Лора Лей
Белегът на Мегън (8)

Седма глава

Същата вечер, Мегън слезе надолу по стълбището, след като си взе душ. Чувстваше се напълно извадена от равновесие. Емоциите й бяха в хаос, физическите й реакции — объркващи. Реакциите й към Брейдън Арнес я бяха разтърсили дотолкова, че не бе сигурна какво чувства в момента.

След Полицейската академия и катастрофалните резултати от тренировъчните упражнения, тя се бе затворила в себе си, беше се оттеглила в пустинята и захвърлила настрана мечтата да остави отпечатък в този свят.

Беше прекарала пет години в подготовка да работи в областта на правораздаването, първите две от които в предварителен подбор, където кандидатите бяха преминали през строго обучение, включващо правен кодекс. Последните три бяха прекарани в Академията, след процес на подбор, като последната година мина в тренировъчни упражнения в реални ситуации.

Последната задача бе ситуация със заложник. Емоциите, изливащи се от младата жена, държана в плен от нейния съпруг наркодилър, почти бе извадила от строя Мегън и бе причинила раняването на един офицер. Неспособността й да се фокусира върху виновника и жертвата му, а не върху емоциите и болката, изливащи се към нея, едва не бе довела до фатален край.

Емпатичните й способности се бяха проявили в късните й тийнейджърски години. Невъзможността да изгради бариерите, които другите започваха да издигат още като деца, беше причината за провала й. Мегън обаче упорито отказваше да се отрече от мечтата си. Насилвала се бе да премине предварителния подбор и Академията до самия момент, в който бе разбрала без съмнение, че с мечтата й е свършено.

Мегън влезе в кухнята и се запъти към кафеварката, въпреки късния час, и се опита да игнорира Брейдън, който седеше на масата с лаптопа си. Той работеше там от часове, от време на време от гърдите му излизаше тихо ръмжене, когато раздразнението му като че ли нарастваше.

Възбудата също растеше. За съжаление, да намери освобождение сама беше нещо, което не бе готова да рискува. Брейдън беше по-напрегнат след сблъсъка им в Райдъра по-рано днес, много по-раздразнителен и по-възбуден. Този глад беше нещо, пред което Мегън не бе съвсем готова да се изправи.

— Крайно време беше да слезеш долу — промърмори Породата, докато пръстите му се движеха по клавиатурата. — Време е да се захващаме за работа.

Тя му обърна гръб, взе една чаша от шкафа и си наля черно кафе в нея.

— Как наричаш това, което правихме цял ден? — Всеки мускул в тялото й протестираше от тренировката. Мегън можеше да се закълне, че скалното катерене и изследването на пещери е работа. Но, по дяволите, какво знаеше тя?

— Ела тук и седни. — Брейдън се премести от стола, за да й направи място, когато тя мина покрай масата. — Влязох в базата данни на Породите. Лабораторията има информация за всяка Порода, а за онези, които няма, са изброени тук. Изтеглих досиетата на Марк и Ейми, както и техни снимки. Погледни ги, виж дали не можеш да ги разпознаеш, или дали не можеш да си спомниш място, на което евентуално си била в контакт с тях.

Мегън седна на стола му колебливо, погледът й се насочи към файла, изваден на екрана.

— Тези снимки са направени докато Марк и Ейми са били все още в лабораториите — прошепна тя, когато видя снимката на голата до кръста Ейми, липсата й на интерес към собствената й личност и заобикалящата я среда. — Виждала съм някои от досиетата на Породите в Академията. Те не са им позволявали да носят дрехи.

Мегън погледна нагоре и видя как Брейдън вади сандвичи от хладилника и си налива още една чаша кафе.

— Ние не бяхме хора, така че защо да имаме нужда от дрехи — изсумтя той, движейки се из кухнята, за да приготви още кафе, докато поглъщаше храната. Той ядеше много, вечерята бе приключила преди един час и Мегън бе сигурна, че е изял храна, достатъчна за трима възрастни мъже.

Тя отново насочи вниманието си към лаптопа и двата файла, които Брейдън бе отворил заради нея.

Въздъхна уморено и отметна назад косата от лицето си. Искаше й се да бе отделила време да я върже, преди да слезе долу след душа. Гъстата коса винаги успяваше да се промъкне през рамото й. Освен това, когато бе свободна и незавързана, имаше ефекта да я прави по-мека, по-женствена. Това бе слабост, която Мегън не можеше да си позволи точно сега. Привличането, горящо между нея и Породата, не бе избледняло, а бе станало по-силно. Тя имаше нужда от нещо, което да го потуши, да отслаби неспособността й да избяга от това.

