Ерик Лустбадер
Предателството на Борн (4)

Трета глава

Лърнър излезе с Борн от кабинета на директора и го поведе надолу по коридора към своя офис. Той седна зад бюрото си. Когато забеляза, че Борн е предпочел да остане прав, се облегна назад.

— Това, което ще ви кажа, не бива при никакви обстоятелства да излиза извън тази стая. Стария назначи Мартин за директор на агенция за секретни операции с кодово име „Тифон“, която да се занимава изключително с противодействие на мюсюлмански екстремистки терористични групи.

Борн си спомни, че Тифон бе име от гръцката митология: страховитият стоглав баща на смъртоносната Хидра.

— Ние вече имаме антитерористичен център.

— Центърът за борба с тероризма не знае нищо за „Тифон“ — каза Лърнър. — Всъщност дори и в ЦРУ за него знаят само онези, които е наложително.

— Значи „Тифон“ е двойно секретна организация за тайни операции.

Лърнър кимна.

— Знам какво си мислите: че не сме имали нищо такова от операция „Тредстоун“. Определени аспекти от дейността на „Тифон“ са, да кажем, извънредно спорни, особено що се отнася до някои влиятелни реакционери в правителството и Конгреса.

Той присви устни.

— Ще карам направо. Линдрос изгради „Тифон“ от самото начало. Първо, това не е отдел, а агенция в самата агенция. Линдрос настоя да бъде освободен от излишен правителствен контрол. Освен това агенцията по необходимост действа по целия свят. Той вече създаде екипи в Лондон, Париж, Истанбул, Саудитска Арабия и на три места на Африканския рог. Второ, намерението на Мартин бе да се инфилтрират в терористични групи, за да разрушат мрежите отвътре.

— Инфилтриране — каза Борн. Значи това имаше предвид Мартин, когато бе казал на Борн, че с изключение на директора, той е абсолютно сам в ЦРУ. — Това е Светият граал на антитероризма, но досега никоя антитерористична агенция не е успяла дори да се приближи до него.

— Тъй като за тях работят малко мюсюлмани и още по-малко арабисти. В цялото ФБР само тридесет и четирима от дванайсет хиляди владеят ограничено арабски и нито един от тях не работи в отделите, които се занимава с тероризма в границите ни. И има основание за това. Видни членове на правителството все още не са склонни да използват мюсюлмани и западни арабисти — просто им нямат доверие.

— Глупаво и недалновидно — каза Борн.

— Но тези хора ги има и Линдрос тихомълком ги вербуваше. — Лърнър се изправи. — Толкова за ориентация. Смятам следващата ви спирка да бъде самият „Тифон“.

* * *

Както подобава на свръхсекретна антитерористична агенция, „Тифон“ бе разположена в подземието на сградата на ЦРУ. То бе променено и преоборудвано от строителна фирма, работниците на която бяха преминали през интензивни проверки още преди да им бъде позволено да хвърлят поглед върху конфиденциалното споразумение, което щеше да им гарантира двадесетгодишна присъда във федерален затвор с максимална сигурност, ако бяха достатъчно глупави или алчни да се разприказват. Средствата, отпуснати за оборудването му, бяха отделени в анекс.

На път от кабинета на директора Борн се спря за малко във владенията на Ан Хелд. Въоръжен с имената на двамата служители, които бяха подслушали разговора, изпратен от Мартин Линдрос в другия край на света по следите на транспортираните разрядници, той взе личния асансьор, който се движеше между етажа на директора и приземието.

Когато асансьорът спря, в лявата половина на вратата се активира екран с течни кристали, електронно око, което сканира блестящия черен осмоъгълник, който Ан бе прикрепила към ревера на сакото му. Той съдържаше номер, видим само за скенера. Едва тогава стоманените врати се отвориха с плъзгане.

Мартин Линдрос бе превърнал приземието в огромно пространство, пълно с мобилни компютърни терминали, всеки от които със сноп кабели, извиващи се от тавана. Сноповете бяха на релси, така че можеха да се движат заедно с компютърните терминали и със служителите, докато те се местеха от една задача на друга. В далечния край имаше поредица от заседателни зали, отделени от основното пространство с редуващи се панели от матирано стъкло и стомана.

