Ерик Лустбадер
Предателството на Борн (40)

Трийсет и девета глава

Тайрон изчака търпеливо Сорая да се покаже през стъклената врата. Усетил мобилния й телефон да вибрира, той й даде сигнал и тя се плъзна безшумно в сенките край входа на рампата.

— Двамата скапаняци приключиха — прошепна той. — Сега са горе с техните хора.

— По-добре да тръгваме — каза Сорая.

Но преди да поемат обратно по рампата, той я хвана за ръката.

— Не сме свършили тук, момиче. — Той посочи. — Видя ли това до линкълна?

— Какво е? — Тя проточи врат. — Лимузина?

— Не просто някаква си лимузина. Тази е с правителствени номера.

— С правителствени номера?

— Не само, това са номерата на ЦРУ.

Улавяйки напрегнатия й поглед, той поясни:

— Дерон ме научи да гледам за такива. — Той кимна натам. — Чат си, нали, провери сама.

Сорая се промъкна покрай линкълна. Тя ахна, като видя не само че това бяха номера на ЦРУ, но че беше лимузината на Стария. Изведнъж тя разбра защо си правеха труда да балсамират Стария. Те се нуждаеха от тялото, което означаваше две неща: то трябваше да може да се огъва и да не мирише.

Телефонът й отново завибрира. Тя го извади и погледна екрана. Беше Питър Маркс. Какво, по дяволите, искаше той? Провирайки се обратно към Тайрон, тя каза:

— Те са убили директора на ЦРУ. Това е неговата лимузина.

— Добре, ама какво ще правят с нея?

— Може би са го убили тук.

— Може би. — Тайрон почеса брадичката си. — Ама аз ги видях да ровичкат нещо вътре.

За трети път телефонът й завибрира. Този път беше Борн. Тя изпитваше отчаяна нужда да му каже какво става, но не биваше да рискува с дълъг разговор.

— Трябва да се измъкнем от тук веднага, Тайрон.

— Ти може би — каза той, очите му бяха приковани в лимузината. — Ама аз ще остана още малко.

— Твърде опасно е — каза Сорая. — Тръгваме веднага и двамата.

Тайрон вдигна пистолета си.

— Няма да ми заповядваш. Ще ти кажа какво ще направя, пък ти сама ще решиш.

Сорая поклати глава.

— Няма да те оставя тук. Не искам да се замесваш повече.

— Аз убих двама мъже заради теб, момиче, чат ли си. Колко още мога да се замеся?

Сорая трябваше да признае, че той е прав.

— Само едно не разбирам, защо изобщо се набърка в тая работа.

Тайран се ухили, защото знаеше, че тя се е отказала да спори с него.

— Имаш предвид какво ми пука? В квартала, дето аз и Дерон сме израсли, местните вършат нещо само по две причини: да изкарат пари или да прецакат някого. По възможност и двете. Аз наблюдавах Дерон от известно време. Той се измъкна от лайната, сам се измъкна. Аз много му се кефя, но винаги съм си мислил, че това е за него, не за мен. Сега, в цялата тази лайняна гадост, виждам, че и аз имам шанс за някакво бъдеще!

— Имаш и шанс да те убият.

Тайрон сви рамене.

— Не повече, отколкото всеки ден в квартала, чат ли си.

В този момент той измъкна един палмтоп.

— Не знаех, че имаш и друго, освен телефон за еднократна употреба — каза тя, намеквайки за очуканите мобилни телефони, които носеше.

— Само един човек знае за този ПЕТ. Онзи, дето ми го даде.

— ПЕТ ли?

— Да. Персонален електронен транс-нещо си.

Той провери устройството, очевидно четейки имейл.

— Мамка му. — Изруга и вдигна поглед към нея. — Какво чакаме? Да се измъкваме оттука.

Те се изкачиха на рампата до панела, който бяха открили и който контролираше светлините и механизма за отваряне на автоматичната врата.

— Какво те накара да размислиш?