— Марк и Ейми са създадени във Франция. — Брейдън седна срещу нея. — Доколкото ми е известно, никога не са били в Щатите до преди една година, когато са били спасени и преместени в имението на Породите във Вирджиния.

— Няма доклади за твои задгранични мисии. Точно както няма информация за някакви пътувания, които може да си правила извън Щатите.

В гласа му се долавяха въпросителни нотки.

Мегън вдигна поглед от екрана на компютъра и срещна неговия спокойно.

— Никога не съм била извън Щатите, Брейдън. — Тя позволи на една развеселена усмивка да разтегли устните й. Очевидно това не бе отговорът, който той очакваше да чуе. — И доколкото знам, никога не съм срещала тези Породи.

Но й бяха познати.

Тя се обърна отново към снимките и й се прииска да се намръщи на странното бодване при разпознаването, но бе наясно колко внимателно я наблюдава мъжът.

— Защо се върна тук след обучението в Академията?

— Не говорихме ли за това по-рано? — протестира тя, преглъщайки нервната бучка в гърлото си.

— Имаш отлични оценки до последната тренировъчна мисия, когато инструктора ти е пострадал. След това си подала оставка, опаковала си багажа и си се прибрала тук, въпреки няколкото много изгодни предложения — както от обществения, така и от частния сектор.

Мегън се облегна на стола, отказвайки да го погледне, когато усети настойчивостта да изпълва въздуха. Той заслужаваше истината.

Работеше с нея и това го поставяше в опасност. Трябваше да знае.

— Сложно е — въздъхна най-сетне младата жена.

— Аз съм умен човек — Брейдън сякаш изплю думите. — Сигурен съм, че ще разбера много добре.

Тогава тя го погледна и улови блясък на подозрение в очите му.

— То няма нищо общо с Породите — отговори най-сетне тя, пръстите на едната й ръка трепнаха към лаптопа. — Личен въпрос е, Брейдън.

— Вече не, Мегън. — Той остави чашата си и се наведе напред, опирайки ръцете си на повърхността на масата и се надвеси над нея. — Моите хора умират в тази пустиня. Марк и Ейми напуснаха Убежището и дойдоха направо тук — в един капан, в тази част на пустинята, която ти охраняваш. Претърсването на компютърните им файлове показа, че не са търсили нещо за теб, преди да тръгнат. Дошли са тук, за да те намерят. По някакъв начин от Съвета са научили за това и са изпратили онези Койоти да убият тях и теб, като използват труповете им, за да те привлекат. Защо?

Вината я връхлетя. Мегън скочи от стола си и се изправи право пред него. Стисна ръце, за да не треперят, докато се опитваше да спре влагата в очите си. Не искаше Брейдън да види провала, който беше тя. Неспособността да контролира собствените си способности, отговорността, която носеше за всеки, който се бие рамо до рамо с нея.

— Отговори ми, Мегън. — Брейдън я хвана отново, този път хватката му върху горната част на ръката й бе по-здрава, за да гарантира, че тя няма да отиде никъде. И все пак, не я стискаше толкова силно, внимавайки да не й оставя белези.

Петте години в Академията бяха като пет години в ада. Мегън се бе отличила, защото напрегнатата работа изискваше пълна концентрация. По време на обучението тя бе постигнала известно облекчение от стреса, страховете и често непостоянните личности, които се бяха събрали на едно място. Това я бе изумило — броя на новобранците, които бяха там просто за да дадат воля на насилието, бушуващо в тях.

— Кажи ми защо се криеш? Какво видя, Мегън? Защо трепериш в тази проклета пустиня като дете, което се страхува от тъмното?

— Защото се страхувам от тъмното — каза яростно тя. Контролът й се пречупи. Сълзи изпълниха очите й, докато се взираше в Брейдън — трепереща, ужасена, че той може да се окаже прав. Че вероятно е видяла нещо, почувствала или усетила нещо, за което не е разбрала. По-лошо, че не е обърнала внимание на нещо, което е причинило тези смъртни случаи, че по някакъв начин е могла да предотврати насилието.

