Лора Лей
Белегът на Мегън (3)

Втора глава

Проклятие, тази жена го възбуждаше. Това бе първата мисъл, която изникна в съзнанието на Брейдън на следващата сутрин, когато Мегън влезе в кабинета на братовчед си и го погледна подозрително.

Тя бе облечена в тесни, секси дънки, затъкнати във високи кожени ботуши. Сиво-кафявата риза беше закопчана точно над възвишенията на гърдите й, широк колан пристягаше кръста й и държеше кобура на полицейския Уондър, който висеше точно зад лявото й бедро.

Тънък слой пот навлажни челото й, когато тъмносините й очи блеснаха от веселие и искрица заплаха. Тя нямаше да бъде лесна за контролиране жена, но Брейдън вече се бе досетил за това.

И бе възбудена. Това бе втората му мисъл. Тя се блъсна в него и деликатното, непогрешимо ухание на женска топлина достигна чувствителните му ноздри. Брейдън се изпъна при аромата и присви очи от съвършеното удоволствие, така че да може да му се наслади.

Кой я бе възбудил обаче? Бодването по мъжката му гордост внезапно го накара да й се намръщи. Мегън вдигна вежди и изражението й стана подигравателно.

Породата потисна смеха си, както и желанието да посрещне предизвикателството й. Едно нещо бе сигурно: нямаше да мине много време, преди да свали панталоните от дупето й и да намести пениса си плътно в това горещо малко котенце.

— Искал си да ме видиш. — Мегън подкани братовчед си с все още подигравателно повдигнати вежди, като затвори вратата зад себе си.

Брейдън върна погледа си отново към Ланс и свъси чело, когато долови недоволство в изражението на другия мъж. Ланс не бе трепнал при заповедта, която дойде от неговите началници, нито от информацията, която Брейдън му бе дал за разпита на Койота миналата вечер. Не че бе постигнато много с това.

— Седни, Мегън — въздъхна Ланс.

Облегнат назад в стола си с глезен подпрян на коляното, Брейдън обърна глава отново, за да я види как прекосява кабинета. Тя се движеше като пролетен дъжд, плавно и копринено. И проклет да бъде, ако уханието й не караше устата му да се овлажни.

— Добре, ето ме тук. — Мегън спря пред бюрото, поглеждайки към стола до Брейдън с немалко количество подозрителност и искрица веселие, когато бързо овладя една усмивка. — Но не искам да седя до него. Той хапе.

Младата жена скръсти ръце пред гърдите си — изящни, малки гърди, достатъчно налети да го изкушат. Фалшивото й намръщване го осведоми, че малкото приключение вчера не я бе разгневило наистина. Тези извити черни вежди, сведени над морскосините очи, които изглеждаха достатъчно дълбоки, за да се удави човек в тях, го предизвикваха. А той обичаше предизвикателствата.

— Тя стреля. — Брейдън сдържа усмивката си, когато се обърна отново към Ланс и кимна към нея. — Имам нужда от някаква защита.

Ланс не бе развеселен. Изтри с ръка лицето си и промърмори нещо за „проклети, упорити жени“.

Брейдън напълно се съгласи с него.

— Той защо е тук? Нямаме ли достатъчно проблеми, с които да се справяме? — попита Мегън.

— Седни, Мегън — изсумтя Ланс. Очевидно не беше в настроение за тази малка среща. — Дори ако това означава да преместиш стола.

Тя направи точно това. Брейдън се усмихна към нея бавно и порочно, докато гледаше леката руменина по бронзовата й плът. Информацията, която имаше за Мегън, беше ясна, кратка и подредена, както Брейдън бе свикнал да очаква от Джонас.

Взаимоотношенията с братовчед й бяха част от доклада. Изглежда тя и Ланс се бяха карали в продължение на месеци заради нейното настояване да поеме пустинните патрули, вместо по-безопасните назначения в някой град. Но те бяха по-близки от повечето братя и сестри, какво остава за братовчеди.

— Имам работа за вършене днес — посочи най-сетне тя, малко нетърпеливо, когато нито един от тях не проговори.

