

Беше съвсем близо до нея и тя откри, че е много щастлива.

— Ти си луд! — измърмори, смеейки се тихо.

— Може и да е така. — Рамото му вече докосваше нейното.

— Нали знаеш какво казват? Винаги трябва да разсмиваш лудите. Това ги успокоява. — Ръката му се плъзна по раменете й и я привлече.

Канеше се да я целуне! Кати стоеше неподвижно и не смееше да диша. Дълбоко в себе си се съпротивляваше на това, което щеше да се случи, някакъв вътрешен глас я предупреждаваше за опасност. Но тя не му обърна внимание. Никой мъж не я беше докосвал, откакто Джоуи си тръгна. Казваше си, че не я е грижа, че никога няма да разреши на мъж да я люби отново. С времето й ставаше все по-лесно. Мислеше, че никой няма да успее да я съблазни…

Ръката на Скот се допря до бузата й и Кати се взря в очите му. Колко добре изглеждаше и колко й се искаше да я целуне! Гореща вълна на възбуда заля тялото й. Тя глупачка ли бе, че отново допускаше чувствата си да вземат връх над разума? Вероятно. Но може би си заслужаваше…

Дланите му обхванаха лицето й, а устните му бяха толкова близо до нейните, че тя затвори очи в очакване. Дишаше тежко, изгаряща за ласки, които щяха да й докажат, че все още е жена, и то — привлекателна.

Устните му едва докоснаха нейните. Ръцете му бяха необикновено нежни, милваха косата, лицето, слепоочията й. Тя въздъхна блажено и се остави на течението. Беше прекрасно като разходка с лодка в топъл пролетен ден, когато цветовете на дърветата обсипват земята. Почувства се красива, харесвана, желана. Джоуи никога не се бе отнасял към нея така, особено след като се родиха децата.

Все пак Кати смяташе, че не постъпва правилно. Май че обятията на Скот бяха твърде… прелъстителки. Или пък тя се беше уплашила. Не можеше да разбере какво й става. Внимателно се отдръпна от Скот.

За нейно облекчение той не реагира. Само се отпусна на дивана и я погледна, а пръстите му останаха вплетени в гъстата й коса. Не искаше да я пусне. Но погледът й му подсказа, че ще трябва, затова — макар бавно и неохотно — го направи.

Кати бе прекрасна и много му харесваше. Всяка фибра от него копнееше за нея. Но не смееше да я погледне в очите, защото се страхуваше, че тя ще прочете в тях колко я желае. А не искаше да я плаши. Господи, беше тъй съвършена, толкова подходяща за него. Само ако…

Не, децата бяха даденост, бяха част от нея. По-добре да си върви. Може би на сутринта щеше да успее да измисли нещо.

Обърна се и й се усмихна насила.

— Е, засега стига. Но не смятам, че можем да бъдем единствено приятели.

Тя преглътна и уморено се усмихна в отговор.

— Можем… поне да опитаме.

Той пое ръката й в своята и започна да си играе с пръстите й.

— Защо ли? — запита тихо. — Точно сега думата „любовници“ звучи много по-добре. — Очите им се срещнаха и той изруга тихичко наум. Трябваше да забележи досадата, изписана на лицето й. Налагаше се бързо да направи нещо, за да възстанови доверието й. — Предполагам, че засега приятелството е достатъчно. Ще бъдем приятели. Разбрано?

Тя му се усмихна с благодарност.

— Разбрано — съгласи се.

Той се изправи и тръгна към вратата.

— Наспи се — каза й на тръгване. — Ще дойда на закуска, за да изработим стратегията. И ще решим какво да правим оттук нататък. Става ли?

— Чудесно!

— Лека нощ, Кати.

Излезе и затвори вратата. После се обърна и я видя на прозореца. Поклати глава объркан. Когато бе с нея, чувстваше прилив на нежност и желание да я закриля. Потънал в размисли, бавно се прибра у дома.

