Ерик Лустбадер
Предателството на Борн (10)

Девета глава

Борн се опита да свърне вляво или вдясно, но не успя. Носеше се по издълбан в леда коловоз и не можеше да излезе от него. Така или иначе, вече бе твърде късно. Наближаваха набраздената горна част на водопада и той направи единственото, което му хрумна: насочи се към средата на реката, където водата бе най-дълбока, а ледът най-тънък.

Врязаха се във водопада със скорост, която, съчетана с тежестта на двамата, разби тънката ледена кора, образувана над течащата вода. Гмурнаха се във водопада и започнаха да потъват, ледената вода преряза дъха им, вкочани телата им, като започна от крайниците.

Докато падаше, основната грижа на Борн беше да не загуби ориентация. Объркаше ли посоките, щеше или да премръзне до смърт, или да се удави, преди да е успял да разбие леда в основата на водопада. Имаше и още един проблем. Ако допуснеше да се отдалечи от основата твърде много, ледът щеше бързо да се удебели в слой, който той вероятно нямаше да може да разбие.

Светлина и сянка, синьо-черно, сиво и млечнобяло се завъртяха пред очите му, щом бушуващата вода го погълна. Рамото му се блъсна в оголена скала. Вълна от болка премина през тялото му като токов удар и когато летежът му внезапно секна, той започна да търси светлината в хаоса от мрак. Но светлина нямаше! Зави му се свят, не си чувстваше ръцете. Сърцето му се бореше да се справи както с физическата болка, така и с липсата на кислород.

Той размаха ръце. Изведнъж видя срещу себе си тялото на Заим и като го дръпна встрани, видя бледа светлина да проблясва зад него — така се ориентира в посоките. Заим като че беше в безсъзнание. Кръв се стичаше от едната страна на главата му и Борн предположи, че той също се е ударил в скала.

С една ръка около тялото на Заим, Борн със силни тласъци на краката се насочи към повърхността. Главата му се блъсна в леда по-скоро, отколкото очакваше. Твърдата повърхност не поддаде.

Главата му пулсираше, а струйките кръв от раната на Заим размътваха водата и му пречеха да вижда. Той заби нокти в леда, но не успя да намери опора. Плъзна се отдолу, търсейки пукнатина в ледената стена, която би могъл да използва. Но ледът бе по-дебел, отколкото си бе представял, че може да бъде в основата на водопада. Дробовете му горяха, а главоболието, причинено от липсата на кислород, бе станало почти непоносимо. Може би Заим вече бе мъртъв. Той самият навярно също нямаше да издържи много повече, ако не успееше да си пробие път нагоре.

Силен водовъртеж ги сграбчи, заплашвайки да ги прати на сигурна смърт в тъмнината, където леденият блок бе най-дебел. Докато се бореше, пръстите му се захванаха за нещо — не беше точно пролука, а по-скоро гънка, получена от натиска в леда. Успя да забележи, че в единия й край прониква повече светлина, и концентрира усилията си именно там. Но юмруците му, вкочанени и несръчни, не бяха от полза.

Оставаше му само една възможност. Пусна Заим, гмурна се надолу в мрака, докато не почувства дъното на реката. Завъртя се, сви крака и се изстреля нагоре по права линия. Главата му се блъсна в гънката, чу се пукот, след това ледът се взриви и той усети как дробовете му се изпълват с благодатен въздух. Вдиша дълбоко веднъж, два, три пъти. И веднага се гмурна обратно. Заим не беше там, където го беше оставил. Силният водовъртеж го бе подхванал и го отнасяше към мрака надолу.

Борн ритна, борейки се с течението, протегна се с цялата си дължина и сграбчи Заим за глезена. Бавно и сигурно го задърпа обратно към светлината, извади го през нащърбената дупка в леда и го стовари на замръзналия бряг на реката, след което на свой ред се измъкна от водата.

Оказаха се източно от водопада, край ивица от гъстата елова гора, която продължаваше на североизток.

За момент Борн приклекна в сенките на дърветата, за да си поеме дъх. Повече време не можеше да отдели. Провери жизнените показатели на Заим — пулс, дишане, зеници. Беше жив. Огледа раната на главата му и установи, че е повърхностна. Явно Заим имаше твърда глава.

Проблемът на Борн сега, освен да спре кръвта от раната на Заим, бе да го изсуши, така че да не замръзне до смърт. Самият Борн бе отчасти защитен от специалния си парашутистки костюм, макар сега да забеляза, че на няколко места платът бе лошо раздран. Водата вече замръзваше по кожата му. Откопча костюма си за момент, откъсна ивица от ризата си и пристегна раната на Заим. После преметна мъжа, който все още бе в безсъзнание, през здравото си рамо и се запрепъва по хлъзгавия бряг към гората. Усещаше как студът бавно се просмуква в лактите и рамото му, където горният слой на екипа му беше раздран.

Заим му тежеше все повече, но Борн продължаваше, като държеше посока север-североизток, отдалечавайки се от реката. Връхлетя го неясен спомен — проблясък, подобен на този, който бе имал, когато за първи път се приземи на Рас Дежен, само че този път по-детайлен. Ако беше прав, на няколко мили от тях би трябвало да има друго село — по-голямо от това, в което откри Заим.

Изведнъж се закова на място, чул познат звук: пръхтенето на кон. След като внимателно подпря Заим на дънера на едно дърво, се насочи предпазливо към звука. На около петстотин метра напред попадна на малка поляна. Там стоеше сивият кон и ровеше с муцуната си под снега, търсейки нещо за ядене. Очевидно бе следвал коритото на реката и бе стигнал до тази ивица открито пространство: Борн се нуждаеше точно от него, за да се спасят двамата със Заим.

Тъкмо се канеше да излезе на поляната, когато жребецът вдигна глава и ноздрите му се разшириха. Какво беше подушил? Вятърът бе донесъл мирис на опасност.

Борн разбра и мълчаливо благодари на животното. Като се изтегли обратно сред елите, тръгна да се придвижва в кръг наляво. Държеше поляната под око, като същевременно внимаваше вятърът да е винаги срещу него. Бе изминал около четвърт от обиколката, когато мярна цветно петно и след това леко движение. Като се насочи предпазливо към мястото, различи амхара, когото бе свалил от коня. Явно именно той бе довел сивия жребец тук, за да подмами Борн и Заим, в случай че бяха оцелели след падането във водопада.