— Не, нямаш. — Ланс се наведе напред и скръсти ръце на бюрото, намръщването му се засили. — На път си да получиш точно това, което искаше през последните две години. Поздравления! — Той не беше доволен, но Брейдън вече бе наясно с този факт. Ланс беше бесен като дявол не само на Брейдън и Отдела по делата на Породите, но и на Мегън.

— Наистина ли? — провлече тя с фалшиво веселие. — Това е интересно. И така, това мое тайнствено желание включва ли оръжие? — Очевидно това бе единственият спор, който не бе успяла да спечели срещу братовчед си. Тя мразеше полицейския Уондър и го бе тормозила да поиска някой по-мощен пистолет за нея.

— Използвай някое от твоите — отвърна грубо Ланс. — Имаш достатъчно такива, и тъй като вече не си на официална служба, аз не мога да те спра. Или използвай едно от неговите. Изглежда си се справила добре с тях вчера.

Мегън хвърли поглед към Брейдън с крайчеца на окото си.

Породата й отвърна със самодоволна усмивка, когато погледът й се премести изцяло върху него. Накрая тя се обърна отново към братовчед си, вместо да изрази гласно подигравателната забележка, която Брейдън усети, че лежи на върха на пъргавото й езиче.

— Ще ми кажеш ли какво получавам? Аз имам много желания, нали знаеш. Или ще оставиш г-н Арнес да говори вместо теб?

Буйна. Такава бе тя. Буйна като демон. Харесваше му.

Той вдигна крак от коляното си и го спусна бавно обратно на пода, преди да се изправи от стола си. Не откъсваше очи от нея, гледаше я напрегнато, харесваше му как срещна погледа му и прикри нервността, която той усети, че расте вътре в нея.

Понякога, ДНК-то на животно, което притежаваше, му беше дяволски удобно. Естествената емпатична способност лесно долавяше емоциите на хората около него, филтрираше ги и те достигаха до него без емоционалното въздействие върху психиката му, каквото един нормален човек би изпитал. Знаеше какво чувства тя, но той самият не го чувстваше.

Брейдън изръмжа с умишлено груба вибрация, която избоботи опасно от гърдите му, когато сведе клепачи и позволи на погледа си да се плъзне по нея.

Лицето на Мегън се изчерви, и проклет да бъде, ако нежното, пикантно-сладко ухание на възбудата й не го караше да скочи към нея точно тогава и там. Питаше се дали тя е забелязала ерекцията му. Би било дяволски трудно да се пропусне, ако погледът й се плъзнеше само няколко сантиметра по-надолу.

— Опасност — промърмори Мегън, но очевидно не бе изплашена, когато се обърна отново към Ланс. — Пак питам, той защо е тук? Не си ми обяснил това още, Ланс.

— Прави живота ми ад — изръмжа братовчед й, като стрелна Породата с раздразнен поглед.

Брейдън наклони глава с подигравателно потвърждение.

— Добре, нека прави живота ти ад, а аз си тръгвам. — Мегън понечи да се надигне от стола си.

— Сядай, Мег — въздъхна Ланс. — Това включва и теб също. Твърде много. Брейдън, както знаеш, е Котешка порода. Лъв, за да сме точни. Задачата му тук е малко сложна.

— И как това включва мен?

Преди Ланс да отговори, Брейдън се намеси.

— С факта, че Породите, които намери мъртви в онова дере, бяха тук, за да търсят теб. Както и Койотите. Би ли искала да обясниш това? — Той наклони глава, наблюдавайки я внимателно, усещайки объркването й.

— Мен? — Жената поклати глава, взирайки се в него объркано. — Защо ще ме търсят?

— Надявах се ти да можеш да отговориш на този въпрос.

— Ланс, какво става тук? — попита тя. Лекото ухание на нещо подобно на страх достигна до Брейдън и го накара да иска да я защити, да я предпази.

— Разпитът на Койота, когото рани вчера разкри, че те са тук, за да убият Марк, Ейми… и теб. Те е трябвало да ги убият в твоя район, където ще бъдеш привлечена от тях… — изборът му на думи сигурно бе неправилен. — Така те са щели да те убият.

Младата жена облиза устни нервно и поклати глава невярващо.

— Но аз не ги познавам. Никога не съм била в контакт с Породи или която и да е част от Съвета. Защо търсят мен? Защо ще искат смъртта ми?