Както подхожда на агенция, наречена на чудовище с двеста очи, помещението на „Тифон“ бе пълно с монитори. Всъщност стените бяха мозайка от плоски плазмени екрани със зашеметяваща поредица от електронни образи: сателитни карти, кадри от затворени телевизионни системи на обществени места, транспортни възли като летища, автогари, железопътни гари, ъгли на улици, напречни разрези на виещи се магистрали и жп линии към предградията, перони на метрото в столици по цял свят — Борн разпозна метрата в Ню Йорк, Лондон, Париж, Москва. Хора от всякакъв вид, размери, религии, етноси вървяха, обикаляха безсмислено, стояха нерешително, безделничеха, пушеха, слизаха и се качваха от превозни средства, говореха един с друг, не си обръщаха внимание, потънали в своите айподи, пазаруваха, хапваха набързо, целуваха се, прегръщаха се, разменяха си горчиви думи, без да го осъзнават, по мобилните телефони, притиснати до ушите им, четяха имейли или гледаха порно, отпуснати, прегърбени, пияни, замаяни, избухваха боеве, неловки положения на първа среща, дебнеха се, мърмореха си сами. Един завладяващ хаос от нередактирани видеоматериали, от които анализаторите трябваше да намерят определени модели, дигитални поличби, електронни предупредителни сигнали.

Лърнър вероятно бе уведомил служителите, които се занимаваха със случая, за пристигането му, тъй като той видя изумителна млада жена, която той определи на около трийсет, да се отделя от един екран и да идва към него.

Той веднага разбра, че тя беше или е била полеви агент. Крачките й не бяха нито твърде дълги, нито твърде къси, нито твърде бързи или твърде бавни. С други думи, походката й не правеше впечатление. Тъй като индивидуалната походка бе толкова отличителна, колкото отпечатъците, това бе един от най-добрите начини да се разпознае неприятелят в тълпа от пешеходци, дори такъв, чиято маскировка в друго отношение бе първокласна.

Тя имаше лице, което беше и силно, и гордо, великолепна осанка, а големите й тъмносини очи бяха като скъпоценни камъни върху канелената мургавина на арабското й лице.

— Вие сигурно сте Сорая Мур — каза той, — старши офицерът, който отговаря за случая.

За миг усмивка озари лицето й и бързо се скри зад облак на обърканост и внезапна студенина.

— Точно така, господин Борн. Оттук.

Тя го поведе през огромното, гъмжащо от хора пространство във втората заседателна зала отляво. Отвори вратата от матирано стъкло и го погледна със същото странно любопитство. Но като се имат предвид неговите неприязнени отношения с ЦРУ, може би не беше странно в края на краищата.

Вътре до овална стъклена заседателна маса седеше млад мъж, по-млад от Сорая поне с няколко години, и работеше на лаптоп. Той бе среден на ръст, атлетичен, с руса коса и гладка кожа. Екранът беше изпълнен с нещо, което изглеждаше като изключително трудна кръстословица.

Той вдигна поглед едва когато Сорая се прокашля.

— Тим Хитнър — каза той, без да се изправи.

Когато Борн седна между двамата служители, установи, че кръстословицата, която Хитнър се опитваше да реши, всъщност бе доста сложен шифър.

— Имам малко повече от пет часа до полета ми за Лондон — каза Борн. — Искрови разрядници — кажете ми какво трябва да знам.

— Наред с ядрените материали УИР са сред най-строго контролираните предмети в света — започна Хитнър. — За да бъда точен, те са под номер 2641 в правителствения списък с контролираните стоки.

— Значи сведенията, които са развълнували Линдрос толкова силно, че той не можа да се сдържи да не тръгне сам на мисия, са се отнасяли до доставка на УИР устройства.

Хитнър отново се върна към опитите си да разбие кода, така че Сорая пое инициативата.

— Всичко започна в Южна Африка. В Кейптаун, за да бъдем точни.

— Защо Кейптаун? — попита Борн.

— По време на апартейда страната стана убежище на контрабандисти. — Сорая говореше бързо, убедително, но безспорно дистанцирано. — Сега Южна Африка е в нашия „бял списък“ — за американските производители няма проблем да изнасят управляеми искрови разрядници там.

— И после те се „губят“ — вметна Хитнър, без да вдигне глава от буквите на екрана.

— „Губят“ е точната дума — кимна Сорая. — Контрабандистите са по-трудно унищожими и от хлебарките. Както можеш да си представиш, все още съществува мрежа от контрабандисти, които действат от Кейптаун, и са се усъвършенствали значително.

— А откъде е дошла информацията? — попита Борн.

Без да поглежда към него, Сорая му подаде компютърни разпечатки.

— Контрабандистите общуват чрез мобилни телефони. Те използват евтини апарати, които се продават във всеки квартален супермаркет с предплатени карти. Използват ги между ден и седмица, докато се сдобият с друга СИМ карта. След това ги изхвърлят и използват нов.