Борн се приведе и атакува светкавично откъм страната, откъдето онзи нямаше видимост. Амхарът падна със сумтене, освободи лявата си ръка, докато Борн го налагаше с юмруци, и измъкна извит нож. Острието се стрелна към откритата странична част от тялото на Борн, точно над бъбрека: Борн се претърколи и избегна удара. Същевременно сключи глезените си около врата на амхара. Завъртя се светкавично и му пречупи шийните прешлени.

Като се изправи, взе от трупа ножа с канията и 9-милиметровия „Макаров“. След това изтича на поляната и отведе сивия жребец към мястото, където лежеше Заим. Прехвърляйки другаря си върху здравия гръб на коня и след като на свой ред се метна отгоре му, пое между елите надолу под склона, за да открие близкото село.

* * *

Когато Сорая Мур влезе в лабораторията на Отдела за разследване на пожари, Ким Лъвет все още обсъждаше доказателствата с детектив Овъртън.

След като ги представи един на друг, Ким премина направо към същността, запознавайки Сорая с развитието на техния случай до момента. След това й подаде двата порцеланови зъба.

— Намерих ги в канала на ваната в апартамента — каза тя. — На пръв поглед прилича на зъбен мост, но лично аз не смятам така.

Сорая, като разгледа кухините във вътрешността на зъбите, осъзна, че е виждала нещо много подобно в лабораторията на Дерон. По-внимателният оглед показа висококачествена изработка, дело на специалист. Безспорно това бе част от арсенала на хамелеон от световна класа. Затова тя нямаше съмнения какво държи и на кого принадлежи то. Тъкмо си мислеше, че е приключила с цялата история, когато Лърнър я изрита от „Тифон“, но сега вече знаеше истината. А навярно е била наясно през цялото време. Не беше приключила с Фади. Съвсем не.

— Права си — каза Сорая. — Това е протеза.

— Протеза ли? — повтори детектив Овъртън. — Не разбирам.

— Обвивка, която се поставя не върху негоден, а върху съвсем здрав зъб. Целта й е да промени формата на устата и очертанията на бузите.

Тя си я пъхна в устата. Макар да бе твърде голяма за нея, протезата промени формата на устата и устните й дотолкова, че Ким и детектив Овъртън останаха изумени.

— Което означава, че онези ваши Джейкъб Силвър и брат му са използвали псевдоними — додаде тя, след като изплю зъбите. Обръщайки се към Ким, продължи: — Имаш ли нещо против да ги взема назаем?

— Става. Но ще трябва да го отбележа някъде.

— Нещо не ми се връзва — поклати глава детектив Овъртън.

— Напротив, има логика, стига да познавате всички факти. — Сорая им разказа за инцидента край централата на ЦРУ. — Мъжът, който се представяше за предприемач от Кейптаун на име Хирам Чевик, всъщност е саудитец, който се подвизава под името Фади — лидер на терористична организация с връзки на високо ниво, които явно му осигуряват големи пари. Нямаме представа как е истинското му име. Хамърът го взе и след няколко пресечки той изчезна. — Тя вдигна протезата: — Сега знаем къде е отишъл.

Ким се замисли над думите на Сорая.

— Тогава останките, които намерихме, не са и на брат му.

— Силно се съмнявам. Огънят ми прилича на начин да се отклони вниманието ни, докато той се измъкне от Вашингтон. Извън страната всъщност. — Сорая отиде към съдинката, където Ким бе поставила костите, намерени във ваната. — Според мен това е всичко, което е останало от Омар, сервитьора пакистанец.

— Исусе Христе! — възкликна Овъртън и си помисли: „Най-после някакъв напредък.“ — Тогава кой от братята Силвър е бил Фади?

— Джейкъб, без съмнение — обърна се към него Сорая. — В апартамента се е регистрирал Лев. Фади е бил в Кейптаун, а след това бе задържан от нас.

Овъртън бе обнадежден. Най-малкото, късметът най-сетне му се усмихна. Направо улучи десетката с тези двете. Много скоро щеше да има достатъчно информация, която да предостави на Вътрешна сигурност. С един удар щеше да стане най-новият им член и най-новият им герой.

Сорая се обърна отново към Ким.

— Какво друго открихте?

— Почти нищо. Само катализатора. — Ким вдигна тесте компютърни разпечатки: — Въглероден дисулфид. Не помня кога за последен път съм попадала на него. Подпалвачите обикновено използват ацетон, керосин… такива вещества, леснодостъпни. — Тя сви рамене. — От друга страна, в този случай използването на въглероден дисулфид ми се струва логично. Той е по-опасен от останалите заради ниската си температура на запалване и вероятността от експлозия, щом бъде подпален. Фади е искал прозорците да се разбият, така че пламъците да могат да бъдат захранвани от допълнителния кислород. Но трябва да си истински професионалист, за да знаеш какво съединение да използваш, без да се самовзривиш.

Сорая погледна към разпечатката, която Ким й бе дала.

— Фади е точно такъв. Откъде може да се сдобие човек с това вещество?

— Трябва да имаш достъп до завод или до някои от доставчиците им — каза Ким. — Използва се при производството на целулоза, въглероден тетрахлорид и други органични серни съединения.

— Мога ли да използвам компютъра ти?

— Заповядай — каза Ким.

Сорая седна на работното място на Ким и влезе в интернет. Потърси в „Гугъл“ въглероден дисулфид.

— Целулозата се използва при производството на изкуствена коприна и целофан — зачете на глас тя от екрана. — Въглеродният тетрахлорид е ключова съставка в пожарогасителите и хладилниците, макар по-късно да е изоставен заради токсичността си. Дитиокарбаматът, ксантатът се използват във флотацията^[1] при преработката на минерали. Използва се и за производството на метам-натрий-репарат за борба с вредителите в почвата.

— Едно е сигурно — каза Ким. — Не се продава в кварталния магазин. Ще са ви нужни повече усилия, за да се снабдите с него.

— И това предполага познаване на съединението и неговите особености — кимна Сорая. Тя нахвърли бързо няколко бележки в джобния си компютър и стана. — Добре, аз тръгвам.

— Имаш ли нещо против да те придружа? — попита инспектор Овъртън. — Без теб работата по случая изобщо не напредваше.

