Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Piranhas, 1991 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Георги Стойчев, 1993 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,5 (× 4 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание
Харолд Робинс. Пираните
Американска. Първо издание
Редактор: Иван Димитров
Технически редактор: Екатерина Петрова
Художник: Симеон Кръстев
ИК „Делта Букс“, София, 1993 г.
История
- — Добавяне
Втора книга
Любов, убийство и закон
1
Бученето на двумоторния четириместен самолет „Бийчкрафт“ нахлуваше приглушено в кабината. Дейниъл Пийчтрий, президент на „Милениъм Филмз Корпорейшън“, се беше разположил удобно пред пулта за управление. Погледна към уредите и каза със задоволство:
— Трябва да пристигнем след двадесетина минути.
— Ти си едно шибано копеле — отсече Ниъл.
„Педераст с педераст — каза си Дейниъл наум. — Вечно се оплаква. Не стига, че му правя такава реклама, каквато никой друг не може да му осигури.“
Той се обърна към разкошно облечените рок-звезди на Ем Ти Ви, седнали зад него:
— Как сте вие двете?
— Уплашени до смърт, скъпи — отговори Тайм. Гласът й беше съвсем различен от този на видеоклипа, с който беше излязла на първо място в топлистата. — Дали не е по-добре да гледаш през илюминатора или нещо в този смисъл, вместо да се обръщаш назад към нас като римски шофьор на такси?
Дейниъл се усмихна:
— Сега сме на автопилот. Мога да си почивам, докато започнем да се приземяваме.
— Ами хайде, тогава, приземи ни, миличък — каза Тайм. Тя отвори чантичката си, извади флакон с кокаин и се обърна към приятелката си:
— Ей, Метани, едно-две смъркания ще те оправят.
Метани кимна и бързо смръкна.
— Спаси ми живота, мила.
Тайм също смръкна и прибра флакона в чантичката си.
— Наистина помага.
Дейниъл я изгледа.
— Не се дрогирай твърде много. На летището ни очакват репортери и фотографи, чиято толерантност е нулева.
— Майната им, нищо няма да забележат, скъпи — отвърна Тайм. — Аз съм винаги дрогирана, никой не ме е виждал в друго състояние. — Тя се наведе към него. — Сигурен ли си, че и Доналд Тръмп ще бъде там?
— Ако си му навита, хич не се надявай — засмя се Дейниъл. — Съпругата му е чехкиня. Но е възможно да те наеме за еднократен ангажимент в неговия хотел в Атлантик Сити.
— Мога да мина и без него, и без хотела му — отсече тя. — Искам да ме запознае с Майк Тайсън.
— А защо мислиш, че Тайсън ще пожелае да се запознае с теб? — зяпна я Дейниъл.
— Казаха ми, че слуша плочите ми през цялото време, когато е на тренировъчен лагер — отговори тя. — Може да е шампион, но за мен е просто едно преразвито копеле.
— Никога не съм подозирал, че наистина си падаш толкова по мъжете.
— Не по мъже — засмя се тя. — Само по момчета. Карат ме да се чувствам майка.
— Страхотна кучка си — каза Дейниъл. Над главата му прозвуча звънец. Той натисна един бутон и взе слушалките.
— Пристигаме, мацета. И запомнете, дръжте се на положение.
— Винаги — каза Тайм и се усмихна. — Малко сме побледнели, но се владеем.
Тя отвори пак кокаиновия флакон. След това ощипа зърната на гърдите на Метани, после своите.
— Това ще ги прави по-заострени, мацко. Страхотно изглеждат на снимките във вестниците.
Брадли Шепърд с труд се намести на стола зад малкото писалище в спалнята на съпругата си и притисна телефонната слушалка до ухото си. От долния етаж нахлуваше музиката от оркестъра и той запуши другото си ухо, за да може да чува гласа от телефона:
— От банката казаха, че не могат да ни авансират повече от дванадесет долара за барел наш непреработен нефт.
В гласа на Чък Смит се усещаше уплаха. Той беше делови съдружник на Шепърд и негово задължение беше да следи за изпълнението на всички положения по сделката.
— Освен това искат да внесем шест милиона по нашия заем, защото федералните и щатските ревизори са по петите им.
— Тоя шибан свят съвсем е полудял — каза Брадли. — Тази стойност е само временна, цената на петрола ще скочи. Шибаните араби ни изхвърлят от пазара.
Чък мълчеше.
— Имаме ли някаква печалба от петнадесетте долара за барел, които получаваме? — продължи Брадли.
— Нашият стойностен анализ показва, че един барел реално ни струва единадесет долара и четиридесет цента, следователно ни остава чиста печалба от три долара и четиридесет цента. Сто хиляди барела месечно ни носят само триста и шестдесет хиляди долара.
