Рей Морган
Изпепеляваща страст (2)

Втора глава

Кати Фийнстра се вглеждаше в трите еднакви кошчета с шестмесечни бебета. Веднъж и трите да заспят едновременно! Застана тихо. Никак не й се искаше да ги буди. Разгледа ги бавно — от тъмните кичури коса на върха на кръглите им главички до съвършено тънките пръстчета. Толкова да си приличат! Изумително.

Две от тях бяха момичета, а едно — момче. Казваха се Мишел, Робърт и Кимбърли, но Кати и нейните помощници ги наричаха Розово, Синьо и Жълто.

— Горките малки бебенца! — прошепна най-накрая. — Само ако знаех къде е майка ви!

Жълтото въздъхна в съня си, като че ли бе съгласно с нея. Кати се усмихна.

— Не се тревожи, малката — прошепна тя. — По някакъв начин ще я открием. Обещавам ти!

Всичко, което разделяше семействата, събуждаше истински гняв у Кати — майки изоставяха децата си, бащи ги напускаха. Наивно ли беше от нейна страна да иска да има здраво семейство с всичката любов, достатъчна на едно дете? Вероятно. Но самата тя беше безсилна да направи каквото и да било. Все още копнееше за това — както децата си мечтаят за дядо Коледа.

Извръщайки се от близначетата, тя внимателно излезе от стаята. След като затвори вратата, за малко не се спъна в Бийни — нейното едва проходило мъниче още с пелени. Вдигна го на ръце и тръгна надолу по стълбата.

— Мамо! — Бет беше долу и я гледаше. Русо червеникавата й коса беше прибрана назад в плитка, а умното й личице — разтревожено. — Бебетата заспаха ли?

Кати кимна уморено.

— Най-после. — Като слезе долу, звучно целуна Бийни и го остави на пода. — Е, сега вече имам време за собствените си деца. Какво искате за закуска?

— Мамо — Бет сплете ръце зад гърба си и я изгледа самоуверено, — аз вече приготвих нещо.

Кати се обърна и се взря в дъщеря си.

— Защо ти, милото ми? Какво направи?

Усмивката на Бет помръкна, тъй като не беше сигурна дали е направила нещо хубаво, или нещо, което само щеше да ядоса майка си.

— Препечени филийки с масло и мед. Има и мляко.

Кати усети как част от напрежението я напуска и в същото време сълзи изпълниха очите й. Откакто Джоуи ги напусна, беше неимоверно напрегната, като полагаше огромни усилия да издържи. В някои дни й се струваше, че й идва прекалено много. А Бет бе като подарък от съдбата. Какво толкова бе направила, за да заслужи такава фантастична дъщеря?

— Ангелчето ми! — Протегна ръка и силно притисна детето към себе си. — Много ти благодаря! — Гласът й звучеше пресипнало и премигна няколко пъти, за да преглътне сълзите. — Толкова ми помагаш! Не знам какво щях да правя без теб…

Бет изглеждаше толкова щастлива, че в гърлото на Кати заседна буца. Усмихна се на дъщеря си и отметна изплъзнал се от очите й кичур коса. Не обръщаше достатъчно внимание на момиченцето си… Прегърна дъщеря си още веднъж, после отстъпи, за да я огледа с майчина любов и гордост.

Все още не можеше да проумее как един мъж бе обърнал гръб на това разкошно дете. Това, че Джоуи беше изоставил съпругата си заради по-млади жени, не я изненадваше особено. Но да се взреш в морскозелените очи на Бет, пълни с доверие, да се обърнеш и да си тръгнеш ей така й беше съвсем непонятно.

— Мамо, мамо! — Викът на Барнаби идваше от алеята, където караше колело. — Лошият мъж идва!

Кати и Бет замръзнаха, взирайки се една в друга. Барнаби с червеникава разрошена коса връхлетя през вратата сякаш дяволът го преследваше.

— Лошият! — извика и се хвърли към майка си, пухкавите му ръчички прегърнаха коленете й.