— Не мисля. — Погледът на Сорая се плъзна към Ким. — Смятах да ти кажа още като дойдох. Уволнена съм.

— Моля? — Ким бе потресена. — Защо?

— Новият директор не можа да оцени склонността ми към неподчинение. Смятам, че се опитва да наложи авторитета си. И днес реши да изхвърли мен.

Ким се приближи и я прегърна с разбиране.

— Ако мога да направя нещо…

Сорая се усмихна.

— Знам на кого да се обадя. Благодаря.

Тя бе твърде заета, за да забележи сянката на недоволство, което помрачи лицето на детектив Овъртън. Той нямаше да позволи да му бъде попречено — не и когато бе толкова близко до целта.

* * *

По времето, когато Борн и Заим стигнаха до селото, бе започнало да вали сняг. То бе там, сгушено в тясна долина като топка в свита длан, точно както си го спомняше Борн. Облаците, ниски и тежки, правеха пространството между планината и небето да изглежда малко и незначително, сякаш щеше да бъде смачкано в сблъсъка между титани. Камбанарията на църквата привлече погледа на Борн и той се отправи натам.

Заим се раздвижи и простена. Преди известно време той бе дошъл в съзнание и Борн го свали от коня точно навреме, за да го остави да повърне изобилно сред свистящите ели. Борн бе накарал другаря си да хапне малко сняг, за да не се обезводни. Заим беше замаян и слаб, но разбра всичко, когато Борн му разказа какво се е случило. Тяхната цел, по неговите думи, беше да стигнат до някакъв лагер точно до селото, което си спомняше Борн.

Ето че вече бяха в селото. Макар Борн по разбираеми причини да нямаше търпение да се свърже с човека, който според Заим щеше да го отведе до Линдрос, дрехите на Заим вече бяха втвърдени от лед и ако не се затоплеше скоро, щяха да се смъкнат заедно кожата му, щом направи опит да ги свали.

Когато стигнаха околностите на лагера, сивият кон, който Борн бе пришпорвал в галоп през високите до колената снежни преспи, беше на края на силите си. Трима амхари изникнаха сякаш от нищото, размахвайки закривени ножове като този, който Борн бе отнел от мъжа, чийто врат бе счупил.

Борн не се изненада. Не допускаше, че лагерът няма да има охрана. Остана спокоен на седлото на задъхващия се и пръхтящ сив кон, докато амхарите сваляха Заим на земята. Щом го разпознаха, един от тях се втурна към шатра в центъра на лагера. Две минути по-късно се върна — по всичко личеше — с вожда на племето.

— Какво е станало с теб, Заим? — попита амхарът.

— Той ми спаси живота — промърмори Заим.

— Както и той — моя — рече Борн, като се смъкна от коня.

— Бяхме нападнати по пътя насам.

Дори вождът да бе останал изненадан, че Борн говори амхарски, не даде да се разбере по никакъв начин.

— Като всички западняци ти си довел враговете със себе си.

— Донякъде си прав, но не съвсем — потръпна Борн. — Бяхме нападнати от трима бойци амхари.

— Знаеш кой им плаща — каза Заим със слаб глас.

Вождът кимна.

— Отведете ги на топло в моята шатра. Ще разпалваме огъня постепенно.

* * *

Абуд ибн Азиз стоеше, взрян в мрачното небе край северния склон на Рас Дежен, ослушвайки се да долови звук на перки, прорязващи редкия въздух.

Къде е Фади? Хеликоптерът му закъсняваше. Абуд ибн Азиз бе наблюдавал времето цяла сутрин. Заради приближаващия се атмосферен фронт той знаеше, че пилотът ще има съвсем малко време, за да се приземи.

Всъщност това, срещу което той мълчаливо се бунтуваше, не беше нито студът, нито редкият въздух. Вбесяваше го преди всичко фактът, че изобщо са тук. Планът. Той знаеше кой стои зад него. Само един човек можеше да измисли такава рискована, опасна схема: братът на Фади — Карим ал Джамил. Макар Фади да беше лицето на „Дуджа“, Абуд ибн Азиз единствен от множеството последователи на Фади знаеше, че Карим ал Джамил е сърцето на организацията. Той беше гросмайсторът, търпеливият паяк, който плетеше многобройни мрежи в бъдещето. При мисълта за това какво е способен да планира Карим ал Джамил, Абуд ибн Азизда усети как му призлява. Като Фади и Карим ал Джамил, самият той бе учил на Запад. Познаваше историята, политиката и икономиката на страните извън арабския свят. Това бе достатъчно, поне в очите на Фади и Карим ал Джамил, за да го поставят по-нагоре в йерархията.

Проблемът на Абуд ибн Азиз беше, че не се доверяваше напълно на Карим ал Джамил. От една страна, той бе самотник. От друга, доколкото му бе известно, Карим ал Джамил разговаряше само с Фади. Това, че може би нещата съвсем не стояха така, мисълта, че той може би знаеше по-малко, отколкото подозираше, за Карим ал Джамил, го караше да се чувства още по-неспокоен.

Това бе неговото предубеждение спрямо Карим ал Джамил — че той, заместникът на Фади, неговият най-близък другар, бе изключен от вътрешния кръг на „Дуджа“. Това му се струваше крайно несправедливо и макар той да бе напълно верен на Фади, все пак се дразнеше, че го държат настрани. Естествено, разбираше, че кръвта вода не става — всеки, роден в номадско племе, би го разбрал. Но Фади и Карим ал Джамил не бяха чистокръвни араби. Майка им бе англичанка. Двамата бяха родени в Лондон, след като баща им бе преместил седалището на компанията си там от Саудитска Арабия.

Абуд ибн Азиз бе измъчван от няколко въпроса, на които дълбоко в себе си не искаше да отговори. Защо Абу Сариф Хамид ибн Ашеф ал Уахиб е напуснал Саудитска Арабия? Защо е харесал друговерка? Защо е задълбочил грешката си, като се е оженил за нея? Абуд ибн Азиз не можеше да намери абсолютно никаква причина един саудитец да стори такова нещо. Така че всъщност нито Фади, нито Карим ал Джамил бяха деца на пустинята като него. Те бяха израсли на Запад, бяха учили в непрестанно пулсиращия Лондон. Какво знаеха те за дълбоката тишина, за суровата красота, за чистите аромати на пустинята? Пустинята, където величието и мъдростта на Аллах можеха да бъдат открити във всяко нещо.