— Пусни ме! — Тя се измъкна от хватката му, отказвайки да срещне погледа му, като му обърна гръб и изтри сълзата, която се изплъзна от контрола й и капна от очите й. — Аз съм емпат, Брейдън. — Мегън се бореше с болката, извираща вътре в нея, мечтите, от които бе бягала в лицето на реалността. — Крия се в тази шибана пустиня, защото е спокойно. Защото няма никой около мен на километри разстояние — никакви емоции, никакви страхове или ярост, които да пронизват проклетото ми съзнание. Защото тук мога да работя. — Гърлото й се стегна при това признание.

Мегън прокара пръсти през косата си, стискайки кичурите, докато се бореше за контрол на фона на хаотичните емоции, които сега бушуваха вътре в нея. Това бяха нейни емоции, нейни страхове, и бяха точно толкова омаломощаващи, колкото и таланта, който й позволяваше да чувства емоциите на останалите.

— Емпат? — сега гласът на Брейдън беше замислен, гневът отпреди миг, бе изчезнал.

— Не мога да понасям тълпите, това е. Мога да работя само тук, в града, в който съм живяла през целия си живот. Преди теб никога не съм била близо до друго човешко същество, което да изтърпя повече от няколко часа в даден момент. — Мегън се обърна отново към него, собственият й гняв стягаше тялото й, докато се бореше с демоните, срещу които знаеше, че никога няма да спечели. — Бях в късните си тийнейджърски години преди способността да започне да се разгръща. Не можех да го скрия. Повечето емпати се развиват по-рано, в момент, когато е възможно мозъците им да създадат необходимите щитове, които да ги защитават. При мен не се получи по този начин. Аз съм безпомощна срещу прилива от емоции и скрито насилие, което повечето хора носят в себе си. Не мога да се защитя от това. Мислех, че мога да го направя в Академията. — Младата жена поклати глава уморено, вината я разяждаше. — Това бе моята мечта и аз бях решена да я осъществя, докато едва не станах причина за смъртта на моя инструктор по време на последното ни учение. След това… — тя пое дъх остро и обви ръце около тялото си, докато се бореше с болката. — След това, просто се прибрах вкъщи. Ланс ми даде работа в шерифския отдел и аз се опитах да се задоволя с нея.

Мегън се извърна от Брейдън, не искаше да рискува да погледне в очите му, където може би щеше да види осъждането, което винаги бе смятала, че заслужава.

— Тогава защо се присъедини към Полицейската академия? — попита той тихо.

— Защото бях глупачка. — Смехът й бе изпълнен с горчивина. — Бях упорита, толкова упорита и прекалено млада, за да разбера в какво се забърквам. Това беше мечтата ми и в егоизма си, бях решена да я осъществя. Моите бариери са достатъчно силни да ме предпазят, ако другите са внимателни да смекчат емоциите си, което приятелите и семейството ми винаги са правили. Реалният свят… — Мегън издиша тежко, като прокара пръсти през косата си, чувствайки отново вината, която никога не забрави. — Разбрах колко съм зле подготвена в действителност.

— Но с мен не е така, нали? — Младата жена го усети да се приближава. — Защо?

— Проклета да съм ако знам. — Тя се обърна и остана изненадана да открие гърдите му на не повече от няколко сантиметра от себе си. Господи, как искаше да се облегне на него. — Има едно спокойствие около теб, някаква естествена бариера, която, ако съм достатъчно близо, мога да притегля. — Мегън поклати глава объркано.

Брейдън мълчеше и я наблюдаваше напрегнато. Очите му потъмняха до цвета на старо злато и започнаха да блестят от топлина.

— Не ме е страх — изрече тя. Горчивината, която живееше вътре в нея се надигаше като демон, стремящ се да я унищожи. — Искам да живея. Искам да се боря и искам да ритам задници толкова, колкото и всеки, когото познавам. Мечтаех да бъда част от екипите, които спасяваха Породите, но трябваше да се откажа от програмата, когато започнаха да избират новобранци за изпълнение на мисията. Можех да работя навсякъде, където и да е. Но аз съм заплаха не само за себе си, но и за всеки, който работи заедно с мен. Не мога да поема този риск.

— Мегън, не можеш вечно да живееш по този начин. — Когато я докосна, тя трепна.

Въпреки нежността на ръцете му, меката дрезгавина в гласа му, тя изпитваше чувството на провал вътре в себе си. Беше се провалила и сега проваляше и него.

