Робин Кук
Кома (7)

Понеделник, 23 февруари, 11:15 ч.

Гордостта на Джордж Найлс беше наранена повече от тялото му. Истинска рана той нямаше, но отзад на главата му се образува една доста голяма цицина. Зениците му не промениха размерите си, не се появиха нарушения на паметта. По всичко личеше, че премеждието ще остане без последствия. Случилото се обаче потисна цялата група. Белоус се притесни, защото припадъкът щеше да бъде лош атестат за идеята му да вкара студентите в операционната зала още първия ден. Джордж Найлс беше загрижен да не би инцидентът да предвещава подобна реакция всеки път, когато наблюдава операция. Другите се безпокояха в по-голяма или по-малка степен просто защото в една група отделният индивид донякъде представя групата като цяло. В това отношение Сюзан всъщност не се вълнуваше колкото останалите. Тя беше по-разстроена от внезапната и неочаквана реакция и промяна на отношението у Джонстън и в по-малка степен у Белоус. Държаха се приятелски и се шегуваха, а в следващия момент се озлобиха, ядосани единствено от неочаквания обрат в събитията. Отново я обхванаха предубежденията относно личността на хирурга. Може би първоначалното й впечатление щеше да се окаже вярно.

След като отново облякоха своите дрехи, всички пиха кафе в лекарския офис. „Кафето е прекрасно“, мислеше си Сюзан, като се опитваше да не обръща внимание на гъстия цигарен дим, който се стелеше като смога над Лос Анджелис от метър и половина височина до самия таван. Тя не забелязваше хората в офиса до момента, в който очите й срещнаха втренчения поглед на един бледен мъж, с болнав цвят на кожата. Мотаеше се край мивката в ъгъла. Това беше Уолтърс. Сюзан погледна встрани, а после отново към него, като си мислеше, че той не наблюдава точно нея. Но се оказа обратното. Малките му лъскави очички светеха. Вечната цигара висеше на самия си край в ъгъла на устните му, залепена от засъхнала слюнка. От нея като змия се извиваше нагоре струйка дим. Кой знае защо, той напомняше на Сюзан Гърбушкото от „Парижката света Богородица“, само дето беше без гърбица; една вампирска фигура, която изглеждаше съвсем не на място, но очевидно се чувстваше като у дома си, приютена в хирургичното отделение на Мемориалната болница. Тя се опитваше да не го гледа, но очите й неволно се връщаха към втренчения му поглед, от който й ставаше неловко. Зарадва се, когато Белоус даде знак за тръгване и всички допиха кафето си. Изходът беше близо до мивката и докато групата излизаше от стаята, Сюзан имаше чувството, че върви по линията на втренчения поглед на Уолтърс. Той се изкашля и гърдите му захъхриха.

— Ужасен ден, а, мис? — каза той, когато тя мина край него.

Сюзан не отговори. Доволна бе, че ще се отърве от втренчения му поглед. Той беше засилил зараждащата се у нея неприязън към хирургичното обкръжение в Мемориалната болница.

Групата се придвижи вкупом към интензивното отделение. Със затварянето на грамадната му врата външният свят избледня и изчезна. Когато очите им се приспособиха към по-слабото осветление, от сумрака се появи една сюрреалистична, враждебна обстановка. Специален шумозаглушител, монтиран в тавана, поглъщаше гласовете и стъпките. Затова пък тук се разнасяха механични и електронни звуци — ритмични сигнали на кардиомониторите и съскане, което издаваха при разтягане и свиване меховете на респираторите. Пациентите бяха в отделни ниши на високи легла с вдигнати странични перила. Над тях висяха множество банки и тръбички от системи, включени към прободените кръвоносни съдове посредством остри игли. Някои пациенти се губеха в многопластови превръзки като същински мумии. Едни бяха будни и техните стрелкащи се очи издаваха страх, граничещ с лудост.

