Лора Лей
Белегът на Мегън (15)

Четиринадесета глава

— Това хапане трябва да спре. — Мегън огледа щетите по рамото си на огледалото над мивката и се намръщи на нараненото място. Сякаш бе любовен белег, оставен от някой вампир.

Две малки дупчици пронизваха плътта, напомнящи й за кървавите книги за вампири, които обичаше да чете. Младата жена потръпна при мисълта.

— Не е толкова зле — каза тихо Брейдън, докато стоеше до вратата и я наблюдаваше, очите му бяха като тъмно злато, а предпазливото му изражение не издаваше нито една от мислите му, когато погледна рамото й.

Мегън се опита да долови какво мисли или чувства мъжът, но той сдържаше емоциите си, прикривайки ги внимателно зад щитовете, които като че ли бяха естествена част от него.

— Иска ми се да можех да направя това — измърмори тя раздразнено, преди да извади един мек, памучен потник, който щеше да бъде принудена да носи под ризата си. Определено днес бе ден „без сутиен“.

— Би могла, ако се опиташ. — Мегън замръзна. Сега можеше да долови решителност в гласа му, макар тя да бе много внимателно прикрита.

Младата жена взе памучната риза от закачалката на стената до нея, облече я и закопча широката дреха, игнорирайки Брейдън и коментара му.

— Трябва да отида в офиса тази сутрин. — Напъха ризата в дънките си, след което ги закопча и пристегна колана. — Сигурна съм, че има много документация, която се е натрупала и ме чака. Мога да се погрижа за това, докато чакаме отговорите, които ще излязат от цялата тази история.

Брейдън скръсти ръце на гърдите си. Мегън не обърна внимание на действието му.

— Канцеларската работа може да почака. — По дяволите, гласът му не се бе променил, нито изражението му. Това не беше добър знак.

— Защо? — Тя се обърна и го погледна открито. Беше по-добре да извади всичко наяве и да се пребори с него, преди да напуснат къщата. Очевидно нямаше да й хареса онова, което Брейдън смяташе да каже или бе казал вече.

— Имаме работа за вършене, Мегън — напомни й той. — Трябва да разберем защо са били убити тези Породи и какво иска Съветът от теб. Не можем да го направим в тази къща, докато се чукаме до припадък или в офиса, довършвайки документите ти.

— Не съм те молила да ме заразяваш с този смрадлив, шибан хормон, Брейдън — каза тя намръщено. — Така че не ме обвинявай за собствената си възбуда.

Мъжът изсумтя.

— Престани да се опитваш да смениш темата. — Той се надигна от рамката на вратата, изправи се в цял ръст и я погледна, навирил перфектния си нос. Е, може би не чак толкова перфектен. Мегън го разгледа по-внимателно и откри, че едва забележимо плоската част сякаш е изкривена незначително. Аха, недостатък. Знаеше си, че трябва да има такъв някъде.

— Тогава ми кажи каква е темата. — За съжаление се страхуваше, че вече знае. — Всъщност не съм те чула да споменаваш нищо все още.

— Днес отиваме отново в пустинята — информира я Породата. — Район 6–15, Сектор С. Това е малък каньон, където подозираме, че може да са ходили Марк и Ейми, преди да се отправят към дерето, където ги намери ти.

Мегън се поколеба.

— И откъде знаеш това?

Устните му се извиха.

— Джонас успя да изкопчи още малка част информация от Койота, който остави жив. Ще проверим каньона, защото очевидно Койотите още не са го направили. Това е следващата им спирка. Но предполагаме, че Марк и Ейми може да са спрели там.

— И откъде знаеш това? — попита тя отново.

— GPS проследяването на автомобила им е било изключено, но навигационната система и записващото устройство за километража са били включени. Анализът на електрониката показва, че са били в каньона дванадесет часа. Живи.

Мегън се взря в него мълчаливо. Знаеше какво иска той. Искаше тя да използва емпатичните способности, които притежава, за да открие отговорите, които другите не могат.

— Няма да стане — каза му тихо. — Ако ставаше, нямаше да се налага да дотичам в тази пустиня, за да се скрия. Щях да отида при началниците си и да ги оставя да ми помогнат да намеря начин да проработи.

— Аз не съм ти началник, Мегън — напомни й Брейдън, сега гласът му бе опасно дълбок. — И ситуацията се промени. Защото аз мога да направя повече от това да изключа емоциите, леещи се около теб, скъпа. Мога да ги засиля. Днес ще открием отговорите.

— Задръж за минута. — Тя се втурна през спалнята, решена да го настигне, докато той слизаше по стълбите, демонстративно игнорирайки я. — Брейдън Арнес, спри веднага! — извика Мегън, държейки се за парапета и вземайки стъпалата по две, докато тичаше след него.