— Нямам избор. — Мегън поклати глава и се опита да се отдръпне от него, да постави някакво разстояние помежду им.

Нима не знаеше какво й причинява докосването му? Как я караше да копнее? Той можеше да я докосне без тя да вижда смъртта, част от която бе той, без да усеща жестокостта на неговото минало или буйния гняв, който знаеше, че той изпитва към Койотите. Чувстваше топлината на тялото му, топлината на загрубелите му ръце, усещаше желанието, което бе и нейно, и това я ужасяваше. Защото знаеше, че след като той си отиде, никога няма да има това отново.

— Всички ние имаме избор. — Мрачният баритон беше като ласка. Ръката му се отпусна на ханша й, задържайки я всеки път, когато Мегън се опитваше да се отдалечи от него. — Стой неподвижно, Мегън. Ти каза, че си спокойна, когато съм наблизо. Че моите емоции не те пронизват, че не ти носят болка. Защо?

— Не знам. — Дланите й лежаха върху гърдите му и Мегън знаеше, че трябва да го отблъсне. Но не можеше.

Той я стопляше, отнемаше студа и го заменяше с топлина.

— И нямам нужда да бъда разглезена от теб. Мислиш ли, че искам да свиквам с това, Брейдън? Че ще си позволя да използвам защитите на някой друг за себе си? — Ръцете й се свиха в юмруци при тази мисъл, докато тя се насилваше да се отблъсне от него, да се отдръпне от убежището, което той й осигуряваше. — Господи, не се нуждая от твоята защита повече, отколкото от тази на семейството си.

— Това, от което се нуждаеш, е да бъдеш напляскана по дупето, задето се опитваш да се бориш с всичко това сама — изръмжа Брейдън. Разочарованието в гласа му бе очевидно.

— Продължавай да ме заплашваш, че ще ме напляскаш, Брейдън, и ще те накарам да съжаляваш. — Очите й се присвиха към него. Това беше втората заплаха.

— Или аз ще те накарам да му се насладиш — отсече мъжът в отговор. — Има естествени бариери, които да те пазят от това, Мегън. Защо не си ги намерила?

— Мислиш, че не съм търсила? Защо мъжете винаги смятат, че намирането на нещо е толкова просто? Имам цяла библиотека с книги за самопомощ, Брейдън. Гледала съм всеки документален филм и съм опитвала всеки шибан „ин и ян“ трик, който е възможен. Не вършат работа.

Сега той беше прекалено спокоен, прекалено замислен.

— Ти подозираше ли това? — Мегън усети нарастването на напрежението вътре в себе си, когато съмнението пусна корени в съзнанието й.

— Естествено, че подозирах. — Очите му бяха присвити към нея, когато скръсти ръце на гърдите си. — Не предполагах колко е изтощително, но подозирах, че притежаваш дарбата. Наблюдавах те в онзи каньон, Мегън. Ти знаеше, че съществува заплаха, още преди Койотите да открият огън. Усети опасността и смъртта още преди да слезеш от Райдъра. Беше съвсем логично да се предположи, че е емпатично.

Младата жена примигна шокирано.

— И не каза нищо?

— Какво има за казване? — Породата сви небрежно рамене, очите му все още бяха присвити, а погледът — замислен. — Всички знаци бяха налице.

— Затова ли прекарахме деня, обикаляйки местопрестъплението? — Мегън запази гласа си тих, сдържайки яростта си. — Направи го преднамерено?

Веждите му се извиха предизвикателно.

— Разбира се. Ти имаш дарбата да намираш отговорите. Аз не.

Мегън пое дълбоко дъх.

— И сега какво?

— Сега ще се върнем — гласът му стана по-твърд. — Ще поработим върху щитовете ти, когато това приключи. Когато си в безопасност. Но сега имаш нужда от изострени сетива, за да останеш жива. Ще се върнем и ти ще поработиш по това да разбереш какво се е случило.

— Не — изръмжа тя яростно. Беше предадена. Той я използваше. — Проклета да бъда, ако го направя. Не мога да го разгадая, Брейдън. Мислиш ли, че не опитах?

— Точно това мисля — гласът му стана още по-суров. — Смятам, че толкова си свикнала да се криеш, че е станало автоматично. Че травмата от късната проява на дарбата и невъзможността да създадеш адекватна бариера срещу нея, е довело до едно безполезно ограничение. Болката, която изпитваш, емоциите и шока от силата на насилието връхлитат щита достатъчно, за да задържат истината отвън, като в същото време позволяват на болката да нарасне. Трябва да поработим и върху това.