— Няма да повярвате, но на практика е невъзможно да бъдат проследени. — Хитнър изглеждаше крайно напрегнат. Той влагаше цялата си енергия в разбиването на кода на текста. — Но има един начин.

— Винаги има начин — каза Борн.

— Особено ако чичо ти работи в телефонната компания — ухили се Хитнър, като погледна Сорая.

Тя запази ледено спокойствие.

— Чичо Кингсли емигрира в Кейптаун преди 30 години. Каза, че Лондон бил твърде мрачен за него. Той се нуждаеше от място, което все още предлага много възможности. — Тя сви рамене. — Така или иначе, извадихме късмет. Засякохме разговор, отнасящ се точно до тази доставка. Преписът от разговора е на втория лист. Той казва на един от хората си, че товарът не може да мине по обичайните канали.

Борн забеляза, че Хитнър го гледа с любопитство.

— И това, което бе особено около тази „загубена“ доставка — каза Борн, — бе, че съвпада с конкретна заплаха за Съединените щати.

— Това и фактът, че арестувахме контрабандиста — допълни Хитнър.

Борн посочи с пръст втората страница от копието.

— Дали беше разумно да го задържате? Няма ли опасност да подплашите клиента му.

Сорая поклати глава.

— Едва ли. Тези хора използват по веднъж един канал на доставка, после го сменят.

— Значи знаете кой е купил устройствата.

— Да кажем, че имаме силно подозрение. Затова самият Линдрос отиде на място.

— Чували ли сте за „Дуджа“? — попита Хитнър.

Борн се зарови в паметта си.

— „Дуджа“ бяха обвинявани за поне дузина атаки в Йордания и Саудитска Арабия, последната, от които бе бомбеният атентат миналия месец, който уби 95 души в Голямата джамия в Ханакин, на 90 мили североизточно от Багдад. Спомням си, че се предполагаше, че са отговорни и за убийствата на двама членове на саудитската кралска фамилия, йорданския външен министър и шефа на службата за вътрешна сигурност в Ирак.

— Звучи невероятно, нали, че една група може да е отговорна за толкова много атаки? Но е вярно — допълни Сорая, като прибра копието. — Едно нещо свързва всички удари — саудитците. Имаше тайна бизнес среща в джамията, в която участваха високопоставени саудитски пратеници. Йорданският външен министър бе личен приятел на кралската фамилия, а шефът на иракската служба за сигурност бе явен привърженик на Съединените щати.

— Запознат съм със секретния доклад за случая — каза Борн. — Това бяха сложни, високотехнологични атаки. Повечето от тях не включваха атентатори самоубийци и нито един от организаторите не бе заловен. Кой е водачът на „Дуджа“?

Сорая постави копието в папката.

— Името му е Фади.

— Фади. Избавителят на арабски — каза Борн. — Сигурно е псевдоним.

— Истината е, че не знаем нищо друго за него, дори и истинското му име — каза Хитнър кисело.

— Но знаем някои неща — каза Борн. — От една страна, атаките на „Дуджа“ са толкова добре координирани и сложни, че можем да предположим, че Фади или е получил образование на Запад, или е имал значителен контакт със западната цивилизация. От друга, отрядът е необичайно добре въоръжен със съвременни оръжия, които обикновено не са свързвани с мюсюлмански фундаменталистки терористични групировки.

Сорая кимна.

— И ние стигнахме до този извод. „Дуджа“ е една от терористичните групи от ново поколение, които са обединили силите си с организираната престъпност, с наркотрафикантите от Южна Азия и Латинска Америка.

— Ако питате мен — подхвърли Хитнър, — директор Линдрос е успял да убеди Стария да одобри „Тифон“ толкова бързо, защото му е казал, че нашата първа задача ще бъде да открием кой е Фади, да го изкараме от убежището му и да го ликвидираме. — Той погледна нагоре. — С всяка година „Дуджа“ става по-силна и набира все по-голямо влияние сред мюсюлманските екстремисти. Нашето разузнаване сочи, че безпрецедентно много от тях се стичат при Фади.

— Досега нито една агенция не е успяла да постигне поне частичен успех в това отношение, дори и ние — каза Сорая.

— Но ние бяхме организирани едва наскоро — добави Хитнър.

— Свързахте ли се със саудитските тайни служби? — попита Борн.

Сорая се засмя горчиво.

— Един от нашите информатори се кълне, че саудитските тайни служби са по следите на „Дуджа“. Саудитците отричат.

Хитнър погледна нагоре.

— Те отричат и че петролните им залежи се изчерпват.

Сорая затвори папките и ги подреди внимателно.