— А ние можем да експедираме десет пъти повече — каза Брадли.
Разбира се, че можем — отвърна Чък. — Но няма кой да го купува. Ти доста време не си бил в Оклахома. Не ти е ясно какво става. Големите транспортни компании вече ги няма и седемдесет банки са закрити. Не се намират пари дори у лихварите.
— Майната му на аятолаха — изруга Брадли. — Аз му казах на Джими Картър, че ще ни го начука. Добре, че поне шахът беше на наша страна. Ако беше жив, щеше да държи положението с ОПЕК.
— По-добре се върни тук — каза Чък. — Ти си единственият, който може да ни предпази от сгромолясване. Ти все още си кралят на Оклахома.
— И тук съм затънал до уши. Когато дадох четиристотин милиона на швейцареца, трябваше да включа Джарвис в групировката. А той бутнал пари на швейцареца. И сега ме избутва. Трябва да пусна още осемдесет и пет милиона в кюпа, за да имам дял в новия филм и телевизионната продукция.
— Имаш ли ги тези пари?
— Имам грънци — каза той.
— Длъжен ли си да ги платиш? — попита Чък.
— Това е договорно задължение.
— А ако не ги платиш?
— Тогава той има правото да изкупи моя дял — отговори Брадли.
— За колко? — попита Чък.
— Моята половина. Четиристотин милиона долара.
— Той има ли толкова пари? — попита Чък.
— Той има повече и от Господ Бог — отговори Брадли.
Чък помълча известно време.
— В такъв случай нямаш никакъв избор. Намираш се между дявола и морската бездна.
— Мерси, че ми го каза — отговори сърдито Брадли. — Дай ми малко време, ще ти позвъня след половин час. — Той запали пура и се загледа разгневено пред себе си.
Спалните покои на съпругата му бяха разкошни, както и цялата къща. Но това беше нещо съвсем нормално за петнадесет милиона долара, платени в брой. Той разтърси ядосано глава. Откога беше толкова изкуфял? И то особено по отношение на филмовия бизнес.
Чарлийн излезе от тоалетната си стая. След тридесет години семеен живот тя все още изглеждаше най-представителната дама в града. Метър и шестдесет и пет, със светлокестенява коса на кок. На шията й имаше огърлица от диаманти и изумруди, а на лявата й китка — гривна от същите скъпоценни камъни; златната венчална халка беше на четвъртия й пръст, а на другата ръка имаше пръстен с двадесет и пет каратов бял диамант. Тя го изгледа.
— Хайде да слизаме за приема. Близо сто души гости са вече тук.
— Колко общо се очакват? — попита той прегракнал.
— Близо петстотин — отговори тя.
— По дяволите — възкликна Брадли.
— Защо, какво лошо има? — попита тя, като търсеше отговора в изражението на лицето му.
— Колко пари си отделила в кутията в кухнята? — попита той.
Тя разбра какво иска да й каже. Когато се ожениха и парите не им стигаха, имаха навика да ги крият в една кутия зад чиниите на полицата в кухнята.
— Около двадесет милиона — отговори тя тихо. — Толкова ли сме я закъсали?
— Даже по-зле — каза Брадли. — Сгромолясваме се. Къде си ги депозирала?
— В банката „Чейз Манхатън“ в Ню Йорк — отговори тя.
— Утре ми трябват десет милиона от тях.
Чарлийн не го попита за какво му са.
— Можеш да ги получиш всичките, ако искаш.
Той се помъчи да се усмихне:
— Ще гледам да се оправя и с десетте милиона.
— Това са наши общи пари — каза тя. — Винаги съм го твърдяла.
— Зная, скъпа, но се надявах да те осигуря по-добре — каза Брадли, надигна се от писалището и я целуна по бузата. — Благодаря ти, скъпа. А сега можем да слезем на шибания прием.
Дългата алея за коли, водеща към обширния сводест портал на къщата, беше претъпкана с лимузини — „Ролс Ройс“ и тук-там някой „Мерцедес“. Проблясваха фотосветкавици. Репортерите крещяха на любимите си звезди, за да получат отговори на въпроси, които актьорите не чуваха. А те влизаха бързо един след друг през двукрилата разтворена врата като показваха поканите си на яките телохранители, облечени в смокинги, които стояха там.
Рийд Джарвис и Шермън Сидли, неговият личен адвокат, се опитаха да минат покрай охраната, без да показват покани. Един от бодигардовете ги спря.
— Не можете да влезете без покани, господа — каза учтиво той.
— Този господин е Рийд Джарвис — обясни Шермън. — Ние сме без покани.
— Съжалявам — каза пазачът с полуусмивка. — Без билет не пускат на представлението. Напуснете.