Той спря и се обърна точно навреме, та тя да се блъсне в гърдите му. Мегън изсумтя от силния удар и безмълвно прокле здравите мускули, преди да се отдръпне от него разгневено.

— Какво, по дяволите, говориш? Можеш да ги засилиш?

Мъжът вдигна вежди.

— Скачай в ботушите и ще ти покажа. Време е да намерим отговори, Мегън. Очевидно Койотите няма скоро да атакуват отново и това ми дава възможност да получа отговори преди тях. Не можем да стоим тук завинаги, скрити в пустинята, и да ги чакаме. Ще намерим нашите отговори сега.

Младата жена се взря в него, борейки се със страховете, надигащи се вътре в нея. Знаеше какво е — усилието да се разграничи от мрачните емоции, усещането от насила отнетите животи. Беше ад, врязваше се в мозъка й с болезнена сила. Никога преди не бе успявала, никога не бе имала повече от искрица надежда, че може да го направи. Дори баба й, с нейния опит в контролирането на способностите й, никога не бе била наистина в състояние да го стори.

— А ако не мога? — попита Мегън, мразеше мисълта да го провали, да провали и двама им. — Опитвала съм и преди, Брейдън.

— Но с мен не си — посочи той хладно. — Идва време, Мегън, когато трябва да спреш да се криеш и да започнеш да се бориш. Мога да ти помогна, ако ми позволиш.

Или можеше да я принуди да го направи по неговия начин, каквото и да й струваше това.

Мегън го видя в очите му, в мрачните очертания на устата му. Усети как стомахът й се свива от нерви, а съзнанието й се бунтува срещу предстоящата болка. Бе й отнело години да се измъкне от емоциите и ужаса от насилствената смърт. Сега щеше да бъде също толкова силно, колкото бе и когато се бе сблъскала с болката за първи път.

— Искаш ли да умреш като тях? — попита тогава Брейдън. — Ще позволиш на Съвета да спечели? Или ще отвърнеш на удара?

Щеше да се бори. Отговорът беше мигновен. Никога не се бе предавала без борба, просто не знаеше как да води тази битка.

Мегън мина покрай него предпазливо и влезе в кухнята, ботушите й стояха до вратата, а кобурът и коланът й висяха на закачалката на стената. Погледна към пистолета Глок, прибран в защитния му кобур, преди да вземе ботушите и бързо да ги обуе. Сложи колана на кръста си, а кобура закачи на бедрото си. Отиде до килера, отвори скритата врата и вдигна няколко калъфа с ножове от рафта, покрит с кадифе, както и една автоматична картечница с къса цев.

— Очакваш да бъдат там — каза Мегън. Усещаше това. Не от мислите или емоциите, идващи от Брейдън, а с едно вродено, дълбоко вътрешно чувство, което не можеше да обясни.

— Наблюдават къщата. — Тази информация не я изненада. — Предполагам, че не са нападнали, защото са наясно с присъствието на екип на Котките, който ги следи от една позиция над нас. Обаче ще ни последват. Възможно е дори да имат екип там.

— И как очакваш да минем покрай тях и да влезем в каньона? И ако успеем да го направим, как се предполага, че ще разбера нещо? — На нея това й приличаше на рецепта за бедствие. — Не мога да работя при такива обстоятелства, Брейдън. — Емоциите щяха да я атакуват, ако захвърлеше защитите, които бе изградила срещу тях. Дори и леки, те щяха да й позволят да работи за кратки периоди от време.

— Справи се добре в дерето онзи ден — посочи Брейдън, гласът му не стана по-дълбок, нито по-топъл.

— Ти ми помогна. — Знаеше това, осъзнаваше го с болезнено чувство на провал. — Скрих се зад щита, който имаш около себе си.

— Защото аз ти позволих — гласът му бе нисък, опасен. — Позволявам ти да използваш щитовете ми, защото имаш нужда от тях. Мозъкът ти трябва да научи как работят, дори ако го прави така подсъзнателно. За толкова силна, колкото подозирам, че си, ти бързо ще научиш как да създадеш свои собствени щитове с помощта на моите като насока.

Горчива усмивка изви устните й.

— А ако не проработи?

— Тогава и двамата ще затънем до гуша в неприятности — в тона му нямаше съмнение. — Искаш ли да рискуваш това?

Мегън стисна силно треперещите си устни. Вместо да отговори, тя се наведе и пристегна с ремък единия от ножовете под коляното си, а другия на бедрото си.

