Лора Лей
Белегът на Мегън (19)

Осемнадесета глава

Това беше сън, и Мегън го знаеше. Стоеше в центъра на залата за тренировки в Академията, гърдите й се стегнаха, докато се бореше да си поеме дъх, след като бе преминала през изтощителната серия от упражнения, предназначени за укрепване и тонизиране на мускулите й.

Беше уморена. Изтощителните курсове през деня, комбинирани с вечерните й упражнения, бяха изцедили най-доброто от нея. Агонизиращото източване на силата й от емоциите, надеждите, мечтите и омразата, която изпълваше съучениците й, я бяха довели в тренировъчния център през нощта. Там тя се опита да се изтощи до точката, в която на съзнанието й просто не му пукаше какво усеща.

Но изглежда не можеше да се изключи светът, който я обграждаше. Преумората я изяждаше жива, замъгляваше разума й, като правеше невъзможно за нея да разграничи или да направи разлика между отделните мисловни модели.

Прониза я скимтене от агония. Не нейна болка, а нечия друга, ослепителна и дълбока. Вълна от неутешима скръб и ярост, която я накара да се срине на колене и я остави задъхана.

Това не беше първият път, когато емоциите, изпълващи Академията я изваждат от строя. Новобранците бяха млади, някои по-яростни от други. И късно нощем техните изкривени сънища и кошмари се протягаха към нея и измъчваха чувствителния й мозък.

Тази нощ обаче беше по-лошо. Може би комбинацията от изтощение и собствените й страхове бе причината. Или напрежението от опитите да скрие проклятието, което я преследваше на всяка крачка, от началниците си, като същевременно уверява родителите си, че щитовете срещу талантите, които е наследила, се развиват. Което и да беше, тя бе поставена в капана на болката, бореща се за контрол.

Мегън се надигна уморено на крака олюлявайки се от прилива на ярост, който се блъсна в главата й. Насъбраният ужас беше мъчителен за усещане. Воят от тихи писъци, решимостта да се сдържат кошмарите.

Бягство… Думата сякаш беше прошепната в съзнанието й.

Свобода… Това не беше дума, беше молба, копнеж, надигащ се дълбоко от душата, който я разтърси до основи.

Стискайки с едната си ръка главата си, Мегън се запрепъва към затворените двойни врати, извеждащи от залата за тренировки. Зрението й бе замъглено и разфокусирано, когато блестящи късчета светлина експлодираха зад клепачите й. Клатейки глава, тя улови металната дръжка и натисна тежката врата, докато се бореше със скимтенето, надигнало се в гърлото й.

Свобода… Викът отекна в главата й, а стомахът й се сви от болка. Господи, дали някога бе изпитвала подобна болка? Надигна се неканена, профуча през съзнанието й и набра сила, когато Мегън се насили да излезе в коридора.

— Уау! Мегън. Скъпа, това ти ли си?

Мегън се дръпна назад и едва не падна в отчаянието си да избяга, докато се бореше да фокусира погледа си върху това, което знаеше, че е врагът. Не, друг враг. Тя поклати глава, опитвайки се да се отдалечи от объркващите отпечатъци, които я връхлитаха.

Но не враг стоеше пред нея. Намръщен, пред нея стоеше най-добрият приятел на баща й, бившият конгресмен Мак Кули. Светлосините му очи бяха изпълнени със съчувствие и загриженост. Мегън тръсна глава, опитвайки се да я проясни, объркана от злото, което бе почувствала при докосването му.

— Г-н Кули — младата жена прочисти гърлото си, борейки се да изглежда нормално. — Извинете. Не се чувствам добре.

Усещаше как болката става все по-силна. Агонията, която тя предизвикваше, пронизваше главата й, разкъсвайки я на парчета.

— Много си бледа, Мегън. Позволи ми да ти помогна да стигнеш до медицинския пункт. — Той понечи да я докосне отново.

— Не! — Поклати глава яростно. — Ще се оправя, наистина.

Тя пое дълбоко дъх и изобрази една усмивка на лицето си, докато го гледаше в светлосините очи.

Лед. Те бяха студени, остри късове от замръзнала злоба.

Мегън примигна и видението изчезна. Видя само загриженост, само съчувствие.

— Конгресмен Кули? Хеликоптерът ви чака. — Жената обърна глава.

Имаше четирима други с него. Млади хора. Или пък бяха възрастни? Определено бодигардове, тя познаваше външния им вид. Погледна в очите на този, който проговори, приятен млад мъж със спокойни черти на лицето и мъртви очи.