Мегън се вторачи в него ужасено.

— Ти си сериозен.

— Разбира се, че съм сериозен. — Изражението му бе напълно уверено. — Не можеш да си позволиш да се криеш, Мегън. Тези дарби…

— Това е проклятие. Поне го наричай с истинското име — озъби се тя яростно. — Да пукна, ако се върна на мястото на убийството. Там няма нищо. Уморена съм.

— Ти дори не опита. Скри се. Без повече криене.

Изпълни я недоверие.

— Да ти го начукам! — изръмжа Мегън.

— Ще стигнем и до това — отговорът му я накара да се задъха, борейки се за контрол.

Ако имаше пистолет в ръката си, щеше да го застреля.

— Ти ме използва — нахвърли му се тя. С всяка секунда се вбесяваше още повече. — Пътуванията до местопрестъплението, леките, нежни докосвания, флиртуването. Ти ме използва. Нищо повече.

— Не се заблуждавай, сладурано — изсумтя Брейдън. Лека, подигравателна усмивка изви устните му, когато погледът му се плъзна по гърдите й, които се повдигаха и спадаха бързо. — Пенисът ми е толкова твърд и готов да ти докаже противното, че не бих те посъветвал да преминаваш тази тънка граница.

Ръмженето в гласа му я прониза и изпрати светкавица, която връхлетя нервните й окончания и накара клиторът й да се стегне. Възбудата и страстта запулсираха, нажежени до червено, опустошителни, и изгориха утробата й.

Соковете й потекоха, овлажнявайки интимните й устни, подготвяйки я за него, гневът и страстта сякаш се подхранваха взаимно, докато всяка клетка в тялото й и изключително чувствителното й съзнание започнаха да пращят.

— Нищо няма да ми показваш — извика Мегън дрезгаво, предателството прониза гърдите й, когато осъзна, че докато тя се бореше да оцелее, той бе решен да я унищожи, като я кара да преживее кошмарите, очакващи я в онова дере. — Стягай си веднага багажа и се разкарай от къщата ми! — Тя се изпъна рязко. — Бих предпочела да се изправя пред Койотите, отколкото да се справям с твоите лъжи.

— Моите лъжи? — Брейдън пристъпи по-близо, дебнейки я с наведена глава. Лъвската му грива се спускаше около дивите черти на лицето му, а златистите му очи блестяха предупредително. — Не съм казвал лъжи, Мегън. Не премълчах нищо. Питах те за истината в продължение на дни, а ти излъга.

— Не знам нищо. Нищо!

— И не искаш да знаеш! — Преди Мегън да успее да го спре, да успее да побегне, ръката му се обви около гърба й и я дръпна към него. Главата му се наведе още повече и погледът му се впи в нейния. — Е, бейби, може да си способна да се криеш от останалото, но проклет да съм, ако ти позволя да се криеш от това.

Намерението му незабавно стана очевидно. Очите на Мегън се разшириха, дланите й се свиха в юмруци, когато ги притисна към широките му рамене, краката й се бореха да намерят сили да я отдръпнат от него. Искаше да избяга от неизбежното, когато устните му покриха нейните.

Времето спря. Нищо не съществуваше, нищо не помръдваше или дишаше, освен Брейдън. Разтворените му устни отнеха дъха й.

Езикът му се тласна напред и се потопи в изненаданите дълбини на устата й. Внезапно вкусът на подправки и възбуда експлодира върху вкусовите й рецептори. Тъмният, богат вкус накара устните й да се раздвижат и да се сключат около нарушителя, докато той я ближеше и галеше. Мегън посрещна езика му със своя и затанцува около него, докато се опитваше да извлече повече от невероятната есенция в устата си.

Трябваше да се изпълни с него, да засити сетивата си с уникалната му топлина, докато се опитва да определи точния вкус, изливащ се в нея. Не можеше да го опише. Беше мълния и лятна буря. Канела и шафран, мед и захар. И придружен от най-невероятната целувка, която Мегън можеше да си представи.

Както обикновено, Брейдън не молеше за нищо. Той помиташе и завладяваше. Изискваше. Мегън усещаше това от силата на ръцете му, които я придърпваха по-близо до тялото му, до дължината на ерекцията му, притискаща се към долната част на корема й и ликуваше от това.