Преди Кати да успее да реагира, Скот се облегна на рамката на вратата.

— Здравейте. — На устните му грееше приветлива усмивка. — Да, лошият мъж е тук, при това — цял-целеничък. Може ли да вляза?

Кати не знаеше какво да отговори. Това ли беше същият човек, който снощи изплаши децата й? И той имаше нахалството да дойде тук!

Скот като че ли прочете гнева в очите й. Пристъпи в антрето и веднага добави:

— Идвам с предложение за мир. Виждате ли? — Подаде кутията, пълна до горе с големи зрели кайсии. — Обещавам докато съм тук, да не правя нищо лошо.

Кати се поколеба, очите й се плъзнаха от усмихващите му се тъмни очи към кайсиите, които държеше, и обратно. Кой знае защо й се прииска да му се усмихне в отговор. Вместо това обаче прехапа устна.

— Ще продължавате ли да хвърляте разни неща по децата? — запита заядливо.

— Аз не… — Изчерви се и млъкна. Реши да не се унижава с обяснения. — Хайде да започнем отначало. Казвам се Скот Брадли. — Подаде едрата си ръка.

Кати застина за миг, после я пое, усещайки как дланта й изчезва в неговата.

— Кати Фийнстра. Това са Бет, Барнаби и Бийни. — Издърпа ръката си, преди той да я пусне. — Трите ми деца.

Той кимна хладно към децата и веднага се обърна към Кати — нещо, което тя проследи презрително. Беше се научила да съди за мъжете по начина, по който реагират на децата й. Онези, които бяха издържали теста й, не бяха много.

Сега имаше по-добра възможност да го разгледа, отколкото предишната вечер. Тогава, когато луната слабо осветяваше лицето му с остри черти и голите гърди, по-скоро й приличаше на някакво нощно чудовище, превъплъщение на Дракула. Но на дневна светлина по панталон и риза с къси ръкави, якичка и три копчета той изглеждаше съвсем различен. Тъмната му коса беше добре сресана, черните очи блестяха приятелски. Раменете му бяха широки, ръцете — мускулести. Като забеляза как тениската прилепва към закръглените му мускулести гърди и разкрива издутите бицепси, тя усети тръпка, каквато не беше чувствала отдавна. Това бе достатъчна причина, за да държи този мъж на разстояние, помисли си мрачно. Докато го изучаваше, той огледа стаята отегчено.

— Има ли още? — запита.

Като се престори, че не разбира за какво говори, тя направи учудена физиономия и запита невинно:

— Какво още?

— Бебета! — Изрече го така, сякаш беше мръсна дума.

— Имам само три деца — усмихна се тя.

— Но снощи…

Нека се поизмъчи, рече си Кати. Явно, че лесно можеш да го раздразниш. А след снощния случай той го заслужаваше.

— Благодаря много за кайсиите. Мога ли да ви предложа чаша кафе?

Той се намръщи, огледа се с подозрение, сякаш се страхуваше някое детенце да не се хвърли към него, ако свали гарда си.

— Благодаря — изрече бавно. — Много любезно от ваша страна.

— Моля, седнете. — Посочи му плюшените мебели във всекидневната. — Ей сега идвам.

Отиде в кухнята. Бет вървеше след нея и носеше кайсиите.

— Браво на него, че ни ги донесе — каза момиченцето и остави кутията върху масата. — Бъди добра с него, мамо.

Кати се обърна и изгледа дъщеря си.

— Аз съм добра към всички — заяви и се усмихна насила, докато вадеше голяма чаша за кафе от шкафчето и я пълнеше с горещата течност.

Бет поклати глава.

— Да, но не и към мъжете.

За миг Кати се облегна на плота и затвори очи. Знаеше, че Бет е права. Наистина не бе добра с мъжете — откакто съпругът й и баща на трите й деца ги бе напуснал. Той не се обади повече от година. Само изпрати документите за развода. Все едно, че беше вчера…

Кати се стегна и си наложи да се усмихне.

— Ще се опитам, миличко — каза меко. — Честна дума. Още отсега започвам.