— Ама че глупости — каза сърдито Шермън. — Господин Джарвис е съдружник на Шепърд.
— Аз изпълнявам заповед — отговори бодигардът. — Никой не може да влезе без поканата с позлатен надпис.
Джарвис не се притесняваше. Изневиделица в ръката му се появи банкнота от хиляда долара.
— Ако може само за минутка да извикате господин Шепърд, смятам, че всичко ще бъде наред.
Телохранителят погледна банкнотата. Тя бързо изчезна в ръката му.
— Един момент, сър — каза той. — Ей сега ще доведа господин Шепърд да говори с вас.
— Та ти му даде хиляда долара — каза Шермън.
— Това ще му е най-скъпо струващият бакшиш — каза тихо Джарвис. — Утре ще бъде уволнен.
Телохранителят заработи парите си. Брадли вървеше след него. Спря и протегна ръка:
— Рийд, толкова се радвам, че успя да дойдеш. Заповядай.
Той въведе Джарвис и Шермън в огромната зала за приеми. В дъното й имаше оркестър, а във вътрешната заличка покрай стените имаше маси, отрупани с огромно количество ордьоври и топли закуски. На срещуположната страна две големи верандни врати водеха към плувен басейн с олимпийски размери, покрит с шапито и заобиколен от красиви масички, инкрустирани със злато и сребро. Брадли се усмихна:
— Никой не би повярвал, че един беден фермер от Оклахома може да даде такъв прием. Всички се стряскат.
— Да, няма грешка — отвърна Рийд с безразличие.
Брадли се вгледа в него.
— Нещо те яде — каза той изпитателно.
— Утре е събранието на директорите — отвърна Рийд.
— Знам — каза Брадли.
— Носят се разни слухове, че петролните ти компании се сгромолясват. Нямали пари — каза Джарвис.
— Откъде ги научи тези неща? — попита Брадли.
— От надеждни източници.
Брадли се втренчи в него.
— Ти за какво ми намекваш?
— Утре трябва да предоставиш осемдесет и пет милиона долара за новия производствен фонд — отговори Рийд.
— Нямам ги, трябва ми малко време — каза Брадли.
— Съжалявам — каза безизразно Джарвис. — Бяхме сключили сделка. Е, нямам намерение да те поставям в неловко положение пред другите директори. Просто продай твоя дял от контролния пакет акции за четиристотин милиона. И тогава можеш да се върнеш в собствения си бизнес и да оправиш петролната си компания.
— А ако не искам да го направя? — попита Брадли.
— Не виждам какъв друг избор имаш — каза Джарвис студено.
Лицето на Брадли остана непроницаемо.
— Нека да си помисля малко, Рийд — каза той. — Ще те уведомя за решението си преди да е свършил приемът.
— Съгласен съм — отвърна Джарвис.
Брадли посочи препълнената вече зала.
— Пожелавам ви приятно прекарване. Трябва да посрещна и други гости.
Гостите се бяха струпали около дългия бар в дъното на залата, за да си вземат питиета. Рийд ги гледаше с отвращение.
— Ненавиждам ги. Все някъде трябва да има маса с обслужване.
— Като гледам, всичките вече са заети — каза Шермън.
Зад тях се появи Дейниъл Пийчтрий.
— Чух ви какво си говорите — усмихна се той. — Вървете след мен, знам ги аз как стават тези работи. Да ме вземат мътните, ако не ви намеря маса.
Те безшумно го последваха към басейна, покрит с огромно цирково шапито. Дейниъл разполагаше с голяма маса с изглед към подиума, издигнат в края на басейна, на който свиреше оркестър от шестнадесет човека; върху половината басейн беше изграден дансинг, очакваше се, че в другата половина непременно ще скочи някоя млада звезда. На опънатите между стълбовете телове висяха разноцветни лампи и японски фенери и създаваха много приятно осветление.
Дейниъл ги представи на седналите на масата.
— Познавате се с Ниъл — посочи към другите. — Запознайте се. Рийд Джарвис и Шермън Сидли. Това са Тайм и Метани.
Той изчака докато двамата мъже седнаха.
— На масата имам скоч, водка, шампанско и лед. Ако желаете още нещо, ще повикам сервитьора.
— Аз съм на скоч — каза Рийд, който беше седнал до Тайм. — Някъде съм ви виждал — каза той. — Да сме се запознавали по-рано?
— Не бих казала.
Тя му наля уиски, сложи лед и вдигна чашата си с шампанско.
— Наздраве.
— Наздраве — отвърна Рийд и отпи от уискито. — Вие сте много красива. Актриса ли сте?
Тя пак се разсмя, за да го подразни:
— Не, не съм.
— Ами тогава с какво се занимавате? — попита той.