— Знам, че има хора, наричани хамелеони заради легендарните им умения да се дегизират. Но Фади, който и да е той, е истински хамелеон. Макар да имаме потвърдени разузнавателни данни, че не само планира атаките, но и активно участва в много от тях, нямаме негова снимка.

— Нито дори фоторобот — каза Хитнър с очевидно недоволство.

— Какво ви кара да мислите, че именно „Дуджа“ са купили разрядниците от доставчика? — намръщи се Борн.

— Знаем, че той укрива важна информация. — Хитнър посочи към екрана на лаптопа си. — Намерихме този шифър в едно от копчетата на ризата му. „Дуджа“ е първата позната ни терористична група, която използва шифри от толкова сложно ниво.

— Искам да го разпитам.

— Сорая отговаря за случая — каза Хитнър. — Ще трябва да попитате нея.

Сорая се поколеба само за миг. След това стана и направи жест към вратата.

— Да вървим. Тим, запиши шифъра, дай ни петнайсет минути и след това ела да ни намериш.

Хитнър погледна нагоре, примижавайки, сякаш Борн бе на силна светлина.

— За петнайсет минути няма да успея да приключа доникъде.

— Ще успееш. — Борн отвори вратата. — Или най-малкото ще го представиш така.

* * *

До килиите се стигаше по къси, стръмни стоманени стълби с отвори в тях. В рязък контраст с ярко осветената оперативна зала на „Тифон“, това пространство бе малко, тясно, сякаш самата земя под Вашингтон не искаше да отстъпи нито крачка повече.

Борн я спря в долния край на стълбите.

— Обидил ли съм те по някакъв начин?

Сорая се вгледа в него изучаващо.

— Името му е Хирам Чевик — каза тя, умишлено пренебрегвайки въпроса на Борн. — На петдесет и едни години, женен, с три деца. Той е от турски произход, преместил се в Украйна, когато бил на осемнайсет години. Живял в Кейптаун през последните двайсет и три години. Притежава фирма за внос и износ. В по-голямата си част бизнесът е законен, но изглежда, че от време на време господин Чевик се занимава и с други неща. — Тя сви рамене. — Може би любовницата му си пада по диаманти, може би е заради залаганията му в интернет.

— Толкова е трудно в наше време човек да свърже двата края — съгласи се Борн.

Сорая го погледна, понечи да се засмее, но не го стори.

— Аз рядко правя нещата по книга — каза той. — Но каквото и да направя, каквото и да кажа, не подлежи на обсъждане. Ясно ли е?

За момент тя се взря дълбоко в очите му. Какво ли търсеше, зачуди се той.

— Запозната съм с методите ти — каза тя с леден тон.

Облегнат на стената в килията, Чевик пушеше цигара.

Когато видя Борн да се приближава заедно със Сорая, той издуха облак дим и каза:

— Вие спасителният отряд ли сте или инквизиторът?

Борн го разглеждаше, докато Сорая отключваше вратата на килията.

— Значи инквизиторът. — Чевик хвърли угарката и я настъпи с обувката си. — Трябва да ви кажа, че жена ми знае за залаганията ми в интернет. И за любовницата ми.

— Не съм тук, за да ви изнудвам.

Борн влезе в килията. Усещаше присъствието на Сорая, сякаш тя бе част от него. Усети и някакво изтръпване в областта на темето. Тя имаше оръжие и бе готова да го използва срещу затворника, преди ситуацията да излезе от контрол. Беше перфекционист. Борн бе доловил това нейно качество.

Чевик се отдели от стената и застана с ръце, отпуснати отстрани, с леко присвити пръсти. Той бе висок, с широки рамене на бивш ръгби играч и златисти котешки очи.

— Съдейки по отличната ви физическа форма, ще има физическо насилие.

Борн огледа килията с чувството, че знае какво означава да бъдеш затворен на такова място. Искрица от някакъв полуспомен, усещане за гадене под лъжичката.

— Това няма да ме доведе доникъде.

Думите го отърсиха от спомена.

— Това също е вярно.

Не беше самохвалство. Простите реплики му разкриха повече за Чевик, отколкото един час енергични разпити. Погледът на Борн се върна отново върху южноафриканеца.

— Как да решим тази дилема? — разпери Борн ръце. — Вие искате да излезете оттук. Аз се нуждая от информация. Толкова е просто.

Слаба усмивка пробяга по устните на Чевик.

— Ако беше толкова просто, приятелю, аз отдавна щях да съм си тръгнал.

— Казвам се Джейсън Борн. В момента говорите с мен. Аз не съм нито ваш тъмничар, нито ваш неприятел. — Борн спря. — Освен ако вие не поискате.

— Това не ме интересува особено — каза Чевик. — Чувал съм за вас.