Ярост разяде стомаха й, закипя вътре в него, заплахата да изригне беше толкова противна, толкова болезнена. Негова ли беше тази ярост? Или нечия друга? Откъде идваше? Погледът й обходи всеки от петимата, докато тя се опитваше да установи източника на емоцията.

Но нямаше такъв. Както винаги, Мегън не можеше да проследи пътя, достигащ до нея, познаваше само болката.

— Един момент — гласът на Мак не стана ли по-студен? Долови ли в него обещание за отмъщение? Не можеше да бъде. Мак беше един от най-милите хора, които познаваше.

— Добре съм, г-н Кули. — Мегън се изправи, въпреки студената пот, която я покриваше, леденият поглед, който я изгаряше.

— Опитвам се да завърша по-рано. Предполагам, че се насилих прекалено много тази вечер.

— Бих казал, че е така — гласът му бе пълен с неодобрение. — Ще се обадя утре на баща ти и ще му кажа да те провери…

— Не! — Тя трепна от страха в гласа си. Родителите й само щяха да се притеснят и да осъзнаят, че ги е лъгала за способността си да се справи със силата на нововъзникналите си таланти. — Добре съм, давам ви дума. Татко само ще се разтревожи. Знаете какви са с мама. Ще отида на лекар сутринта, обещавам. — В този момент би обещала всичко.

— Много добре — въздъхна той най-сетне примирено. — Но ще се обадя на доктора за по-сигурно. Да се уверя, че си се прегледала.

Мегън кимна с благодарност.

— Обещавам. — Пое дълбоко въздух и даде на Мак една уморена усмивка. — Просто съм изтощена. Сега отивам в стаята си.

— Разбира се. — Кимна той, очите му я гледаха топло. — Ще те наблюдавам докато вървиш надолу по коридора, за да съм сигурен, че няма да имаш по-нататъшни проблеми. Бъди внимателна, Мегън.

Тя кимна, преди да се обърне и да си тръгне.

Спомни си за мен… Мегън почти спря при настойчивостта, която разцепи главата й. Мисълта бе на някой друг, за частица от секундата, тя дори не бе сигурна, че я е почувствала.

Прехапа устни, уверена, че скоро ще изчезне. Вече се разсейваше, последна следа от усещане за тъга и мъка, преди да изчезне.

Когато мина един завой по коридора, Мегън спря шокирано.

Беше сигурна, че едно малко събитие в живота й не означава нищо. Един миг във времето. Съвпадение. Докато сънят не се измести и тя погледна нагоре и видя надупчения от куршуми СУВ в дерето, и младият мъж зад волана. Тогава в съзнанието й проблеснаха снимките от компютъра.

Марк и Ейми. Същата двойка, която бе видяла със сенатор Кули.

 

 

— Мегън, по дяволите, казах да се събудиш!

Мегън се събуди с въздишка, трепереща в ръцете на Брейдън, когато осъзна, че лежи в средата на пода на спалнята си, гола, трепереща от студ, и се взира в него шокирано.

Поемаше дъх тежко и на големи глътки, сякаш не й стигаше кислородът. Главата й се клатеше на раменете.

— Престани! — Мегън се опита да вдигна ръце и ги притисна към корема му, вместо към гърдите. Разтърсването спря и тя го погледна шокирано. — Какво правиш?

— Какво, по дяволите, правиш ти? — изръмжа Породата яростно. — Измъкна се от леглото, мърморейки за тренировки и изтощение, и започна да трепериш така, сякаш някой ти е изкарал въздуха. Едва успях да те хвана, преди да паднеш на пода.

Младата жена тръсна глава, опитвайки се да си спомни. Трябваше да си спомни съня. Прехапа устни, когато Брейдън я дръпна обратно към леглото и уви завивката около треперещото й тяло.

— Какво, по дяволите, сънува, Мегън?

Сънища. Не сън, а спомен. Тя се намръщи, когато в съзнанието й изникнаха несвързани картини.

— Не знам. — Мегън поклати глава и сложи ръка на челото си, докато картините се опитваха да се подредят.

Лица. Затворени. Очи. Мъртви очи. Без надежда. Без свобода.

Спомни си за мен.

Тя трепна, когато гласът отекна в главата й. Усещането, болката на животно, викът на млада жена.

Вдигна очи към Брейдън и видя загриженост в погледа му, когато той се наведе към нея, а дланите му започнаха да потриват ръцете й. Тя примигна шокирано.

