Робин Кук
Кома (5)

Понеделник, 23 февруари, 9 ч.

Сюзан Уилър измина разстоянието от общежитието до болницата с колата на Джефри Феъруедър, превъзходен стар ягуар, модел „Х 150“, който не побираше повече от трима. Пол Карпен беше близък приятел на Феъруедър, ето защо той бе другият късметлия. Джордж Найлс и Харви Голдбърг трябваше да изтърпят несгодите на бостънския обществен транспорт във върховия час, за да стигнат до Мемориалната болница навреме за срещата с Марк Белоус в девет часа.

След като запали — цяло мъчение, когато става дума за английските коли — ягуарът измина четирите мили за твърде прилично време. Уилър, Феъруедър и Карпен влязоха през главния вход на Мемориалната болница в 8:45 ч. Другите двама, макар че се надяваха да стане някакво чудо със съвременния транспорт и да изминат същото разстояние за трийсет минути, пристигнаха в 8:55 ч. Бяха пътували около час. Срещата с Белоус трябваше да се състои в лекарския офис на „Пети Биърд“. Никой не знаеше накъде да вървят. До момента, в който влязоха в самата Мемориална болница, всички те се осланяха на съдбата да им сочи верния път. Студентите медици са предразположени към пасивност, особено след първите две години ежедневно седене в аудиториите от девет до седемнайсет часа. Двете групи се срещнаха донякъде по план, донякъде случайно пред главните асансьори. Уилър, Феъруедър и Карпен се бяха опитали да стигнат до „Пети Биърд“, като използват асансьорите на сградата на Томпсън, която беше точно срещу главния вход. Достроявана на различни етапи, Мемориалната болница наистина приличаше на лабиринт.

— Изглежда, това място няма да ми хареса — каза Джордж Найлс на Сюзан Уилър, докато групата се промъкваше към асансьора сред сутрешната навалица.

Сюзан ясно разбираше какво означава простото изречение на Найлс. Когато не ти се ходи някъде, а и трудно се добираш до мястото, чувстваш се не само онеправдан, но и оскърбен. При това самочувствието на всеки един от петимата беше разклатено. Те знаеха, че Мемориалната болница е най-реномираното медицинско учебно заведение, и по тази причина искаха да стажуват в нея. Но същевременно чувстваха, че им липсват елементарните умения, присъщи на един истински лекар, който действително би се справил с някой спорен случай. Ако се съдеше по белите им престилки, явно принадлежаха към медицинската общност, но що се отнася до лечението на пациентите, не умееха да извършват и най-елементарни манипулации. Бяха използвали слушалките, които висяха от джобовете им, само на упражнения — един на друг или на подбрани пациенти. Това, че помнеха сложните биохимични етапи на разлагането на глюкозата в клетката, им даваше много малко увереност и още по-малко практическа информация.

Все пак петимата бяха студенти в един от най-добрите медицински институти в страната и това би трябвало да означава нещо. Всички те споделяха тази илюзия, докато асансьорът ги издигаше към „Пети Биърд“. На втория етаж вратите се отвориха, за да излезе един лекар в зелена престилка. Петимата зърнаха предоперационната, където вече се работеше с пълна пара.

На петия етаж слязоха и се заозъртаха, без да знаят накъде да тръгнат. Сюзан ги поведе по коридора към офиса на медицинските сестри. Както и в операционното отделение, тук беше като в оживен кошер. Административният служител на отделението, залепил телефонната слушалка към дясното си ухо, получаваше резултатите от спешните кръвни изследвания. Главната сестра Тери Линкуивист проверяваше заплануваните операции, за да е сигурна, че пациентите, които ще бъдат извикани до час-два, са получили предоперативните медикаменти. Останалите шест щатни и три хонорувани сестри отвеждаха до залите повиканите за операция и се грижеха за пациентите, чиято операция бе вече приключила.

Сюзан Уилър се приближи към тази зона на строго направлявана дейност с привидна самоувереност, като внимателно прикриваше своята несигурност. Администраторът й се стори най-достъпен.

— Извинете, бихте ли ми казали… — започна Сюзан.

