Рей Морган
Изпепеляваща страст (4)

Четвърта глава

Ръката на Кати се плъзна по гърба на Бийни и пръстите й леко разрешиха пухкавите руси къдрици на тила му. Той беше затворил очи, но златистите ресници потрепваха леко. Лежеше в детското си креватче. Кати му пееше тихичко и го галеше, за да усеща той, че тя още е там. Рядко й се отдаваше възможност да го приспива така, затова в този момент му даваше всичко — времето, вниманието, любовта си. Знаеше, че сега имаше нужда от нея.

Приглушеният звук от чукане, който идваше от горния етаж, я накара да вдигне глава и да се усмихне. Скот поправяше дръжката на прозореца. Бет и Барнаби бяха при него, а трите близначета в момента спяха дълбоко.

Тя сведе поглед към най-малкото си дете, което се мъчеше да заспи, и сърцето й запрелива от любов. Имаше късмет. Цял живот бе мечтала да има семейство, да е майка, стаите да са пълни с прекрасни деца… И да имат силен хубав баща… Когато беше малка, я препращаха от къща в къща и тя никога не изпита чувството, че има свой дом. Затова се връщаше към тази мечта, която й помагаше вечер да заспи, а също я успокояваше в самотните нощи. Семейство. Нейното семейство…

Имаше децата. Не би могла да иска по-добри деца и никой не би могъл да ги обича повече от нея. Имаше и късмет. Децата бяха съвършени. Те изпълваха живота й със смисъл. Наистина я правеха щастлива, независимо че й липсваше нещо много съществено — таткото…

Затвори очи и се замисли. Осъзна, че децата от някогашните й мечти много приличат на трите малки същества, които добре познаваше. А таткото…

Отвори очи изумена и задъхана. Свети Боже! Таткото от детинските й блянове удивително приличаше на… На…

— Не! — натъртено каза на глас.

Бащата от мечтите й не би могъл да изглежда точно като Скот Брадли. Тя само си въобразяваше! Сигурно се дължеше на това, че той бе тук. Затова може би във въображението си бе отъждествила Скот с таткото от своите мечти…

А това беше безсмислено. Та нали преди време си бе въобразила, Че Джоуи е мъжът от мечтите й, а какво излезе от това?

Поне й послужи за урок. Не можеше да очаква, че някой би могъл да обикне децата й като самата нея. Мъжът от мечтите не съществуваше, а тя не искаше да тръгне да търси нещо, което нямаше да намери.

— Ага… — промърмори Бийни в съня си.

— Да, миличко — прошепна Кати, галейки златистата му косица. — Мама е тук…

Мама винаги ще бъде тук, каза си упорито. Мама нямаше да се подлъже по някой хубав мъж, нямаше да се изкуси от някоя мъчителна история с някой Ромео. Скот наистина беше много привлекателен. И бе спасил Бийни… Изпитваше благодарност към съседа си, но в никакъв случай не бе заслепена. Съвсем не!

Щом след малко Скот слезеше долу и тя отидеше при него, много тактично щеше да му даде да разбере, че цени онова, което бе сторил, но не иска да има нищо общо с него. И тогава учтиво щеше да го отпрати…

Кимна, доволна от решението си. Да, точно така ще постъпи. Бийни се усмихна насън. Кати се вгледа в лицето му. Не би могъл да се надсмива на плановете й, нали?

 

 

Скот довършваше прозореца и се чувстваше доволен от себе си. Много отдавна не беше работил така. Бе забравил какво удовлетворение изпитва човек след това. Поправката на дръжката на прозореца го накара да усети, че някой има нужда от него. Хареса му.

Обаче не можеше да прецени точното отношение към зрителската си аудитория. Като обърна глава, видя как двете деца сериозно наблюдават всяко негово движение. В продължение на десет минути никое от тях не продума. Седяха на столовете и не мърдаха.

— Ох! — каза той меко.

Физиономиите им не се промениха. Много си приличаха — и двете деца бяха с русо червеникави коси, със зелени очи и лунички по вирнатите нослета.

— Вие двамата откъде имате червена коса? — запита той.