Мегън се вторачи в Брейдън; страхът тежеше в гърдите й. Не можеше да си представи защо Съветът я иска мъртва, или защо две Породи ще я търсят. Тя не бе част от спасителите на Породите, нито от разследванията, които бяха разбили различните лаборатории. Беше напуснала Полицейската академия и се бе прибрала право вкъщи, за да работи в офиса на Ланс.

— Надявах се ти да ми кажеш. — Брейдън се облегна назад в стола си, гледайки я с очи, които хипнотизираха и сякаш виждаха прекалено много, прекалено лесно.

— Не знам — поклати глава тя. Беше объркана. Това не можеше да има нищо общо с емпатичните й способности. Трябваше да бъде нещо друго.

— Аз съм тук, за да открия защо е така. — Гласът му се втвърди, както и кехлибареният блясък в очите му. — Бях назначен в шерифския отдел, за да науча причините, поради които нашите Породи умират тук и какво иска от теб Съвета. За да направя това, трябва да се предприемат определени стъпки.

Защо Мегън имаше чувството, че това е капан? Можеше да го види в очите му, да го чуе в гласа му. И ако това не бе достатъчно, стомахът й се бунтуваше от нерви — сигурен знак, че няма да хареса онова, което предстои.

— Например?

— Представител. — Гласът му се изпълни със задоволство. — Длъжен съм да живея и да работя с представител на местната полицейска служба. Човек, който е наясно с това, което съм, но няма да каже на никой друг. Тъй като ти си част от разследването, беше решено от шерифа и Отдела по делата на Породите, че ти ще бъдеш този представител.

О-о, това беше решено? Сякаш тя нямаше право на мнение? Сякаш би им позволила да й дават нареждания, без да възрази.

— О, аз не мисля така. — Мегън се изправи от мястото си, незабавно отхвърляйки идеята. Нямаше начин, по дяволите. — Имаме чудесни мотели тук. По дяволите, Ланс живее сам. Остани с него.

Брейдън се изправи бавно на крака и младата жена просто не успя да се сдържи. Не успя да се сдържи да не огледа тези мощни дълги крака, обгърнати в избелели дънки и обути в тъмни издраскани кожени ботуши. Мегън върна погледа си обратно към неговия и лицето й пламна от многозначителната усмивка на устните му. Да не говорим за повече от впечатляващата издутина между бедрата му.

— Ланс не е вариант — провлече Брейдън. — Ти си причината те да дойдат тук. И няма да спрат, докато не те убият, Мегън.

— Глупости — изръмжа тя. — Ако искаха да ме убият, можеха да го направят по всяко време. Твоят Койот те е излъгал, Брейдън. Мислил ли си за това?

— Мислил съм. — Породата кимна бавно, онази проклета усмивка не слизаше от устните му. — Предпочитам да греша, но да бъда предпазлив. И така, съквартирантке, кога ще се прибираме у дома?

Мегън се обърна бавно към Ланс. Братовчед й наблюдаваше спора мълчаливо, което не бе характерно за него. Изражението на лицето му не бе успокояващо.

— Направи нещо — каза рязко жената.

— Направих — въздъхна той, погледът му беше сериозен, решителен. — Одобрих го.

Проклятие.

— Тогава можеш да си промениш решението. — Мегън усещаше как трепери и знаеше, че оплесква нещата с тази среща, но не може да го промени. — Не можеш да ме накараш да му позволя да живее в моя дом, Ланс.

Откликът й към Брейдън Арнес беше прекалено силен и ставаше твърде дълбок. Всяка клетка в тялото й беше настроена за него и на нея не й харесваше това. Не го искаше.

— Мегън, седни обратно — Ланс въздъхна уморено, докато се взираше в нея, очите му, почти същия син цвят като нейните, бяха потъмнели от тревога.

— Не искам да сядам — обясни тя с лъжливо търпение. — И определено не искам този саблезъб неандерталец за съквартирант.

Мегън не обърна внимание на тихото ръмжене, едва доловимо и предупредително, което дойде от Брейдън. Точно както се опита да не обръща внимание на искрите, които звукът изпрати по тялото й.