Сюзан огледа залата. Проследи с очи светлинните сигнали, които се гонеха по екраните на осцилоскопите, и си даде сметка колко малко информация може да извлече от апаратите при сегашното си невежество. А и от самите банки, чиито сложни етикети обозначаваха йонното съдържание на течността в тях. Изведнъж Сюзан и останалите студенти бяха обхванати от неприятното чувство за непригодност — сякаш двете години в медицинския институт бяха изминали напразно.

Като търсеха макар и минимално успокоение в своята численост, петимата се скупчиха по-близо един до друг и така се запътиха към едно от бюрата в средата. Следваха Белоус като кутренца.

— Марк — извика една от сестрите. Името й беше Джун Шъргуд. Имаше разкошна гъста руса коса и интелигентни очи, които гледаха през очила с доста дебели лещи. Беше привлекателна жена и проницателният поглед на Сюзан отбеляза известна промяна в поведението на Белоус. — Уилсън получи няколко серии от вентрикуларни екстрасистоли. Казах на Даниел, че трябва да му пуснем система с лидокаин. — Тя се приближи до бюрото. — Но Даниел, изглежда, не може да се реши или… нещо такова. — Тя разтвори една електрокардиограма. — Погледни само.

Белоус се наведе над ЕКГ-то.

— Не, не там, глупчо — продължи мис Шъргуд, — това са неговите обичайни атриовентрикуларни екстрасистоли. Ето тук. — Тя му посочи и го погледна в очакване.

— Изглежда, се нуждае от система с лидокаин — каза Белоус с усмивка.

— Именно — отговори сестрата. — Смесих го в банка с петстотин милилитра физиологичен разтвор, за да мога да пусна по два милиграма в минута. Всъщност всичко е готово и ще изтичам да включа системата. А когато пишеш назначението, включи и това, че му дадох един голям хап от петдесет милиграма, когато за пръв път видях екстрасистолите. Май трябва да поговориш с Картрайт. Вече четвърти път не се решава да даде едно обикновено назначение. Не желая никакви усложнения, след като можем да ги избегнем.

Мис Шъргуд се втурна към един от пациентите, преди Белоус да успее да й отговори. Уверено и сръчно отдели усуканите тръбички и определи от коя банка излиза всяка от тях. Пусна системата с лидокаин и фиксира скоростта на капката в пластмасовото разширение под банката. Тази бърза консултация на сестрата с Белоус едва ли допринесе за възвръщане на самочувствието у студентите. Очевидната й компетентност ги изненада и накара да се почувстват още по-невежи. Прямотата и привидната й нападателност никак не отговаряха на доста традиционните им представи за професионални отношения между лекар и медицинска сестра.

Белоус измъкна от рафта голяма папка „История на заболяването“, постави я върху бюрото и седна. Сюзан прочете името върху папката: Н. Грийнли. Студентите се скупчиха около Белоус.

— Един от най-важните моменти при грижи за оперираните пациенти, всъщност за всякакви пациенти, е балансът на течностите — каза той и отвори папката. — Ето тук един добър пример за доказване на това твърдение.

Вратата се отвори рязко и в стаята нахлуха светлина и болнични шумове, а заедно с тях и Даниел Картрайт, стажант в „Пети Биърд“. Той беше дребен мъж, не по-висок от метър и седемдесет. Бялото му облекло беше намачкано и опръскано с кръв. Имаше хубави мустаци, но брадата му не беше много гъста и всеки косъм, от корена до върха, стоеше отделно от останалите. Темето му явно оплешивяваше доста бързо. Картрайт бе приветлив човек и се запъти направо към групата.

— Здрасти, Марк — каза той и махна с ръка за поздрав. — Свършихме рано с гастректомията, ще ми се да си тръгнем заедно.

Белоус представи Картрайт на групата и го помоли да изложи накратко случая на Нанси Грийнли.