 

 

Кати огледа празната стая, която й се стори непозната. В известен смисъл беше така. Току-що Скот я бе целунал, макар и съвсем леко. Докосна устните си и изпита възбуда. Почувства се като младо момиче след първата си целувка. Страните й пламнаха, а сърцето биеше лудо. Дали някога бе реагирала по този начин на леко докосване на мъжки устни? Беше толкова отдавна, че вече не си спомняше…

Целувката… Все пак какво представляваше една целувка? Сливане на устни. Жест на привързаност. Въпрос. Отговор.

Всъщност какъв точно бе въпросът? Тя откри ли правилния отговор? Потрепери, но се усмихна. А щом се усмихваше, значи бе постъпила правилно, позволявайки на Скот да я целуне.

Стана от дивана и се разтанцува във всекидневната, като си тананикаше стара мелодия. Само в този миг щеше да си разреши да е щастлива. Скот беше хубав, забавен и приятен. Имаше достатъчно причини да го хареса. Дори можеше да го обикне!

— Не, не, не! — извика гласно. — Престани да си втълпяваш луди мисли. Няма време за любов, няма и нужда от нея.

Основната й работа бе да се грижи за децата, а Скот би й пречил.

— Затова няма да се влюбя в теб! — предупреди тя, оглеждайки се. — Но мога да ти позволя пак да ме целунеш. — Започна да разтребва, преди да си легне. Поне щеше да се опита да поспи. Знаеше, че трите близначета сигурно скоро ще се събудят за нощното хранене. Щом ги сложеше да спят, оставаха й шест часа за нея самата. В случай, че Бийни я оставеше на спокойствие, разбира се.

Импулсивно остави нещата, които събираше, и изтича на пръсти по стълбата, за да нагледа децата. Близначетата спяха като ангелчета. Бет лежеше много кротко — тънките й ръчички, сплетени като за молитва бяха извън завивките. Барнаби леко похъркваше с напрегнато тяло, сякаш се бореше насън. Погледна и в кошчето на Бийни.

Две кръгли сиви очи се взряха в нея.

— Ага-дуу! — измърмори той.

— О, Бийни! — Седна на стола до него и го погали по гръбчето. — Защо не можеш да заспиш, любими? — Той й се усмихна сънливо й затвори очи. — Скъпото ми детенце — прошепна и се наведе да го целуне по главицата. Обля я вълна от обич. Децата бяха най-важното в живота й. Нямаше начин да рискува да ги огорчи, като се хвърли към неразгадаемата измама, наречена любов.

Слизаше по стълбите, когато чу шума. За част от секундата си помисли, че е мишка или някакво птиче, влязло в къщата, което се опитва да излезе през прозореца. Съсредоточи се и чу откъде идва шума — от предната врата. Някой пъхаше ключ.

Тя замръзна, хвана се за перилото и затаи дъх. Някой се опитваше да влезе! Ужасена, Кати наблюдаваше как дръжката на вратата се завъртя. Сърцето й биеше толкова силно, че вече не чуваше шума.

Изведнъж скърцането спря. Не бе успял да отключи!

Беше се вторачила в дръжката и напрегнато се ослушваше за стъпки.

И за миг не си помисли, че може да е Скот или Ейприл. Веднага разбра кой е — мъжът, който звънеше по телефона. Опитваше се да влезе, но не можеше да проникне през предната врата, тогава откъде другаде щеше да опита?

През задната врата! Тихо изтича на пръсти дотам, превъртя ключа и пусна резето. Дали си въобразяваше, или наистина някой ходеше в сенките край къщата и вървеше към…

Плъзгащата се врата във всекидневната! Като вихър прелетя през къщата, като вече не я бе грижа дали вдига шум. Искаше само да стигне до вратата преди него!

Успя. Сложи резето. Трудно заключи. Облегна се на стената, затвори очи, дишайки тежко. Всички врати бяха заключени. Децата й бяха в безопасност. Беше време да извика полицията.

Обърна се към телефона, но не успя да стигне до него — пред нея се изпречи едър мъж…