Борн кимна към вратата.

— Разходете се с мен.

— Това не е добра идея. — Сорая застана между тях и външния свят.

Борн й направи кратък знак с ръка, на който тя умишлено не обърна внимание.

— Това е сериозно нарушение на мерките за сигурност.

— Опитах се да те предупредя — каза той. — Отдръпни се.

Тя доближи телефона си до ухото, когато той и Чевик минаха край нея. Звънеше на Тим Хитнър, не на Стария.

* * *

Макар да бе нощ, светлините от прожекторите превръщаха моравата и пътеките в сребристи оазиси сред многоръките сенки на голите дървета. Борн вървеше до Чевик. Сорая Мур ги следваше на пет крачки като предана гувернантка, на лицето й бе изписано неодобрение, а ръката й бе поставена върху прибраното в кобура оръжие.

Долу в подземията Борн бе завладян от внезапен натрапчив импулс, задействан от проблясък от спомен — една техника за разпит, която се използваше върху обекти, особено устойчиви на стандартните техники на мъчения и лишаване от усещания. Борн беше съвсем сигурен, че ако Чевик усети свежия въздух, почувства откритото пространство, след като е държан в килия, това бе най-сигурният начин да си представи какво може да спечели, ако отговори честно на въпросите на Борн. И всичко, каквото може да загуби.

— На кого продадохте УИР устройствата? — попита той.

— Вече казах на тази зад нас. Не знам. Беше само глас по телефона.

— Обичайно ли е за вас да продавате управляеми искрови разрядници по телефона? — недоверчиво попита Борн.

— За пет милиона, да.

Достоверно, но дали това беше истината?

— Мъж или жена? — каза Борн.

— Мъж.

— Акцент?

— Британски, както вече им казах.

— Можете и по-добре.

— Какво, не ми ли вярвате?

— Искам отново да си помислите, искам да си помислите по-внимателно. Не бързайте, после ми кажете какво си спомняте.

— Нищо, аз… Чевик спря в сенките на една ябълка. — Чакайте. Може би, само може би, имаше намек за някакъв акцент, нещо по-екзотично, може би източноевропейски.

— Вие сте живели доста години в Украйна, нали?

— Хванахте ме. — Чевик направи гримаса. — Бих казал, че вероятно бе славянин. Имаше някаква нотка, може би Южна Украйна. В Одеса, в северната част на черноморското крайбрежие, където прекарах известно време, диалектът е малко по-различен, както знаете.

Борн, разбира се, знаеше, но не каза нищо. В ума си той броеше минутите до момента, когато Том Хитнър ще пристигне с „декодирания“ шифър.

— Все още ме лъжете — каза Борн. — Трябва да сте видели купувача, когато е взел устройствата.

— Не, не съм. Сделката бе извършена чрез тайно скривалище.

— От глас по телефона? Стига, Чевик.

— Това е истината. Той ми даде конкретно време и конкретно място. Оставих половината от доставката и се върнах след един час за половината от петте милиона. На следващия ден финализирахме сделката. Не видях никого и повярвайте ми, като ви казвам, че и не исках да виждам.

Отново правдоподобно и умно обяснение, помисли си Борн. Ако беше вярно.

— Човешките същества са любопитни по рождение.

— Може и да са — каза Чевик, кимвайки. — Но аз нямам желание да умра. Този човек… неговите хора наблюдаваха скривалището. Те щяха да ме застрелят на място. Знаете това, Борн. Тази ситуация ви е позната.

Чевик изтръска една цигара от пакета, предложи на Борн и след това самият той си взе. Запали я от кутия с кибрит, която бе почти празна, проследи погледа на Борн.

— Нямаше нищо за горене в тази дупка, така че ми позволиха да я задържа.

Ехо отекна в съзнанието на Борн, сякаш някакъв глас му говореше от голямо разстояние.

— Тогава, може би, но сега… — каза той, вземайки кибрита от Чевик.

Чевик не направи никакво движение да се противопостави, вдиша дима в дробовете си и го изпусна с меко свистене. Отвъд тревните площи се чуваше звукът на минаващи коли.

Нищо за горене в тази дупка. Тези думи подскачаха в главата на Борн.

— Кажете ми, господин Борн, били ли сте някога затварян?

Нищо за горене в тази дупка. Фразата, веднъж събудена, продължаваше да се повтаря в опит да блокира мислите и разума му.

Със сумтене Борн побутна Чевик и те продължиха да се разхождат. Борн държеше да бъдат на светло. С ъгълчето на окото си видя Тим Хитнър да бърза към тях.