— Нанси Грийнли — започна механично Картрайт, — двайсет и три годишна жена, постъпва в Мемориалната болница приблизително преди седмица за дилатация и кюртаж. Анамнеза — изцяло необременена от минали заболявания. Обичайните предоперативни изследвания нормални, включително и отрицателна проба за бременност. По време на анестезията получава усложнения и оттогава е в кома и не реагира. Електроенцефалограмата отпреди два дни показа съвсем права линия. В момента състоянието й е устойчиво: теглото се задържа; диурезата е добра; кръвно, пулс, електролити и тъй нататък — всичко е окей. Вчера следобед температурата й леко се покачи, но при прислушване дишането е чисто. Общо взето, момичето не се предава.

— Не се предава при доста помощ от наша страна — поправи го Белоус.

— На двайсет и три ли е? — попита изведнъж Сюзан, като погледна към леглата. По лицето й мина сянка на тревога. Меката светлина в интензивното отделение скри това от останалите. И Сюзан Уилър беше на двайсет и три години.

— Двайсет и три или двайсет и четири, не е чак толкова важно — каза Белоус, докато обмисляше как да представи по най-добър начин проблема за баланса на течностите в тялото.

Но за Сюзан беше важно.

— Къде е тя? — Сюзан не беше съвсем сигурна дали наистина иска да й отговорят.

— В ъгъла отляво — каза Белоус, без да вдига поглед от листа с отчета за приетите и отделени течности. — Важното е да проверяваме точното количество течности, които е отделила пациентката, в сравнение с точното количество, което е получила. Разбира се, данните са отчетени в определен час, а ние се интересуваме повече от динамичното състояние. Но можем да получим доста добра представа за него. Сега, да видим, отделила е хиляда шестстотин и петдесет милилитра урина.

Сюзан не слушаше. Очите й се напрягаха да различат очертанията на неподвижната фигура на леглото в ъгъла. От мястото, където стоеше, тя виждаше само тъмна коса и бледо лице. От устата излизаше тръба, свързана с голям апарат до леглото, който съскаше при движението си надолу-нагоре и обдишваше пациентката. Тялото беше покрито с бял чаршаф; ръцете бяха открити, разперени под ъгъл спрямо тялото. Към лявата беше включена система. Друга система бе включена от дясната страна на шията. От малък прожектор на тавана насочен лъч осветяваше главата и гърдите на пациентката, което правеше гледката още по-тягостна. Останалото тънеше в сянка. Никакво движение, никакъв признак на живот, освен ритмичното съскане на обдишващия апарат. Пластмасова тръбичка се виеше някъде изпод пациентката и се свързваше с една градуирана банка за урина.

— Трябва също ежедневно да следим точното тегло — продължаваше Белоус.

Гласът му почти не достигаше съзнанието на Сюзан. Двайсет и три годишна жена… тази мисъл отекваше в ума й. Тъй като й липсваше клиничен опит, реагираше спонтанно. Бяха на еднаква възраст и Сюзан неволно се постави на нейно място. Поради наивността си свързваше сериозната медицина с пациенти на преклонна възраст, които са получили своето от живота.

— Колко време, откакто не реагира? — запита разсеяно, без да откъсва очи от пациентката в ъгъла, без дори да мигне.

Сепнат от този неуместен въпрос, Белоус обърна глава и я изгледа. Той беше сляп за нейното психологическо състояние.

— Осем дни — отговори, леко подразнен, че някой прекъсва обяснението му за баланса на течностите. — Но това няма нищо общо с днешното ниво на натрия, мис Уилър. Бихте ли задържали вниманието си върху темата, която сега обсъждаме. — Белоус се обърна към другите: — Очаквам от вас до края на седмицата да усвоите обичайните назначения, свързани с баланса на течностите. Та докъде стигнах? — Той се залови отново с изчисленията и всички освен Сюзан се надвесиха над него, за да следят нарастващите цифри.

Все така вперила очи в неподвижната фигура, Сюзан прехвърляше наум онези от приятелките си, на които бяха правили кюртаж. Питаше се какво наистина ги дели, нея или тях, от положението на Нанси Грийнли. В продължение на няколко минути тя хапеше долната си устна, както правеше по навик, когато бе вглъбена в мисли.