Бет все още имаше тревожен израз.

— Мамо, той е привлекателен.

Кати извади млякото и купичка със захар.

— Хубав е, но няма да ни пасне. Не чу ли какво каза брат ти? Този мъж е лош.

Дъщеря й мъдро поклати глава.

— Не, мамо, не мисля, че е лош. Смятам, че е хубав. — И съвсем искрено добави: — Имаме нужда от баща. Аз го харесвам.

Кати се обърна ужасена.

— Бет!

— Хубав е! — упорито настоя детето.

— Искам да ти дам съвет, малка госпожице. Не избирай мъжете по хубост. На света има много по-важни неща! Не се хващай с трудното. — Както направих аз, искаше да допълни. Досега това беше най-силната критика по отношение на баща им пред децата. Трябваше да запазят добър спомен за него. Сложи всичко върху поднос и тръгна към всекидневната. — Хайде — рече, — да вървим. И се дръж възпитано.

Скот седеше и се чудеше какво ли прави тук. Две деца се взираха в него. Едното се криеше зад покрития с плюш стол и го следеше отстрани, като че Скот наистина беше враг. Другото се търкаляше в краката му, оглеждаше го с нескрито любопитство, пипаше го от време на време с едно пръстче, после се отдръпваше и гъргореше щастливо.

Отдъхна си като видя, че Кати и дъщеря й влизат. Веднага скочи, за да помогне.

— Благодаря — промълви тя и се готвеше да каже още нещо, когато той се взря в очите й. Бяха огромни и сини; в тях имаше нещо особено, нещо, което го привлече, извади го от релсите и го накара да забрави онова, което се готвеше да изрече. Остана мълчалив, вторачен в нея.

— Има ли нещо? — обади се тя смутено.

— Не — бързо отвърна той, чувствайки се като глупак. Отново се отпусна върху дивана и реши да действа тактично. Всеки път, щом погледнеше тази необикновена жена, тя го интригуваше всесилно.

Сребристорусата й коса се спускаше върху раменете като слънчева светлина, а устните бяха чувствени и сякаш мамеха да ги обсипе с целувки. Дългите й загорели крака изглеждаха прекрасни с късите панталонки. Е, бе виждал немалко сексапилни жени. И все пак… Все пак…

В Кати имаше нещо особено. Нещо, което го привличаше неудържимо.

— А вашият… съпруг тук ли е? — запита той и му прималя, тъй като го изрече направо. Все пак трябваше да знае, защото тя сигурно не би повдигнала въпроса.

— Не — отвърна тя, хвърляйки бърз поглед към децата, — не е.

— Никой не ви помага, така ли?

Тя стана, за да пусне Барнаби навън, а Скот погледна ръката й. Не носеше никакви бижута, но все пак не можеше да бъде сигурен. Замисли се да попита по друг начин, за да получи по-точен отговор, ала преди да намери думите, малкото момиченце заговори.

— Нашият татко си отиде — заяви то. — Мама вече не е омъжена.

— Бет! — Докато се готвеше да седне, Кати с ужас се вгледа в дъщеря си. Досега нямаше представа, че момичето й е толкова открито. Явно липсата на баща безпокоеше детето повече, отколкото Кати си бе представяла, след като бе готово да прежали майка си за първия прилично изглеждащ мъж, влязъл у тях.

Бет сви рамене и хвърли на майка си поглед, пълен с извинение.

— Това, което казах, е истина — каза тя меко, заравяйки лице в рамото на майка си.

Както бе прегърнала дъщеря си, Кати погледна Скот. Искаше й се хладнокръвно да го отпрати, но някак не се решаваше. Този мъж беше открит, излъчваше сърдечност, на която тя веднага отговори, сякаш го познаваше от много дълго време. Инстинктивно изпита доверие към него, макар че не можеше да си даде сметка защо.

Беше обещала на дъщеря си, че ще се отнася добре със Скот и, ако си признаеше честно, това се оказа по-лесно, отколкото си представяше. Вероятно биха могли да се сприятелят. Нямаше ли да е хубаво? Но приятелството — предполага честност. Трябваше да му покаже много ясно как стоят нещата.