Фади, както подобава на по-голям брат, пазеше Карим ал Джамил. Това поне бе нещо, което Абуд ибн Азиз можеше да разбере. Самият той се отнасяше по същия начин с по-младите си братя. Но в случая с Карим ал Джамил от известно време се питаше към какви мрачни води насочва той „Дуджа“. Би ли искал Абуд ибн Азиз да отиде там? Безропотно би толкова път, защото бе верен на Фади. Именно Фади го въвлече във войната, която бяха принудени да водят след нахлуването на Запада в техните земи. Фади бе човекът, който го изпрати да се обучава в Европа — период от живота на Абуд ибн Азиз, който той презираше, макар да отчиташе ползите от него. Опознаеш ли врага си, му бе казвал Фади много пъти, ще можеш да го разгромиш.

Той дължеше на Фади всичко. И бе готов да го последва навсякъде. От друга страна, не беше глух, ням и сляп. И ако някога в бъдеще, когато натрупаше повече информация, почувстваше, че Карим ал Джамил води „Дуджа“, а следователно и Фади, към пропаст, щеше да надигне глас, независимо от последиците.

Остър, сух вятър обрули бузата му. Бръмченето на перките на хеликоптера достигна до него, сякаш изплувало от далечен сън. Беше време да се отърси от замаята си. Погледна нагоре и усети по бузите и миглите си първите снежинки.

На тъмносивия фон на небето се открои черна точка, която бързо се увеличаваше. Вдигнал ръце над главата си, той се отдалечи от площадката. Три минути по-късно хеликоптерът се бе приземил. Вратата се отвори и Мута ибн Азиз скочи на снега.

Абуд ибн Азиз очакваше след него да се появи и Фади, но брат му се запъти към него сам.

— Добре ли мина? — Той прегърна брат си вдървено, формално.

— Точно както беше планирано — каза Мута.

За известно време животът на двама им бе белязан от един спор. Като пукнатина, причинена от земетресение, разногласието помежду им ги беше отдалечило повече, отколкото всеки от тях бе готов да признае. Зейнаха гнойни язви, които сега, години по-късно, се бяха превърнали в шлака, в твърда и набръчкана като коричка на суха рана повърхност.

Мута се взря във вятъра.

— Братко, къде е Фади?

Абуд не успя да сдържи желанието си да му покаже, че стои по-високо в йерархията от него.

— Има си друга работа.

Мута се намръщи. Горчива жлъч — твърде познат вкус — изпълни устата му. Винаги става така. Абуд използва властта си, за да ме държи далеч от Фади и Карим ал Джамил — центровете на нашата вселена. Затова се държи все едно ми е шеф. Затова ме закле да пазя нашата тайна. Той е по-големият ми брат. Как да се изправя срещу него? Той стисна зъби. Както винаги ще трябва да му се подчинявам във всичко.

Мута потрепери от студ и се скри от вятъра, като застана на завет при една скала.

— Кажи ми, братко, какво става тук?

— Борн пристигна в Рас Дежен тази сутрин. Напредва.

— Значи трябва да преместим Линдрос на безопасно място — кимна Мута ибн Азиз.

— Вече е сторено — ледено отвърна Абуд.

Мута, чието сърце бе изпълнено с жлъч, кимна.

— Малко остана. До няколко дни Джейсън Борн вече няма да ни е нужен. — Той се усмихна сдържано. — Както Фади каза, отмъщението е сладко. Колко приятно ще му стане да види Джейсън Борн мъртъв!

* * *

Шатрата на вожда бе учудващо просторна и удобна, особено за жилище, което можеше да се пренася, ако се наложи. Подът бе застлан със застъпващи се черги. Кожи висяха по стените и така помагаха да се запази топлината на огъня, подхранван с изсушен тор.

Борн, увит в грубо вълнено одеяло, седеше с кръстосани крака край огъня, докато хората на вожда бавно и внимателно сваляха дрехите на Заим. Когато приключиха, увиха и него с одеяло и го сложиха да седне до Борн. Сетне им сервираха чаши с горещ, силен чай, от които излизаше пара.

Други мъже се погрижиха за раната на Заим, почистиха я, поставиха лапа от билки и отново я превързаха. През това време вождът седеше до Борн. Беше дребен човечец, единственото хубаво в него бяха черните му очи, които горяха като факли на лъскавото му, бронзово лице. Тялото му беше слабо и жилаво, но Борн нямаше да допусне да бъде заблуден. Този мъж вероятно притежаваше множество умения — както отбранителни, така и нападателни, — за да опази себе си и хората си живи.

— Името ми е Кабур — каза вождът. — Заим ми каза, че твоето е Борн. — Той го произнесе насечено.

Борн кимна.

— Дойдох в Рас Дежен да намеря приятеля си. Той пристигна с една от летящите птици, дето ги свалиха преди близо седмица. Знаеш ли нещо за това?

— Знам. — Ръката на Кабур се вдигна към гърдите му, където имаше сребриста плочка. Беше личният знак на пилота. — Той вече не се нуждае от това.

Сърцето на Борн подскочи.

— Мъртъв ли е?

— Почти.

— А моят приятел?

— Отведоха го заедно с този мъж.

Вождът предложи на Борн дървена паница яхния с много подправки, в която бе топнат комат безквасен хляб. Докато Борн загребваше с хляба като с лъжица, Кабур стана.

— Нямаме нищо общо, ти разбираш. Макар че както се убеди, някои са взимали пари от тях в замяна на услуги. — Той поклати глава. — Но това е лошо, това обвързва и има хора, които платиха твърде висока цена.

Борн засити глада си и остави паницата настрана.

— Кои са тези „те“?

— Изненадан съм — кил на глава Кабур. — Очаквах да знаеш за тях далеч повече от мен. Те идват при нас отвъд Аденския залив. От Йемен, мисля. Но не са йеменци, не. Един бог знае откъде точно набират членовете си. Някои са египтяни, други саудитци, има и афганистанци.

— А водачът им?

— А, Фади. Той е саудитец. Свирепите черни очи на вожда бяха станали непроницаема. — Всички ние, до последния човек, се страхуваме от Фади.

— Защо?