— Братовчедка ти има малък остър език, Ланс. — Тътенът в гласа на Породата се задълбочаваше. — Ще срещне някой, който е способен да го притъпи, при това много скоро.

— Това ще бъде паметен ден — изсумтя Ланс, който изглеждаше почти доволен от едва доловимото предупреждение.

— Ланс… — Мегън се наведе напред, опря ръце на бюрото му и срещна погледа му. — Ние не го познаваме. Той би могъл да стои зад всичко това. — Разбира се, тя знаеше по-добре. Можеше да го усети. — Как можеш да му се довериш достатъчно, за да ми наредиш да му позволя да остане в дома ми?

— Защото онези Койоти се опитваха да те убият, Мегън. — Ланс се наведе напред, гласът му бе гърлен и изпълнен с гняв. — Защото, проклет да бъда, ако седна и наблюдавам как попадаш в шибана засада. Така че свиквай с това. Можеш да ни сътрудничиш или да се обадиш на семейството си и всички да се преместим при теб. Това как ти звучи?

Мегън се отдръпна рязко и се изправи. Да се обади на семейството? Очите й се разшириха при тази заплаха, след това се присвиха яростно. Не помагаше и това, че сякаш Брейдън се наслаждаваше на всеки миг от конфронтацията.

— Като ад. — Тя се опита да запази гласа си умерен, като хвърли на Брейдън обвинителен поглед. Определено щеше да го обвини за това.

Мегън не бе живяла с никого, откакто бе напуснала Академията. Не можеше да се справи с емоциите, които вибрираха между стените от другите, екота от кошмари, мечти, надежди и страхове. И Бог знаеше, че Брейдън трябва да има много кошмари. Към това се добавяше и факта, че я правеше нервна. Е, може би нервност не беше точната дума. Неспокойна, несигурна, неудобно в собствената си кожа. Мисълта за него бе достатъчна да я възбуди, а споменът за онова леко гризване на ухото й бе достатъчен, да накара женската й същност да запламти.

— Мегън, какво, по дяволите, става с теб?

Тя можеше да се обзаложи, че Ланс е също толкова объркан от изблиците й, колкото и тя.

— Знаеш, че не си в безопасност.

Младата жена го стрелна със суров поглед. Той знаеше какво става с нея.

— Не мога да го направя — възрази тя, напомняйки му за проблемите, които имаше с живеенето с други хора, с понасянето на техните страхове и емоции. — Знаеш, че не мога.

Изражението му стана по-твърдо.

— Нямаш избор.

Мегън се завъртя на пети и тръгна към вратата, отказвайки да спори повече по този въпрос. Отказ и точка.

— Мегън, по дяволите, върни се тук! — Гневът на Ланс беше като камшик, който се вряза в чувствителното й съзнание. Тя поклати глава, стисна дръжката на вратата и погледна назад към двамата мъже с презрение.

— Аз не мисля така. — Усмихна се хладно. — Намери му друго легло. Аз нямам свободно — информира ги тя със спокойствие, което не изпитваше, след това отвори вратата и избяга от стаята.

Измина краткото разстояние до собствения си кабинет, решена да събере това, което е необходимо, преди да се отправи към пустинята. Патрулирането в повечето случаи бе скучно, но поне имаше възможност да успокои съзнанието си, за да може да мисли логично. Наистина трябваше да мисли логично точно сега.

Когато влезе в кабинета си, без никакво предупреждение, Мегън бе тласната към стената, вратата се затръшна и характерно, предупредително ръмжене прозвуча от гърдите, към които бе притиснато лицето й сега.

Борбата не помагаше. Тя се опита да рита, да хапе, да удря, но всяко действие бе контрирано, докато тя не се усмири, мълчалива, опитвайки се да игнорира инстинктивната изгаряща възбуда, която започна да се надига в гладните дълбини на женствеността й.

Кучи син. Желаеше го. Мегън се втренчи в него при това осъзнаване и усещането на прилив от чисто удоволствие, което заливаше плътта й, докато той я държеше. Дали някога се бе чувствала така? Дали някога бе познала подобна интензивност на усещане от толкова кратко докосване?

— Свърши ли вече? — гласът на Брейдън беше спокоен, вбесяващо развеселен, но примесен с тъмно желание.