И тя прояви претенциите си към него. Ръцете й потънаха в косата му, връхчетата на пръстите й се насладиха на гъстите, разрошени кичури, падащи на широките му рамене. Хълбоците й се извиха, когато неговите ръце се насочиха към заоблените извивки на дупето й и я повдигнаха, намествайки бедрата й към неговите, а пенисът му се притисна към чувствителната й женственост.

Мегън искаше да диша, да крещи от удоволствие, но нуждата от целувката му бе по-силна. Вкусът, който я изпълваше, я запленяваше, точно както Брейдън я бе запленил от мига, в който го видя за първи път.

Езикът му притисна нейния настойчиво. Тя вплете своя език около неговия и го погали, а от гърдите на Породата прозвуча предупредително ръмжене. Мегън можеше да усети твърдите, подути жлези отдолу, знаеше, че вкусът се излива от тях и жадуваше за още. Нуждаеше се от още.

— Сега — изръмжа мъжът, като се отдръпна и захапа устните й, когато тя наклони глава и изви устните си, за да притегли езика му обратно. — Засмучи го. Облекчи ме, Мегън.

Езикът му се плъзна в устата й и устните й се сключиха около него, притеглиха го по-дълбоко и тя започна да го смуче леко и колебливо. Брейдън започна да го тласка навън-навътре. Еротичното действие накара и двамата да простенат. Кръвта започна да кипи във вените на Мегън, разпали нервните й окончания и изгори съзнанието й.

Нажежено до бяло удоволствие се разля по нея. Тя се разтресе в прегръдките му, когато болката във вагината й стана по-дълбока и по-остра. Господи, имаше нужда от него. Жадуваше за него. Един стон, горещ и див, отекна в гърдите на Брейдън, когато скимтенето на жената се усили и целувката стана по-алчна, езикът му се тласкаше в горещата й хватка, докато тя се извиваше към него. Мегън знаеше, че ще бъде така. Горещо и опустошително като светкавица. Удоволствието беше толкова интензивно, толкова дълбоко, че Мегън се запита как ще оцелее, когато той си тръгне.

— Ела тук. — Младата жена изпъшка, когато Брейдън вдигна глава, след това я сведе отново за още една целувка.

Той се отдръпна отново, пренебрегвайки жалния й, тих стон, молбата да се върне към целувката. Да поднесе уникалния вкус в устата й отново, да й позволи да му се наслади, да се засити.

Главата й се отпусна назад, когато устните му проследиха извивката на шията й, езикът му, леко грапав, ближеше плътта й, изпращайки буйни импулси по нервната й система. Беше перфектен. Нито грапав като шкурка, нито гладък.

— Брейдън, Господи, не мога да мисля — изпъшка Мегън, когато главата му се надигна. Невероятният му вкус все още бе по устните й, а усещането на езика му отекваше в плътта й.

— Не мисли — изръмжа Породата. Устните му бяха върху извивката на гърдите й, а езикът му галеше кожата там с бавни, дълги близвания. — По дяволите, вкусът ти е толкова хубав, Мегън. Сладък и възбуждащ, като самия грях.

— Достатъчно! — Тя започна да се бори. Юмруците й притиснаха гърдите му, когато ръката му се плъзна към бедрото й и пръстите му се приближиха прекалено много до пламналия център на тялото й. Господи, жадуваше за докосването му. Копнееше за него от дни. И сега беше толкова близо, удовлетворението — също — можеше да го усети. Вкусът на канела и кафява захар. На индийско орехче и мъжка възбуда. Чиста мъжка възбуда.

— Достатъчно? — изсумтя Брейдън, дрезгавото ръмжене в гласа му изпрати тръпки по тялото й. Животинският звук сякаш отекна около нея.

— Това няма да реши нищо. — Мегън се откъсна от хватката му, осъзнавайки много добре, че й го бе позволил, и че това няма нищо общо с нейната сила, която вече я бе напуснала напълно. Дори проклетите й колене още трепереха.

— Ще реши много неща. — Клепачите му бяха натежали, а изражението му бе властно и похотливо. — Ти си моя, Мегън. Знаеш го толкова добре, колкото и аз. И ти го усети още в самото начало. Знаеш го.

Мегън надигна глава, докато се бореше с желанието, пулсиращо силно във вените й. Беше примесено с ярост. Не го беше молила да прави това. Не го бе молила да се намесва в живота й, да се опитва да я използва. А той се опитваше да я използва.

