Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Coma, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 19 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Еми (2014)
Допълнителна корекция и форматиране
hrUssI (2014)

Издание:

Робин Кук. Кома

Американска. Първо издание

ИК „Народна култура“, София, 1992

Редактор: Здравка Славянова

Технически редактор: Людмил Томов

Коректор: Стефка Добрева

ISBN: 954-040-001-5

История

  1. — Добавяне

Сряда, 25 февруари, 11:15 ч.

Крачейки по коридорите, Сюзан се почувства потисната и затова побягна навън. Проправи си път през тълпата и излезе в дъждовния февруарски ден. Тръгна безцелно, потънала в мислите си. Зави по Ню Чардън стрийт и после по Кеймбридж стрийт.

— Глупаци! — изсъска тя и ритна една случайно попаднала й смачкана консервена кутия.

Косата й залепна за челото от лекия дъжд, по носа й се стичаха капчици. Тя тръгна нагоре по Джон стрийт откъм задната страна на Бийкън Хил. Гледаше невиждащо безпорядъка, кучетата, боклуците и всевъзможните отломки в занемарените градски покрайнини.

Не помнеше някога да се е чувствала така отхвърлена и изоставена. Имаше усещането, че е съвсем сама; в това потиснато състояние започна да я плаши опасението от пълен провал. Пристъпите на униние и гняв се редуваха, като си припомняше разговора ту с Маклиъри, ту с Орън. Жадуваше да поприказва с някого; някой, чийто съвет можеше да приеме с доверие и уважение. Старк, Белоус, Чапман — всеки от тях представляваше една възможност, но при всеки съществуваше някаква специфична пречка. При Белоус не можеше да разчита на обективност, а Старк и Чапман биха поставили на първо място интересите на институциите, които представляват.

Сюзан допускаше мисълта, че може да я сполети най-лошото: позорно изгонване от Медицинския институт. Тя чувстваше, че това би било не само личен провал, но и един вид поражение за всички жени в медицината. Ако познаваше някоя лекарка, би могла да отиде при нея за съвет, но уви. В преподавателския състав на института имаше много малко жени, а и тяхното място в йерархията ги правеше недостижими.

Потънала в мъчителен размисъл, Сюзан усети, че се подхлъзва, когато стъпи на десния си крак. Трябваше да се подпре с ръка на близката сграда, за да не падне. Като очакваше най-лошото, тя погледна надолу и видя, че е стъпила в голяма купчина кучешки изпражнения, изпускащи пара.

— Проклет да е Бийкън Хил! — Сюзан ругаеше Бостън и цялата мръсотия, която градската управа търпеше. Остърга ботуша си о ръба на бордюра, погнусена от вонята. Въпреки всичко не й убягна символичната страна на сполетялата я беда. Навярно и в професионалния си път бе нагазила в подобна мръсотия и трябваше по същия начин да махне с ръка и да отмине. Просто да я заобиколи. Нейно задължение бе да стане лекар; всичко друго трябваше да иде на заден план. Случаи като Бърман и Грийнли не бяха нейна грижа.

Продължаваше да вали и по бузите й се стичаха струйки вода. Започна да стъпва по-предпазливо и благоразумно да отбягва безбройните купчини кучешки изпражнения, които срещаше на всяка крачка. Вървеше по-лесно, защото гледаше къде стъпва. Но не беше толкова лесно да пропъди чувството на отговорност към хора от рода на Бърман и Грийнли. Тя самата бе на годините на Нанси и на няколко пъти й се беше случвало по време на менструация да кърви обилно. Колко изплашена и безпомощна се беше почувствала тогава. Чиста случайност бе, че не й се наложи дилатация и кюртаж, и то в Мемориалната болница.

Но сега я бяха изгонили от тази болница, а вероятно и от Медицинския институт. Малко зависеше от нея в този момент, все едно дали искаше да разследва проблема докрай, или не. Всичко свърши. Стана й криво, като си спомни как разсъждаваше в самото начало. „Нова болест!“ Сюзан се изсмя на собствената си суетност и измамна представа за своите способности.

Тръгна надолу по Пикни стрийт, прекоси Чарлс стрийт и се отправи към реката. Безцелно изкачи стълбите на моста Лонгфелоу. Поспираше се и четеше някои от безсмислените фрази и непознати имена, надраскани по стените. Насред моста тя забави крачка и се загледа нагоре по Чарлс Ривър към Кеймбридж и Харвард и моста към Бостънския университет. По протежение на реката ледени късове образуваха причудливи форми сред незамръзнала вода — като гигантско произведение на абстрактното изкуство. На едно от тези плаващи островчета бе кацнало ято морски чайки.