— Разведена съм — призна, а сините й очи бяха широко разтворени и искрени. Потупа Бет и я пусна. — Много съм заета с отглеждането на трите си деца сама. Нямам абсолютно никакво време за каквото и да било.

На Скот рядко му се случваше да се притесни. Виждаше как цялата сцена се приключва. Как можеше да седне и да я пита такива неща тъй грубо пред децата? Какъв идиот съм, рече си. Все едно, че директно й бе предложил да се позабавляват заедно, но без никакво обвързване…

Бе се държал като някакъв самомнителен сваляч в бар за самотници. Проявяваше се в непозната светлина и образът, който видя, не му хареса.

Но преди да измисли начин да поправи грешката си, от горния етаж се чуха странни звуци. Всички замръзнаха. Скот погледна към стълбата.

— Какво беше това? — запита предпазливо.

Кати се опита да запази невинен вид, но усмивката й беше гузна.

— Какво стана? — каза и примига с прекрасните си сини очи.

Звукът се усилваше и човек не можеше да сбърка ревът на бебета с нищо друго! Първият глас бе последван от втори. Скот се обърна към нея с упрек.

— Не се опитвайте да ме излъжете. Чувам добре. Горе има още бебета!

Кати се засмя и въздъхна обезкуражаващо.

— Е, нищо не мога да скрия от вас, нали? — пошегува се тя, като стана от стола. Постоя нерешително, гледайки Бийни. Още преди малко стана ясно, че трябваше да му се смени пелената. Но ревът на бебетата се усилваше. Бийни трябваше да почака.

— Извинете ме — каза на Скот. — Ще се кача да видя какво искат мъничките.

— И аз ще дойда. — Заяви Бет и изтича, за да настигне майка си.

Скот отново остана сам. Съвсем сам с едва проходилото дете, седнало в краката му, което наблюдаваше съсредоточено всяко негово движение! Той се взря в големите сини очи на Бийни, който също се вторачи в него.

— Хей, детенце — най-после изрече Скот нерешително.

Бийни продължаваше да го гледа.

— Трябва да ти се смени пелената — неохотно отбеляза Скот. — Нали?

Очарователна усмивка се появи на пълното личице.

— Ага дуу — съгласи се детето и протегна ръчички към него.

Скот въздъхна и вдигна очи към тавана.

— Защо аз? — измърмори. — Не ми ли беше достатъчно? Не ми ли мина времето?

Никой не му отговори и той стана, оглеждайки се за пелени. На един страничен стол имаше цяла купчина бели пухкави пелени. Грабна едно памучно одеялце от пода, сложи го върху дивана, после вдигна Бийни и внимателно го положи по гръб.

— Дръж се, партньоре — промърмори той на детето. — Ще стане за минутка.

Разкопча пелената, хвана Бийни за крачетата, повдигна го и с края й избърса малкото дупенце.

— Също като да караш велосипед — изрече кисело, докато действаше. — Това е умение, което придобито веднъж, никога не се забравя.

Докато все още държеше Бийни, сложи сухата пелена и я закопча. За нула време детето бе подсушено, а мръсната пелена — сложена в кофата за пелени в антрето.

Скот откри банята и изми ръцете си, после отново се върна във всекидневната и седна на дивана, а Бийни отново се настани в краката му и започна да го наблюдава с още по-голямо възхищение.

— Агу-у! — изломоти детето.

— Ти си агу — отвърна му Скот. — Защо не намериш някое хубаво местенце, където да си поиграеш?

Бийни само се разсмя и се хвана за крачола на Скот с мокри пръстчета. Скот го следеше с изкривено от неудоволствие лице.

Плачът горе спря и след миг Кати отново се появи. Огледа двамата и протегна ръце, за да вдигне Бийни.

— Хайде сега да сменя и твоята пелена — започна тя, но се намръщи и потупа дупето му с опитна ръка. — Мислех… — Отдалечи го от себе си, огледа го, после сви рамене и очевидно реши, че е сбъркала.