— Знаете ли какво означава да ти бъде отнета свободата? — Чевик махна парченце тютюн от долната си устна. — Да изживееш целия си живот в бедност. Да бъдеш беден е като да гледаш порнографски филми: започнеш ли веднъж, няма измъкване. Виждате ли, човек се пристрастява към този живот без надежда. Не сте съгласен?

Силно главоболие измъчваше Борн, той усещаше всяка дума като удар с чук от вътрешната страна на черепа си. С изключително усилие осъзна, че Чевик просто се опитва да си възвърне контрола до известна степен. Основно правило на разпитващия бе никога да не отговаря на въпрос. Направеше ли го, губеше абсолютната си власт.

Борн се намръщи. Искаше да каже нещо, но какво беше то?

— Не се заблуждавай. Ти си в ръцете ни.

— Аз ли? — Веждите на Чевик се вдигнаха. — Аз съм нищо, посредник, това е всичко. Трябва да откриете купувача ми. Какво искате от мен?

— Знаем, че можеш да ни заведеш до купувача.

— Не, не мога. Вече ви казах…

Хитнър се приближаваше през мастиленочерни сенки и ярки светлини. Защо Хитнър бе тук? През шума в главата си Борн едва успя да си спомни. Мисълта се изплъзна като риба, след това отново се появи.

— Шифърът, Чевик. Разбихме го.

Точно навреме Хитнър се появи, подаде хартията на Борн, който почти я изпусна, толкова бе съсредоточен върху звъненето в мозъка му.

— Този беше истинска гадост — каза Хитнър леко задъхано. — Но най-накрая го разбих. Петнадесетият алгоритъм, който използвах, се оказа…

Последната част от това, което смяташе да каже, се превърна в дрезгав вик на шок и болка, когато Чевик заби горящото огънче на цигарата си в лявото око на Хитнър. В същото време той завъртя агента пред себе си, притискайки гърлото му с лявата си ръка.

— Само една крачка към мен — каза той ниско — и ще му пречупя врата.

— Ще те застрелям. — Сорая се приближаваше, ръката й с пистолета бе протегната напред, а другата бе свита под дръжката, цевта търсеше мишената и изчакваше удобна възможност. — Ти не искаш да умреш, Чевик. Помисли за жена си и трите си деца.

Борн стоеше като зашеметен.

— Мисля си за петте милиона — озъби се Чевик.

Златистите му очи проблеснаха за миг. Но той вече се отдалечаваше, като пристъпваше назад и притискаше живия щит към гърдите си.

— Няма къде да отидеш — каза Сорая с възможни най-разумен тон. — При всичките агенти, които имаме наоколо. С него, който те забавя.

— Мисля си за петте милиона. — Той продължи да се отдалечава от тях, за да излезе от светлината на натриевите лампи. Насочваше се към 23 улица, където се издигаше Националната академия на науките.

Там имаше повече хора, най-вече туристи, които щяха да попречат на преследването на агентите.

— Никога вече няма да вляза в затвора. Нито ден повече.

Нищо за горене в тази дупка. Внезапен взрив от спомени заличи тези думи: той бягаше по стар калдъръм, остър вятър със солен аромат нахлуваше в ноздрите му. Тялото в ръцете му изведнъж натежа. Той погледна надолу, за да види Мари — не, това бе окървавеното лице на непознатата жена! Кръв бликаше отвсякъде от нея, макар той да се опитваше като обезумял да я спре.

— Не бъди идиот — извика Сорая на Чевик. — Кейптаун? Никога няма да успееш да се скриеш от нас. Там или където и да е другаде.

Чевик поклати глава.

— Но виж какво сторих с него.

— Той е ранен, не е мъртъв — каза тя през стиснати зъби.

— Пусни го.

— Ако ми дадеш оръжието си — каза Чевик с иронична усмивка. — Не? Виждаш ли? Аз вече съм мъртвец във вашите очи, нали, господин Борн?

Борн бавно се отърсваше от кошмара си. Той видя Чевик да стига до 23 улица, Хитнър се запъваше в бордюра като непослушно дете.

И когато Борн се хвърли към него, Чевик бутна Хитнър към тях.

След това всичко стана много бързо. Хитнър се олюля безпомощно. Спирачките на черен джип „Хамър“ изсвистяха съвсем наблизо. Зад него камион с ремарке с нови мотоциклети „Харли Дейвидсън“ сви, за да избегне сблъсъка. С вой на клаксон той удари червен лексус, който се завъртя и се заби в две други коли. На Борн му се стори, че Хитнър се е спънал в бордюра, но след това струя кръв бликна от гърдите му и той се завъртя от удара на куршума.

— О, Боже! — простена Сорая.

