Рей Морган
Изпепеляваща страст (10)

Десета глава

— Напрежението тук е като пред буря — отбеляза Марджи, когато се отби на следната сутрин.

Бебетата хленчеха. Барнаби издаваше звуци като картечница. Бет пееше песента за десетте маймунки, като имитираше всяка от тях. Бийни се беше вкопчил в Кати. Лицето на Скот беше мрачно като буреносен облак.

Мечетата разведриха настроението за около час сутринта, но само толкова. Отношенията между Скот и Кати бяха обтегнати и като че ли това се отразяваше на всички.

— Какво става тук? — запита Марджи тихичко.

Кати се усмихна насила.

— Нищо — изрече унило. — Нормален хаос. Свикнала съм — заяви високо и не съвсем уверено, а Скот я изгледа сърдито. — Непрекъснато живея така…

Марджи поклати глава.

— Обадете ми се, ако мога да помогна с нещо — каза и излезе бързо.

Точно пред администрацията току-що бе спрял дълъг бял кадилак с рекламен надпис. Регистрационният му номер бе от Калифорния, макар че рекламният надпис се отнасяше за Тексас. А тексасците обичаха да харчат пари. Марджи имаше подходяща стая за него…

Кати подаде Жълтото на Бет, а при себе си остави Синьото.

— Разходи я — посъветва дъщеря си. — Раздвижи се с нея. Тя само това чака.

Крачеха напред-назад, разминаваха се. С ъгълчето на окото си Кати видя как Бийни с нестабилните си крачета се насочи към Скот. Той се пресегна и взе детето в скута си, после погали главичката му и започна да му шепне нещо, но Кати не чу какво.

Внезапно вратата на стаята се отвори. Кати се обърна, като очакваше, че е Марджи, но вместо нея видя Роби Крокет — едър, заплашителен, с гневен поглед. Ръката му бе върху ножа, закачен в калъф за колана на джинсите му.

Кати онемя и притисна бебето към гърдите си. Той сви очи и подигравателно изрече:

— Чуй какво ще ти кажа, момиче. Повали ме с тигана, а аз уважавам смелите жени. Но трябва да си платиш!

Кати се обърна към Скот и му хвърли предупредителен поглед. Моментът не беше подходящ за героични постъпки. Дано не се наемеше — вероятно тя би могла да спаси положението. Погледна го умолително.

Скот я стрелна със смразяващ поглед, после се обърна към мъжа на вратата. Инстинктите му подсказваха да го изгони. Независимо от ножа. И нямаше значение, че този мъж беше огромен. Това беше стаята на Скот и той трябваше да защити всички.

Все пак разбра какво искаше да му каже Кати. Децата бяха твърде много, за да рискува да се нахвърли върху Крокет. Погледна я сърдито, после леко кимна, за да й даде да разбере, че засега ще опитат по нейния начин.

— Измамница, мръсница! — изрева Роби. — Надхитри ме и много добре го знаеш!

Кати се насили да му се усмихне сладко.

— Успокойте се, господин Крокет — каза. — Нека бъдем разумни.

— Не ми трябва никакъв разум! Трябват ми отговори, и то незабавно! — Очите му блестяха заплашително.

Скот внимателно се наведе и постави Бийни на леглото. Сетне се изправи и само след секунда се озова между Кати и Крокет. Протегна ръце, за да я зашити, но чу гласа й, идващ иззад гърба му.

— Моля те, Скот!

Той пое дълбоко дъх и протегна ръка напред като че искаше да се ръкува.

— Господин Крокет, не смятам, че се познаваме. Казвам се Скот Брадли.

Роби се вгледа в протегнатата ръка и отказа да я поеме.

— Не ви познавам, господине, а и не желая да се запознаваме. Изобщо не ме интересува как се казвате. — Обърна се намръщен към Кати. — Искам само Ейприл. — Заплашително размаха пръст към нея. — Ти знаеш къде е, нали? Искам да ме заведеш при нея!

Кати опита да му се усмихне.

— Господин Крокет, и аз бих искала същото. — Внезапно й хрумна една идея. — Всъщност тъкмо затова дойдохме до езерото Тахо — за да се опитаме да ви я намерим.

— Какво? — запита с подозрение Роби.

— Не ви казах, защото не исках да събуждам напразно надеждите ви. Но дойдохме тук, защото… Защото искаме вие… и бебетата… Да се съберете с Ейприл. — Хвърли предупредителен поглед към Скот, тръгна към огромния каубой и му връчи Синьото бебе. — Подръжте го за минутка. Трябва да вдигна Розовото.