Скот седеше и наблюдаваше сцената, без да промълви и дума. Кати го изгледа подозрително. Нещо проблясваше в очите му…

— Горе всичко наред ли е? — запита той невинно.

Тя седна и сложи Бийни в скута си.

— Да. Бет им пее.

Скот кимна, докато я наблюдаваше.

— Колко са общо?

— Не знаете ли? — запита тя, като го погледна.

— Да знам какво? — попита той сконфузено.

Бет се появи на площадката. Кати вдигна очи, изправи Бийни и извика:

— Бет, би ли взела Бийни? Двамата може да погледате телевизия в моята спалня.

Скот разбра, че тя искаше да се освободи от децата, за да говори искрено, затова изчака докато Бийни и Бет изчезнаха по стълбите. Щом се скриха от погледа, Кати стана и отиде да седне на дивана до него — стъпка, която той схвана като благосклонна.

Лъхна го смесица от портокалов цвят и сапун. Едва се сдържа да не я докосне. Сега тя беше съвсем близо до него и като го гледаше заговорнически, той можеше само да си мисли колко розови и привлекателни са устните й и колко гладка — кожата. Умираше от желание да я докосне, да се увери, че е истинска. Но когато очите му най-после срещнаха нейните, получи уверението, от което се нуждаеше.

Студенината на сините очи бързо го охладиха.

— Свършихте ли? — сряза го тя.

— Сериозно ли говорите? — каза той, а черните му очи се смееха. Той сложи ръка на облегалката на дивана, а тя нарочно се отдръпна.

Кати въздъхна, гледайки красивото му лице: Не можеше да не признае пред себе си, че този мъж я вълнува, че усети изкусителна тръпка от погледа му, обходил лицето и тялото й. Но нямаше да го признае пред него.

— Не отпратих децата, за да се занасяме — каза му направо. — Съжалявам, ако сте останали с подобно впечатление. Не исках да чуят нещо, за което бих ви помолила. Повярвайте ми, то няма нищо общо със сексуалния ви живот.

— По дяволите! — каза си той, но я изчака да продължи.

— Доколко — запита тя, напрегнато наблюдавайки реакцията му, — познавате Ейприл Медоуз?

Името не му говореше нищо.

— Кого?

— Искате да кажете, че въобще не я познавате? Та тя ви е съседка! Живее в тази къща. — Намръщи се. — Не мога да повярвам, че не я познавате. Все пак доста бързо се запознахте с мен.

Скот все повече се объркваше.

— Почакайте. Коя е тази Ейприл Медоуз? Около година тук живя една брюнетка.

— Тя е.

— Само сме си кимали, никога не сме разговаряли — поясни Скот. И понеже Кати го изгледа недоверчиво, поясни: — Не беше мой тип.

Очите им се срещнаха и неизреченият въпрос като че ли увисна между тях. Значи аз съм твой тип, отвърна му тя наум.

Сякаш прочел мисълта й, Скот се засмя.

Кати се изчерви и опита да скрие усмивката си.

— Да се върнем на темата за бебетата — натърти тя. — Факт е, че къщата е на Ейприл, а трите бебета горе са нейни, тъй като аз всъщност не живея тук. Но нея я няма. Опитвам се да я открия. — Изчака миг, за да може той да осмисли информацията.

— Искате да кажете, че тези три бебенца са били изоставени от майка си, така ли? — Независимо как се отнасяше към децата, това го възмути.

Кати се поколеба.

— В момента не искам да говоря за това — каза тя. — Сигурна съм, че съществува логично обяснение за изчезването й. Само че не мога да си представя основателна причина за това. А сега ми кажете всичко, което знаете за нея.

Той сви рамене.

— Както ви казах, аз въобще не я познавам. Може би някой от другите съседи…

— Питах почти всички — поклати глава Кати. — Не мога да повярвам как е възможно хората да живеят един до друг и нищо да не знаят за съседите си. Направо е изумително. Всички са я виждали, но никой не знае нищо за нея.