Сюзан не разбра какво я накара да се обърне наляво по посоката, откъдето бе дошла. Видя някакъв мъж с шапка и тъмно палто, който свърна към реката и се спря, когато тя погледна към него. Без да му обръща внимание, Сюзан отново се загледа в пейзажа пред себе си и като потъна в хаотичните си мисли, забрави за мъжа. Но след пет-десет минути забеляза, че той не е помръднал. Пушеше и гледаше нагоре по реката и също като нея сякаш нехаеше за дъжда. Сюзан реши, че е случайно съвпадение — в дъждовен февруарски ден двама души безцелно се взират в реката, макар мостът да пустееше дори при хубаво време.

Сюзан слезе по стълбичките откъм Кеймбридж и тръгна нагоре по брега към навеса за лодки на Масачузетския технологически институт. Стана й студено от тънката струйка, стекла се по яката. Това малко неудобство й беше полезно в момента. Скоро реши, че е време да се върне в общежитието и да се стопли с гореща вана.

Обърна се рязко с намерението да се върне по моста и да се прибере с метрото. Но се спря. Мъжът с тъмното палто беше на стотина метра от нея, все още загледан в реката. Сюзан изпита някаква смътна тревога. Промени решението си, за да избегне срещата с мъжа. Предпочете да заобиколи покрай Масачузетския институт и да вземе метрото от станция „Кендъл“.

Като пресичаше Мемориал Драйв, забеляза, че мъжът тръгна в нейната посока. Глупаво е, убеждаваше се тя, да се плашиш от някакъв непознат. Трудно й беше да си обясни защо се поддава на уплахата без всякакво основание. Изглежда, сама не си бе дала сметка колко е разстроена. За всеки случай реши да завие зад първия ъгъл и изчака в края на пресечката пред Библиотеката за обществени науки. Като се опитваше да изглежда съвсем естествено, тя започна да оправя връвта на пакета си.

Мъжът се появи почти веднага, но не зави, а пресече улицата и се загуби от поглед. Но това не разсея опасенията й, че я следят. Оставаше едно малко съмнение, че той е реагирал на нейното нарочно забавяне. Тя изкачи стъпалата и влезе в библиотеката. Отиде в тоалетната стая и се отпусна за малко. Огледалото ясно отразяваше тревогата, изписана по лицето й. Помисли си да извика някого, но се отказа. Всяко обяснение би прозвучало нелепо. Освен това се почувства по-добре и отхвърли този епизод като плод на въображението.

На излизане от тоалетната дотолкова беше възвърнала самообладанието си, че можа да оцени вътрешната архитектура на сградата. Беше съвсем съвременна и създаваше усещане за пространственост и ведро спокойствие. Нямаше и следа от смазващата претрупаност, която човек очаква от старите университетски библиотеки. Столовете бяха тапицирани в яркооранжево, а рафтовете за книги и картотечните шкафове бяха от фино полирано дъбово дърво.

И тогава Сюзан забеляза мъжа. Този път съвсем отблизо. Позна го, макар и да не вдигаше поглед от списанието, което бе разгърнал. Изглеждаше не на място в библиотеката, облечен с черно палто, бяла риза и бяла вратовръзка. Лъскава и сплъстена, косата му явно бе обилно поливана с брилянтин. Неприятното му лице бе покрито с белези от пъпки.

Сюзан изкачи стълбите към мецанина, като се стараеше да не го изпуска от очи. Мъжът не вдигаше поглед от четивото си. Още отвън Сюзан беше забелязала, че библиотеката е свързана със съседната сграда. Тя откри прохода и се озова в някакво учреждение, пълно с хора. Поуспокои се, докато слизаше към приземния етаж. Напусна сградата и се отправи бързо към Кендъл скуеър.

Районът й беше непознат, тъй че изгуби няколко минути, докато открие входа за подземната станция на метрото. Точно преди да тръгне надолу, се огледа. Изумлението й премина в ужас, когато видя мъжа с черното палто на една пресечка от нея, следващ посоката й. Сюзан усети, че отмалява, а пулсът й се учести. На всичко отгоре не знаеше какво да предприеме.

Лекият повей откъм стълбището, придружен от приглушен заплашителен тътен, й помогна да вземе решение. В станцията навлизаше влак. Влак, пълен с хора.