Роби Крокет се закова на място от това, което направи Кати. В началото реши да отстъпи, но нямаше накъде. Беше му тръснала бебето в ръцете. Трябваше да го държи.

— Недей така! — изрече той отчаяно. — Почакай, аз не знам как се държат бебета…

— Няма нищо сложно — изрече Кати, отдалечавайки се, за да вдигне Розовото. — Само не сядайте! Бебето иска да го разхождате.

— Не мога да го направя. Никога в живота си не съм държал бебе!

— Я не ставайте смешен. Видях как метнахте онзи нож. Всеки мъж, който може да прави това, може да се научи да държи бебе. Ето. — Тръгна към него. — Дръжте едната ръка зад врата. Точно така. Сега облегнете главата му към рамото си. Браво. Ще се справите.

Той се опита да изпълни указанията й, но Синьото започна да хленчи.

— То ме мрази! — извика Роби безпомощно.

Кати потупа ръката му успокоително.

— Въобще не ви мрази. Мрази да не му обръщат внимание. Тръгнете и леко го потупвайте по гърба. Ето така. — След малко и двамата се разхождаха рамо до рамо, вървяха и потупваха бебетата. — Много добре се справяте — отбеляза тя. И наистина Синьото се укроти. — Виждате ли? Бебето ви обича.

Скот усети, че устните му се разтягат в усмивка. Кати успя! Каква жена само! Хвърли поглед надолу и забеляза, че Барнаби го гледа въпросително. Всички деца на Кати наблюдаваха сцената с широко отворени очи и не знаеха какво да правят — да се плашат ли, или да се забавляват. Скот направи знак на Барнаби да се приближи.

— Хей, Барнаби! — прошепна, докато Кати инструктираше Роби как да накара детето да се оригне. — Готов ли си за една задача?

Момчето се приближи.

— Каква?

Скот му говореше с крайчеца на устата като гангстер:

— Една тайна мисия, братле. Ще я свършиш ли?

— Аз ли? — Очите на детето заблестяха от любопитство.

Скот кимна.

— Ти. Трябва ми някой малък, бърз и смел. Какво ще кажеш?

Барнаби все още имаше унил вид, но всъщност бе заинтригувана. Скръстил ръце на гърдите си, той се престори, че се оглежда наоколо, за да не предизвика подозрението на едрия заплашителен мъж.

— Разбира се — прошепна. — Ще направя всичко.

И двамата млъкнаха, докато Роби минаваше край тях.

Щом обаче се отдалечи достатъчно, Скот отново заговори бързо:

— Добре, някой трябва да извика полицията. Аз не мога да направя това, защото Роби ще забележи, че излизам от стаята.

— Мен обаче няма да ме види! — досети се Барнаби, а очите му заискриха от вълнение. — Много съм бърз за него!

Скот едва сдържа усмивката си.

— Страхотно! Почакай малко, а когато той не гледа, измъкни се и иди при Марджи. Кажи й да извика полицията. Разбра ли?

— Да — кимна сериозно детето.

— Ти ще бъдеш героят, Барнаби! — Скот сложи ръка върху рамото му. — Ти ще ни спасиш от този човек.

— Ще го направя! Мога!

— Обзалагам се, че е така. Сега ще отида натам и ще отвлека вниманието на Роби. Ти само почакай и като видиш, че гледа в другата посока, се измъкни.

Барнаби отново кимна.

— Хайде, върви, Скот.

Скот се приближи до двамата разхождащи се и изгледа каубоя.

— Извинете, господин Крокет — започна любезно, — вие ли сте бащата на тези бебета?

Кати притаи дъх, сложила ръка на устата си. Роби се закова на място и се вгледа в Скот.

— Теб какво те интересува? — запита подозрително.

— Просто ми е любопитно. — Скот сви рамене. — Стори ми се, че забелязах определена прилика между вас и момченцето.

Роби внимателно отдалечи бебето от себе си и го погледна. Скот чу лекия шум на затваряща се врата.

— Това момче ли е? — грубо запита Роби.

— Момче е. Наричаме го Синьо. Но чух, че истинското му име е Робърт.

Роби се намръщи, взирайки се напрегнато в шаващото бебе.

— Робърт… — повтори той тихо.

— Сега нали разбирате какво искам да кажа? — продължи Скот. — Ето тук, около очите. Съвсем същият като вас е. Ти какво мислиш, Кати?

Тя се приближи, погледна първо мъжа, после — бебето и отново се взря в Роби.