Той й направи знак да го изчака.

— Повторете ми хематокрита. Тук е лудница — викаше той в слушалката, която притискаше с рамо, докато записваше нещо в бележника пред себе си. — Пациентът имаше назначено изследване и на уреен азот в кръвта. — Вдигна поглед към Сюзан, но поклати глава в отговор на човека, с когото говореше по телефона. Преди тя да успее да каже нещо, очите му се върнаха към разтворената пред него папка „История на заболяването“. — Разбира се, че съм сигурен. — Той нервно запрелиства приложените назначения. — Аз лично попълних талона до лабораторията. Разбери, доктор Нийдъм ще побеснее, ако не получи данните за урейния азот в кръвта… Какво?… Ако ви е свършил серумът, поразмърдайте си задниците и елате да си вземете. Пациентът е планиран за единайсет часа. Ами Бърман? Получихте ли изследванията му? Искам го, разбира се!

Той погледна Сюзан, като придържаше слушалката притисната между ухото и рамото си.

— С какво мога да ви услужа? — попита делово.

— Ние сме студенти медици и се чудех дали…

— Най-добре се обърнете към мис Линкуивист — каза служителят, както гледаше листа си, където бързо започна да драска цифри. Спря за малко, само колкото да й посочи с молива си Тери Линкуивист.

Сюзан погледна нататък. Прецени, че сестрата е с около четири-пет години по-възрастна от нея, привлекателна, но доста пълна. Изглеждаше не по-малко заета от административния служител, но Сюзан нямаше намерение да спори по този въпрос. След като хвърли поглед към останалите, които от все сърце желаеха тя да поеме инициативата, Сюзан се приближи към мис Линкуивист.

— Извинете — каза тя учтиво, — ние сме студенти медици, изпратени в…

— О, не — прекъсна я Тери Линкуивист, като погледна нагоре, а после разтърка чело с опакото на дясната си ръка, сякаш имаше пристъп на мигрена. — Само това ми липсваше — каза тя, извърната към стената, като внимателно наблегна на всяка дума. — В един от най-натоварените дни в годината получавам нова партида студенти. — Обърна се към Сюзан и я изгледа с явно раздразнение. — Моля ви, не ми досаждайте сега.

— Изобщо не възнамерявам да ви досаждам — заотбранява се Сюзан. — Просто се надявах да ми кажете къде е лекарският офис на „Пети Биърд“.

— През онези врати срещу регистратурата — каза Тери Линкуивист по-меко. Когато Сюзан се обърна и тръгна към колегите си, тя извика към една от сестрите: — Няма да повярваш, Нанси, но днес ще бъде страхотен ден! Познай кои са дошли току-що?… Една група студенти новаци.

С изострен от напрежението слух Сюзан долови въздишки и мърморене от страна на сестринския състав на „Пети Биърд“.

Тя заобиколи бюрото на административния служител, който все още говореше по телефона и записваше нещо, и тръгна към двете бели врати срещу бюрото. Другите я последваха.

— Страхотно посрещане — каза Карпен.

— Няма що, липсват само червените пътеки — додаде Феъруедър.

Въпреки проблемите със самочувствието студентите медици все пак се мислеха за твърде важни особи.

— Е, да минат няколко дни и сестрите ще ти се заумилкват — каза Голдбърг самодоволно.

Сюзан се обърна и му хвърли презрителен поглед, който той изобщо не забеляза. Голдбърг не долавяше по-тънките нюанси при общуване, дори и тези, които не бяха съвсем тънки.