Неспособна да овладее обзелата я паника, Сюзан се втурна надолу към мрачния подземен свят. Пред въртящата се преграда затърси монета от 25 цента. Знаеше, че има няколко в джоба си, но дебелата ръкавица й пречеше да ги напипа. Тя я дръпна и извади дребните си монети. Няколко паднаха и се търкулнаха по бетона. Никой не слезе от влака. Пътниците безучастно наблюдаваха трескавите й движения. Най-сетне монетата падна в прореза на автомата и Сюзан се опита да се втурне напред. Но разбра, че е избързала; вместо да се отмести встрани, преградата се заби в стомаха й и я остави без дъх. Сюзан се отдръпна и монетата освободи механизма. При втория й опит да мине преградата се завъртя толкова лесно, че тя политна напред и едва се задържа на крака. Затича се, но вратите на влака се затвориха.

— Моля ви! — извика тя, но влакът бавно потегли.

Потича няколко крачки редом с него и когато последният вагон се плъзна край нея, видя озадаченото лице на кондуктора. Запъхтяна, Сюзан проследи с поглед как мотрисата потъна в тунела.

Станцията беше съвсем безлюдна. Дори и платформата на отсрещната страна беше пуста. Шумът на отдалечаващия се влак заглъхна учудващо бързо, заменен от ритмичния звук на капеща вода. Станция „Кендъл“ не беше оживена, затова и не бе обновявана. Модерната някога мозайка по стените вече се рушеше; мястото напомняше древен археологически обект. Всичко беше покрито със сажди, а перонът — осеян с книжни отпадъци. От тавана висяха сталактитови форми, от чиито връхчета се отцеждаха капчици влага като в някаква варовикова пещера в Юкатан.

Сюзан се надвеси доколкото можеше над релсите и надникна в тунела, който водеше към Кеймбридж, с надеждата да види, че се появява друг влак. Напрегна слуха си, но чуваше само шума от капките. В този миг по стълбите на метрото ясно отекнаха нечии отмерени стъпки. Тя се втурна към обкованата с решетки будка за дребни монети. Беше празна. Един надпис гласеше, че работи само във върховите часове — от 15 до 17 ч. Стъпките се приближаваха и Сюзан се отдръпна от входа. Тя се обърна и се затича по перона в посока към Кеймбридж. В самия му край отново се взря в тъмнината на тунела. Чуваше се само ритмичният плясък на капките вода. И стъпки.

Като погледна назад към входа, Сюзан видя как мъжът с черното палто премина пропускателната преграда. Той се спря и събра шепи, за да запали цигара, след което небрежно хвърли кибритената клечка върху релсите. Без да бърза, дръпна няколко пъти от цигарата, преди да тръгне към Сюзан. Сякаш се наслаждаваше на страха, който предизвикваше. Приближаващите се стъпки отекваха с метален звън.

Сюзан искаше да изпищи или да избяга, но тялото й не се подчиняваше. Мина й през ум, че вероятно ужасяващата клопка е плод на въображението й. Може би това беше само поредица от съвпадения. Но видът и изражението на приближаващия се към нея мъж я убедиха, че не сънува.

Сюзан се поддаде на паниката. Оставаше й само една възможност: да влезе в тунела. Отхвърли я въпреки страха си. Другият перон? И в двете посоки релсите отвеждаха в тунели. Между стърчащите стоманени колони с двойно Т-образно сечение можеше да се промуши човек. Но отстрани бяха третите релси — захранването на влаковете, където можеш да се опържиш моментално.

На разстояние от пет-шест метра навътре в тунела колоните свършваха и електрорелсите се включваха към външната страна на съответните релси. Сюзан прецени, че ще й бъде сравнително лесно да изтича в тунела, колкото да заобиколи покрай последната колона. По този начин щеше да избегне прескачането на електрорелсите.

Мъжът беше на петнайсетина метра от нея, когато хвърли недопушената цигара. Той като че ли извади нещо от джоба си. Пистолет? Не, не беше пистолет. Нож? Може би.

За Сюзан това бе достатъчно, за да се реши. Тя прехвърли пакета със сестринската униформа в дясната си ръка и приклекна на ръба на платформата, като се подпираше на лявата си длан. После скочи от метър и двайсет сантиметра долу върху релсите. Падна на стъпалата си, но пое удара, като приклекна, след което моментално се изправи и хукна навътре в тунела.

Паниката сковаваше движенията й и тя се спъна в дървените траверси. Без малко да падне, но инстинктивно пусна пакета си, намери опора в близката колона и успя да се отблъсне дотолкова, че се размина на сантиметри от електрорелсата. При падането лявата й ръка перна отчупена треска, която падна досами електрорелсата. Блесна искра, дръвцето изпука и се превърна във въглен. Въздухът се изпълни с острия мирис на електрическата дъга.