— От татко ни — веднага отвърна Бет. Барнаби мълчеше. — Аз и Барнаби приличаме на татко, а Бийни — на мама — продължи тя.

Скот й се усмихна. Трябваше да признае, че откритото й общуване му харесваше.

— Баща ви сигурно е бил хубав — предположи той.

Лицето на Бет се оживи.

— Да. Мама казва, че като й се усмихнел в колежа, коленете й се разтрепервали.

Скот едва не се разсмя. Коленете на Кати се разтрепервали — трябва да го запомни. Затегна и последния винт и въздъхна доволен. Следващия път Бийни нямаше да може да излезе толкова лесно на покрива.

Бет не спираше да говори:

— Моят татко обича препечени филии, намазани с фъстъчено масло и каубойски филми — заяви тя тържествено. — Има червена спортна кола.

Скот й се усмихна.

— И на мен ми допадат такива мъже.

— Обичаш ли деца? — запита момиченцето неочаквано.

Смаян Скот се обърна да я изгледа.

— Ами… Хъм… Не съм сигурен, но май ги обичам — излъга той. Какво друго можеше да направи?

— Татко пък не обича — рече тя безразлично, все едно съобщаваше какво ще е времето.

Скот изпита съчувствие, а после — съжаление, че не може да се отнася по-сърдечно към децата. Все пак бе много неприятно Бет да мисли, че баща й не обича деца. Даже да бе вярно.

— Сигурно грешиш — изрече той предпазливо. — Сигурен съм, че татко ви обича. Вие сте и негови деца!

Бет го гледаше напрегнато.

— Откъде знаеш? Познаваш ли нашия баща?

Момичето беше умно, нямаше никакво съмнение. Никакви успокоителни баналности нямаше да й подействат.

— Не, но… — Не можеш да се изплъзнеш от тези зелени очи. Скот се изкашля и с лекота промени темата: — Хайде, деца. Разкажете ми повече за баща си.

Два чифта големи очи се втренчиха в него.

— Защо? — тихо запита Бет.

Той седна с кръстосани крака по-близо до тях. Те го следяха внимателно с поглед и сега и двамата се стегнаха. Скот се усмихна на Барнаби, а после — на сестра му.

— Не ме разбирайте погрешно. Не искам да ми издавате никакви тайни, нито пък нещо, което майка ви не иска да казвате. — Надникна в очите на момиченцето, опитвайки се да изглежда искрен. — Искам да знам само… — Погледна първо единия, после — другия и разбра, че няма да може да го направи. Те не бяха възрастни. Не можеше да ги разпитва. За него беше важно да разбере дали съпругът на Кати все още играе някаква роля в живота й. Не биваше да пита децата. Поизправи се и сви рамене. — Всъщност — нищо. Само се чудех дали някога ще се срещна с баща ви, това е всичко.

— Казах ти — обади се тихо Бет. — Те са разведени.

— Знам. — Но дали идваше често да ги вижда? Това искаше да знае и не можеше да събере сили да попита.

Вече май нямаше какво друго да си кажат. Скот бе забил поглед в обувката си. Бет стана от стола.

— Ще се кача горе да помогна на мама — каза и тръгна.

Скот погледна Барнаби. Той също стана, но не се отправи към вратата. Застана зад стола — сякаш търсеше защитна преграда между себе си и Скот — и впи зелените си, студени като лед очи в него.

Той се взря в детето, сетне се обърна към прозореца, за да довърши работата си. Нямаше представа какво би могъл да каже на това мълчаливо дете, за да е по-приятелски настроено. Най-добре май беше да не му обръща внимание.

Затвори прозореца и превъртя дръжката. Тогава чу гласа на Барнаби:

— Моят баща е по-едър от теб.

Скот хвърли поглед назад и успя да се усмихне насила.

— Наистина ли?

Залепите очи примигнаха. После прозвуча следващата констатация:

— Тази година баща ми си идва шест пъти.

Скот кимна, като се преструваше, че вниманието му е изцяло заето с работата.

— Браво на него.

Момченцето излезе иззад стол. Гледаше решително.

— Моят татко е супермен! — извика най-после. — Той може да те набие! — Вдигна ръце, сякаш държеше автоматично оръжие, и след като „простреля“ Скот, се обърна и избяга от стаята.

