Харолд Робинс
Пираните (28)

4

Сицилианската гроздова има една особеност — истина е, че ти изгаря вътрешностите, но затова пък издухва всички паяжини от мозъка ти. Моят се превърна в мощен компютър. Седях на стола до бара и наблюдавах чичо Роко, който говореше по телефона. Около нас из цялата стая работеха чистачи. Оправяха и подреждаха всичко така, както беше преди.

Чичо Роко говореше на италиански. Не знаех италиански толкова добре, но мозъчният ми компютър ми помагаше да разбера точно какво казва. Обясняваше на онези, с които разговаряше, че са кретени, и че никой от тях не спазва правилата. И че, ако не се подчиняват на правилата, всички ще свършат в моргата. След това се усмихна, каза „чао“, затвори телефона и се обърна към мен.

— Алма и детето се качват.

— Добре. Трябва да поспя. Ще трябва да взема автобус до Ню Йорк, откъдето ще летя за Лос Анджелис.

— Никъде няма да ходиш — твърдо каза той. — Утре имаме по-важна среща тук.

— Уредил съм утре да подпишем договора с „Аероспасиал“ в моя кабинет — казах аз. — Депозирал съм половин милион при тях и ако не подпиша, мога да го загубя.

— Няма да го загубиш — уверено каза той. — Но ако не останеш за утрешната среща, непременно ще го загубиш.

Гроздовият компютър защрака.

— Чичо Роко, мислех, че си ме поканил тук по семейни дела, но, изглежда, не е така, нали?

Той мълчаливо доля гроздова в чашите.

— Пий.

— Ти си ми чичо — разгневих се аз. — Качих се тук тази вечер, готов да дам живота си за теб, ако потрябва. Но ти не си честен към мен. Ти просто си играеш на кръстник.

— Край на кръстниците — тихо каза той. — Сега всички ние сме само честни бизнесмени.

— И с какъв бизнес се занимавате? — саркастично попитах аз. — Изпращате хора на оня свят ли?

— Не съм го искал — каза той. — Тези мъже си играеха на някаква детска игра. Изгледали са прекалено много филми.

Известно време го гледах мълчаливо, после казах:

— Не разбирам. Каква е връзката между утрешната ти среща и моя договор с „Аероспасиал“?

— Срещата е с европейци. Те имат по-голямо влияние върху „Аероспасиал“, отколкото ти като американец. А твоят най-голям конкурент е една холандска фирма, която се стреми да сключи същата сделка.

— Знам всичко това — рязко отвърнах аз. — Кажи ми нещо, което не знам.

— Холандската фирма ще откупи акциите ти за три милиарда. В брой.

— След две години моята фирма ще струва пет милиарда — казах аз.

— За три години вълшебната дума „дерегулация“ удвои броя на авиолиниите. Ти успя, защото имаха нужда от теб. Но сега разходите за работна ръка, за поддръжка и за гориво започнаха да нарастват неимоверно бързо. — Чичо Роко говореше съвсем сериозно. — Седемдесет процента от новите авиолинии нямат достатъчно финансови средства и са обременени с боклучави облигации и с всички лихви, които трябва да плащат на кредиторите си. Фирмите от целия отрасъл правят големи отстъпки от цените на билетите, само и само да задържат главите си над водата. Една малка рецесия и ти ще възвърнеш собствеността си върху повече самолети, отколкото би ти се искало.

— Това няма да стане — казах аз. — Пазарът е все още във възход, а прогнозите показват нарастване на печалбите.

— Вече от доста време съм на този свят — тихо каза той. — Има едно нещо, което съм научил. Животът е като колело. След всеки подем следва спад.

— Но рано или късно отново настъпва подем. Това съм го научил от историята.

— Така е — съгласи се той. — Но трябва да внимаваш да не те скопят докато се хлъзгаш надолу. — Той изпи чашата си на големи глътки. — Ако получиш три милиарда за фирмата си, колко ще ти останат чисти?

Прехвърлих цифрите наум.

— Между шестотин и шестотин и петдесет милиона, след като платя данъците.

На лицето му се изписа уважение.

— Ти си богат.

— Не съм от твоята класа, чичо Роко — отвърнах.

— Много си постигнал — каза той с мъка в гласа. — На теб не ти се е налагало да се ровиш в тинята на обществото от петнадесетгодишен, не ти се е налагало да посветиш единадесет години от живота си на каторжен труд, или пък да убиваш, за да съхраниш живота си или да спечелиш уважението на обществото. И никога не си виждал насън образите на мъртъвци, сякаш отпечатани върху клепачите ти.