На лицето на Тайрон се изписа недоволно изражение.

— Дерон казва, че трябва да дигам гълъбите веднага. Трябва да помогна на твоя човек Борн.

* * *

Питър Маркс, скрит в коридора близо до асансьора, улови погледа на Роб Бат, когато седмината директори на отдели се появиха от заседателната зала. Маркс бе работил за Бат, преди да бъде избран от Мартин Линдрос за „Тифон“. Всъщност той беше се ошлайфал като агент по системата на Бат и все още смяташе директора на отдел „Операции“ за свой гуру в ЦРУ.

Така че нищо чудно, че Маркс, който бе успял да улови погледа на по-възрастния мъж, незабавно привлече вниманието му. Бат се отдели от другите и сви в коридора, където стоеше Маркс.

— Какво правиш тук, Питър?

— Чакам ви. — Маркс се огледа нервно наоколо. — Трябва да поговорим.

— Не търпи ли отлагане?

— Не, сър.

Бат се намръщи.

— Добре, в кабинета ми.

— Навън ще бъде по-добре, сър.

Шефът на отдел „Операции“ го изгледа с любопитство и сви рамене.

Те слязоха с асансьора, минаха през фоайето и излязоха навън. В източната част на централата имаше розова градина, накъдето се упътиха. Когато бяха на достатъчно безопасно разстояние от сградата, той предаде на Бат дума по дума казаното от Сорая.

— Аз също не повярвах, сър — поясни той в отговор на скептичното изражение на Бат. — Но тогава се обадих на един приятел в Белия дом. Стария не е там и изобщо не е ходил там днес.

Бат потърка синкавата си брадичка.

— Къде може да е тогава?

— Тъкмо това е странното, сър. — Достатъчно притеснен, Маркс ставаше все по-нервен. — Прекарах последните 40 минути на телефона. Не знам къде е и никой не знае.

— А Ан?

— Също е изчезнала безследно.

— Господи.

Маркс отново се огледа наоколо.

— Сър, колкото и невероятно да изглежда на пръв поглед, но смятам, че трябва да вземем на сериозно историята на Сорая.

— Невероятно е точната дума, Питър. Да не говорим за „налудничаво“. Не ми казвай, че вярваш в това. — Бат поклати глава, сякаш не можеше да намери нужните думи. — Къде, по дяволите, е тя?

— Това не знам, сър — призна Маркс. — Звънях й няколко пъти на мобилния телефон, но тя не вдигна. Тя е наплашена, че Линдрос ще я открие.

— Да се надяваме, че е наплашена. Трябва незабавно да я докараме тук и да й избием от главата тези глупости, преди да създадем паника в агенцията.

— Ако тя греши, тогава къде са Стария и Ан?

Бат се обърна и си тръгна от розовата градина.

— Това смятам да разбера — каза той през рамо.

— А за Сорая…?

— Ако ти се обади, убеди я, че си на нейна страна и я докарай тук веднага.

Когато шефът на отдел „Операции“ влезе в сградата на централата, телефонът на Маркс иззвъня. Той провери обаждането. Натисна бутона и каза:

— Здрасти, Сорая. Мислех си за това, което каза, и проверих в Белия дом. И Стария, и Ан липсват.

— Разбира се, че липсват — чу той гласа й в ухото си. — Току-що видях Стария. Той лежи на дисекционната маса в една морга с дупка от куршум в сърцето.

* * *

Заедно със седмината шефове на отдели Карим седеше в заседателната зала, съседна на кабинета на Стария. Всички слушаха съобщението от саудитските тайни служби, които ги информираха за превземането на ядреното съоръжение на „Дуджа“ в Мирам Шах. За разлика от останалите обаче той слушаше комюникето еднакво объркан и обезпокоен. Дали това бе маневра на брат му заради обявеното повишено ниво на терористична заплаха или нещо ужасно се беше объркало?