— Не ми харесва начина, по който преценяваш шансовете ни. Твоите приятели да отстранят екипа, който ни следи тук — предложи тя.

Мъжът изсумтя.

— Ако могат, ще го направят. Винаги има шанс да не успеят. Сега да тръгваме. Искам да стигнем до там преди обяд.

Той се обърна и се запъти към изхода на къщата, очевидно очаквайки тя да го последва. По дяволите. И тя щеше да го направи, сама го знаеше. Той носеше със себе си аромат на опасност, на приключения, на увереност, че тя ще победи демоните си и ще открие свободата, за която бе копняла през всичките тези години.

И в този момент, колкото й безнадеждна да изглеждаше мисията според Брейдън, Мегън разбра, че той не би ги вкарал небрежно в ръцете на врага. Той бе правил това през целия си живот, планирайки всяко действие, всяка битка. Знаеше какво прави.

Обаче това съвсем не означаваше, че трябва да й харесва.

Не означаваше, че той няма да й каже точно какво се случва. В този момент тя разбра, без сянка на съмнение, че това не е нищо повече от един тест. Решителността да го последва, да му се довери. И проклета да бъде, ако го подмине.

Брейдън запази изражението си спокойно, а щитовете внимателно спуснати, когато Мегън отвори вратата на Райдъра и скочи на седалката.

— GPS, придвижване към район 6–15, Сектор С, Дефилето на Каспър. — Предното стъкло веднага се превърна в мрежа от кръстосани линии и точки на картата, когато Брейдън даде назад, за да обърне Райдъра и потегли.

— Каньонът е ето тук. Ланс и аз винаги го наричаме Дефилето на Каспър, макар че официално няма име. Кръстихме го така, заради звука, който издават ветровете в определени часове на деня — като призрачен смях, преминаващ през каньона. — Ето тук — Мегън посочи един участък на маркирания кръг, хълмист, изглеждащ непроходим, ако се използва Джи Пи Ес навигация. — Има един рядко използван път, който криволичи през тази област. Доста е скрит, дори от въздуха, така че на сателитите ще им е трудно да го открият. Ако изключим GPS-а и локатора на Райдъра, бихме могли да се промъкнем оттам. Той ще ни отведе над каньона и ще ни позволи да го изследваме от място, което е дяволски близо до пълния изглед на целия каньон. Това може да ни даде предимство, което другите пътища не биха могли.

Брейдън погледна към екрана и челото му се набръчка, когато видя направлението, което Мегън показа с докосване на определени точки. Както бе казала, пътят бе скрит толкова добре, че дори сателитите на Породите не биха били в състояние да го открият.

— Райдъра може ли да го премине? — Участъкът изглеждаше изключително неравен.

— Ланс и аз ходихме на риболов там миналото лято с дядо. — Мегън посочи синята област, намираща се на не повече от миля от наблюдателната точка, която тя предложи. — Взехме цялото разстояние с неговия Райдър. Пътят е неравен, но определено проходим, и районът е по-зелен от долината по-долу, която пресича прашната пътека. Без маяци, локатори или облачета прах, сателитните изображения — ако Съветът използва такива — не могат да ни засекат тук. Те няма да ни очакват, ако са там.

Вълнение. Брейдън усещаше как нараства вътре в нея, примесено с малка доза страх. И възбуда. Той вдиша бавно, обуздавайки страстта, надигнала се в него.

— Престани да душиш. — Мъжът едва не се засмя от раздразнения тон на гласа й. — Да напуснем къщата беше твоя идея, не моя. Аз бях напълно щастлива да се търкаляме в леглото.

— Умееш да описваш нещата по начин, който ме смайва, Мегън — провлече Брейдън. — Следващият път ще опитаме кухненската маса и да видим какво ще кажеш тогава.

— Иуу, аз ям там — отвърна тя с престорено отвращение.

Той я погледна, позволявайки на една усмивка да извие устните му.

— Само ще си хапна от теб — каза мъжът, без да се опитва да скрие глада в гласа си.

Мегън се изчерви. Харесваше му да гледа как цветът се плъзва по кожата й, начина, по който очите й потъмняват и дишането й се учестява.

— Развратник — обвини го тя, но в тона й имаше топлина. — Ще почакам, докато стигнем по-близо до мястото, преди да изключа GPS-а и локатора. В противен случай, всеки от офиса може да ни проследи. Никога няма да повярвам, че Ланс ще ме предаде, но има няколко души там, на които не бих се доверила, докато не ги отхвърля като заподозрени.

Имаше няколко човека, Брейдън го знаеше, които биха я предали на мига. Джонас бе изтеглил профилите на всички заместници в управлението, както и на шерифа. Досиетата им не бяха толкова чисти, колкото следователите бяха посочили.