Сюзан блъсна летящите врати. В стаята цареше пълна бъркотия, навсякъде бяха нахвърляни стари книги — предимно излезли от употреба лекарски справочници, всякакви бели листа, мръсни чаши, игли за еднократна употреба и венозни принадлежности. По цялото протежение на стената вляво имаше плот с височината на бюро. По средата му стоеше голяма машина за кафе, от онези, които използват в барове и закусвални. Краят на плота почти опираше в прозорец без завеси, покрит отвън с бостънска мръсотия. Бледата февруарска утрин проникваше през стъклото и хвърляше едно по-светло петно върху стария линолеум на пода. Осветлението в стаята изцяло зависеше от обилното количество флуоресцентни лампи на тавана. На дясната стена беше окачена дъска за обяви, изпълнена с лични послания и всякакви съобщения. До нея се намираше черна дъска, покрита с тънък слой тебеширен прах. В средата на стаята имаше няколко училищни стола с малки плотове за писане, прикрепени към десните облегалки за ръце. Един от тях беше изтеглен пред черната дъска — за Белоус. Той седеше, поставил на коленете си жълтия бележник. Докато студентите се нижеха един по един, той, вдигнал лявата си ръка, разглеждаше часовника си. Те веднага разбраха, че този жест е предназначен за тях, и особено Голдбърг, който беше крайно чувствителен към нюанси, които можеха да окажат влияние върху неговия среден успех.

В продължение на няколко минути всички останаха безмълвни. Белоус мълчеше, за да си придаде важност. Той нямаше опит със студенти, но смяташе, че е длъжен да се държи на положение. Студентите пък мълчаха, защото вече бяха малко стреснати и се чувстваха неловко.

— Часът е девет и двайсет — каза Белоус и изгледа подред всеки един от тях. — Срещата ни трябваше да се състои в девет, а не в девет и двайсет. — Всички стояха с изопнати лица, да не би с някое потрепване да привлекат вниманието на Белоус върху себе си. — Добре е да започнем както трябва — авторитетно продължи той и тежко се изправи, за да вземе парче тебешир. — В хирургията и особено тук, в Мемориалната болница, е важно едно. Всяко нещо да става навреме. Приемете това присърце, иначе, повярвайте ми, тук ви очаква… — Белоус търсеше точната дума и почукваше с тебешира по черната дъска. Погледна към Сюзан Уилър, чиято външност засили смущението му, и се загледа през прозореца навън — в пейзажа на една дълга и студена зима.

Белоус отново се обърна към студентите и поде полуподготвеното си встъпително слово, по време на което изучаваше лицата им. Беше сигурен, че е разпознал Феъруедър. Тесните очила с рогови рамки и кехлибарено оцветени стъкла съвпадаха с предварителната му представа. Голдбърг също — беше донякъде уверен, че може да го познае. Другите двама на този етап за него бяха мъчноопределими обекти. Той се осмели отново да хвърли поглед към Сюзан Уилър и моментално почувства същото смущение. Не беше подготвен за нейния привлекателен вид. Тя носеше тъмносин панталон, който прилепваше смущаващо плътно около бедрата й. Нагоре бе облечена със синя риза от оксфорд в по-светъл нюанс, подчертана със завързан около шията копринен шал в червено и по-тъмно синьо. Бялата престилка беше небрежно разтворена. Едрите й гърди дръзко известяваха нейния пол, а Белоус съвсем не очакваше подобно предизвикателство в светлината на плановете, които имаше за работа със студентите. С известно усилие, поне за момента, той избягваше да поглежда към Сюзан.

— Ще бъдете прикрепени към отделението в „Пети Биърд“ само за един от трите месеца на обучението ви по хирургия тук, в Мемориалната болница — каза той и продължи с досадната монотонност, присъща на самодоволните педагози: — В известни отношения това положение е благоприятно, а в други — не, както толкова много неща в живота.

Карпен се изхили на несръчната му поучителност, но бързо млъкна, щом забеляза, че е сам.

Белоус се вгледа в него и продължи:

— Стажът в „Пети Биърд“ включва и интензивното хирургично отделение. Следователно ще бъдете подложени на интензивно обучение. Това е положителната страна. Лошото е, че стажът ви тук започва в такъв начален етап от клиничната ви работа. Доколкото разбирам, това е първото ви обучение в клиника, така ли е?

Карпен се поогледа наляво-надясно, за да се увери, че последният въпрос е отправен към него.

— Ние… — Гласът му секна и той се изкашля. — Да, така е — успя да измънка.