— Правя грамофонни плочи — отговори тя. — Обичам също да ходя на купони. А вие с какво се занимавате?
— Аз правя пари.
— Великолепно — каза тя. — Обичам парите. Бихме могли да си направим с вас купон някой път.
Рийд се обърна към Дейниъл:
— Това момиче е разкошно! Къде го откри?
— Наистина ли не се сещаш коя е тя? — усмихна се Дейниъл.
Рийд поклати отрицателно глава.
— Тя е на първо място в класациите на Ем Ти Ви видео-клиповете и грамофонните плочи в страната. Нейният албум стана платинен.
Рийд се обърна към нея:
— Моля да ме извините. Боя се, че много малко време ми остава за радио и телевизия.
— Извинен сте — отговори Тайм. — Вие правите най-важното. Парите. — Тя стана. — Ще ме извините ли за момент? Трябва да си оправя грима.
— Но ти изглеждаш прекрасно — каза Рийд.
Тайм леко го целуна по бузата.
— Глупаво момче — засмя се тя и се обърна към Метани. — Ще дойдеш ли с мен?
Рийд ги проследи с поглед, докато се отдалечаваха, и се обърна към Дейниъл:
— Искам да я чукам.
Дейниъл поклати отрицателно глава:
— Ще си вземеш белята. Тя е напълно откачена.
— Обичам откачените. Мога да се справя с такава жена — каза Рийд.
— Освен това е лесбийка. Другата е приятелката й.
— Чудесно — реагира Рийд. — Ще ми дойдат много добре и двете. Всичко е въпрос на пари.
— Парите нищо не означават за нея. Тя е сред хората, които печелят по два милиона на година.
— Ще я пипна — заяви упорито Рийд. — Видях пламъчетата в очите й като й казах с какво се занимавам. Ти просто уреди да я закарам с моята кола обратно в града след приема.
— Ще се опитам, но не давам гаранции — каза той.
— Ще се справиш — отвърна Рийд. — В края на краищата ти ще си ГРД на компанията след като я поема в мои ръце.
— Не знаех, че сводничеството е едно от задълженията на Главния — отговори Дейниъл. Насмалко да загуби самообладание.
— Задълженията ти ще ги определям аз — каза студено Рийд, долавяйки гнева в думите му. — Имам това право срещу трите милиона плюс допълнителното възнаграждение, които ти плащам за година.
Дейниъл не каза нищо цяла минута, после погледна към Ниъл:
— Разправи на Рийд и Шермън какво чухме този уикенд.
Ниъл се поуплаши и запелтечи:
— Видях, че на приема с Доналд Тръмп, Марвин Дейвис и Джед Стивънс. А един мой приятел, агент по недвижими имоти, ми каза, че искали да купят седемдесет акра земя, които са собственост на „Милениъм“ и са разположени на долния край на Марина Дел Рей.
— Тази вечер бяха ли тук заедно? — попита Шермън.
— Видях ги поотделно — отговори Дейниъл.
— Мислиш, че са се обединили за тази цел? — попита Рийд.
— Не знам — отговори Дейниъл. — Но едно нещо ми е известно — че и двамата не обичат да имат сътрудници.
— Колко струва имотът? — попита Рийд.
— „Милениум“ купиха земята след войната за три милиона и петстотин хиляди долара. Възнамеряваха да създадат студио там. Обаче идеята им не можа да се осъществи. Последното намерение им е Шепърд да изгради там луна-парк. Нещо като „Дисниленд“. Вече е поръчал на няколко специалисти в тази област да направят технико-икономически разработки — каза Дейниъл. — Не ме е включил в проекта, затова нямам представа на кой етап са нещата. Последната цифра, която научих от Алтър Йънг, е, че земята струва деветдесет милиона, макар че това е стойностната й оценка по документи.
— Това означава, че и единият, и другият с готовност биха платили сто милиона, че и повече — каза с компетентен тон Шермън.
— Те не ме интересуват. На Шепърд сто милиона няма да му стигнат, за да се измъкне. Знам, че са му необходими двеста и петдесет милиона, за да е квит. Освен това той си има проблеми с петролните компании — каза Рийд тихо. — Но аз ще установя контакти с тях всичките и ще ги уведомя, че ще защитя интересите им, когато сключа сделката.
— Разговарял ли си вече с Брадли? — попита Дейниъл.
— Той още размишлява по нашето предложение, но аз не се безпокоя — каза уверено Рийд и му се усмихна. — Ще спечелим. Единственото, което трябва да те безпокои сега, е как да вкараш оная черна кучка в колата ми тази вечер.
— Я по-добре да я подгоня — каза Дейниъл и се изправи. — Хайде, Ниъл, видях я, че отива в парка. Да се опитаме да я хванем.