— Няма никакво съмнение — измърмори Скот на глас, загледан след детето. — Май не съм чак толкова силен. — Въздъхна, гледайки отражението си в голямото огледало на отсрещната стена на стаята. — Но нямам нужда от това — каза си. — Или имам?

Отговорът беше ясен. Почисти работното си място, заслушан в приглушения говор и движенията на Кати, която слагаше другите две деца да спят. Когато най-накрая той слезе долу, тя го чакаше.

Беше застанала в подножието на стълбата. Косата й бе прибрана назад, но непослушни кичурчета се бяха измъкнали и ограждаха лицето й. Беше облечена с бял панталон и светлорозов пуловер. Изглеждаше фантастично! Той спря по средата на стълбата и постоя нерешително, за да се овладее.

Представи си какво би било, ако я прегърне… Какъв ли вкус имаха устните й? Как ли ще се извива под ласките му? А дългите й тънки пръсти щяха да рошат косата му… После тялото й щеше да се отпусне и…

Тя има твърде много деца, идиот такъв, смъмри се той. Отдадена е изцяло на своите отговорности. Виждаше това изписано на лицето й, четеше го в очите. Тя нямаше време за него, а той не можеше да задоволи нуждата на децата от баща. Трябваше да се откаже, помисли си и заслиза по стълбите. Не биваше да прави нещо, което щеше да нарани всички…

Един гласец в него обаче настоя: „Остани и виж какво ще стане.“

Друг се обади: „Измъкни се незабавно! Докато можеш!“.

„Няма защо да си груб!“ — възрази първият.

„Кажи й, че чакаш международен разговор!“ — посъветва вторият.

В този момент той се озова на сантиметри от нея, а вътрешните гласове заглъхнаха и го оставиха да действа по интуиция. А тя му подсказа да се усмихне.

— Благодаря ти — изрече Кати. — Много ми помогна. — Наблюдаваше реакцията му, като недоумяваше защо изглежда малко навъсен. — Аз… Вечерял ли си?

Ами сега, укори се веднага тя. Не възнамеряваше да казва подобно нещо. Поканата й се бе изплъзнала от устата съвсем неочаквано. Голяма работа, рече си. След всичко, което бе направил тази вечер, му дължеше поне една вечеря.

— Всъщност не — отвърна той. — Бях започнал да готвя, но плановете ми се промениха.

Кати кимна, тъй като си спомни, че беше посъветвал приятелката си да се прибере вкъщи.

— Забелязах, че отиде да се сбогуваш с приятелката си, преди да поправиш прозореца. Дали ти е оставила някой стек?

Скот се разсмя.

— Шегуваш ли се? Взе стека, царевицата, даже лучения сос. Когато отидох, тя беше събрала всичко в кошницата за пране и я взе назаем. Изненадах се, че ми е оставила поне кафето за утре сутринта. — Засмя се. — Сигурно съм й развалил плановете, като се върнах да се сбогуваме. Ако й бях дал достатъчно време, щеше да вземе и кафето.

Тя също се засмя. Беше хубав. Тя харесваше мъже, които могат да се присмиват на себе си.

— Така ти се пада — пошегува се тя.

— Сериозно ли? — престори се той на обиден.

Хвърляйки му поглед през рамо, тя тръгна към кухнята.

— Както казват, човек плаща грешките си скъпо.

Той я последва ядосан.

— Искаш да кажеш, че трябва да платя на някоя жена, за да се срещне с мен, така ли?

Разгневеното му лице я накара да избухне в неудържим смях.

— Не, глупчо! Разбира се, че не. Но това, което получаваш от някого, е пропорционално на онова, което си готов да дадеш в отношенията ви. — Отвори вратата на хладилника и се наведе да погледне. — Имам чувството, че младата дама, която покани тази вечер, е само име от тефтерче.

— По-скоро име от шкафа — измърмори той, облягайки се на плота. Наблюдаваше стройната й фигура.

— Моля? — Тя извади голяма тенджера, сложи я върху газовата печка и запали котлона.

— Нищо… — промълви той.