— Защо? Защото е силен, защото е по-жесток, отколкото можеш да си представиш. Защото носи смърт в дланта на ръката си.

Борн си помисли за доставките с уран.

— Виждали сте доказателство за смъртта, която носи.

— Със собствените си очи — кимна вождът. Един от синовете на Заим…

— Момчето в пещерата?

Кабур се обърна към Заим, в чиито очи се виждаше море от болка.

— Непокорен син, който не се вслушваше в съветите. Сега не можем да го докоснем, не можем дори да го погребем.

— Аз бих могъл — каза Борн. Сега той разбра защо Алем се криеше в хеликоптера, който бе по-близо до пещерата: искаше да бъде близо до брат си. — Мога да го погреба там, близо до върха.

Вождът запази мълчание. Но очите на Заим бяха влажни, когато отново срещнаха очите на Борн.

— Това би било истинска благословия — за него, за мен, за семейството ми.

— Ще бъде сторено, кълна се — каза Борн. Той се обърна към Кабур. — Ще ми помогнеш ли да намеря приятеля си?

Вождът се поколеба за момент, поглеждайки към Заим. Най-накрая той въздъхна.

— Дали откриването на приятеля ти ще засегне Фади?

— Да — каза Борн. — Ще го засегне много лошо.

— Това, за което ни молиш, е много трудно пътуване. Но заради моя приятел, заради връзката му с теб, заради твоето обещание към него честта ме задължава да изпълня молбата ти.

Той вдигна дясната си ръка и един човек донесе нещо, подобно на наргиле.

— Ще пушим заедно, за да подпечатаме споразумението, което сключихме.

* * *

Сорая възнамеряваше да се прибере у дома, но някак си изведнъж установи, че кара из Нортийст. Едва когато зави по 7 улица, осъзна защо идва тук. След още един завой пристигна пред къщата на Дерон.

За момент остана седнала, вслушана в шума на мотора. Пет-шест здравеняци от бандата стояха на площадката пред къщата отляво, но макар да я наблюдаваха зорко, не направиха никакъв опит да я спрат, когато тя слезе от колата и тръгна по стълбите към входната врата на Дерон.

Почука няколко пъти на вратата. Почака, след това почука пак. Нямаше отговор. Чу някой да се приближава и се обърна, очаквайки да види Дерон. Вместо това се сблъска с висок, слаб младеж.

— Здрасти, госпожо Агент, аз съм Тайрон. Каква работа имаш тука?

— Знаеш ли къде е Дерон?

Тайрон запази неутрално изражение.

— Вместо с него би могла да поговориш с мен, госпожо А.

— Бих могла, Тайрон — отвърна тя предпазливо, — стига да можеш да ми обясниш за какво се използва въглеродния дисулфид.

— Ха, вземаш ме за безполезно негро, а?

— Честно да ти кажа, нямам никаква представа какъв си.

— Ела с мене — рече й той с все същото безстрастно изражение.

Сорая кимна. Инстинктивно усещаше, че поколебае ли се, последиците за нея ще са доста неприятни.

Двамата тръгнаха, завиха надясно, подминаха площадката, където бандата се беше събрала като ято гарвани.

— Дерон отпраши с баща си. Няма да го има няколко дни.

— Не ме лъжеш, нали?

— Честно ти редя. Е, да ти разправям ли за мен? За майка ми, наркоманката? Или пък за тате, дето е в затвора? За сестра ми, дето вместо да ходи да зубри, гледа бебе? Или за по-големия ми брат, дето бачка супермизерно като ватман в метрото? Тия драми, направо да ти скъсат сърцето, трябва да си ги чувала, та какво да ти ги раздувам пак.

— Това е твоят живот — каза Сорая, — което означава, че е по-различен от всяка друга история, която съм чувала.

Тайрон изсумтя, но по погледа му успя да познае, че е поласкан.

— Може да съм расъл на улицата, ама съм роден с пипе на инженер. Да те светна ли що? — Той сви рамене и посочи в далечината. — Ей там, по „Флорида Авеню“ вдигат адски висока сграда, зверски туч. И ги дебна, все гледам да видя как става хавата, кое как що…?

Сорая срещна погледа му за секунда.

— Ще ти прозвучи ли твърде глупаво, ако ти кажа, че има начини да се възползваш от ума си.

— Приказвай за себе си. — На лицето му се плъзна бавна усмивка — изражение, което подхождаше на значително по-възрастен човек. — Тука ми е затворът на мене, малката.

Сорая помисли да му отговори, но прецени, че му е достатъчно засега.

— Ще тръгвам.

Тайрон стисна устни.

— Хубаво, ама да ти кажа. За колата, дето те проследи дотук.

— Кажи ми, че се майтапиш — закова се на място Сорая.

Той завъртя глава и я погледна, както кобра се взира надолу към плячката си.

— Да пукна, честно.

Сорая беше бясна на себе си. Допусна собствените й мисли дотолкова да я обвият в мъгла, че изобщо не й хрумна, че някой може да я следи. Пропусна да провери, а уж й беше втора природа. Очевидно уволнението й от онова копеле Лърнър я бе разстроило повече, отколкото си даваше сметка. Сега трябваше да плати цената заради липсата си на бдителност.

— Тайрон, задължена съм ти.

— Нали Дерон ми плаща баш за това — сви рамене той. — Да плащаш на някой да те пази си е кинти, ама верни хора хич не се намират лесно.

Тя го погледна така, все едно го виждаше за първи път.

— Къде е? Кой ме следи?

Продължиха нататък.

— Отсреща, на ъгъла с Осма. Далече е, та шофьорът да вижда добре какви ги вършиш. — Той сви рамене. — Моите хора ще се погрижат.

— Недей, Тайрон, Оценявам предложението ти. — Тя го погледна сериозно. — Но аз го доведох. Значи е моя грижа.

— Окей, както кажеш. — Той спря и застана срещу нея за момент. Гледаше я също толкова сериозно, с мрачна решителност. — Ама имай предвид, че трябва да стане, преди да се е светнал за Дерон. Че после жална му майка, няма кой да го спаси. Даже ти.

— Веднага ще се погрижа. — Тя наведе глава, внезапно притеснена. — Благодаря.

Тайрон кимна и се отправи обратно към хората си. Сорая си пое дълбоко въздух и продължи надолу към ъгъла с Осма улица, където детектив Овъртън седеше в колата си и си драскаше нещо върху лист хартия.

