Робин Кук
Кома (38)

Четвъртък, 26 февруари, 20:10 ч.

Тънката и изпокъсана сестринска униформа едва ли можеше да предпази Сюзан от режещия като бръснач студ. Беше осем градуса под нулата, духаше северен вятър със скорост 46 км в час, от който ветровият коефициент на замръзване спадаше до минус 29°С. Сюзан тичаше покрай опустелите зеленчукови сергии на Хеймаркет, като се опитваше да избягва празните кашони, издухвани на пътя й от вятъра. Разпилените боклуци я забавяха и това й напомни кошмара, с който бе започнал денят й.

На ъгъла зави наляво и вятърът връхлетя с пълна мощ насреща й. Тя трепереше, зъбите й тракаха, сякаш предаваха някакво спешно съобщение по морзовата азбука. Пред Общинския съвет стана още по-лошо. Особеното оформление на административните сгради, със заоблени фасади и обширна алея, образуваше тунел, през който вятърът минаваше с още по-голяма сила. Сюзан се приведе, за да може да изкачи широките стъпала. Отляво впечатляващата със съвременната си архитектура сграда на Градския съвет приемаше застрашителни размери в тъмнината — строгите геометрични форми хвърляха тъмни, преплитащи се сенки, които придаваха на мястото зловещ вид.

Сюзан търсеше телефон. На Кеймбридж стрийт срещна само няколко души, приведени, скрили лица от вятъра и студа. Тя спря първия минувач: беше жена. Непознатата вдигна глава и изгледа Сюзан първо с недоверие, после с уплаха.

— Трябват ми десет цента и телефон — каза Сюзан, като тракаше със зъби.

Жената отблъсна ръката й и отмина, без да продума или да се обърне назад.

Сюзан погледна униформата си — изпокъсана, мръсна, с петна от кръв. Ръцете й бяха съвсем черни, косата — разрошена и сплъстена. Съзнаваше, че прилича на луда или в най-добрия случай — на скитница.

Тя спря един мъж и отново помоли за десет цента. Той се отдръпна назад при вида й. Бръкна в джоба си и й подаде няколко дребни монети. И неговите очи изразяваха смесица от недоверие и ужас. Пусна парите в ръката й, сякаш се страхуваше да я докосне.

Сюзан взе парите. Бяха повече, отколкото бе поискала.

— Мисля, че има телефон в ресторанта от лявата страна надолу по улицата — каза мъжът, като я гледаше. — Добре ли сте?

— Ще се оправя, ако се добера до телефон. Благодаря ви много.

Премръзналите й пръсти едва успяха да стиснат монетите. Ръцете й бяха така вкочанени, че даже не усещаше парите върху дланта си. Тя прекоси тичешком Кеймбридж стрийт и се упъти към ресторанта.

Още на входа я лъхна така желаната топлина, натежала от миризми и изпарения. Няколко души вдигнаха поглед от чиниите си и я зяпнаха, изумени от вида й. Но отдавайки дължимото на анонимността, гарантирана във всеки по-голям американски град, те отново насочиха вниманието си към вечерята, за да не бъдат замесени.

Някаква нелепа параноя обхвана Сюзан и като оглеждаше последователно хората, тя се опитваше да открие своя неприятел. От топлината затрепери още по-силно. Побърза да стигне до телефона, близо до тоалетните.

Ръцете й много трудно се справяха с монетите и повечето изпадаха на пода, преди да успее да пусне едно десетаче в прореза. Никой не стана да й помогне да си събере парите. Мъжът зад тезгяха, целият в мазни петна и татуировки, свикнал с изненадите на бостънския уличен живот, я гледаше безизразно.

Операторът от телефонната централа в Мемориалната болница вдигна слушалката.

— Обажда се доктор Уилър. Трябва незабавно да говоря с доктор Старк. Спешно е. Имате ли домашния му телефон?

— Съжалявам, но не можем да ви го дадем.

— Но случаят е спешен. — Сюзан се огледа, сякаш очакваше някой да оспори думите й.

— Съжалявам, такова е нареждането. Ако искате, кажете си номера и аз ще му предам да се обади.

Сюзан потърси с очи номера.

— Петстотин двайсет и три, осемдесет и седем, осемдесет и седем.

Чу се щракване и връзката прекъсна. Сюзан остави слушалката. В ръката си държеше монета от десет цента. Помисли си, един горещ чай би й помогнал да се съвземе. Потърси още дребни по пода и намери пет цента. Заоглежда по-надалече. Знаеше, че бе получила и монета от двайсет и пет цента.