— В интензивното отделение — продължи Белоус — вие всички ще научите най-много неща, но то представлява и най-критичното място по отношение грижите за пациентите. Всички назначения, които определяте, трябва да бъдат потвърдени от мен или един от интернистите, които работят там и с които скоро ще се срещнете. Но ако правите назначения в интензивното отделение, те трябва да бъдат потвърдени още в същия момент. Назначенията за пациенти извън него могат да се потвърждават общо, по всяко удобно време през деня. Това ясно ли е?

Белоус ги изгледа подред, включително и Сюзан, която отвърна на погледа му, без да промени неопределеното си изражение. Първото й впечатление от Белоус не беше особено благоприятно. Държането му изглеждаше неестествено, а порицанието, с което ги посрещна, й се стори излишно на този ранен етап. Монотонният говор, съчетан с жалкия опит за поучение, сякаш потвърждаваше образа на хирурга, който Сюзан беше започнала да си изгражда от предишни разговори и от прочетеното — несигурен, себичен, чувствителен към критика и преди всичко скучен. Сюзан не забеляза, че Марк Белоус е мъж. Такава мисъл изобщо не й мина през ум.

— И тъй — продължи Белоус, — ще се погрижа да получите копия от някои програми, от които ще добиете най-обща представа за всекидневната ви заетост. Пациентите в отделението и в интензивния сектор ще бъдат разпределени помежду ви. Ще работите заедно с интерниста, който е запознат със случая. Що се отнася до новопостъпващите, искам сами да си изработите разписание за разпределяне помежду ви. Ще се редувате да правите пълна обработка на документацията на всеки новопостъпил. За нощните повиквания искам поне един от вас да стои тук. Това означава дежурство веднъж на пет нощи, няма да е кой знае каква тежест. Всъщност това е по-рядко, отколкото в обичайната практика. Ако други искат да остават вечер — чудесно, но поне един ще остава тук през цялата нощ. Съберете се по някое време днес и ми направете разпределение на дежурствата по дати. Визитациите в интензивния сектор започват всяка сутрин в шест и трийсет. Преди това искам да сте видели пациентите и да сте подбрали необходимата информация, която ще представите по време на визитацията. Това ясно ли е?

Феъруедър погледна слисано Карпен. Понаведе се и прошепна в ухото му:

— Господи, ще трябва да ставам, преди да съм си легнал!

— Имате ли въпроси, мистър Феъруедър? — запита Белоус.

— Не — бързо отговори Феъруедър, уплашен от факта, че Белоус знае името му.

— А в останалото до обед време — каза Белоус, като погледна отново часовника си — ще ви заведа в отделението и ще ви представя на медицинските сестри, които, сигурен съм, ще се разтреперят от радост, щом ви видят — усмихна се кисело той.

— Вече усетихме радостта им — обади се за пръв път Сюзан. Гласът й прикова погледа на Белоус върху нея. — Не очаквахме да ни посрещнат с духов оркестър, но не очаквахме също и такова пренебрежение.

Външността на Сюзан вече бе смутила Белоус. Гласът й породи у него оживление, пулсът му леко се ускори. Тялото му бе обхванато от прилив на вълнение, което му напомни как наблюдаваше скандиращите момичета в къси полички по ученическите състезания и как му се искаше те да бъдат голи. Чудеше се какво да каже.

— Мис Уилър, ще трябва да разберете, че сестрите тук се интересуват главно от едно нещо.

Найлс намигна съучастнически на Голдбърг, който не схвана намека.

— Да се грижат за пациентите, и то безупречно. А когато дойдат нови студенти или стажанти, това става доста трудна задача. От опит всички те са научили, че новият персонал понякога е по-страшен от бактериите и вирусите, взети заедно. Така че не очаквайте да ви приветстват като спасители тук, най-малко пък сестрите.

Белоус замълча, но Сюзан не отговори. Тя мислеше за него. Поне беше реалист, а това бе искрица надежда след твърде неблагоприятното първо впечатление.

— Във всеки случай, след като ви покажа отделението, ще отидем в операционната зала. В десет и трийсет има запланувана операция на жлъчен мехур, която ще извърши някой от щатните хирурзи. Това ще ви даде възможност да облечете стерилен екип и да разгледате една операционна зала отвътре.