Скот кимна бавно, но се сети за нещо, което тя спомена по-рано.

— Може ли да се върнем малко назад? Ако не живеете в тази къща, какво правите тук? Каква е вашата връзка с тази жена?

— Познавам бегло Ейприл от шест месеца, тоест откакто се родиха трите близначета…

— Три близначета… — Думите заседнаха в гърлото му. — Като три огледални образа?

— Почти — кимна Кати. — Красиви са. Не мога да повярвам, че никога не сте ги виждали, след като живеете точно срещу нея.

Той едва преглътна. Мисълта за трите близначета още измъчваше съзнанието му.

— Мен често ме няма…

— И аз така чух. Както и да е, ходя да гледам деца, за да изкарам пари, а от време на време Ейприл ме наема, за да гледам малките. Този път отиде в града и поиска да остана целия уикенд. Пристигнах в петък вечерта, махнах й за довиждане и оттогава нито съм я виждала, нито съм я чувала.

— Днес е сряда…

— Знам. Трябваше да се върне в неделя вечер. — Кати въздъхна. — Нямам представа къде е. Държеше се много тайнствено. В петък вечерта трябваше да се обади и да ми каже телефонния номер, на който бих могла да я намеря в случай на нужда. Въобще не позвъни.

Той се замисли.

— Вие смятате, че нещо й се е случило ли?

— Не знам — изрече тя бавно и нерешително. — Отначало помислих точно така. Обадих се в околните болници, за да проверя дали не е пострадала случайно. Но тъй като не знаех къде отива, реших, че е безполезно да звъня в по-отдалечените.

— Но трябва да има някой, на когото да позвъните — на майка й, на шефа й…

Кати поклати глава.

— Претърсих цялата къща отгоре до долу. Никъде няма имена, няма адреси. Затова си казах — ще тръгна по улицата и ще питам съседите. Никой обаче не знае нищо за тази жена.

— Къде работи тя?

— Никога не ми е казвала.

Скот се облегна и помисли малко, после пак сви рамене.

— Може би трябва да се обадите в полицията — предложи.

Кати пое дълбоко дъх и изрече бавно:

— Не искам да го правя. — И докато гледаше Скот, се чудеше защо ли му разказва неща, които не би споделила с друг. — Има нещо мътно около Ейприл. Винаги съм имала чувството, че върши нещо незаконно. Разбирате ли ме?

Той кимна бавно и я изгледа изпитателно.

— Но това не е ваш проблем. Нито пък на децата й.

Тя сплете ръце, чудейки се как да му обясни.

— Не мисля точно така. Трите бебета са прекрасни. Не мога да понеса мисълта, че ще ги разкарват по правителствени учреждения и кой знае къде ще попаднат. По-добре мога да се грижа за тях, от която и да е агенция. Докато Ейприл се появи…

Той се възхити на решителността й, макар и да му звучеше безразсъдно дръзко.

— Вие сте луда! Но щом искате, останете. — Забеляза, че тя се намръщи, и помисли, че оставането й щеше да е най-доброто, което можеше да му се случи.

— Добре — заяви тя и го погледна с широко отворени очи. — Има още нещо, което ми се струва рисковано…

Гледаше я като хипнотизиран. Никога не беше виждал такива ясни сини очи. Беше виждал сапфири, които обаче не искряха така. Една сребристоруса къдрица падна над окото й и му се прииска да я отметне, тъй като му пречеше да я гледа. Човек би могъл да потъне в дълбините на тези очи и да остане навеки там… Какво ли би изпитал?

— Какво е то? — запита, като опитваше да се съсредоточи върху онова, което тя му казваше, макар и да почувства, че остава без дъх. — Какъв е проблемът?

— Ами… Тези телефонни обаждания. Някакъв мъж настоява, че аз трябва да знам къде е Ейприл и ако не му кажа къде може да я намери, заплашва да дойде тук.