Тя почука по стъклото. Той погледна нагоре и бързо натъпка листа в джоба на ризата си.

— Какво, по дяволите, си мислиш, че правиш? — кресна му тя, щом прозорецът се отвори.

— Искам да се уверя, че няма да пострадаш — прибра химикала си Овъртън. — Кварталът е кофти.

— Мога да се грижа за себе си, много ти благодаря.

— Слушай, знам, че си по следите на нещо — нещо важно. От Вътрешна сигурност си нямат идея за какво става въпрос. Тази информация ми е важна.

Тя погледна надолу към него.

— Важно е да си тръгнеш. Веднага.

Изведнъж лицето му се превърна в каменна маска.

— Искам да разбирам всичко, до което си стигнала, веднага щом го научиш.

Сорая почувства как бузите й пламват от гняв.

— В противен случай?

Той изненадващо отвори вратата и я блъсна в корема. Тя се свлече на колене, задъхвайки се.

Детектив Овъртън бавно излезе от колата и се изправи над нея.

— Не се занасяй с мен, госпожичке. По-стар съм от теб. И не го карам по правилата. Повечето от номерата вече съм ги забравил, а ти може и никога да не ги научиш.

Сорая затвори очи за момент, за да му покаже, че се опитва да възстанови както дъха, така и самообладанието си. Междувременно лявата й ръка бе измъкнала малък пистолет от кобура на кръста й и тя го насочи към Овъртън.

— Зареден е. От толкова близо куршумът най-вероятно ще те разкъса на две. — Тя си пое дълбоко въздух, после още веднъж. Ръката, с която държеше оръжието, бе стабилна. — Изчезвай. Веднага.

Той бавно отстъпи назад и седна зад волана, без да сваля очи от нея. Извади цигара, постави я между бледите си устни, запали я с мудно движение и дръпна.

— Разбрах.

Гласът му бе равен. Цялата злост бе събрана в погледа му. Затвори вратата с трясък. Проследи я как се изправя на крака, после запали двигателя и потегли. В огледалата за обратно виждане я видя да държи насочен пистолета към задното му стъкло, докато колата не изчезна в трафика.

След като я изгуби от поглед, детектив Овъртън извади мобилния си телефон и натисна бутон за бързо набиране. След малко чу гласа на Матю Лърнър.

— Бяхте прав, господин Лърнър. Сорая Мур продължава да души наоколо и, честно казано, току-що се превърна в явна опасност.

* * *

Кабур ги насочи към селската църква, чиято кула бе упътила Борн до селото. Тя, като всички други в страната, беше етиопски православен храм. Над трийсет и шест милиона души изповядваха тази древна религия и това я правеше най-голямата източноправославна църква в света. Всъщност това бе единствената предколониална християнска църква в тази част на Африка.

По едно време, докато вървяха в бледите сенки на сградата, Борн си помисли, че Кабур го прави на глупак. Може би не само разяденият от радиацията син на Заим, но и самият вожд работеше за Фади и сега го водеше в капан. Той извади пистолета „Макаров“. Сенките и ивиците светлина се разтвориха и видя фигура, която му кимна мълчаливо.

— Това е отец Михрет — прошепна Заим. — Познавам го.

Заим, макар все още да не се бе възстановил от нараняването, бе настоял да дойде. Сега той бе свързан с Борн. Те си бяха спасили взаимно живота.

— Синове мои — посрещна ги кротко отец Михрет, — страхувам се, че идвате твърде късно.

— Търся пилота — каза Борн. — Моля ви, заведете ме при него. — Докато бързаха през църквата, додаде: — Жив ли е все още?

— Едва се държи. — Свещеникът бе висок и слаб като вейка. Имаше големи очи и съсухрен вид, досущ аскет. — Направихме каквото бе по силите ни за него.

— Как се озова при вас, отче? — попита Заим.

— Намериха го пастири в покрайнините на селото, в една елова горичка край реката. Дойдоха да ми кажат и по моя заръка го пренесоха тук, но се страхувам, че не успяхме да му помогнем много.

— Мога да повикам хеликоптер — каза Борн. — Ще уредя да го пренесат в болница.

Отец Михрет поклати глава.

— Вратът и гръбначният му стълб са натрошени. Няма начин да му бъде поставена шина. Не би преживял още едно преместване.

Пилотът, Джейми Коуел, лежеше в кревата на отец Михрет. За него се грижеха две жени — едната мажеше с мехлем повърхностните наранявания по кожата му, другата изстискваше капки вода от парче плат в полуотворените му устни. В очите на Коуел нещо трепна, когато Борн застана на линията на погледа му.

— Може ли да говори? — попита той свещеника, извърнал лице от ранения.

— Почти не — отвърна отчето. — И при най-незначителното движение болката е мъчителна.

Борн застана над леглото, така че лицето му да е точно на линията на погледа на Коуел.

— Дойдох да те отведа у дома, Джейми. Разбра ли ме?

Устните на Коуел се раздвижиха, мек съскащ звук излезе измежду тях.

— Виж, ще говоря направо — продължи Борн. — Трябва да намеря Мартин Линдрос. Вие двамата сте единствените оцелели. Жив ли е Линдрос?

Борн трябваше да се наведе така, че ухото му почти да докосне устните на Коуел.

— Беше… когато… го видях… последно. — Гласът на Коуел беше като пясък, плъзгащ се по дюна.

Сърцето на Борн се сви. Зловонието, което бълваше от тялото, бе непоносимо. Свещеникът бе прав: смъртта вече беше проникнала в стаята.

— Джейми, много е важно. Знаеш ли къде е Линдрос?

Борн се наведе и пак го блъсна същото зловоние.

— Три километра… запад-югозапад… през… реката. — Коуел се потеше от усилието и от болката. — Лагер… защитен.

Борн понечи да се отдръпне, но стържещият шепот на Коуел го спря. Гърдите на нещастника се задвижиха нагоре-надолу с неестествена бързина, започнаха да потръпват, сякаш вече преуморените му мускули бяха обхванати от спазми. Очите на Коуел се затвориха, сълзи се стичаха под клепачите.

— Спокойно — каза Борн. — Почини си сега.

— Не! О, Господи!

Коуел се облещи и когато погледът му попадна върху Борн, сякаш тъмната бездна се бе приближила.