— Очаквах това. — Брейдън кимна и посочи към малкия район на няколко мили от сегашното им местоположение. — Ще спра тук и ще ги деактивираш. Докато сме там, ще се свържа с екипа, който наблюдава къщата, за да разберем дали могат да отстранят Койотите. Вчера не успяхме да установим точното им местоположение, но се надявам, че когато сме потеглили, те са се размърдали. Екипът ми ще успее да ги открие, ако го сторят.

Автомобилът се изпълни с тишина. Брейдън усети как Мегън пое дълбоко дъх, преди да изключи GPS картата и да се облегне на седалката си.

Младата жена следеше пътя пред тях, тялото й бе напрегнато, а емоциите — хаотични. Брейдън знаеше, че стъпката, която бе предприела, не е никак лесна.

— Мога да се проваля — напомни му най-сетне тя, опитвайки се да успокои дишането си, страховете си — сякаш изплашена, че силата на думите ще се увеличи след произнасянето им.

— А може да намериш свобода. — Брейдън държеше здраво ръце на волана, отказвайки да се протегне към нея, да я успокои, както настояваше всеки инстинкт вътре в него.

Би трябвало да защити половинката си. Да води нейните битки, да се грижи за нея. И Бог знаеше, че живееше, за да се грижи за нея. По дяволите, беше толкова влюбен в нея, че действаше по-скоро като неопитен младеж, а не като напълно зряла Порода. Тя беше другата му половина и чифтосването нямаше да му позволи да отхвърли това.

Да я подлага на опасност, бе нещо, което никак не му харесваше. Знаеше за проблемите, пред които щеше да се изправи тя, докато се учи да изгражда щитовете, от които се нуждаеше. Болката, която щеше понесе, когато разтвори себе си за емоциите, които изпълват този проклет каньон.

Мегън не бе Порода, нямаше естествени, инстинктивни блокове, които да защитават съзнанието й от ужаса, пред който щеше да се изправи.

Като му позволи да влезе, тя щеше да го изпита по същия начин, по който Марк и Ейми го бяха изпитали. Щеше да познае болката им, ужаса им, смъртта им. И с малко късмет, тайната защо са предприели това фатално пътуване до Броукен Бът, за да я търсят, щеше да бъде разкрита.

— Свободата ще бъде хубаво нещо — гласът й звучеше замислено и предпазливо, когато отговори на предишния му коментар. — Би било много хубаво.

Онова, което не каза, Брейдън сам успя да усети. Свободата беше приключение. Това бе като да се даде шанс на душата на воина да се бори, да остави своя отпечатък върху света, точно както е копнеел да направи. Мегън нямаше друг избор, освен да се бори. Ако оцелееха след тази мисия, щеше да се нуждае от допълнително обучение. Той беше убиец. Не залавяше учените и Дресьорите, които бяха работили за Съвета. Що се отнася до него, нямаше изкупление за покварата, която ги изпълваше. Те бяха болни животни. И като такива създания на природата, единственото спокойствие за света, щеше да бъде намерено в тяхната смърт.

Брейдън раздвижи рамене, усещайки белезите, кръстосващи гърба му, които никога нямаше да позволи Мегън да види. Камшиците, използвани в тренировъчните центрове и лабораториите, бяха създадени да осакатяват, да убиват по най-болезнени начини. Беше научил преждевременно да избягва наказанията на всяка цена. Но го бе научил по болезнения начин.

— Ще карам бавно — обеща той въпреки, че инстинктът му казваше, че не бива да го прави. — Можем да наблюдаваме каньона отгоре и да видим какво ще успееш да усетиш оттам.

— Твърде далеч е — каза Мегън неохотно. — Карам през каньона по време на патрул, докато търся следи от гуми или усещания от предишно движение. Не мога да направя това от разстояние, ще трябва да вляза в каньона. Обикновено, GPS-а засича признаци на живот, но нещо го заглуши в дерето, така че се колебая да му се доверя сега.

— Да, забелязах това. Райдъра не ги засече изобщо. Но заглушителите бяха изчезнали, когато екипът мина през каньона.

— Освен ако не е бил използван от друго място. Не изпуснахме ли един от Койотите? — Мегън се обърна и го погледна намръщено.

— Изпуснахме един — кимна Брейдън, сигурен, че е имало и трети Койот. — Ето защо този път няма да разчитаме на GPS-а. Ще използваме това, което Бог ни е дал, за да оцелеем, Мегън. — Не можеше да я остави да направи друго. — Нямаме избор. Сега ще разберем защо те искат и какво са правили моите хора тук. И след това, ще ги отстраним.