Очите му срещнаха нейните за малко, докато тя се пресягаше за кърпа, за да избърше безупречно чистия плот. Бюфетът от светъл дъб, блестящите съдове, масичката за месо — всичко създаваше атмосфера, която й подхождаше. Скот се зачуди как ли би изглеждала с широко деколтирана черна рокля и диамантени обеци. Имаше чувството, че ще е страхотна.

Тя остави кърпата на място и погледна тенджерата.

— Е, страхувам се, че това ще е като утешителна награда след провалилата се твоя скъпа вечеря. Но това готвено е всичко, което имам. — Обърна се и откри, че Скот е прекалено близо. Освен това установи, че той има извънредно дълги мигли. — Надявам се, че обичаш супа — каза дрезгаво.

— Обичам — отвърна й, без да престава да я гледа. Не я докосна, но и не се отдръпна от нея.

Тя си даваше сметка, че стоят твърде близо един до друг. Неудобно бе да стои така, но не можеше да помръдне. Като че ли около него се създаваше някакво магнитно поле и тя бе попаднала в него.

Прииска й се да я докосне, да помилва лицето, да погали косата й. Той обаче стоеше като закован и не продумваше. Дали очакваше тя да направи първата стъпка? Да му покаже какво желае, докъде може да стигне?

Очите му бяха потъмнели и тя не можеше да прочете нищо в тях. Но усещаше, че физически се привличат неудържимо. Толкова лесно би било да се олюлее, да се облегне на него и да се озове в обятията му…

И в леглото. Както и в живота му и да остане там достатъчно дълго, а после — когато той си тръгне — да страда… Тръпка от страх пролази по тялото й. Не! Ще бъде силна. Бе преминала през много трудности, бе преодоляла толкова проблеми и сега нямаше да допусне тя или някое от децата й да бъдат наранени.

Шумът от вряща течност прекъсна магията на мига. Двамата се обърнаха да погледнат тенджерата върху огъня.

Кати тръгна към печката. Вдигна капака, за да разбърка сместа.

— Вечерята е готова — изрече с престорена веселост.

Докато я наблюдаваше, Скот направи гримаса.

— Какво е това?

Тя му се усмихна извинително.

— Супата ти. — Отново вдигна капака на тенджерата, за да може той да надникне вътре. — Вярвам, че обичаш грахова крем супа.

— Грахова крем супа ли? — Наведе се и вдъхна аромата. — Едно време обичах. Майка ми винаги я правеше в студени зимни вечери…

— Аз пък я направих за пръв път. — Извади супена лъжица, дълбока чиния и започна да ги подрежда. — Лично аз смятам, че е ужасна.

Докато я наблюдаваше, Скот се изпълни с носталгични чувства. Ароматът на супата, както и парата, която се вдигаше от тенджерата, му действаха като успокоение, каквото не беше изпитвал отдавна.

— Даже много я обичах. Никой не я прави като майка ми обаче. Киснеше граха в продължение на дни, а после слагаше в супата голям кокал с месо.

Кати вдигна очи и кимна.

— Точно така направих и аз.

Той се вгледа по-внимателно в нея.

— Шегуваш се. — Пое чинията от ръцете й и я сложи върху кухненската маса. — Но тази супа ухае чудесно — отбеляза той.

Тя го наблюдаваше със скръстени на гърдите ръце и с усмивка, която играеше по устните й.

— На вид и на вкус на мен ми изглежда отвратително — пришепна едва чуто, очаквайки той да я опровергае.

Той опита една лъжица и върху лицето му се изписа неподправено удоволствие.

— Отвратително ли?! В никакъв случай! Това е амброзия!

Тя направи гримаса.

— Амброзия? Ами… Радвам се, че ти харесва. — Отиде до шкафовете и извади един тиган. — Поне царевичните питки, които направих към супата, са много хубави.

— Царевични питки ли? — Намръщи се. — Нямаш ли френско хлебче? — Размаха лъжицата във въздуха. — Граховата супа винаги се яде с франзела.

— Така ли? — Тя поклати глава шеговито. — Какъв късмет имам да ме научиш на кулинарните тънкости, свързани с граховата крем супа. — Отиде до панера с хляб. — Имаш късмет. Имам френско хлебче.