— Знаеш ли, прав си — изрече леко задъхано тя. — Съвсем прилича на баща си. В случай, че вие сте бащата, разбира се.

Роби се втренчи в бебето изпитателно, сетне го притисна пак към рамото си.

— Странни малки същества, нали?

— Да — отвърна Кати и едва сдържа усмивката си. — Забелязахте ли как престана да плаче, когато вие го взехте? Усеща, че вие сте баща му.

— Така ли мислиш? — В гласа му се усещаше страхопочитание. — Не знам… — С бузата си докосна главичката на бебето. — Никога не съм държал бебе на ръце. А това мъниче… — Вдъхна мириса на косичката на бебето. — Боже, този малкият мирише също тъй хубаво като Ейприл!

Кати се усмихна широко.

— Разбира се. Като ги мием редовно, слагаме им бебешка пудра и лосион, миришат много приятно.

— Какво ли знаеш ти? — Роби поднови разходката, а лицето му определено изглеждаше щастливо. — Хей, бебенце! Тук е баща ти — измърмори той, докато вървеше.

Скот се приближи до Кати и я прегърна. Тя се обърна, погледите им се срещнаха и двамата се усмихнаха.

— Ти правиш чудеса — прошепна в ухото й.

Внезапно вратата се отвори и всички се обърнаха натам. Кати се извика с облекчение.

— Ейприл!

Заедно с нея беше Барнаби. Той погледна Скот и каза:

— Стигнах, но тогава видях Ейприл, затова първо доведох нея. — Малкото му лице изразяваше тревога. — Правилно ли постъпих?

Скот се усмихна окуражаващо.

— Мисията е изпълнена, дечко. Свърши страхотна работа!

Лицето на детето зася от гордост и радост и то тръгна към Скот, явно готово да стои до него, в случай че отново потрябва за още някоя отговорна задача. Кати, Роби и Ейприл говореха едновременно и никой не разбираше онова, което другите казваха. Най-накрая Ейприл сложи два пръста на устата си и изсвири пронизително.

— Ти — рече и посочи Роби, — млъкни! Искам да видя бебетата си!

Седна на един фотьойл и Кати й подаде Розовото, после взе Жълтото от Бет и го сложи в скута на Ейприл. Майката вдигна поглед към Роби.

— Ще си получа ли момченцето, или не? — запита.

Той се намръщи.

— Ти имаш две. Аз ще подържа малкия, докато му направиш място в скута си. Не искаме да ги задушим, нали?

Ейприл поклати глава. После прегърна двете си малки момиченца и ги притисна.

— Бебенца мои, колко ми липсвахте!

— Предана майка, няма що — ръмжеше Роби. — Тръгнала да се шляе, а оставила децата на непознати…

— Не се шляя. Оставих ги на най-добрата бавачка, която успях да намеря. — Стрелна Кати с поглед. — Съжалявам, Кати. Знам, че постъпих много лошо с теб. Обаче бях отчаяна. В Палм Спрингс не успях да намеря работа. Не можех да си намеря работа с три малки бебета, които имат нужда от мен буквално всяка минута. Но аз познавах съдържателите на „Дивите коне“ и си помислих, че само ако дойда тук без децата, бих могла да имам шанс. Пазех се и от този — посочи Роби. — Не исках да му кажа къде отивам, иначе щеше да ме последва, както и направи, нали? — Погледна го. — Той искаше да се откажа от бебетата и да се върна да работя при него в клуба. А аз се заклех, че никога няма да го направя, разбира се.

— Можеше да ми кажеш — все още мърмореше Роби, — за да знам.

— Не смеех да му кажа. Нямах представа какво ще направи. Затова и не ти съобщих къде отивам, Роби. — Тя въздъхна. — Кати, съжалявам много. Но чувствах, че трябва да го направя. Бях сигурна, че ще се справиш. Затова, когато снощи се опитах да се обадя и вкъщи нямаше никой…

— Ние вече бяхме тук и те търсехме. Но служителите в „Дивите коне“ твърдят, че никога не са чували името ти.

Тя кимна.

— Помолих ги в случай, че Роби дойде да ме търси. Но щом тази сутрин отидох там, ми казаха, че сте в града. Даже знаеха и адреса. — Силно притисна бебетата към гърдите си. — Така, в края на краищата, стана много добре. Сега няма нужда да ходя до Палм Спрингс, за да ги взема.

— Какво искаш да кажеш? — не разбираше Роби. — Че няма да се върнеш в Палм Спрингс ли?