Черният хамър беше спрял с леко отворен преден прозорец, откъдето за кратко се мярна зловещият блясък на заглушител. Сорая даде два изстрела, преди ответният огън да накара нея и Борн да търсят прикритие. Задната врата на хамъра се отвори и Чевик се вмъкна вътре. Колата потегли бързо, още преди той да затвори вратата зад себе си.

Прибирайки пистолета в кобура си, Сорая се втурна към партньора си и залюля главата му в скута си.

Ехото на изстрела отекваше в паметта на Борн, той като че ли се измъкваше от някакъв затвор, където всичко наоколо беше приглушено и неясно. Хвърли се покрай Сорая и проснатото тяло на Хитнър, втурна се по 23 улица, без да изпуска от поглед хамъра и камиона с ремаркето. Шофьорът на камиона се бе окопитил, трансмисиите дрънчаха, докато той набираше скорост. Борн се втурна към задната част на камиона, сграбчи веригата около вдигнатата рампа и се изтегли отгоре.

Мисълта му препускаше, докато се катереше на платформата, на която мотоциклетите бяха подредени в спретнати прави редици. Мъждукащият пламък в тъмнината, блясъкът на клечката: Чевик бе запалил цигара с две цели. Първо, разбира се, за да се снабди с оръжие. Втората бе да даде сигнал. Черният хамър бе чакал в готовност. Бягството на Чевик бе грижливо планирано.

От кого? И как те можеха да знаят къде ще бъде той и кога?

Сега нямаше време да търси отговори. Борн видя хамъра точно отпред. Той нито бързаше, нито лъкатушеше в трафика, шофьорът му бе сигурен, че са успели да се измъкнат.

Борн откачи от веригата последния мотоциклет и се метна на седалката. Къде са ключовете? Той запали една клечка от кибритената кутия, която Чевик му бе подхвърлил, и се наведе, за да я предпази от вятъра. Пламъкът трепна само за секунда, но Борн успя да види, че ключовете са прикрепени от долната страна на блестящия черен резервоар.

Вкара ключа и запали двигателя „Twin Cam 88 В“. Той форсира мотора, измествайки тежестта си назад. Предната част на мотоциклета се вдигна, докато той се носеше към задния край на ремаркето.

Когато още летеше във въздуха, автомобилите зад камиона натиснаха спирачки, предниците им се завъртяха опасно. Борн удари настилката, наведе се напред, мотоциклетът подскочи веднъж, набирайки скорост, щом двете гуми стъпиха на пътя. В хаос от свистящи колела и разтопена гума той направи остър завой и се втурна след черния хамър.

След един дълъг, изпълнен с напрежение миг той го забеляза на претъпкания с автомобили площад, където 23 улица се пресичаше с „Конститюшън Авеню“, насочвайки се на юг към „Линкълн Мемориъл“.

Борн включи мотоциклета на по-висока скорост и подкара на зигзаг, врязвайки се в кръстовището, докато светофарът светеше жълто, което доведе до ново свистене на спирачки и гневни клаксони.

Той следваше хамъра, който описваше четвърт обиколка около осветения мемориал достатъчно бавно, така че Борн успя да скъси разстоянието между тях. Когато хамърът продължи към отклонението за „Арлингтън Мемориъл Бридж“, той даде газ и се блъсна в задната му броня. Колата не обърна внимание на маневрата на мотоциклета, сякаш бе слон, размазващ муха. Преди Борн да успее да изостане, шофьорът натисна рязко спирачките. Тежката задна част на колата се блъсна в мотоциклета, изхвърляйки го към мантинелата, под която течаха черните води на Потомак. Насреща му летеше един фолксваген, чийто клаксон свиреше, той почти успя да довърши работата, която хамърът бе започнал. Но в последния момент Борн успя да овладее мотора, заобиколи фолксвагена и отново се вля в трафика след ускоряващия хамър.

Над главата си чу издайническо туип-туип-туип, погледна нагоре и видя тъмно насекомо с блестящи очи: хеликоптер на ЦРУ. Сорая отново бе използвала телефона си.

Сякаш бе прочела мислите му, телефонът му иззвъня и той чу плътния й глас в ухото си.

— Точно над теб съм. Има кръстовище с кръгово движение в центъра на Кълъмбия Айлънд. Увери се, че хамърът ще стигне дотам.

Той задмина един миниван.

— Оцеля ли Хитнър?

— Тим е мъртъв заради теб, кучи сине.

Хеликоптерът се приземи на островчето на кръговото движение и ужасният шум секна внезапно, когато пилотът изгаси мотора. Черният хамър продължаваше да се движи, сякаш нищо не бе станало. Борн си проби път между колите и отново се доближи до хамъра.