— Виждала съм ги. — Втренчи се в него ужасено. — О, Боже мой, Брейдън. Виждала съм ги. — Мегън се изправи неуверено на крака, отблъсна ръцете му, спъна се в одеялото и политна към него.

— Мегън, успокой се — грубата му заповед и острият тон на гласа му, я накараха да се усмири, но съзнанието й все още беше в хаос.

— Пусни ме. — Тя поклати глава яростно. — Трябва да се облека. Трябва да видя онези снимки отново. Онези, които ми показа преди.

— Марк и Ейми? — тонът му стана по-рязък.

Мегън кимна отсечено, умът й запрепуска, докато се опитваше да подреди съня си. Голяма част от него все още беше неясна, но си спомни лицата.

— Бяха четири. Къде са другите две? — Тя се отдръпна от него и тръгна към стола, откъдето взе меката, дълга фланелена рокля.

— Четири? — Брейдън също започна да се облича. — Четири какво?

— Породи. — Мегън прокара пръсти през заплетената си коса. — Сънувах, но това не беше сън. Беше толкова неясно… — гласът й бе натежал от отчаянието, бушуващо в нея, и я накара да трепне.

— Ела тук. — Брейдън я завъртя и я побутна нежно към стола. Мегън осъзна, че е напълно облечена. — Сложи си чорапите, подът е студен. Държиш това място като хладилник.

Младата жена се намръщи, докато той обуваше чорапите на краката й.

Чувстваше се вледенена, но не от климатика.

— Спри, Брейдън. — Това внезапно напрежение в него й причиняваше главоболие. Или пък беше сънят? — Забравих да изключа климатика, но ми харесва да е хладно през нощта. Това е всичко. Трябва да видя отново онези снимки на Породите, които умряха.

Вече си спомни лицата им. Високите скули, екзотичните очи. Угасналите погледи. Мегън преглътна мъчително при спомена.

Очите им бяха безжизнени, но нещо бушуваше вътре в тях, нещо толкова дълбоко, че почти я съкруши, когато го почувства.

— Те знаеха… — заяви тя. — Марк и Ейми, те бяха там, в Академията, когато се препънах в коридора. Бяха с някого… — Опитваше се да си спомни с кого. — Знаеха, че мога да ги усещам. Когато се обърнах да си тръгвам, то беше в главата ми. Не чух никакви мисли. Но чух в главата си как някой ми казва да го запомня.

Брейдън се изправи енергично, улови ръката й, за да й помогне да стане от стола и я изведе от спалнята.

— Разкажи ми за съня — настоя той, докато вървяха надолу по коридора. Ръката му я прегърна през кръста, за да я подкрепя, въпреки че тя вече се движеше нормално.

— Казах ти, неясен е. — Мегън се опитваше да потисне остротата на гласа си, инстинктивният гняв, който беше повече остатък от съня, отколкото някакъв реален гняв. — Но си спомних Марк. Той говореше, напомняше на някой за полет. На някой, който му се разсърди. С него имаше трима други. Момичето, което бе убито заедно с него, и още една двойка.

— Четири Породи? — Брейдън погледна надолу към нея, докато слизаха по стъпалата.

— Двама мъже и две жени — кимна Мегън. — Спомням си лицата им. Спомням си болката на някого. Беше ужасно. Една смесица от гняв и мъка, която нямаше смисъл. Нищо от това няма смисъл. Мислех, че е нещо друго, защото когато се приближих, усещането започна да намалява. Реших, че просто съм уморена, слаба, и че затова мислите и мечтите на новобранците в Академията са по-силни. Това се случва, когато съм изтощена.

— Те са били наясно с това, че ти го усещаш — каза мъжът мрачно, когато влязоха в кухнята. — Можеш ли да се справиш с кафето? Аз ще включа лаптопа и ще се обадя на Джонас. Трябва да те заведем в Убежището незабавно, докато си спомниш с кого са били те. Не можем да поемаме повече рискове.

Мегън стисна зъби при мисълта за имението на Котките, но не каза нищо, само се насочи към кафеварката. Може би Брейдън беше прав. Не можеше да си спомни кой беше с Породите, но знаеше, че споменът ще се върне скоро. Можеше да го усети, неуловим, но все по-близък.

Кого беше видяла с тях? Мегън стисна зъби, докато се опитваше да си спомни кой беше там онази нощ. Спомняше си злото, което я докосна, отпечатъка от поквара и извратени желания.

Докато приготвяше кафето, младата жена чу Брейдън да говори по телефона, гласът му бе тих и овладян.