Един от постоянните посетители стана от бара и се отправи към телефона. Тъкмо когато посегна към слушалката, Сюзан го забеляза.

— Моля ви, очаквам да ми позвънят. Ако обичате, изчакайте няколко минути. — Тя се изправи умоляващо пред брадясалия мъжага.

— Извинявай, сестро, телефонът ми трябва. — Той вдигна слушалката и се пресегна да пусне монетата.

За пръв път в живота си Сюзан изгуби всякакъв контрол над себе си.

— Не! — изпищя с пълен глас тя и всички в ресторанта рязко се обърнаха.

За да подчертае своята решимост, Сюзан стисна двете си ръце с преплетени пръсти и ги вдигна рязко нагоре, като удари мъжа над китките. Изненадващо бързият удар изби и слушалката, и монетата от ръцете му. С обратния замах надолу Сюзан удари мъжа по челото между очите. Изненадан от неочакваното нападение, той политна назад. После бавно се свлече и седна с изпънати крака. Замаян от яростната атака, той застина неподвижно.

Сюзан бързо остави слушалката на място и стисна очи, в очакване да чуе звън. Телефонът наистина иззвъня. Беше Старк. Тя се опита да заговори спокойно, но думите бликнаха почти несвързано.

— Доктор Старк. Аз съм Сюзан Уилър. Имам отговорите… и то всичките. Невероятно е, наистина е така.

— Успокойте се, Сюзан. Какво означава всички отговори? — Гласът на Старк звучеше уверено и спокойно.

— Открих подбудата; открих и метода, и подбудата.

— Сюзан, говорите загадъчно.

— Пациентите, изпаднали в кома. Това не са случайни усложнения. Предварително са замислени. От болничните листове разбрах, че на всички е правен пълен тъканен профил.

Сюзан внезапно млъкна, като си припомни как Белоус я бе увещавал да се откаже от идеята, че тъканните изследвания имат някакво значение.

— Продължавайте, Сюзан — подкани я Старк.

— Ами отначало въобще не обърнах внимание на тази част от изследванията. Убедих се, че греша, едва след като попаднах в института „Джеферсън“.

Сюзан подозрително се озърна да разбере дали някой е чул последните й думи. Повечето посетители вече открито я наблюдаваха, но никой не се помръдна. Тя се свря още по-навътре в кабината и закри мембраната с шепа.

— Зная, че ще ви прозвучи невероятно — вече по-тихо продължи тя, — но институтът представлява разпределителен център за черния пазар на човешки органи. Отнякъде получават заявки за органи с определена тъканна характеристика. Който движи нещата оттук, проверява по болниците, докато се открие пациент от подходяща група. Ако му предстои операция, просто добавят малко въглероден окис към анестезията, а ако е постъпил само за лечение, с някоя от системите му вкарват сукцинилхолин. Настъпва мозъчна смърт. Пациентът е жив труп, чиито органи функционират, докато с него не се заемат касапите от института.

— Сюзан, тая история е направо невероятна — изумен възкликна Старк. — Мислите ли, че ще успеете да докажете подозренията си?

— Тъкмо в това е първият проблем. Ако се вдигне шум — да речем, полицията нахълта в института „Джеферсън“ — сигурно ще се натъкнем на някакъв резервен вариант за прикритие. Привидно заведението наподобява болница, специализирана за интензивно лечение. Освен това въглеродният окис и сукцинилхолинът се преработват бързо от обмяната на веществата и в телата на жертвите не остават никакви следи. Единственият начин да се разгроми организацията, която стои зад тези престъпления, е някой като вас да убеди властите да нахлуят без предупреждение.

— Идеята си струва да се обмисли, Сюзан, но ще трябва да чуя подробностите, които ви наведоха на тези фантастични заключения. В опасност ли сте сега? Мога да дойда да ви взема.

— Не, добре съм — каза Сюзан, като погледна към вътрешността на ресторанта. — По-лесно ще е да се срещнем някъде. Мога да взема такси.

— Чудесно. Ще се срещнем в кабинета ми в Мемориалната. Тръгвам веднага.

— Ще бъда там. — Сюзан понечи да затвори.

— Още нещо, Сюзан. Ако това, което казвате, е истина, то секретността е от огромно значение. Не споменавайте никому нищо, докато не поговорим.