Въпреки острата болка в левия си глезен Сюзан мигом се изправи на крака, несъзнателно грабна пакета и отново хукна по траверсите. В самото начало на тунела имаше поредица стрелки, които създаваха лабиринт от жп линии и смайваща мрежа от релси и траверси под краката й. Без да има време да проумее този лабиринт от линии, Сюзан се запрепъва напред. Отмалял от болка, левият й крак се заклещи между две релси и тя отново падна.

Успя да се изправи на едно коляно, в очакване преследвачът всеки момент да се хвърли върху нея. Лявото й стъпало беше здраво притиснато между двете релси. Напрегна се и с всички сили задърпа, за да го измъкне. Успя само да обостри болката. Наведе се, стисна крака си с две ръце и го задърпа отчаяно. Не смееше да погледне назад.

Изведнъж из въздуха се разнесе оглушителен писък, който накара Сюзан да пусне крака си и да си поеме дъх от уплаха. Помисли си, че нещо й се е случило, но все още беше жива. И тогава писъкът се повтори, тъй пронизителен в тази дупка под земята, че тя инстинктивно закри ушите си с длани. Даже и така той й причини остра болка в тъпанчетата. Едва тогава разбра какво е това. Влакът! Тя чуваше свирката му.

Сюзан впери поглед в тунела и видя единствената проникваща светлина. Започна да усеща мощния тътен на тоновете стомана, които се носеха към нея. Тогава се чу още някакъв звук, който, макар и позаглушен, се врязваше в съзнанието по-силно и от свирката. Това бе стърженето на стомана о стомана. Колелетата на идващия влак се затягаха в напразен и отчаян опит да спрат. Безсмислено беше. Инерцията бе твърде голяма.

Сюзан нямаше представа на коя от линиите е заклещен кракът й, нито пък по коя от тях се движи влакът. Светлината като че ли идваше право срещу нея. Отчаяна до безумие, тя рязко измъкна крака си от ботуша и се хвърли към една от релсите, която видимо отвеждаше в срещуположната посока. Протегнатите й ръце омекотиха удара. Тя се сви инстинктивно на кълбо и покри главата си с ръце. Вибрацията и стърженето се извисиха до кресчендо и в следващия миг влакът профуча на около метър и половина от нея.

Известно време Сюзан не помръдна. Не можеше да проумее случилото се. Дланите й лепнеха от влага, пулсът й биеше бясно. Но беше жива и като се изключат някои натъртвания, не бе пострадала много. Палтото й беше скъсано, липсваха няколко копчета. Върху бялата й лабораторна престилка отдолу имаше ивица грес. Химикалите и джобното й фенерче се бяха разпилели нейде из тунела, а едната слушалка на стетоскопа й беше огъната под прав ъгъл.

Сюзан се изправи, бръсна с ръка полепналите боклуци и затърси ботуша си. Натисна петата, повдигна носа, и го извади с лекота, която даваше невярна представа за предишното й затруднение. Докато успее да се обуе, няколко души с фенерчета вече тичаха към нея.

С тяхна помощ тя се качи на платформата. Всичко преживяно й се струваше съвсем като плод на въображението, сякаш напълно бе изгубила контрол над себе си. Нямаше никакъв мъж в тъмно палто, а само голяма тълпа хора, които възбудено си разменяха предположения за случилото се. Някой намери пакета й върху линията и й го донесе.

Сюзан се постара да ги убеди, че не е наранена. Помисли си да каже нещо за мъжа, по отново се усъмни в собствената си преценка за реалност и измислица. Обзелият я панически ужас не бе напълно изчезнал. Не беше в състояние да събере мислите си и повече от всичко друго искаше да се прибере вкъщи.

Бяха й нужни цели петнайсет минути, докато убеди обслужващите влака, че просто се е подхлъзнала от платформата, но вече се чувства отлично и не се нуждае от линейка. Настояваше да се качи до Парк стрийт и оттам да се прехвърли на линията за Хънтингтън. Накрая всички се качиха, вратите се затвориха и влакът потегли.

Сюзан огледа дрехите си на светлината. Забеляза, че човекът отсреща се е вторачил в нея. Жената до него също. Всъщност, като обходи с очи вагона, разбра, че всички я зяпат, сякаш е ненормална. Едва издържаше на погледите им. Опита се да се взре навън, докато влакът минаваше по моста Лонгфелоу. Все още никой не проговаряше. Всички мълчаливо я наблюдаваха.

Най-сетне влакът спря на Чарлс стрийт. Сюзан с облекчение изскочи от вагона и се затича по перона. Пред близката дрогерия взе такси. Едва тогава се поуспокои. Ръцете й все още видимо трепереха.