— Този човек… водачът.

— Фади — подсказа му Борн.

— Измъчва… измъчва Линдрос.

Стомахът на Борн се превърна в топка лед.

— Линдрос държи ли се? Коуел! Коуел, можеш ли да ми отговориш?

— Той е отвъд всички въпроси сега. — Отец Михрет пристъпи, постави ръката си върху плувналото в пот чело на Коуел. — Бог му даде благословията си и го избави от мъките му.

* * *

Канеха се да го местят. Мартин Линдрос го разбра, понеже чуваше Абуд ибн Азиз да издава множество заповеди с лаещ глас, организирайки транспортирането им от пещерата. Долови тропот на ботуши, дрънчене на оръжия, сумтене на мъже, вдигащи тежки товари. След това и тракащия двигател на камион, който се приближаваше към отвора на пещерата.

Секунда по-късно самият Абуд ибн Азиз дойде, за да му завърже очите.

— Не се притеснявай — успокои го, приклекнал край Линдрос.

— Нямам и намерение — отвърна пленникът с дрезгав глас, който едва разпозна като своя собствен.

— Сега е моментът да ми кажеш каквото знаеш за атентата срещу Хамид ибн Ашеф — рече Абуд ибн Азиз, докато въртеше в ръцете си черна качулка без дупки за очите.

— Казах ти вече много пъти — не знам нищо. Ти обаче не ми вярваш.

— Така е. — Постави качулката на главата му. — Не ти вярвам.

След това неочаквано ръката му за кратко се озова на рамото на Линдрос.

Това пък какво е, зачуди се Линдрос — проява на съчувствие? Стори му се странно и някак необяснимо. Погледна на случилото се така, както възприемаше всичко напоследък — беше издигнал между себе си и света невидимо бронирано стъкло. И наблюдаваше през него. След престоя във вътрешния изолатор на сърцето си живееше в замаяно състояние, сякаш не можеше напълно да насели тялото си. Нещата, които това тяло правеше — ядене, спане, ходене по нужда, сегиз-тогиз разходки и дори някоя и друга дума, разменена с Абуд ибн Азиз, — сякаш се случваха на друг човек. Направо не му се вярваше, че е бил пленен. Отстранеността от собственото му тяло, като неизбежна последица от затварянето му със седмици в този умствен изолатор, му се струваше като неясен сън. Все едно щеше да прекара остатъка от дните си в този затвор — живуркащ, но истински жив.

Някой го дръпна грубо и го изправи на крака и той се почувства като герой от многократно повтарял се сън. Защо го местеха толкова припряно? Да не би някой да бе открил местоположението му? Не му се вярваше да е ЦРУ. От откъслечните разговори, които успя да дочуе, разбра, че „Дуджа“ са елиминирали и втория хеликоптер със спасителния екип, изпратен да го търси. Не, имаше само един човек с нужните познания, упоритост и умения да се изкачи невредим чак до върха на Рас Дежен. Джейсън Борн! Джейсън бе дошъл да го намери и да го върне у дома!

* * *

Матю Лърнър седеше в „Златната гъска“. Макар да се намираше в Китайския квартал, ресторантчето фигурираше в много от пътеводителите на Вашингтон, тоест беше посещавано редовно от туристи и отбягвано от местните, включително от членовете на особената тайна Лърнърова задруга от шпиони и правителствени агенти. Това, разбира се, го устройваше идеално. Разполагаше с поне пет-шест явки около Вашингтон, определяйки на случаен принцип местата на разговорите си с информатори и с други хора, чиито услуги намираше за полезни.

Заведението, мрачно и опушено, миришеше на сусамово олио, подправки и врящото съдържание на фритюрник, от който периодично се вадеха яйчени рулца и хапки панирано пиле.

Беше си поръчал китайска бира и пиеше направо от бутилката, защото мазните петна по чашите му се струваха доста гнусни. В интерес на истината, би предпочел едно джони с черен етикет — но не му беше сега времето. Не и на тази среща.

Мобилният му телефон изписука и като отвори капака, видя съобщение: „ПРЕЗ ЗАДНАТА ВРАТА НА СЕДМА УЛИЦА. ПЕТ МИНУТИ.“

Изтри го, прибра си телефона и се върна към бирата си. Допи бутилката, хвърли няколко банкноти на масата, взе си палтото и отиде отзад в мъжката тоалетна. Разбира се, беше запознат с разположението на ресторанта — не само на този, но и на всичките си други места за срещи. Пусна една вода, сви надясно от мъжката тоалетна, премина през кухня, обвита в пара, покрай крещящи китайци и гневно цвърчащ над открити пламъци огромен железен тиган.

Отвори задната врата и се измъкна на Седма улица. Новичкият форд бе, доколкото е възможно, ненатрапчив, при положение че във Вашингтон всички държавни агенции бяха задължени да купуват за транспортните си нужди само американски коли. Като се огледа бързо в двете посоки, отвори задната врата и скочи вътре. Фордът потегли.

— Франк — поздрави Лърнър, докато се настаняваше на седалката.

— Здравейте, господин Лърнър — каза шофьорът. — Как вървят нещата?

— Вървят — бе суховатият отговор. — Както обикновено.

— Ясно — кимна Франк. Беше набит мъж с бичи врат, който приличаше на човек, трениращ до откат във фитнес залата.

— Как е министърът днес?

— Сещате се. — Франк щракна с пръсти. — Как беше думата?

— Гневен? Побеснял? Готов да убие човек?

Франк му хвърли поглед в огледалото за обратно виждане.

— Нещо такова.

Минаха по „Джордж Мейсън Мемориъл Бридж“, завиха на югоизток към булевард „Вашингтон Мемориъл“. Всичко във Вашингтон, отбеляза си наум Лърнър, изглежда, съдържаше думата „мемориален“ в названието си. Отношения от типа „аз на тебе — ти на мене“ в най-пошлия им вид. Точно от такива простотии се вбесяваше министърът.

Издължената лимузина го чакаше край товарния терминал на вашингтонското летище, нейният гигантски двигател мъркаше като самолет, готов да излети. Когато Франк спря форда, Лърнър излезе и се прехвърли в другата кола, както бе правил толкова много пъти през последните години.