Проклятие, беше толкова настойчив, желанията му щяха да я погубят. Беше виждала унищожението преди години, в кошмарите си.

— Престани. Не мога да го направя.

Брейдън вдигна вежди. Мегън усети как зъбите й скърцат, когато гневът нарасна, нагорещи се и натежа във вените й — примесен със страстта, той създаде един водовъртеж от топлина, който избухна в центъра на тялото й.

Желанието не беше чак толкова лошо. Всъщност харесваше тази част, бе достатъчно честна, за да си го признае. Но властността на Брейдън и увереността му, че знае всичко, щяха бързо да опънат нервите й.

Мъжът поклати бавно глава, като скръсти ръце на гърдите си и огледа стаята.

— Защо? За да можеш да продължиш да се криеш ли? Какво е толкова страшно в това да знаеш истината?

— Истината? — Тя прокара пръсти през косата си. Горчивината бликна в нея. — И как да знам кое е истината, Брейдън? Аз не я усещам, усещам това, което чувстват другите в момента. Това не означава непременно, че то е истина.

Още една болезнена част от знанието, на която я бе научило проклятието.

— В този случай може да ти донесе истината — посочи той тихо. — Съветът те иска мъртва, Мегън, и няма да спрат, докато не го постигнат. Освен ако ти не ги спреш първа. Ще умреш ли заради тях?

Ще умреш ли заради тях? Тя не искаше да умира. Искаше да живее. Искаше да се бори, да познае приключения, живота. Любовта. Искаше всички тези неща, за които бе мечтала като дете. Преди да започне да чувства останките от разбити животи и разбити мечти. Преди да осъзнае опасността, в която може да се превърне за всеки, с когото работи, за всички около себе си.

— Ти не знаеш това. — Тя поклати глава яростно.

— Не можеш да бъдеш сигурна.

Смехът му бе белязан от знание, мрачно и брутално. Изражението му бе гримаса на свирепа, безмилостна истина.

Разбира се, че можеха да я убият. Той бе доказателство, че могат и че биха се намесили по начини, които природата никога не бе очаквала.

— Аз мога. — Брейдън наклони глава, докато я наблюдаваше. — Знаеш, че е вярно. Знаеш го, Мегън — също толкова добре, колкото и аз.

Младата жена трепна при думите. Новините все още бяха пълни с истории за нови ужаси, открити в лабораториите за Породи и намерените доклади. Експерименти, толкова страшни, толкова демонични, че дори сега, години след излизането пред обществото на първата Порода, светът можеше само да гледа шокирано.

— Ейми прекара една година извън лабораториите — напомни й Брейдън. — Ако беше чела файловете, които бяха конфискувани, когато лабораторията падна, щеше да знаеш, че преди спасяването си, тя е била една играчка. Не е била силна, нито ефективна, така че е била предадена на дресьорите и пазачите за тяхно удоволствие.

— Спри! — Мегън не искаше да слуша това.

— Те са я изнасилвали. Ден след ден, нощ след нощ. Оставяли са я да бяга, оставяли са я да се бори и са се смели на слабостта й, докато са я изнасилвали. Отново и отново, Мегън. Защото тя не беше човек. Беше създание. Играчка. Без стойност.

Мегън искаше да запуши ушите си, да блокира останките от спомените, приглушените писъци, които бе чула, докато стоеше до джипа. Знание. Бе успяла да го блокира за малък период от време, докато бе там. Беше поддържала внимателно дистанцията, не бе докосвала телата или автомобила. Бе отказала да отвори достатъчно сетивата си, за да усети болката, крещяща от тялото на Ейми. Но голяма част от нея се бе проникнала през бариерата и се бе блъснала в нея, така че Мегън знаеше за предателството.

— Не мога да ти кажа защо са били убити. — Тя стисна юмруци, като скръсти ръце на гърдите си, борейки се да потисне тръпката, преминаваща през тялото й. — Това не действа по този начин.

— Откъде знаеш, че е така? — Брейдън продължи да я гледа напрегнато. Прекалено напрегнато. Погледът му сякаш пронизваше защитите й. — Никога не си опитвала.

— И не мога тепърва да започна. — Веднъж щом свалеше крехката бариера между нея и света, тя знаеше, че това няма да е краят. Болката щеше да продължи вечно.