— Как се случи това? — отново съвсем неочаквано попита Сюзан.

Главата на Белоус за втори път се вдигна, и то още по-бързо, сякаш очакваше неизбежна катастрофа.

— Кое как се случи? — отговори с въпрос той и огледа внимателно залата в търсене на нещо, което да му подскаже за какво става дума.

— Как изпадна пациентката в кома?

Белоус се облегна на стола, остави молива и затвори очи. Позабави се, сякаш броеше до десет, преди да отговори.

— Мис Уилър, трябва да се опитате да ми помогнете — каза бавно и снизходително той. — Съсредоточете се, моля ви. Що се отнася до пациентката, това е още един от необяснимите капризи на съдбата. Отлично здраве… обикновен кюртаж… анестезия и индуктиране на тръбата — безупречни. Тя просто не се събужда. Някакъв вид мозъчна хипоксия. Мозъкът не е получил нужния кислород. Ясно ли е? А сега да се върнем към работа. Цял ден ще се мотаем тук, докато напишем тези назначения, а в дванайсет имаме обща визитация.

— Това усложнение често ли се случва? — продължи в същия дух Сюзан.

— Не — каза Белоус, — такива случаи са една хилядна от процента.

— Но за нея е било сто процента — добави Сюзан с известна острота в гласа.

Белоус я погледна. Не разбираше какво цели тя. Човешката страна в случая на Нанси беше престанала да го интересува. Той се стараеше да поддържа необходимото ниво на йоните и високо количеството на урината, както и да не допуска бактериална инфекция. Не желаеше Нанси да умре, докато беше под негово наблюдение, защото това щеше да се отрази върху мнението за собствената му компетентност и Старк не би пропуснал случая да направи няколко подбрани коментара по негов адрес. Твърде добре си спомняше какво каза Старк на Джонстън, след като един подобен случай завърши със смърт, докато беше под негово наблюдение. Не че Белоус не се интересуваше от човешката страна на въпроса, но просто нямаше време за нея. Пък и броят на случаите, минали през главата му, водеше до известна притъпеност и скованост, резултат от периодичното извършване на една и съща дейност. Белоус не направи връзка между възрастта на Сюзан и Нанси Грийнли, нито пък допускаше колко уязвими са чувствителните натури при пръв досег с болнична среда.

— За стотен път повтарям, да се върнем към работата си. — Той придърпа стола по-близо до бюрото и нервно прокара ръка през косата си. Погледна си часовника, преди да поднови изчисленията. — И тъй, ако използваме четвърт литър нормален физиологичен разтвор, да видим колко милиеквивалента ще получим в две хиляди и петстотин милилитра.

Сюзан беше напълно откъсната от разговора, почти като в транс. Водена от неутолимо любопитство, тя заобиколи бюрото и тръгна към Нанси Грийнли, като се движеше бавно и предпазливо, сякаш приближаваше към нещо опасно. Поглъщаше всички подробности веднага щом станеха различими. Очите на Нанси Грийнли бяха полузатворени, виждаше се долният край на сините й ириси. Лицето й беше мраморнобяло в ореола от тъмна, почти черна коса. Устните й бяха сухи и напукани; специална пластмасова поставка държеше устата й отворена, за да не захапе ендотрахеалната тръба. Кафеникава втвърдена корица личеше върху предните й зъби — засъхнала кръв.

Леко замаяна, Сюзан за миг отмести очи от лицето й, после отново я погледна. Нечовешкият вид на доскоро нормалната млада жена я накара да потрепери от някакво неопределено чувство. Не беше само жалост. Имаше друга вътрешна болка, осъзнаване на тленността, усещане за абсурдното в живота, който така лесно може да бъде прекъснат, чувство на униние и безпомощност. Всичко това връхлетя внезапно в ума й и причини необичайно овлажняване на дланите й.