— Ясно. Ще се видим след няколко минути.

Като затваряше телефона, Сюзан провери за номера на някоя таксиметрова служба. С последната десетцентова монета си поръча такси. Представи се като Шърли Уолтън. Отговориха й, че таксито ще дойде след десет минути.

Доктор Хауард Старк живееше в Уестън, приютил девет десети от лекарите в Бостън. Притежаваше просторна къща в стил „Тюдор“, но най-много се гордееше с викторианската библиотека. След разговора със Сюзан той затвори телефона, който стоеше върху бюрото му, дръпна чекмеджето отдясно и извади друг телефон — поддържан и проверяван с електронно устройство за всякакви допълнителни съпротивления и шумове — който не можеше да бъде подслушван без негово знание. Набра бързо номера, като наблюдаваше миниатюрния осцилоскоп в чекмеджето. Телефонът работеше нормално.

В контролната зала на института „Джеферсън“ слаб мъж с добре поддържани ръце посегна към звънящия червен телефон.

— Уилтън! — изкрещя Старк с едва прикрит гняв. — Доколкото те познавам, в сметките си доста ловък, а и притежаваш известни делови качества, но изглежда, си безсилен да заловиш едно младо невъоръжено момиче, попаднало в сграда, построена като замък. Не разбирам как си допуснал нещата да стигнат дотам. Предупредих те още преди няколко дни.

— Не се безпокой, Старк. Ще я открием. Излезе по корниза на сградата, но явно трябва да се върне вътре. Всички врати са запечатани. Десет души са на мое разположение. Не се безпокой.

— Да не се безпокоя! — изрева Старк. — Чуй какво ще ти кажа. Тя току-що ми телефонира и описа най-подробно цялата същност на нашата програма. Вече е излязла, глупако.

— Излязла? Невъзможно!

— Невъзможно било. Що за глупости ми говориш! Казах ти, че току-що ми се обади. Да не мислиш, че използва някой от вашите телефони? За бога, Уилтън. Защо не се погрижи за нея?

— Опитахме. Явно се е изплъзнала. А човекът, когото пратихме, досега не се е провалял. Същият, който се погрижи за Уолтърс.

— Господи, това беше съвсем друго. Защо просто не го очистихте, вместо да инсценирате самоубийство?

— Заради тебе. Нали ти вдигна врява, когато откриха лекарствата, складирани от оня стар чешит. Нека ти припомня колко се беше притеснил да не би по този повод властите да предприемат някакво голямо разследване. Трябваше не само да се отървем от Уолтърс, но и да го свържем с проклетите му лекарства.

— Цялата тая история ме кара да взема окончателно решение. Време е да приключим с тази операция. Ясно ли ти е, Уилтън?

— Великият лекар иска да излезе от играта, тъй ли? За три години това е първото незначително усложнение и ти искаш да се измъкнеш. Получи си парите за цялостно преустройство на безценната ти болница; направиха те шеф на хирургията. А сега искаш да ни оставиш на сухо. Чуй какво ще ти кажа, Старк. Колкото и да ти е неприятно, от сега нататък няма да издаваш заповеди, а ще ги изпълняваш. И първата е да се отървеш от това момиче.

Старк разбра, че Уилтън е затворил. Той тресна слушалката и прибра телефона в чекмеджето. Целият трепереше от гняв. Едва се въздържа да не изпотроши собствените си вещи. Стисна ръба на бюрото, докато пръстите му побеляха. Постепенно яростта му взе да утихва. Знаеше, че е безсмислено да се ядосва. Можеше да разчита единствено на аналитичния си ум. Уилтън беше прав. Сюзан представляваше първото незначително усложнение във възходящата му кариера от три години насам. А онова, което бе постигнал, надминаваше и най-смелите му мечти. Не можеше да се откаже. Медицинската наука го изискваше, Сюзан трябваше да бъде елиминирана — това беше ясно. Но трябваше да стане по начин, който да не предизвика подозрение или тревога, особено у някои ограничени хора като Харис и Нелсън, лишени от неговата далновидност.

Старк стана от масивното бюро и тръгна покрай рафтовете с книги. Потънал в мислите си, прокара ръка по позлатените гръбчета на едно от първите издания на Дикенс. Внезапно осенилото го вдъхновение го накара да се усмихне.

— Красиво… — произнесе на глас — и така подходящо… — И забравил гнева си, се изсмя.