Младата жена отказа да отговори. Той се отдръпна достатъчно, за да я погледне. Тя не искаше да говори. Ако го направеше, може би щеше да стори нещо глупаво. Нещо неразумно. Нещо, което със сигурност щеше да я вкара в беда. И…

Той имаше ерекция.

Очите й се разшириха шокирано, когато усети дебелото копие от плът, притиснато към долната част на корема й, горещо и твърдо… и ако Мегън не грешеше, по-впечатляващо от издутината, която бе зърнала предишния ден.

— Пусни ме. — Тя се насили да произнесе думите между стиснатите си зъби, а клиторът й изкрещя в протест. Искаше й се да се отърка в него, да усети как зърната й докосват гърдите му, и това само я разгневи още повече.

— Няма да спечелиш. — Брейдън задържа ръцете й зад гърба й с едната си широка длан, отказвайки да я освободи, като я изви по-близо до себе си. Другата му ръка улови опашката й и дръпна главата й назад.

Очите му, като тъмно злато, се взираха в нея с една прикрита чувственост, която караше утробата й да се свива, а вагината й да крещи яростно.

Да, тя го мразеше. Наистина. Мразеше го толкова много.

— Не залагай на това. — Мегън присви очи, гледайки го яростно, дори когато тялото й изкрещя от удоволствието да бъде толкова близо до него. — Не искам и нямам нужда от теб. И следващия път, когато се отнесеш толкова грубо с мен, ще те застрелям.

Устните му се извиха развеселено.

— Опитай се да ме застреляш и може да се наложи отново да те ухапя.

Очите й се разшириха шокирано, когато главата му се сведе, устните му се насочиха към поруганата долна част на ухото й, за да го поеме в устата си и да го оближе.

Мегън дръпна главата си на една страна, опитвайки се да я удари в неговата.

Брейдън се премести назад и се изсмя дрезгаво и възбудено, като погледна надолу към нея отново.

— Дръж проклетите си вампирски зъби за себе си — отсече Мегън. — И ме пусни или ще започна да крещя докато ушите ти заглъхнат. Това се нарича тормоз, нали знаеш. Сексуален тормоз.

— Хм, това не е сексуален тормоз, бейби. Когато реша да стане сексуален, повярвай ми, ще разбереш. — Но въпреки всичко я пусна. Бавно. Прекалено дяволски бавно. — Сега седни и ще поговорим за това.

Скритото предупреждение в тона му я накара да се напрегне.

— Ти можеш да си говориш. — Мегън се изправи сковано и го изгледа възмутено, а желанието да изкрещи стана почти непреодолимо. Той сигурно бе най-вбесяващият, най-упоритият мъж, когото някога бе срещала през живота си. — Аз отивам на закуска. Една приятна, спокойна закуска. Без теб. След това отивам да патрулирам. Без теб. Нямам нужда от твоята помощ. Не я искам. Разбираш ли това?

Проклет тъпак, вероятно дори не я бе чул.

— Ще видим дали можем да освободим графика ти, докато се занимаваме с това. За момента, всички патрули са навън. Ланс те освободи за днес, но си помислих, че би искала да имаш някакъв принос за останалата част от седмицата.

Мегън потръпна шокирано. Той я игнорираше, дори още по-лошо, променяше графика й?

— Можеш да променяш каквото, по дяволите, си искаш — изръмжа жената, треперейки, на ръба на ярост, на каквато никога не бе предполагала, че е способна. Не можеше да повярва, че този мъж й се налага така, или че Ланс го позволява. Това бе нейният живот, по дяволите. Тя си имаше достатъчно проблеми, с които да се справя — с проклятието, с което се бореше ежедневно. Не се нуждаеше от това. — Приключих с теб и онзи диктатор, братовчед ми. Отиди да спиш в неговото легло, защото никое от моите не е свободно.

Преди Брейдън да успее да я спре, тя отвори рязко вратата и тръгна надолу по коридора. Беше изчистил графика й, така ли? Беше отменил патрула й, така ли? Майната му. Винаги имаше нещо за вършене, дори ако това означава у дома. Проклета да бъде, ако остане там и понася властното му отношение. Без значение какво искаше да прави тялото й.