— Както и дръжката на екартьора^[1] — добави Феъруедър.

За първи път атмосферата се разведри и всички се засмяха.

Долу в операционното отделение д-р Дейвид Каули беснееше, без да щади никого. Помощната сестра се разплака по време на операцията и трябваше да бъде сменена. На анестезиолога специализант се наложи да изтърпи една от най-тежките бомбардировки от цинизми и злостни епитети, които някога бяха стигали до ушите му. Хирургът специализант, който асистираше отначало, получи малко порязване на десния показалец от скалпела на Каули.

Каули беше един от преуспяващите хирурзи общ профил в Мемориалната болница, с просторен личен кабинет на десетия етаж в същата сграда. Навремето обучаван в Мемориалната болница, той вече си вадеше хляба в нея. Когато нещата вървяха добре, беше много приятен човек, зареден с шеги и пикантни историйки, винаги готов да даде съвет, да се хване на бас, да се посмее. Но когато нещата вървяха противно на неговите желания, той се превръщаше в злобен неврастеник, който бълваше обиди срещу всекиго и всичко. С две думи, беше младеж в кожата на сприхав старец.

Единственият му за деня случай бе протекъл лошо. Първо, помощната сестра беше сбъркала и заредила стенда с инструментариум за опериране на жлъчен мехур, който се използваше от специализантите. Д-р Каули реагира, като вдигна таблата и я захвърли на пода. След това пък пациентът трепна малко, когато правеше първоначалния разрез. С голямо усилие на волята Каули успя да обуздае желанието си да запрати скалпела по анестезиолога специализант. После дойде ред на някаква рентгенова снимка, която не се появи точно в момента, в който Каули я поиска. Проклетията му така уплаши бедния техник, че първите два филма бяха напълно осветени.

Каули като че ли забрави истинската причина за лошото протичане на този случай. Той самият случайно беше дръпнал най-близката връзка на артерията към жлъчния мехур и по тази причина раната за секунди се напълни с кръв. Беше много трудно да се изолира отново кръвоносният съд и да се завърже, без да се наруши целостта на чернодробната артерия. Дори след като кървенето беше овладяно, Каули все още не бе сигурен дали не е изложил на риск кръвоснабдяването на черния дроб.

Все още в плен на гнева, той влезе в празния лекарски офис. Мърмореше под нос и вървеше покрай редицата шкафчета, за да стигне до своето. С изразителен жест захвърли бонето и маската на пода. После разтърси шкафчето си с ритник.

— Тъпи некадърни мърлячи! Това проклето място отива по дяволите.

Яростният ритник по вратата на шкафчето, последван от юмручен удар, предизвика няколко неща. Първо, вдигна се облак от досега необезпокояван прах, който се беше трупал върху шкафа в продължение на повече от пет години. Второ, някаква обувка от операционната екипировка падна от сътресението и едва не го улучи по главата. Трето, от удара се отвори съседното шкафче и известна част от съдържанието му се изсипа на пода.

Каули се зае първо с обувката. Захвърли я с всичка сила по отсрещната стена. После отвори с ритник съседното шкафче и се приготви да натика обратно нещата, които бяха изпадали. Обаче това, което зърна, го накара да се поспре.

Като погледна по-отблизо, той с учудване разбра, че шкафчето съдържа огромна колекция от лекарства. Много кутийки и стъкленици бяха отворени и наполовина използвани, но имаше и доста неразпечатани. Асортиментът от ампули, шишенца и таблетки беше смайващ. От опиатите, които бяха изпаднали, Каули забеляза демерол, сукцинилхолин, инновар, барока-Ц и кураре. Вътре имаше много повече разновидности, включително цял кашон неотворени бутилки с морфин, спринцовки, пластмасов тюбинг и лейкопласт.

Каули бързо постави обратно лекарствата, които бяха нападали по пода. После отново заключи шкафчето. В бележника си записа номер 338. Възнамеряваше да провери на кого се води. Въпреки гнева си той благоразумно осъзна, че такова скривалище е особено важно и от него могат да се направят сериозни заключения за цялата болница. А за нещата, които го безпокояха, Каули имаше слонска памет.