Той знаеше, че има само един начин да разбере. Излезе от заседателната зала, но по пътя към асансьора с периферното си зрение мярна Питър Маркс. За втори път го забелязваше тук, където той нямаше работа. Предупредителен сигнал се задейства в главата му и вместо да влезе в асансьора, той сви наляво. Ъгълът, зад който стоеше, му позволяваше да вижда вратата на заседателната зала. Когато Роб Бат излезе, Маркс се приближи към него и му каза нещо. Бат спокоен кимна и двамата се върнаха в заседателната зала.

Карим се насочи стремително към кабинета на директора и мина покрай бюрото, където млад мъж от отдел „Сигнали“ седеше на мястото на Ан. Мъжът му кимна и той влезе в кабинета на Стария.

Вътре той натисна един бутон зад бюрото. Два гласа прозвучаха от заседателната зала.

… от Сорая — казваше Маркс. — Тя твърди, че е видяла тялото на директора в една морга с дупка от куршум в сърцето.

Какво й става на тая жена? Аз говорих с Мартин. Той се е чул със Стария.

Къде е той?

По лична работа заедно с Ан — каза Бат и се чу нещо като прозявка.

Сорая също се е чула с Борн. Борн не е мъртъв.

Не е. Открил е истинското ядрено съоръжение. То е в Мирам Шах, на границата с…

Знам къде е Мирам Шах, Питър — каза рязко Бат. — Каква е тази глупост?

Каза, че Файед ас-Сауд може да потвърди всичко.

Точно от това имам нужда, да се помоля на шефа на саудитските сили за сигурност, за да потвърди нашите собствени разузнавателни данни.

Тя каза също, че Борн е убил Фади. Той лети насам със самолета на Фади.

Разговорът продължи, но Карим бе чул достатъчно. Стори му се сякаш по кожата му пъплят мравки. Идеше му да крещи, да се разкъса на части.

Излетя от кабинета и слезе с асансьора долу. Но вместо да вземе кола на ЦРУ от паркинга в приземието, за която трябваше да се разпише, той се втурна към изхода навън.

 

 

Над Вашингтон се спускаше вечерта. Ниското небе, прихлупено с мрачни облаци, сякаш поглъщаше дребните светлинки от града. Гигантски сенки се издигаха наоколо.

Той спря на ъгъла на 21 улица и „Конститюшън“ и повика такси. След седем мъчителни минути таксито се появи и той се качи.

Половин час по-късно той слезе пред офиса на фирмата за коли под наем „Авис“. Когато таксито замина, влезе в офиса на „Авис“, нае кола, използвайки фалшива самоличност. Плати в брой, получи колата, попита за пътя до летище „Дълес“ и потегли.

Всъщност той нямаше път към „Дълес“. Целта му бе летището на „Систейн Лабс“, южно от Анандейл.

* * *

Совринът зави ниско над Ококуан Бей и пое на север, към пистата на полуострова, който приличаше на юмрук. Пилотът, следвайки светлините, приземи гладко самолета. Докато се движеха по пистата, намалявайки скоростта, Борн видя Тайрон, възседнал своята „Нинджа“. Черна кожена чанта бе преметната на гърба му. Той погледна часовника си. Бяха точно навреме, което означаваше, че имаше около 35 минути, за да се подготви за Карим.

По пътя той бе говорил със Сорая няколко пъти. Разказаха си новините, които бяха едновременно и шокиращи, и приятни. Фади бе мъртъв, ядрената опасност на „Дуджа“ бе предотвратена, но Карим бе убил Стария, заздравявайки властта си в ЦРУ. Сега той планираше да унищожи централата на ЦРУ и всички в нея, координирайки разрушителната атака с взривяването на ядрената бомба. Сорая имаше един съюзник в ЦРУ, това беше агентът на „Тифон“ Питър Маркс, но Маркс не беше бунтовник по природа и тя не знаеше до каква степен щеше да рискува положението си заради нея.