— Намерих си работа, Роби. Премествам се завинаги тук. Ще ми плащат достатъчно, за да се грижа и за трите бебенца.

Роби смръщи вежди.

— А аз?

— Какво ти?

— Аз оставам съвсем сам!

— Нали така искаше? Не искаше да имаш нищо общо с нас. Каза ми: „Никакви бебета!“ Те обърквали всичко. Е, добре, аз си имам бебетата, Роби. А ти ме остави на мира!

Роби закрачи бавно из стаята, а Синьото още беше в ръцете му.

— О, така ли? — разгорещи се той. — Е, струва ми се, че ще имаш нужда от някаква помощ. Всъщност каква роля си му отредила на това малко момченце без мен?

— Хайде да излезем и да оставим тези добри хора сами — предложи Ейприл.

— Не ми отговори! — раздразнен настоя Роби.

— Стига, Роби. — Тя се изправи. — Можем да обсъдим този въпрос в колата.

Той й помогна да събере багажа. Кати напъха пелените в чанта, която връчи тържествено на непрекъснато мърморещия баща:

— А тези малки момиченца? Кой ще ги пази някой мъж да не ги измами, когато започнат да си определят срещи?

Готова за тръгване, Ейприл го изгледа с победоносна усмивка.

— Ще го обсъдим в колата! — повтори. Спря на прага и се обърна към Кати. — Благодаря ти. Дължа ти много пари, знам. Но точно сега не мога да ти платя. Ще можеш ли да изчакаш, докато продам къщата в Палм Спрингс? Тогава ще се разплатим.

Кати вече не се тревожеше толкова за парите. Най-накрая огромната отговорност за трите близначета бе отпаднала. Засмяна, тя махна на Ейприл за сбогом.

— Направи така, че Роби Крокет да получи и наградата Баща на годината — посъветва я. — Обади се да ми кажеш как вървят нещата.

— Добре. Кати, пак ти благодаря! — Ейприл се засмя.

Тръгнаха. Скот, Кати й трите деца обикаляха двете стаи и се гледаха един друг.

— Струва ми се, че тук е много тихо, не е ли така? — каза най-накрая Скот.

— Разбира се. — Кати го погледна и двамата се засмяха.

Той я прегърна и след малко Бет дойде при тях и също ги прегърна, а после и Бийни. Кати хвърли поглед към леглото, на което седеше Барнаби. Кимна му да отиде при тях.

Той стана нерешително, гледайки към Скот. Той забеляза въпросителния поглед и му се усмихна широко. Личицето на момченцето грейна. Разтвори ръце и се затича към групата. Вряза се в нея като топка за боулинг и всички се срутиха на земята.

— Заедно изкарахме войната — едва изрече Скот от дъното на купчината. — Смятам, че заслужаваме награда. Искате ли да се повозим с лодка по езерото? Кой иска да дойде?

Трите деца веднага скочиха и се развикаха:

— Вземи мен!

— И мен!

— Мен също!

Той се усмихна на Кати.

— А ти идваш ли?

— И аз — прошепна тя и се засмя.

През следващите два дни петимата се наслаждаваха на заслужена ваканция — изкачваха се по планината, плуваха, разхождаха се с лодка. Скот и Кати се смяха на слънце, любиха се на лунна светлина.

Той се държеше великолепно с децата. Обаче Кати знаеше, че това е само временно. Никой нищо не споменаваше за бъдещето…

От време на време тя забелязваше, че Скот я наблюдава замислено. Усещаше, че той иска да е с нея, че желае любовта й, макар явно да му се струваше, че е хванат в капан. Независимо от чудесно прекараното време, той не изглеждаше напълно щастлив.

На третия ден Марджи го накара да отиде с нея до Рино, за да се види със семейството си. Скот се съгласи, макар изразът на лицето му да бе съвсем унил.

— Ти също би могла да дойдеш — предложи Марджи на Кати. — Ще се радват да се запознаят с теб.

Кати поклати глава.

— Не, не мисля, че Скот има нужда от нас там. Не искам да му преча по никакъв начин.

Марджи я прегърна.

— Ти си толкова добра към него! И аз не бих му избрала по-подходяща жена.

Скот се бръснеше, когато Кати влезе. Тя се облегна на вратата, наблюдавайки го в огледалото. Той я изгледа с тревога в очите.

— Не се безпокой — каза му тя меко. — Ще те обикнат отново.

Известно време задържа погледа си върху нея, после сви рамене.