Внимателно, сякаш докосваше фин порцелан, Сюзан повдигна едната ръка на Нанси Грийнли. Беше учудващо студена и съвсем отпусната. Дали не с мъртва? — за миг си помисли Сюзан. Но електронният сигнал на монитора трескаво прекосяваше екрана и я убеждаваше в противното.

— Карате ме да мисля, че по баланса на течностите всичко ви е от ясно по-ясно, мис Уилър — каза Белоус, застанал до Сюзан. Гласът му наруши полутранса й и тя остави внимателно ръката на Нанси Грийнли. За нейна изненада цялата група се беше придвижила до леглото. — Да слушат всички. Това е линията на централното венозно налягане. — Белоус вдигна пластмасовата тръбичка, чийто край се мушваше като змия в шията на Нанси Грийнли. — Засега я държим отворена. Венозната система е включена от другата страна и ето там ще пуснем нашите двеста и петдесет милилитра нормален физиологичен разтвор с двайсет и пет милиеквивалента калий при скорост сто двайсет и пет милилитра на час. Дотук добре — продължи Белоус след кратка пауза, явно замислен, докато гледаше разсеяно пациентката. — Картрайт, не забравяй да назначиш електролиза на урината за днес, но остави сегашното назначение за ежедневна електролиза на серума. О, да, включи и нивата на магнезия. Ясно ли е?

Картрайт бързо записваше тези назначения в личния картон на Нанси Грийнли. Белоус взе чукчето за проверяване на рефлекси и разсеяно пробва дълбоките рефлекси на сухожилията на краката. Реакция не последва.

— Защо не направихте трахеостомия^[1]? — попита Феъруедър.

Белоус го погледна заинтригуван.

— Много подходящ въпрос, мистър Феъруедър. — Той се обърна към Картрайт. — Защо не направихме трахеостомия, Даниъл?

Картрайт вдигна поглед към Белоус, после отново го сведе към пациентката. На лицето му се четеше видимо смущение. Той се взря в личния картон на Нанси, макар да знаеше, че нужната информация не е там.

Белоус отново погледна Феъруедър.

— Твърде уместен въпрос, мистър Феъруедър. И ако правилно си спомням, аз наистина казах на доктор Картрайт да доведе момчетата от УНГ, за да направим тъкмо това. Така ли е, доктор Картрайт?

— Да, така е — потвърди Картрайт. — Аз се обадих, но те не отговориха повече.

— Не ги ли извика повторно? — добави Белоус с неприкрито раздразнение.

— Не, бях зает… — започна Картрайт.

— Остави тези глупости, Картрайт — прекъсна го Белоус. — Просто извикай по спешност момчетата от УНГ. Няма изгледи тази тук да се съвземе, а за продължително респираторно поддържане ни е нужна трахеостомия. Вие разбирате, мистър Феъруедър, маншетът на ендотрахеалната тръба постепенно ще причини некроза на стените на трахеята. Правилно разсъждавате.

Харви Голдбърг не го свърташе на едно място — много му се искаше той да бе задал въпроса вместо Феъруедър.

Сюзан изплува от дълбините на своя унес благодарение на разменените между Белоус и Картрайт реплики.

— Има ли някой представа защо на пациентката се е случило това ужасно нещо? — попита Сюзан.

— Какво ужасно нещо? — нервно отвърна Белоус, докато мислено провери системата, респиратора и монитора. — О, имате предвид, че не се е събудила изобщо… Е… — За миг той млъкна. — Сетих се за още нещо. Картрайт, като викаш консултанти, накарай невролозите да се размърдат и да дойдат за нова електроенцефалограма. Ако пак е гладка, може би ще успеем да вземем бъбреците.

— Бъбреците?! — възкликна ужасено Сюзан, като се опитваше да не мисли какво би значело това изречение за Нанси Грийнли.

— Вижте какво — каза Белоус и опря протегнати ръце на перилата на леглото. — Ако мозъкът е свършил, ако за нищо не става, тогава поне можем да присадим бъбреците на някой друг, при условие, разбира се, че убедим семейството за това.