Въпреки шока, който сънят предизвикваше, Мегън усети вълна от топлина, която се плъзна по тялото й, докато го слушаше да говори. Реакцията й към него беше объркваща. Тя го искаше, без значение къде се намират или какво правят. Дали по време на отчаяно бягство, за да се спасят, или докато се бореше с арогантността му, нямаше значение. И въпреки че знаеше, че хормонът е причина донякъде за възбудата, която пулсираше вътре в нея, също така знаеше, че щеше да го желае така или иначе.

Щеше да го обича така или иначе.

Мегън замръзна при тази мисъл. Не искаше да си признае, че го обича. Той беше арогантен, горделив, по-голям от самия живот, от време на време, и я подлудяваше с измамната си ленивост и сух хумор. Но започваше да й влиза под кожата. По дяволите, той вече й бе влязъл под кожата, завладяваше цялото й същество. Не можеше да си представи живота без него.

— Ще стане късно, докато Джонас успее да дойде тук. Проклетият самолет е в Израел, където събират информация за няколко бивши лаборатории в Близкия изток. Той трябва да го повика обратно, след това да тръгне насам.

— Само един ли е самолетът? — Мегън мразеше отвратителното усещане във вътрешностите си, което усети, когато чу това.

— Единственият годен за действие — каза Брейдън грубо. — Другите са на мисии по-далеч. Не могат да бъдат извикани обратно. Освен това, дори и да го чакаме да се върне в Убежището и след това да тръгне насам, Джонас пак ще бъде по-бърз.

— Какво е приблизителното им време на пристигане? — Мегън гледаше как кафето започна да капе в каната.

— Към полунощ — изръмжа Породата. — Но, от друга страна, ти проспа по-голямата част от деня. Имаме три екипа извън къщата и достатъчно защита, докато той пристигне. Ще прегледаме снимките, ще намерим информацията, от която се нуждаем и ще бъдем готови, когато пристигне самолетът.

Няма проблем.

Мегън притисна ръка към корема си, надявайки се да укроти инстинктивния страх, надигащ се вътре в нея. Понякога това не означаваше нищо. Абсолютно нищо. Друг път… Не можеше да мисли за другите пъти. Не искаше. Не можеше да позволи да изгуби хладнокръвието си точно сега. Не и когато бяха толкова близо. Не и когато можеше да почувства отговорите, движещи се вътре в главата й.

Мегън вдигна ръка към косата си и сви пръсти в нея, докато се бореше да овладее спомена, да разбере какво се случва и защо.

Стисна юмруци, за да не се обади на баща си.

Той щеше да дойде за нея. Щеше да повика чичо й от резерва и да хвърлят една мрежа върху нея, която ще я накара да се почувства спокойна, сигурна.

Мегън едва не поклати глава при тази мисъл. Не можеше да намесва баща си в това. Без значение колко нарастваше отвратителното чувство в стомаха й, тя не можеше да намесва семейството си.

Бог да й е на помощ, ако стане причина за смъртта на някой от тях. Не би могла да живее със себе си. Това щеше да бъде повече, отколкото съвестта й може да понесе. Освен това, не беше беззащитна, напомни си тя. Брейдън и неговите хора бяха тук. Те бяха добре обучени, прекалено добре обучени. Със сигурност щяха да бъдат една огромна сила срещу всеки, който може да се опита да атакува.

Отново.

Младата жена наблюдаваше как кафето се излива бавно в каната, а мръщенето й се засили, докато се бореше с мъглата, която се носеше в паметта й, опитваше се да разбере защо е забравила случката.

Защото не е била първата, отговори си сама. Това не бе първият път, когато емоциите и усещанията я бяха нападали без ясна причина. През онези дни в Академията, затворена в район, пълен с толкова много различни хора и личности, Мегън често бе страдала от подобни случаи.

Прокара пръсти през косата си неспокойно, извърна се от кафеварката и тръгна към затъмнения прозорец. Вдигна щората и погледна навън мрачно, докато си припомняше емоциите, които се бяха излели от едната или дори от всички Породи, които бе видяла онази нощ.

Мъката беше ужасна и беше на жена. Спомняше си това от съня. Загледа се в далечината, фокусирайки се върху билото на ниските планини, издигащи се над къщата й.

Беше ранна вечер. Мегън беше изумена, че е спала толкова дълго. Слънцето вече започваше своето бавно пътуване по хоризонта, преди да позволи на тъмното небе да се разстеле над земята.