— Може би. Но дали аз ще ги обикна пак?

Преди да тръгне, я целува дълго и настойчиво и без да каже дума, се качи в колата на Марджи. Кати ги наблюдава как се отдалечават, после се върна в стаята и започна да приготвя багажа.

Остави бележка на Скот, в която му съобщаваше, че си тръгва. Благодареше му за помощта с бебетата. Завърши пак с благодарности за великолепно прекараното време.

Попълни чек за стаите в мотела, въпреки че още при пристигането им Марджи бе настояла да не плащат.

Кати остави бележка и малък подарък за сестрата на Скот. Качи се във фургона с децата и потегли.

 

 

Животът им навлезе в обичайното русло, отпреди да отидат да гледат близначетата на Ейприл. Кати пишеше на машина формуляри за застраховки. Близнаците се учеха да четат. Бийни пък пречеше на всички.

Тя непрекъснато мислеше за Скот. От съзнанието й не изчезваше образът му, който я преследваше навсякъде. В сънищата си усещаше допира на устните му…

През изминалата седмица щом телефонът звъннеше, сърцето й пропускаше един удар — дали не е той?

Но не беше. Успокояваше се, че така е по-добре. И двамата знаеха от самото начало, че връзката им няма да прерасне в нещо по-сериозно и трайно.

След две седмици се обади Ейприл.

— Аз съм, върнах се в града, но само за малко, за да уредя някои документи. Следобед се връщам. Роби и аз ще се женим!

— Какво?!

— Да, всичко се урежда. — Засмя се. — Той продава клуба си. Ще открие нов около езерото Тахо. Отново ще работим заедно. Можеш ли да повярваш? Този мъж непрекъснато мъкне децата със себе си. Не можеш да му ги измъкнеш от ръцете дори за миг! Като бавачка им е. Не мога да ти опиша колко съм щастлива!

— Но това е чудесно! — зарадва се Кати.

— Имаш още много неща в къщата — продължи Ейприл. — По-добре да минеш да си ги вземеш.

— Кога да дойда?

— Ключът е още у теб, нали? Можеш да дойдеш, когато искаш. По-добре го направи до началото на другата седмица. Кати, ще ти изпратя чек за всичко, което направи за мен. Довиждане!

Кати изчака една сутрин, когато Бет и Барнаби бяха в детската градина, тогава грабна Бийни и тръгна.

Спря фургона пред къщата на Ейприл и се опита да не гледа към съседната врата.

Но не се сдържа. Най-накрая се обърна. Сърцето й биеше до пръсване. Но нямаше какво да види. Колата на Скот я нямаше. Прозорците бяха затворени…

Влезе в къщата на Ейприл и събра всичко свои и на децата неща. През цялото време мислите й се връщаха към онзи ден, в който се запозна със Скот, към всичко, което преживяха заедно…

Едва когато натовари половината багаж в колата се сети, че от известно време не е виждала Бийни.

— Бийни! Бийни?

Претърси къщата. После двора. Нямаше го никъде. Изтича на улицата и се огледа. Нямаше никакъв Бийни! Тогава се обърна и бавно тръгна към къщата на Скот.

Дръпна разкованата дъска на оградата и мина през дупката. Влезе в двора му и мина покрай кайсиевото дърво. Тогава забеляза, че плъзгащата се врата на къщата е отворена няколко сантиметра. Пресегна се, отвори я и влезе.

Върху кухненската маса, разположен върху купчина телефонни указатели, седеше Бийни и ядеше овесени ядки. Бе засмян до уши.

Кати не каза и дума. Скот стоеше, облегнат на вратата на кухнята. Наблюдаваше я напрегнато.

Беше прекрасен. Тя потрепери, но скри вълнението си. Дори успя да се усмихне.

— Здравей — каза, надявайки се той да не забележи колко трепери гласът й. — Виждам, че Бийни не те е забравил.

Той кимна тържествено.

— А ти, Кати? — запита тихо.

Тя отклони поглед и опита да промени темата:

— Радвам се, че си добре. Как мина посещението при семейството ти?

Той не й отвърна веднага. Разбра, че тя избягва интимните разговори.

— Е, добре — каза най-накрая. — Научих много неща.

— Така ли? — Изгледа го изпитателно. — Какви?

— За семействата. За това, че не бива да се съди отстрани.

Като долови в гласа му нотка, която я развълнува.

— Какво искаш да кажеш, Скот?