На Скот му се стори, че това е някой отхвърлен любовник. В момента се стараеше да мисли усилено. Присъствието на Кати му действаше като силен опиат. Придвижи се по-близо до нея на дивана, тъй като тя несъзнателно го привличаше — като че ли го бе омагьосала.

— Аз… Бих могъл да остана при вас — предложи: — Това дали ще помогне?

Тя понечи да се отдръпне от него, но не успя.

— Да останете тук ли? — запита безизразно. — За какво?

— Не знам… Да ви защитя… — Наведе се към нея. Мисълта, че ще я защитава, го накара да се почувства силен и мъжествен. Някъде дълбоко в съзнанието му проблесна предупреждение, че върши глупост, но не му обърна внимание.

— Да ме защитите ли? — Зениците на очите й се разшириха.

— Разбира се — прошепна той. Сложи ръка върху рамото й. — Бих могъл да остана тук, за да съм сигурен, че на вас и децата няма да се случи нищо лошо.

Тя примига — сякаш чак сега забеляза колко са близо един до друг. Но не се отдръпна. Вместо това сведе очи към устните му. Ето, точно това е, помисли той. Беше твърде изкусителна, за да й устои.

Щеше да бъде целувка, която би спряла колелото на историята. Кати бе неустоимо красива. Той почувства прилив на нежност. Моментът беше подходящ и Скот щеше да постави отношенията им на друго равнище. Плъзна се към Кати, наведе се напред, протегна ръце…

Чак когато лицето му се удари във възглавницата, той разбра, че е избягала. Някак си бе успяла да се изплъзне!

Беше пъргава, не можеше да й го отрече. Стегна се, изправи се бавно и я погледна укоризнено. Тя беше застанала пред него и потропваше нервно с крак.

— Благодаря ви, че се отбихте, господин Брадли — каза, обърна се и тръгна към вратата. — Става късно, нали? — Отвори вратата и застана с ръце на кръста, изчаквайки го да мине.

Скот тръгна бавно към нея.

— Нямах намерение да ви изплаша — започна той.

— Да ме изплашите ли? — Очите й хвърляха мълнии. Този мъж си въобразяваше прекалено много, след като смяташе, че може да я изплаши толкова лесно. — Не, господин Брадли. Не ме изплашихте. Само се опитахте да ме прелъстите. Също като змията в райската градина, която изкушава с ябълката. Аз обаче я отказах. — Направи му жест да тръгва. — Радвам се, че се запознахме. Благодаря ви за кайсиите.

— Кати… — Послушно излезе от къщата, обърна се и застана пред прага.

Кати му се усмихна, махна му за довиждане и затвори вратата пред носа му. Но когато той бавно си тръгна с наведена глава, усмивката й изчезна и Кати се облегна на хладното твърдо дърво с поглед, вперен в пространството. Как беше възможно един непознат да й подейства така? Беше прав — бе я изплашил. Раздразни се при мисълта, че за малко щеше да загуби самообладание. В бъдеще трябваше да внимава повече.

Лекомислието винаги я бе вкарвало в беля. Омъжи се набързо за Джоуи, увлечена от хубавия бейзболист, който се готвеше да подпише договор с известен отбор. Веднага роди близнаците Бет и Барнаби и беше сигурна, че Джоуи ще ги обича, че децата ще заздравят брака им. Стана обаче обратното — децата ги разделиха — особено след като и Бийни се появи като изненада и за двамата. Децата, които тя смяташе за символ на любовта им, се оказаха тежест за Джоуи. Според него те им пречеха.

Ако беше внимавала повече, щеше да разбере истината. Беше научила урока си. Сега беше предпазлива. Всяка стъпка трябваше да бъде премислена. Никога вече нямаше да приема за дадено, че някой, когото харесва, ще гледа на света с нейните очи. Няма да приема за даденост и любовта. Любовта беше израз на висше лекомислие. Твърде опасно бе, за да рискува.

Дразнещият звън на телефона разцепи тишината. Стреснато се вгледа в него. Изпитваше страх и затова го остави да звъни. Все пак накрая реши да се обади. Ами ако беше Ейприл? Не можеше да рискува да я изпусне!