Той не каза и дума, толкова беше зает със супата. Кати му отряза няколко филийки, сипа му и чаша мляко, преди да седне срещу него край кухненската маса. Той изяде още една лъжица супа и въздъхна щастлив.

— Чудесна е. Винаги можеш да дойдеш и да ми сготвиш.

— Благодаря — рече тя троснато, — но не си търся работа като готвачка.

Той отпусна лъжицата и я изгледа.

— Така стигаме до една интересна тема, която ме занимаваше — каза. — Не мога да повярвам, че ще отглеждаш своите деца само с парите, които получаваш от гледането на чужди деца.

— Прав си.

— Тогава е какво друго се занимаваш? Каква професия имаш?

Погледът й стана мечтателен, някак далечен. Подпря лакти на масата и отпусна брадичка върху дланите си.

— Завърших история на изкуствата в колеж. Специализирах Рембранд, Ел Греко и сюрреалистите от двайсети век. Имам диплома, естествено. — Отново погледна към него. — Имаш ли представа колко души приемат за аспирантура по история на изкуствата към Историческия музей?

— Нямам.

— Трима. И аз не бях сред щастливците…

Той кимна, без да се изненадва.

— Затова си се отчаяла и за компенсация си родила три деца.

— Не точно. — Усмихна му се накриво. — Първо се омъжих. Тогава идеята ми се стори добра.

— Но вече не си омъжена.

Кати изпита неудобство. Странно бе да седи и да говори за такива неща с него. Той я наблюдаваше внимателно, а тя се разкриваше пред него, както никога досега пред непознати. Може би пък вече да не бе непознат. Точно така, реши накрая.

— Работих и като секретарка, докато се появиха близнаците. Сега пиша на машина молби на една застрахователна компания. Все пак е работа и мога да я върша вкъщи.

— И това е нещо, нали?

— Да, особено когато имаш деца, за които да се грижиш. Няма начин да плащам за бавачка с парите, които бих получила като безработна. Поне докато не придобия някакъв опит.

Скот знаеше, че е права.

— А бащата на децата? Той…

Дали изпраща издръжка за децата ли? Отговорът беше отрицателен, но Кати не искаше да се оплаква пред Скот. Изправи се, преди да е довършил изречението, и отново напълни чинията му със супа.

— Много е хубаво като сме тук, в тази голяма къща — изрече тя бързо, за да запълни мълчанието. — Много по-голяма е от апартамента ни в другия край на града.

Скот измърмори благодарности, когато Кати постави чинията пред него. В един миг си я представи как върши същото в неговата кухня. Представата предизвика у него приятно чувство на уют. Картината обаче придоби по-особени измерения с три малки личица, които надничаха иззад полите й… Той примигна и… прогони представата. Не биваше да забравя, че Кати има твърде много деца!

— … Това наистина е странен квартал — му казваше тя в този момент, докато сядаше край масата срещу него. — Когато тръгнах от врата на врата, за да разбера дали някой не знае нещо за Ейприл, ми се стори чудно как всеки живее в свой собствен свят. Никой не познава никого…

Той сви рамене и отпи от млякото.

— Знаеш как е в новите квартали — отвърна. — Хората живеят с работата си. Домът е само място, където се прибират да нощуват.

— Вероятно… Струва ми се, че много пари отиват за издигане на високи огради, както и за самите къщи.

Скот й се усмихна. Чувстваше се добре — като нахранен котарак — примирен, мързелив и отпуснат.

— Тъкмо затова кварталът ми харесва.

Тя поклати глава.

— На мен пък — не. Обичам места, където няма огради, където всеки познава съседите си, хората се събират да се почерпят по някой радостен повод, а децата играят заедно…

— Звучи ужасно! — Той видимо потръпна.

Кати се наведе напред и го погледна в очите.

— Ти наистина си лош стар човек — обвини го.

Той отмести чинията, тъй като най-после се почувства напълно заситен.

— Ако има някой да не обича съседско общуване, това съм аз.

Тя отново го изгледа.

— Разбира се — каза. — Предпочиташ да се цупиш. Но дълбоко в себе си сигурно обичаш децата.