Вътре колата нямаше аналог — освен може би президентския самолет „Еър Форс 1“. При нужда, като в случая, прозорците се скриваха зад панели от полирано дърво. Орехово бюро, уникален свръхмодерен комуникационен център, плюшен диван, който ставаше и на легло, двойка еднакви плюшени въртящи се столове, малък хладилник — това допълваше картината.

Зад бюрото седеше изискан мъж на около седемдесет години с ореол от ниско подстригана сребриста коса; пръстите му бягаха по клавиатурата на лаптоп. Големите му, леко изпъкнали очи бяха точно толкова будни и съсредоточени, колкото и в младостта му — категорично опровержение на хлътналите му бузи, бледата плът и увисналата гуша.

— Господин министър — каза Лърнър със смесица от силен респект и страхопочитание.

— Седни, Матю. — Овладеният тексаски акцент на министъра на отбраната Холидей издаваше човек, роден и отрасъл в градските джунгли на Далас. — Ще ти обърна внимание след миг.

Когато Лърнър зае един от столовете, лимузината потегли. Бъд Холидей се изнервяше, когато останеше за по-дълго на едно място. Лърнър бе впечатлен най-много от това, че Холидей се беше издигнал съвсем сам, израсъл далеч от нефтените находища, благодарение на които се бяха утвърдили доста от познайниците на Лърнър. Министърът беше натрупал милионите си по старомодния начин, което го правеше независим. Той не бе задължен никому, дори и на президента. Сделките, които бе подкрепил от името на своите избиратели и на самия себе си, бяха толкова умни и политически ловки, че неизменно бяха увеличавали влиянието му, като същевременно много рядко бе оставал задължен към някого от колегите си.

Приключвайки работата си, министър Холидей вдигна глава, опита се да се усмихне, но не успя съвсем. Единственото доказателство за микроинфаркта, който бе прекарал преди десетина години, бе левият ъгъл на устата му, който невинаги функционираше, както той би искал.

— Дотук добре, Матю. Когато дойде при мен с новината, че директорът ти е предложил поста, просто не можех да повярвам на късмета си. По един или друг начин се опитвам да получа контрол върху ЦРУ по втория начин от няколко години. Директорът е динозавър, последното останало „старо момче“, което все още е на служба. Но сега вече е наистина стар и остарява с всяка минута. Чух слухове, че е започнал да изтървава юздите. Искам да нанеса удар сега, когато е обкръжен от всички страни. Няма да го нападам публично. Има други динозаври, макар и пенсионирани, които все още имат голямо влияние в политическите среди. Затова ви наех двамата с Мюлер. Трябва да стоя на разстояние. Да мога да направя правдоподобно опровержение, когато бъдат извадени кирливите ризи.

Преди всичко основното е, че той трябва да си отиде. Агенцията му се нуждае от внимателно прочистване. Те винаги са били водещи в т.нар. проучване на хората — така обикновено наричат шпионирането. Пентагонът, който е под мой контрол, и Агенцията за национална сигурност, която Пентагонът контролира, винаги са били на заден план. Ние отговаряме за сателитите, за подслушването, подготвяйки бойното поле, както Лутър Лавал, моята силна дясна ръка в Пентагона, обича да казва.

Но тъй като в момента сме във война, аз твърдо вярвам, че Пентагонът трябва да поеме контрола и върху проучването на хората. Искам да контролирам цялото разузнаване, така че да станем по-ефикасна машина за ликвидирането на всяка проклета терористична мрежа и клетка, която работи за нашето унищожение в и извън нашите граници.

Лърнър гледаше министъра в лицето, макар дългогодишната им и тясна връзка да бе такава, че той можеше да предвиди какво предстои. Всеки друг би бил доволен от напредъка му, но не и Холидей. Лърнър се стегна вътрешно, защото знаеше, че получи ли комплимент от министъра, ще последва искане за нещо почти невъзможно. Не че на Холидей му пукаше. Той бе отрасъл в суровата земя на Линдън Джонсън — жилав кучи син.

— Какво точно имате предвид?

Холидей го стрелна с очи.

— Сега, след като ти лично потвърди подозренията ми, че в ЦРУ е пълно с араби и мюсюлмани, първата ти работа, след като махнем директора, ще е да ги прочистиш.

— Кого по-точно? — попита Лърнър. — Имате ли списък?

— Списък ли? Хич не ми трябва никакъв списък. Когато казвам прочистване, имам предвид тотално. До крак.

Лърнър едва се сдържа да не трепне.

— Ще отнеме известно време, господин министър. Независимо дали ви харесва или не, живеем във времена на религиозна толерантност.

— Не ми се слушат простотии, Матю. Това ме гложди вече десет години… нали знаеш кое?

— Да, сър — религиозната толерантност.

— Дяволски си прав. Ние сме във война с проклетите мюсюлмани. Аз няма да позволя някакъв си арабин да подкопава нашите служби за сигурност отвътре, разбра ли ме?

— Да, сър.

Водеха този разговор не за пръв път, макар Лърнър да се съмняваше, че министърът би го признал.

— Като говорихме за проблеми, се сещам за Ан Хелд.

Лърнър знаеше, че истинското шоу тепърва започва. Това дотук беше само прелюдията.

— Какво за нея?

Министърът измъкна кафява папка от бюрото и я хвърли в ръцете на Лърнър, който я прелисти набързо. После вдигна поглед.

— Точна така, приятелю — кимна Холидей. — Ан Хелд е започнала свое собствено разследване за миналото ти.

— Тази кучка. Мислех, че съм я озаптил.

— Тя е изключително умна, Матю, и също толкова вярна на директора. Което означава, че никога няма да допусне да се изкачиш в йерархията на ЦРУ. Сега тя е явна заплаха за нас. Факт.

— Не мога просто да я ликвидирам. Дори да се постарая да прилича на обир или на инцидент…

— Забрави. Евентуален инцидент би бил разследван толкова щателно, че ръцете ти ще бъдат вързани до второ пришествие. — Холидей опря в устните си писалка, така че капачето й да щракне. — Затова ти предлагам да намериш начин да я отстраниш — но да бъде максимално унизителен и болезнен за нея и за него. Още едно унижение по веригата. Лишен от вярната си дясна ръка, директорът ще бъде още по-уязвим. Звездата ти ще изгрее дори по-бързо, а динозавърът ще се гътне. Аз ще се погрижа за това.