— Да, можеш. И ще го направиш — гласът му бе твърд, решителен.

Мегън неволно отстъпи назад, когато ръцете му се отпуснаха, силата и мощта на твърдите мускули на гърдите, на бицепсите му привлече погледа й. Те се свиваха, когато той се движеше и много приличаше на огромните лъвове, от които идваше неговата ДНК.

— Не мога да направя това, което искаш — Мегън се насили да произнесе думите, виждайки стоманената решителност в очите му. — Съжалявам, Брейдън. Не мога да бъда това, което ти трябва.

Тя се обърна и излезе от стаята, насочвайки се бързо към стълбите. Единствената й ясна мисъл бе да избяга от него, да избяга от себе си. Близостта му пораждаше прекалено много чувства и я караше да чувства прекалено много от емоциите му. Беше се борила много години за късчето мир, което бе открила в живота си, само за да научи, че цялото планиране, цялото криене, е било напразно. Заля я чувство на провал.

Когато се втурна нагоре по стълбите, инстинктивно осъзна, че Брейдън я следва, че идва за нея. Той нямаше намерение да й позволи да избяга толкова лесно.

Когато стигна до площадката на втория етаж, силната му ръка се обви около кръста й и я дръпна към него, секунда преди тя да се намери притисната към стената. От устните й се откъсна въздишка, когато ръката му се плъзна между бедрата й и я обхвана, задържайки топлината й в дланта си.

— Ти си повече, отколкото някога съм мечтал да открия в тази пустиня — изръмжа Породата. — Но това не означава, че ще ме контролираш, Мегън. Не означава, че можеш да избягаш от мен или че ще ти позволя да се криеш от себе си.

Пръстите му я притиснаха по-силно, добавяйки топлина и натиск към набъбналия й клитор, което я накара да се задъха от изненада. Соковете й се изляха от вагината й и я овлажниха допълнително, когато усети как тъканите се подуват и запулсирват неравномерно от докосването му. Вкусът на канела и кафява захар се плъзна по езика й, напомняйки й за вкуса му, за топлината на целувката му.

— Това няма да реши нищо. — Мегън се съпротивляваше, потискайки стона си, когато Брейдън я задържа здраво. Другата му ръка се вмъкна под тениската й и върховете на пръстите му докоснаха корема й, преди да се спрат точно под гърдата й.

— Не съм тук, за да решавам нещо друго, освен опасността, която те дебне — напомни й Брейдън, а гласът му бе мрачно, дълбоко мъжко мъркане. Звукът беше едновременно възбуждащ и ужасяващ. — Това — той се притисна по-силно към гърба й, като пръстите му започнаха да се движат нежно между бедрата й, — не е нещо за решаване. Не трябва да бъде удобно или да е място, където можеш да се скриеш. Това тук… — Мегън изскимтя, когато той притисна по-силно клитора й, потърка го по-решително и се изправи на пръсти, за да избяга от необичайните реакции, заливащи тялото й. — Това е, за да ти покажа. Да те съблазня… — усмивка изпълни гласа му, миг преди зъбите му да гризнат врата й. — Да ти напомня… че аз съм шефът, бейби. Ще го направиш, защото аз казвам, че ще го направиш. Ще се научиш как да използваш дарбата си, ще се научиш как да се бориш, защото алтернативата е смърт, а това не е приемливо. И можеш да го направиш по един от двата начина… — гласът му се задълбочи. — Лесният начин… — ръката му погали корема й. — Или трудният начин — пръстите му притискаха, галеха, описваха кръгове.

Очите на Мегън се разшириха, когато опустошителен огън препусна по вените й и удоволствието прониза утробата й.

Не беше експлозия. Не беше оргазъм, целящ да унищожи сетивата й или да я накара да коленичи смирено. Целеше да подразни, един вкус на екстаза, умишлено съблазнителен, еротичен дяволски прилив на наслада, който да гарантира, че тя никога няма да може да забрави. Никога няма да забрави кой й го е дарил, или къде може да бъде намерено върховното удоволствие.

— Не забравяй това, сладкишче — изръмжа Брейдън, преди да се обърне и да тръгне към стаята си. Гневът се излъчваше от него на вълни, докато Мегън го гледаше как изчезва.

Тя все още трепереше, тресеше се от прекомерното удоволствие и неспособността й да го контролира. Не можеше да контролира нуждата, себе си или него. О, Господи, беше в толкова голяма беда.