Тя затвори очи, и когато го направи, едно лице затрептя пред вътрешния й взор. Една позната, любяща усмивка. Светлосини очи, изпълнени със смях… с лед. Ритъмът на сърцето й се засили, когато страхът започна да нахлува във вените й.

Не можеше да бъде той, каза си тя яростно. Трябва да грешеше.

— Мегън, ела да седнеш и изпий едно кафе — гласът на Брейдън беше тих, успокоителен. — Успокой се и после ще прегледаме снимките отново.

Мегън се обърна към него изненадана.

— Аз съм спокойна.

— Наистина ли? — Сериозният му поглед срещна нейния. — Мога да усетя как умът ти бушува, бейби. Няма да намериш отговори по този начин. Трябва да се научиш да пресяваш информацията. Как да отстраняваш това, което не е важно, за да стигнеш до онова, което е.

Мегън пусна щората, скръсти ръце под гърдите си и се обърна изцяло към него.

— Те ни наблюдават — тя го знаеше, можеше да го усети по лекото присвиване на стомаха си.

И той знаеше. Видя го в очите му. За негово щастие, не се опита да я излъже за това.

— През повечето време — кимна Брейдън. — Два от екипите, които доведох с мен, ги издирват. Извиках ги обратно близо до къщата за пълно наблюдение, докато Джонас пристигне. Не поемаме никакви рискове.

— Не се страхувам — увери го Мегън. — Но ги усещам. Сега ни гледат.

Тя не можеше да долови емоциите им, само едно усещане, че си наблюдаван, че си мишена.

— Моите хора ги очакват. — Той се премести от мястото до вратата, където стоеше, мина покрай кафеварката и извади две чаши от шкафа. — Трябва да се нахраним. Искам те в най-добрата ти форма тази вечер, както и преди да видиш онези снимки. Организмът ти действа по-бавно, когато си гладна.

Думите бяха изречени много спокойно. Но мъжът, който се движеше из кухнята й, не. Виждаше напрежението в раменете му, готовността на тялото му. Той беше в пълна бойна готовност.

Брейдън наля кафе, остави го на масата и махна на Мегън да седне, преди да се обърне отново към плота. Докато тя го гледаше и отпиваше от кафето си, той приготви набързо яйца, наденица и препечени филийки. Храненето премина мълчаливо, докато Мегън се опитваше да намери равновесие. Отново.

Можеше да се справи с опасността. Преследването предишния ден беше вълнуващо, въпреки риска от смърт. Да се изправи срещу враг, по-голям и по-силен от нея и да излезе победител, бе нещо, което правеше с лекота. Но сънят й бе въздействал със сила, по мощна от всичко, което бе изпитвала до сега. Мисълта, че някой, когото познава, може да убива толкова жестоко, я разкъсваше.

— Трябва да се преоблека. — Мегън бутна чинията си, доволна, че почти е изяла огромната порция, която Брейдън бе приготвил за нея.

— Върви. Първо си вземи душ. — Породата кимна към вратата. — Аз ще проведа още няколко телефонни разговора, а после ще прегледаме снимките, когато се върнеш долу.

— Ти се опитваш да ме предпазиш — въздъхна тя уморено, като се изправи на крака и го погледна, когато той се приближи до нея. Разгледа изражението му внимателно, когато той се протегна и пръстите му погалиха бузата й.

— Един различен вид предпазване — увери я нежно, гласът му пулсираше от емоция. — Мога да почувствам объркването ти. По дяволите, мога да го видя. И болката ти. Тя… — В погледа му проблесна леко объркване. — Тя ме засяга, Мегън. Бих убил, за да изтрия това, което виждам в очите ти. То разкъсва сърцето ми.

Той разкъсваше нейното сърце. Гърлото й се сви от емоцията в гласа му, от искреността. Връзката, която ги свързваше заедно, се задълбочаваше. Затягаше се. И вместо да побегне, както правеше в миналото си, Мегън не искаше нищо друго, освен да се отпусне в прегръдките му. Само още един път, преди съдбата да има възможност да го откъсне от нея.

Мисълта за това я ужасяваше.

Мегън кимна, без да проговори, и избяга. Имаше нужда от тишина. Искаше да се почувства сама, ненаблюдавана. Нуждаеше се от душ, защото най-сетне бе разбрала защо мъката на онази жена Порода, Ейми, бе толкова силна. И я нараняваше до дъното на душата й, защото ужасно се страхуваше, че не греши за лицето, което се материализира в спомените й.

Мак Кули. Най-добрият приятел на баща й. Насилникът на Ейми и най-вероятно, причината за смъртта й.