Време беше да изрече нещо мъчително, но необходимо. Нямаше смисъл да се представя за такъв, какъвто не бе. Ако сега я излъжеше, значи си търсеше белята. Вдигна лице и каза ясно:

— Не.

Тя се втрещи, после се усмихна, сигурна, че се шегува.

— Хайде де! Дълбоко в сърцето си всеки ги обича.

Той отвърна на погледа й и повтори, без да мигне:

— Аз не ги обичам.

Кати обаче не се отказа. Да не иска да носи отговорност като Джоуи беше едно, но изобщо да не обича децата? Това не беше нормално.

Погледна го озадачено, мъчейки се да измисли друго.

— Сега си помисли — настоя. — Имам предвид бебенца с розови шапчици, усмихнати, с къдрички на челцата, с пълнички малки крачета, които току-що прохождат…

Той твърдо поклати глава.

— Не мога да ги понасям. — Наведе се напред, докато лицето му се приближи само на няколко сантиметра от нейното и произнесе отчетливо: — Смятам, че всички деца още при раждането си трябва да бъдат затваряни в клетки, откъдето да ги пуснат на осемнайсетия им рожден ден, и то — само ако са много, много добри.

Тя дълбоко пое дъх.

— Добре, хайде да направим отстъпка. Знам, че каза… че не обичаш деца.

— Точно така.

— Разбирам. Мога да се съглася с това. — Какво ли я беше грижа? Това беше въпросът. Но не искаше да се разправят сега. Кой знае защо, реши, че трябваше да намери начин да промени мнението му.

Погледна го, прехапала устна и дълбоко замислена.

— Добре… Ти каза, че не обичаш децата. Но това е само защото не ги познаваш.

Скот въздъхна; облегна се назад и поклати глава.

— Съжалявам, Кати. Но това е положението.

Тя се поколеба.

— Какво искаш да кажеш? Сигурна съм, че ще промениш мнението си, ако познаваш привичките им.

— Дълбоко грешиш. — Наблегна на всяка дума. Кати се загледа в него съвсем объркана. — Кати, всъщност… Може би аз знам повече за децата, отколкото ти.

Много странно. Не можеше да го разбере. Намръщи се и поклати глава.

— За какво говориш?

Той се обърна на стола си и я изгледа с присвити очи, в които сега бушуваше буря. За пръв път успя да прочете нещо в тях.

— Аз съм най-големият от десет деца — започна. — Майка ми родила десет деца в продължение на петнайсет години. На осемнайсетгодишна възраст избягах от къщи. — Усмивката му бе иронична. Отново поклати глава. — Дотогава бях бавачка на всичките си братя и сестри. Майка ми трудно понасяше бременността и повечето време лежеше. Някой трябваше да върши всичко. А аз бях помощникът й. Докато другите деца играеха навън, аз стоях у дома, топлех храни, чистех и стерилизирах шишета. По цял ден сменях пелени, приготвях обяд, почиствах разлято мляко, вместо да уча и да се подготвя за добър колеж, където да играя футбол и да се занасям с хубави момичета. — Усмивката му стана тъжна. — Децата провалиха живота ми…

Кати усети как огорчението му сякаш й нанесе физически удар. Изпита желание да го утеши, но един вътрешен глас й подсказа, че няма да му е приятно.

— Разбираш ли — продължи той, — известно ми е всичко, което трябва да се знае за децата.

Тя кимна.

— Съжалявам, че си изживял всичко това.

— Съжаляваш ли? Няма смисъл. Рано научих онова, което мъжете узнават в зряла възраст. По-добре обаче да го преживееш като млад, когато имаш избор, отколкото като по-възрастен, когато си обречен за цял живот.

Усмивката му беше много приятелска, но Кати се почувства така, сякаш й бе ударил шамар. Разбра, че я предупреждава, но това я предизвика да му докаже, че греши.

Само че сега нямаше време за това. В момента имаше други цели и задачи, с които да се справя. Дълбоко пое дъх и му се усмихна.

— Хм… Знаеш как се гледат деца. Значи си подходящ — изрече, с меден гласец. — Точно това ми трябва!

Той застана нащрек.

— Какво искаш да кажеш?

— Би ли могъл… да се грижиш за децата няколко дни, докато отида до езерото Тахо?