Сложих ръка на рамото му.

— Било е преди много години, чичо Роко. Временна са били други, светът е бил друг.

— Но аз все още съм жив — тихо каза той. — За мен това е все същият свят. Затова искам да се измъкна от него.

Беше мой ред да напълня чашите с гроздова.

— Salute!

Обърнахме чашите. Вратата се отвори и четирима мъже в работнически комбинезони внесоха друг голям килим и го постлаха на пода на мястото на окървавения, който беше изнесен. Вперих поглед в килима, а после се обърнах към чичо Роко:

— Ти май каза, че имало само два такива килима в света.

Той се усмихна и кимна.

— Вярно е. Но не исках да рискувам да се случи нещо именно с моя. Затова ги купих и двата.

— Какво ще правиш с другия?

— Изпращам го в Пакистан. Там е бил изтъкан преди повече от двеста години; и досега пакистанците са единствените, които могат да го почистят и поправят.

Слязох от стола на бара. Краката ми се подгъваха.

— Отивам да си легна.

Появи се Алма, вече напълно облечена. Прекоси стаята и отиде при чичо Роко.

— Добре ли си?

— Всичко е наред — кимна той.

Алма се обърна към мен:

— Анджела вече заспа.

— Добре — отвърнах.

— Обожава те. Мисли, че си герой.

Засмях се.

— Тя е все още дете. Когато порасне, ще разбере, че съм глупак.

— Герой си — прекъсна ме чичо Роко. — Нали дойде да ми спасиш живота.

— Глупак съм — отвърнах. — Ти нямаше нужда от никаква помощ. — Започна да ме боли глава. — По-добре да си легна, вие ми се свят.

— Ще ти помогна да слезеш до долу — бързо каза Алма.

— Не, благодаря — отвърнах. — Ще се оправя.

Тя се обърна към чичо Роко.

— Каза ли му, че заминавам за Лос Анджелис?

Впих поглед в чичо Роко.

— Не ми е казвал.

— Забравих — разпери ръце той.

— По дяволите — изругах аз.

После излязох от стаята на зигзаг и почти паднах надолу по стълбите. Тримата часови от охраната, които пазеха етажа, ми помогнаха да се добера до леглото. Таванът се завъртя и аз изгубих съзнание. Гроздова ракия. Хич не беше за вярване.

На другия ден се събудих чак по обед. Когато отворих очи, чичо Роко седеше на ръба на леглото ми.

— Как се чувстваш?

Присвих очи от светлината. Усещах, че главата ми ще се пръсне. Устата ми сякаш беше натъпкана с памук.

— Ужасно — смънках.

Той протегна ръка към нощното шкафче, взе една празна чаша и кана с червеникавокафява течност с много лед. Напълни чашата и ми я подаде.

— Изпий това. Ще се почувстваш по-добре.

Поднесох я към устата си. Ужасна миризма ме удари в носа.

— Какво е това, по дяволите?

— „Блъди Мери“ и „Фернет Бланка“ — отвърна той. — Гълтай.

Изгълтах го набързо. Започна да ми се гади.

— Вкусът му е отвратителен.

С бързо движение той напълно чашата отново. После заповяда:

— Хайде пак.

Съвсем машинално направих това, което ми казваше. Изведнъж усетих, че отново мога да дишам свободно, че погледът ми се прояснява и, че главоболието изчезва.

— Боже мой! — възкликнах аз. — Кой ти даде рецептата?

Той се разсмя.

— Това беше противоракиеното лекарство на майка ми.

— Ефикасно е — отвърнах. — Ей сега ще взема един душ и ще се облека. Кога каза, че ще бъде срещата?

— Вече я проведох. Опитах се да те събудя, но нищо не помогна.

— По дяволите? И какво стана?

— Всичко е наред — усмихна се той. — Казах им, че си ми казал, че ще се погрижиш за тази работа.

— За коя работа ще се погрижа? — попитах.

— Да купиш контролния пакет акции на „Милениъм филмз“ — усмихна се той.

— Нищо не разбирам от тоя бизнес. Какво ще правя с този контролен пакет? — попитах.

— Ще им го прехвърлиш — отвърна той.

Замислих се за миг.

— И какво ще стане, ако реша да го задържа?

— Точно това искаше да направи Джарвис — отговори ми той.

— Значи нямам избор.

— Нито пък аз — отвърна чичо Роко. — Аз съм patrone. И двамата ще ни убият.