Що се отнася до смъртта на Стария, Борн изпитваше смесени чувства. Той беше като блудния, своенравен внук, който, завръщайки се у дома, понася яростното негодувание на дядо си. Неведнъж директорът се бе опитвал да го убие. Но той никога не можа да разбере Борн и затова изпитваше дълбок страх от него. Той можеше да обвини Стария за много неща, но не и за това. Борн никога не бе пасвал в схемата на ЦРУ — той бе вкаран насила в една агенция, която презираше отделните личности. Той никога не бе молил за приятелството на Мартин, но ето че го имаше. Или по-скоро, го беше имал.

Сега той насочи вниманието си към Карим.

Совринът бе спрял на пистата, двигателите заглъхваха.

Борн взе пилота със себе си, мина по пътеката, отвори вратата и свали стълбата за Тайрон, който бе дошъл с мотоциклета си до самолета.

Тайрон се качи по стълбата и хвърли черно кожено куфарче в краката на Борн.

— Здрасти, Тайрон. Благодаря.

— Ехе, тука има нужда от малко светлина. Нищо не се вижда.

— Това е целта.

Тайрон се взря в него.

— Изглеждаш като шибан арабин.

Борн се засмя. Той вдигна куфарчето и го отвори върху двете обърнати една срещу друга седалки. Сега Тайрон забеляза пилота, тъмнокож, брадат мъж, който го гледаше намръщено, полуотбранително, полууплашено.

— Какво, по дяволите, е това?

— Терорист — каза просто Борн. Той спря да измъква нещата от чантата за известно време, за да се наслади на ситуацията. — Искаш ли да опиташ какво е усещането?

Тайрон се засмя.

— Убих двама от тях заради мис А.

— Коя е тази мис А.?

В тъмните очи на Тайрон проблесна гняв.

— Знам, че с Дерон сте си близки, но не ме пързаляй.

— Не те пързалям, Тайрон. Извини ме за това, но нямам време.

Борн включи светлината над седалките, отвори телефона си и извади снимките, които бе направил на лицето на Фади. След това захвана да отваря малки кутии, буркани, тубички и да вади различни странно оформени протези.

— Би ли ми казал за какво говориш?

Тайрон се поколеба за миг, за да види дали Борн все още се занася с него.

— Говоря за мис А. За Сорая.

Борн поглеждаше снимките на Фади, намести няколко протези в устата и раздвижи челюстите си.

— Тогава ти дължа благодарност.

— Ей, какво, по дяволите, стана с гласа ти, човече?

Борн каза:

— Както виждаш, ставам нов човек.

Той продължи с трансформацията си, откри гъста брада сред купчината в куфарчето, оформи я с ножици досущ като тази на Фади. Нагласи брадата и се погледна в увеличителното огледало, което измъкна от куфарчето.

Той подаде телефона си на Тайрон.

— Би ли ми направил една услуга? Приличам ли на човека на тези снимки?

Тайрон примигна, сякаш не можеше да повярва на молбата на Борн. След това разгледа снимките една по една. Преди да премине към всяка следваща, той оглеждаше лицето на Борн.

— Да пукна — каза той най-накрая. — Как го направи, бе, човече?

— Това е дарба — отвърна Борн и наистина го мислеше. — Имам нужда да ми направиш още една услуга. — Той погледна часовника си. — След десетина минути ще пристигне това копеле, което Сорая преследваше. Искам да се махнеш оттук. Искам да се погрижиш за нещо заради мен. Нещо важно. Тук е моят приятел Мартин Линдрос. Той е мъртъв. Искам да се свържеш с един погребален дом. Останките му трябва да бъдат кремирани. Става ли? Ще направиш ли това за мен?

— Докарах си мотора, така че ще го метна на него, окей?

Борн кимна.

— Отнасяй се с него с уважение, Тайрон, става ли? Сега тръгвай. И не минавай главния вход.

— Никога не го правя.

Борн се засмя.

— Ще се видим от другата страна.

Тайрон го погледна.

— Другата страна на какво?