Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Piranhas, 1991 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Георги Стойчев, 1993 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,5 (× 4 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание
Харолд Робинс. Пираните
Американска. Първо издание
Редактор: Иван Димитров
Технически редактор: Екатерина Петрова
Художник: Симеон Кръстев
ИК „Делта Букс“, София, 1993 г.
История
- — Добавяне
10
Капитан Гонзалес махна на един от полицаите, когато излязохме от мъжката тоалетна. Той се приближи към нас и капитанът бързо му каза нещо на испански. Полицаят кимна и застана пред вратата на мъжката тоалетна, така не никой да не може да влиза.
Погледнах въпросително капитан Гонзалес.
— Искам да сте на борда на самолета преди да сме извикали летищната полиция. Щом дойдат, ще повикат и имиграционните власти и така ще се забъркате с разни формалности, че два-три дни няма да можете да отпътувате. А съм сигурен, че копнеете да се приберете вкъщи.
— Благодаря ви — казах аз.
— Моля — отвърна той. — Та нали ми спасихте живота в апартамента.
— И вие моя.
— Това е мой дълг — отвърна той. — Да охранявам невинни хора.
Подадох му ръка.
— Още веднъж ви благодаря.
Закрачихме към фоайето, където чакаше Алма.
— Странно — каза той. — Не разбирам защо колумбийците са ни проследили.
— Вероятно са получили същата информация, която е пристигнала и във вашето министерство. Само че проблемът е в това, че аз не съм човекът, когото търсят — отговорих аз.
— Не познахте ли мъжа в тоалетната?
— Не — поклатих отрицателно глава.
— Но той искаше да ви убие — каза полицаят.
— Нямам представа защо — отвърнах аз. — Но благодарение на вас не успя.
Гонзалес кимна замислено:
— Ще ви дам още двама от моите хора да ви придружат до самолета. Не ми се иска да се случи нещо с вас и Алма.
— Сега вече се чувствам в по-голяма безопасност — отвърнах аз.
Той внезапно се засмя:
— Смятате ли да дойдете пак в Лима?
И аз се засмях:
— Едва ли. Стигат ми вълненията от това посещение.
Той кимна.
— Мисля, че преценката ви е разумна. — Погледна ме като се приближавахме към Алма. — По-добре не й разправяйте нищо за инцидента в тоалетната. Тя е твърде уплашена от цялата тази история.
— Съвсем навреме идвате — каза Алма. — Току-що поръчах бутилка шампанско.
Капитанът й се усмихна:
— Няма да имате време за него. Уредих да се качите на борда преди другите пътници.
— Ама защо е това бързане? — попита тя. — Имаме четиридесет минути до излитането.
— Искам да сте на борда на самолета преди да са се качили други пътници. Ще ви придружим, докато се качите. След това ще поставя двама от моите детективи в основата на стълбата — да проверяват всички. В колата с колумбийска регистрация са били забелязани трима мъже.
— Да не би да искаш да кажеш, че те биха дошли тук? — попита Алма.
— Не мога да не предвидя всичко — отговори той.
След това хвана голямата и малката й чанта, които тя искаше да вземе със себе си на борда на самолета.
— Хайде — каза той.
Излязохме от сградата на летището през служебния изход. Алма и аз извървяхме пътя до самолета с истински ескорт — пред нас вървеше капитанът, единият от детективите беше до нас, а другият — зад нас. Безшумно се изкачихме по стълбата. Трябваха ми няколко мига, за да свикна с тъмнината вътре след ярката слънчева светлина.
Една стюардеса ни се усмихна:
— Bienvenido, Senorita Варгас и господин Стивънс. Estoy Senorita Мариса.
Алма отговори на усмивката й и се обърна към нея на испански. Стюардесата й кимна. Очевидно се познаваха. Момичето ни заведе на нашите места. Настанихме се на последния ред на първа класа с гръб към една преграда.
— Би трябвало да се чувствате удобно — каза стюардесата.
— В първа класа ще пътуват само още двама пътници.
— Благодаря ви — отвърнах аз.
— Може ли да ви предложа шампанско? — попита стюардесата.
— Да, gracias — отговори Алма. След това погледна към капитан Гонзалес, докато сядаше на мястото до илюминатора.
— Ще пийнете ли с нас, капитане? — попита го тя.
Той поклати глава и постави чантите й в багажника над главите ни.
— Не, благодаря, все още съм на работа.
— Сигурна съм, че вече няма за какво да се безпокоим — каза тя.
— Ще престана да се безпокоя, когато излетите — отвърна той. — Приятно забавление. Пътниците започват да се качват на борда и аз искам да ги проверя заедно с моите хора. Ще се върна след няколко минути.
Стюардесата ни донесе бутилка шампанско и чаши. Напълни ги бързо и отиде на входа, за да посрещне идващите пътници.
Двете чаши звъннаха.
— Страхотно ни обслужват — казах аз. — Гонзалес ни държи под око. Чудя се дали знае нещо, което ние не знаем.
— Той е полицай — отвърна тя. — А те обичат да си придават важност.
— Не е само това — казах аз, като си мислех колко бързо ме беше последвал в тоалетната. — Но не се оплаквам. Ако не беше той, сега щяхме да сме в моргата.