— Но тя може да дойде в съзнание — възпротиви се Сюзан, зачервена и с блеснали очи.

— Има такива случаи — вдигна рамене Белоус, — но не и когато е налице права линия на ЕЕГ-то. Нека не си затваряме очите. Мозъкът е в инфаркт, мъртъв е и няма начин да се възстанови. Мозъчната трансплантация все още е невъзможна, макар че в отделни случаи би била много полезна. — Той погледна предизвикателно към Картрайт, който усети намека и се засмя.

— Никой ли не знае защо мозъкът на тази пациентка не е получил необходимия кислород по време на операцията? — върна се към предишния си въпрос Сюзан, в отчаян опит да пропъди мисълта за отделяне на бъбреците от тялото на Нанси.

— Не — призна Белоус, като я гледаше в очите. — Случаят беше съвсем обикновен. Проверили са всяка стъпка от анестезирането. Падна се на един от най-педантичните анестезиолози специализанти и той е разнищил всичко до последната подробност. Искам да кажа, че е бил безкомпромисен към себе си. Но обяснение няма и няма. Може пък да е получила удар, тъй си мисля аз; може в хода на операцията да се е отключила нейната податливост към мозъчен удар. Не зная. Във всеки случай мозъкът е останал лишен от кислород твърде дълго, в резултат на което много мозъчни клетки са умрели. За съжаление те са твърде чувствителни към нивото на кислорода. И първи умират, когато кислородът падне под критичното ниво. И ето го резултата — ръката му, с отворена нагоре длан, мина в красноречив жест над Нанси Грийнли, — едно мекотело. Сърцето бие, защото то не зависи от мозъка. Но всичко останало трябва да се прави изкуствено. Обдишваме я с оня респиратор там. — Белоус махна към съскащата машина вдясно от главата на Нанси. — Поддържаме критичния баланс на течностите и електролитите, както проверихме преди няколко минути. Трябва да я храним, да регулираме температурата… — Белоус спря след думата „температура“. — Картрайт, назначи за днес и рентгенова снимка на място. Почти забравих за повишението на температурата, което спомена преди малко. — Белоус погледна към Сюзан. — Ето как повечето от тези вегетиращи пациенти напускат живота — пневмония… единственият им приятел. Понякога се чудя какво, по дяволите, ще постигна, като лекувам пневмонията. Но в медицината не си задаваме такива въпроси. Лекуваме пневмонията, защото имаме антибиотици.

В този момент системата за повикване, която периодично се включваше, отново светна. На табелата беше изписано: „Д-р Сюзан Уилър да се обади на вътрешен телефон 938, моля“. Пол Карпен сбута Сюзан и й посочи съобщението. Тя доста изненадано погледна към Белоус.

— Това за мен ли беше? — попита недоумяващо. — Беше написано „доктор Уилър“.

— Дадох на сестрите от етажа списък на имената ви, за да ги напишат върху болничните папки и да разпределят пациентите помежду ви. Ще ви викат за кръвните манипулации и всички други занимателни дреболии, които изискват повече време.

— Доста ще ми е неловко, докато свикна с обръщението „доктор“ — каза Сюзан, докато се оглеждаше за най-близкия телефон.

— Ами свиквайте, защото така ще ви търсят. Не е замислено като жест към вас. Идеята е пациентите да ви възприемат по-лесно. Не крийте, че сте студенти, но не го афиширайте. Някои пациенти не биха ви позволили да ги докоснете, ако знаят, че сте студенти; ще викат и пищят, че ги използват като морски свинчета. Както и да е, отговорете на повикването, доктор Уилър, после ще ни настигнете. Щом свършим тук, качваме се в заседателната зала на десетия етаж.

Сюзан отиде до бюрото и набра 938. Белоус я наблюдаваше как прекосява стаята. Почти неволно отбеляза, че под бялата престилка се крие чувствена натура. Белоус с бързи темпове се поддаваше на притегателната сила на Сюзан Уилър.