Той видя Сорая и двама други агенти на ЦРУ да излизат от хеликоптера с полицейски каски на главите и огнестрелни оръжия в ръцете. Зави рязко и се изравни с хамъра. Със свития си лакът разби страничното стъкло на шофьора.

— Отбий! — изкрещя той. — Отбий на кръстовището или ще те застрелям!

Втори хеликоптер се появи над Потомак, приближавайки се бързо към тяхната позиция. Подкрепление на ЦРУ.

Хамърът не даваше признаци, че намалява. Без да сваля очи от пътя, Борн се протегна назад и отвори чантата с инструменти на седалката. Пръстите му напипаха гаечен ключ. Той знаеше, че ще има само една възможност. Изчислявайки курса и скоростта, той хвърли ключа, който се блъсна в задната гума откъм страната на шофьора. Колелото мина през гаечния ключ и го изхвърли с ужасна сила към задната ходова част.

Изведнъж хамърът се разтресе, което вкара ключа още по-дълбоко в ходовата част. След това нещо се счупи, може би ос, и колата намали скоростта, въртейки се почти неконтролируемо. Повече по инерция, той се заби в бордюра до кръстовището и спря, но моторът му потракваше като часовник.

Сорая и другите агенти се разпръснаха, за да се приближат към хамъра с извадени оръжия, насочени към купето. Когато скъси достатъчно разстоянието, Сорая простреля двете предни гуми. Друг агент стори същото със задните. Хамърът щеше да остане там, докато влекач на ЦРУ не го изтегли обратно в щабквартирата за криминологични експертизи.

— Всички вън от колата! Вън от колата веднага! — изкрещя Сорая.

Когато агентите заобиколиха хамъра, Борн видя, че те носят бронежилетки. След смъртта на Хитнър Сорая не искаше да поема никакви рискове.

Те бяха на десетина метра от хамъра, когато Борн усети, че настръхва. Нещо не беше наред, но той просто недоумяваше какво. Погледна отново, всичко изглеждаше наред — целта заобиколена, приближаващите се агенти, вторият хеликоптер, кръжащ отгоре, шумът, който се засилваше все повече…

И изведнъж разбра.

Боже мой!, помисли си Борн и рязко завъртя дръжките на мотоциклета, увеличавайки скоростта. Той изкрещя на агентите, но през шума на двата хеликоптера и на собствения му мотоциклет едва ли някой щеше да го чуе. Сорая се приближаваше към вратата на шофьора, докато другите, разпръснати зад нея, бяха готови да я прикрият с кръстосан огън, ако се наложи.

Сцената се разиграваше перфектно, но не беше така.

Борн се наведе напред, докато мотоциклетът се носеше през кръстовището. Трябваше да измине още стотина метра, което щеше да го изведе отляво на хамъра. Той свали дясната си ръка от дръжката на кормилото и започна да маха като обезумял, но агентите бяха съсредоточени върху целта си.

Той форсира двигателя и дълбокото му гърлено бучене най-после надви вибриращото туип-туип-туип на кръжащия хеликоптер. Един от агентите го забеляза как ръкомаха. Той извика на другия агент, който изгледа Борн, докато той профучаваше покрай хамъра.

Сцената се разиграваше като от учебник на ЦРУ, но не беше така, защото двигателят на хамъра потракваше, охлаждайки се, докато все още работеше.

Сорая беше на по-малко от пет метра от целта, движеше се напрегнато, полуприведена. Очите й се разшириха, когато го видя, но в този момент той я сграбчи с протегнатата си дясна ръка, преметна я зад себе си върху мотоциклета. Един от агентите, който лежеше на земята, алармира втория хеликоптер, тъй като той внезапно се издигна и се отдалечи в обсипаната със звезди нощ.

Тиктакането, което Борн бе чул, не можеше да идва от машината. То идваше от бомба с дистанционно задействане.

Експлозията разкъса хамъра, превръщайки частите му в димящи шрапнели, които свистяха зад тях. Борн, който засили мотоциклета до пределна скорост, усети как ръцете на Сорая обгръщат кръста му. Той се наведе ниско над кормилото, а тя се притисна с гърдите си към гърба му, докато се нагаждаше към неговата стойка. Бучащият въздух бе нажежен като в пещ, небето стана искрящо оранжево, след което се покри с мазен черен дим. Градушка от метални късове виеше и свистеше наоколо, разораваше земята, удряше настилката на пътя, съскаше в реката, изстивайки.

Борн със Сорая, вкопчена здраво в него, ускори към светлините на величествения Вашингтон.