— Всичко вече свърши — каза тя. — Летим за Щатите.
— Да — отвърнах аз и изругах. — По дяволите, не можах да се обадя на чичо ми. Той ще се тревожи.
— След десет часа сме в Ню Йорк — каза тя. — Можеш да му се обадиш от летище „Джон Фитцджералд Кенеди“.
После наля още шампанско в чашите ни.
— Успокой се. Ще летим добре. Самолетите ДС 8 на „Еър Перу“ са по-комфортни от „Боинг 707“ на „Барниф“, макар че са малко по-бавни. Ще можем да полегнем.
— Никога не съм успявал да полегна в самолет — казах аз.
Тя се усмихна.
— Защото никога не си летял с мен. Ще ти държа члена през цялото време. Ще го напудря с малко кокаин, та и ти ще полетиш.
— Ти си страхотно маце — казах аз.
— Не — засмя се тя. — Перуанско маце.
Отново се чукнахме. Видях как стюардесата придружи още една двойка по пътеката до местата ни. Бяха на средна възраст, много добре облечени. Жената беше с визоново палто, а ръцете й бяха обсипани с диаманти. Мъжът свали меката си шапка, под която се показа бяла коса на ситни къдрици; очите му бяха скрити от тонирани очила френски модел. Наблюдавах ги, докато се настаняваха, а стюардесата им поднесе шампанско.
Капитан Гонзалес се върна.
— Всичко е наред — каза той. — Всички пътници са на борда. Самолетът не е пълен. Във втора класа има само четиридесет и седем човека.
— Може би сега ще пийнете с нас шампанско? — попита Алма.
— Не, благодаря ви още веднъж — отговори той с извинителен тон. — Имам да попълвам документи още много часове в дирекцията.
Той ми протегна ръка.
— Желая ви успех, господин Стивънс. За мен беше чест да се запозная с вас.
— За мен още повече, капитан Гонзалес — казах аз като му стиснах ръката. — Благодаря ви за всичко, което направихте за нас.
— Por nada — отвърна той и целуна почтително ръката на Алма. — Hasta luego, Senorita Варгас.
— Mill gracias, Capitan — кимна Алма. — Може ли да ви помоля за още една услуга?
— Каквото пожелаете — каза той.
— Ние ще пристигнем в Ню Йорк между два и три часа през нощта. Бихте ли били така добър да съобщите по телекса в моя хотел да изпратят лимузина на летището?
— Незабавно ще се погрижа за това, Senorita Варгас — каза капитанът, вдигна ръка към фуражката си, след това се обърна и излезе от салона.
Чух как вратата се затвори и реактивните двигатели засвистяха. Обърнах се към Алма, за да я наблюдавам. Лицето й беше залепено за илюминатора — тя гледаше към земята. Наведох се над рамото й и можах да видя как капитанът и хората му се връщат към сградата на летището. От озвучителната уредба един глас изреждаше инструкциите за безопасност на испански и английски, докато самолетът бавно потегли към пистата.
После пак така бавно зави. Спирачките го задържаха, а двигателите започнаха да набират обороти. Изведнъж Алма ме хвана за ръката. Стисна я още по-силно, когато самолетът се засили. Воят на двигателите се усили. Откъснахме се от земята. Алма се обърна към мен с побледняло лице.
— Винаги ме е страх при излитане.
Не мислех за това, което казваше, а за това, че помоли капитана да изпрати телекс до нейния хотел. Едва сега осъзнах, че изобщо не му каза името на хотела. Тя пъхна ръката си в слабините ми.
— Хотел „Пиер“ — казах аз.
Тя ме погледна:
— Какво искаш да кажеш?
— Ти изобщо не каза името на хотела на капитана.
Тя се засмя:
— Казах ти, че сме стари приятели. Той от преди много години знае, че моят patron ми е наел там апартамент.
Бяха изминали малко повече от три часа, бяха изпити две бутилки шампанско, а аз дремех. Стюардесата ме докосна по рамото. Отворих очи и я погледнах.
Тя държеше нова бутилка шампанско.
— Поздравяваме ви по случай преминаването на екватора — каза тя.
Обърнах се към Алма:
— Ти поспа ли?
— Малко — отговори тя, докато стюардесата наливаше шампанското и тръгна да обслужи останалите пътници. Чукнахме чаши и Алма ме целуна.
— И аз те поздравявам — усмихнах се аз и я целунах.
— Имам специален подарък за теб — каза тя през смях и пъхна нещо в ръката ми.
— Какво е това? — попитах аз.
— Помириши го — каза тя.
Пъхнах го под носа си.
— Мирише на тая ти работа и парфюм.
Тя се засмя:
— Позна. Това са бикините ми. Още са влажни. Събух ги, когато ти заспа. Сложи ги в горното джобче на сакото си. Така всички ще си мислят, че е кърпичка.
Пъхнах ги в джоба си.
— Ти си смахната — казах аз.
— Не съвсем — отговори тя. — Просто искам да ти подаря нещо, което да ти напомня кога сме пресекли екватора на височина десет хиляди метра.
— Та ти ме издигна на по-голяма височина без самолет — усмихнах се аз.
Стюардесата отново се появи.
— Ще ви сервирам вечерята — каза тя.