— Открих, че погрешно съм подредил спомените си. Например, през всички тези години смятах, че бебетата са разрушили отношенията между родителите ми. От това, което сега ми разказват, разбрах, че именно децата са заздравявали брака им…

Тя се загледа в него, почти убедена, че той се опитва да й каже нещо… Или поне на нея й се искаше така. Взря се в тъмните му очи, но не успя да прочете нищо в тях.

— Съжалявам, че Бийни е дошъл да те безпокои.

— Няма нищо. Поговорихме си.

Тя го погледна изненадана, после реши, че се шегува.

— Ами… Добре, радвам се…

Какво друго да му каже? Че го обича? Да го помоли да я прегърне и да й каже, че също я обича? Как би реагирал, ако му кажеше всички тези неща?

— Хайде, Бийни — каза. — Трябва да си вървим.

Малкото личице на Бийни помръкна.

— Не! — извика той, тропайки с лъжицата си. — Не, не, не!

— Първата му дума — отбеляза Кати въодушевено. Обърна се към Скот: — Чу ли? Нали си знаеше, че първата му дума ще е „не“? — Пресегна се да го вдигне. — Хайде, Бийни. Трябва да си ходим.

— Не, не, не! — Детето риташе с крачета и се съпротивляваше с всички сили.

Кати се смая. Защо, Бийни, чудеше се.

— Хайде, сладичък — рече на глас. — Хайде да си вървим и да кажеш новата думичка на брат си и сестра си.

— Не! — Момченцето протегна ръчички към Скот и изрече ясно: — Тат-ко!

Кати онемя, гледайки детето, после се обърна укорително към Скот:

— Ти си го научил да казва тази дума!

— И какво от това? — отвърна той, а очите му се смееха. — Би трябвало да ми благодариш. Някои хора наемат учители, за да научат бебетата си да говорят. Аз го направих безплатно.

— Но… Защо?

За миг очите им се срещнаха. Бийни все още се извиваше в ръцете й.

— Не, не! — викаше през сълзи.

Скот направи крачка напред, протегна ръце към детето, което протягаше ръчички към него.

— Ето, видя ли — каза той. — Нека аз да опитам. — Взе момченцето в обятията си и малките ръчички тутакси се сключиха около врата му.

— Тат-ко! — каза Бийни, като се смееше и повтори с обич: — Тат-ко!

— Защо? — повтори като замаяна Кати.

Той отново се обърна към нея, протегна ръка и я погали, по косата.

— Защото искам да бъда негов баща. Искам аз да съм мъжът във вашия живот.

Сигурно сънуваше! Но не, той беше тук — от плът и кръв.

— Скот!

— Смятах, че ще мога да живея без вас. Опитах се. Цели две седмици седях сам в тази празна къща, гледах телефона и не смеех да ти позвъня, защото ти не ме искаш в живота си…

— Не, Скот, не е вярно! Искам те! Никога не съм искала нещо повече от това!

Той я изгледа напрегнато.

— Сигурна ли си, Кати? — попита, като се задъхваше от вълнение.

— О, Скот! — Сълзи на радост изпълниха прекрасните й очи.

Той остави Бийни внимателно на земята и я взе в обятията си. Целуна я така страстно, че отне дъха й.

— Обичам те, Кати! — изрече Скот дрезгаво. — Само ако знаеш колко те обичам!

— И аз те обичам! — Тя докосна лицето му. — Още от самото начало се влюбих в теб. — После сините й очи помръкнаха. — Но, Скот, знаеш, че докато децата пораснат, те ще бъдат най-важни за мен.

Той я притисна по-силно към себе си.

— Не се безпокой за това. Невероятното бе, че прекарах чудесно с вас край Тахо. Тогава осъзнах, че не мразя децата. Сам направих избора да се присъединя към вашето семейство, Кати. Никой не ме е принудил. Знам много добре какво ме очаква.

— Ага-дуу — изрече тънкото гласче откъм кухнята. Те погледнаха и видяха как Бийни радостно изсипва кутията с овесени ядки на пода. Вдигна очи и им се ухили щастливо, размахвайки празната кутия.

— Ага-тат-ко! — импровизира и се засмя.

Те се спогледаха и също се засмяха.

— Значи ти е ясно какво те очаква, така ли? — пошегува се Кати. — Не вярвам да ти е ясно и наполовина, господине. — Обви врата му с ръце и тялото й се прилепи към неговото, а очите й потъмняха от копнеж и придобиха цвета на теменуга.

— Тъкмо това ми харесва — отвърна той, а устните му бяха само на сантиметри от нейните. — С голямо удоволствие ще науча и останалото!