Лора Лей
Белегът на Мегън (16)

Петнадесета глава

За да стигнат до каньона, поеха по по-обиколния маршрут, пътят на който бе значително по-дълъг, но както бе казала Мегън, докато се движеха по обраслия със зеленина терен, във въздуха не се вдигаха облаци прах, а същевременно с това хълмовете заглушаваха звука на двигателя, и така можеха да се доближат безшумно до крайната си цел.

Теренът не бе от най-лесните и Брейдън бе убеден, че само Райдъра или пистов мотоциклет биха могли да го преминат благополучно. Райдъра пресече няколко потока, преди да стигне до мястото, за което той бе сигурен, че никое превозно средство не би могло да премине.

Малко преди пладне влязоха в една затънтена горичка. Брейдън изключи двигателя и слезе от автомобила. Ръбът на каньона беше точно пред тях.

Той взе бинокъла от задната седалка и започна да разучава района, докато Мегън се оглеждаше нервно.

Брейдън усещаше как младата жена се бори да свали щитовете, които бяха неразделна част от нея, и да претърси района за скрити врагове.

— Какво усещаш? — Породата внимателно разглеждаше каньона през бинокъла си, топлинното сканиране не можеше да бъде блокирано. Имаше изобилие от диви животни, но досега нито едно от тях не бе на два крака.

— Страх — гласът й бе равен, напрегнат.

— Колко е силен? — Господи, мразеше това. Долавяше колебанието й, инстинктивното отхвърляне на емоциите, опитващи се да я връхлетят.

— Вероятно долавям собствения си страх — отговори тя примирено. — Бих предпочела да се изправя пред Койотите и куршуми, отколкото да опитвам това.

— Да се приближим. Не засичам никакви скрити признаци на живот. Ако са тук, значи са долу.

Койотите нямаше да очакват да пристигнат отгоре. Щяха да очакват от тях да поемат по същия път към каньона, по който Мегън бе тръгнала първия път, когато патрулираше.

— Отгоре можем да влезем в каньона от няколко различни посоки. — Младата жена умишлено се стараеше да говори тихо, докато малко по малко се принуждаваше да свали психичните блокади, които притежаваше.

Не й беше лесно. Брейдън усещаше борбата, която води, за да ги спусне и да позволи на чувствителния си мозък да поеме емоциите, изтичащи от каньона под тях. А те бяха там, той ги долавяше, точно както можеше да долови присъствието на Койотите.

— Засега ще останем горе. — Двамата се приведоха, за да преминат през заслона от гъсти дървета, растящи успоредно на камъните, които изглежда се бяха търкулнали като детски топчета от горния край на каньона.

Мегън се движеше покрай ръба на гъстата борова гора, благодарна за прикритието, което им осигуряваха храстите, докато се приближаваше към мястото, където би била най-уязвима, когато патрулираше.

Не можеше да долови присъствие на Койоти. Мрачната злоба, която бе неотменна част от тях, както и жаждата за кръв сега липсваха. Мегън вече ги познаваше, знаеше какво е усещането, когато са на близо, разпознаваше миризмата им.

Знаеше, че Брейдън се движи зад нея, но този път чувството на спокойствие, на закрила, което обикновено се протягаше към нея, бе изчезнало. Тази липса накара пулса й да се ускори — мисълта, че психически е сама, беше почти плашеща.

Не усещаше Койоти, но пипалата на насилие, които се протягаха от дъното на каньона, накараха гърдите й да се стегнат. Ярост. Страх.

Мегън пое дълбоко дъх, борейки се с инстинкта да не позволи на емоциите да проникнат в нея, а да пресее яростта и гнева и да стигне до ядрото на емоцията. Винаги имаше ядро. Движещата сила зад болката. Но от това разстояние, би било почти невъзможно да се открие.

— Марк и Ейми са били там. Знаели са, че Койотите ги преследват — каза тя с пресипнал глас, когато усети Брейдън зад себе си.

Той се бе напрегнал до крайност, докато я прикриваше. Щитовете, които й бе позволил да използва преди, сега не бяха достъпни, но имаше нещо друго, някаква връзка, някакво усещане за сила, изливаща се от него към нея.

— Да се върнем назад и да тръгнем към дъното на каньона, за да видим дали там има нещо. Може би разстоянието от тук до входа, който те използват, все още е прекалено голямо.

Господи, въпреки, че бяха далеч, тя вече можеше да ги почувства. Беглите следи от емоция стягаха гърдите й, а поразителната мъка, бездната от ярост и болка я зовяха. Защо тези Породи са били тук? Какво са искали от нея?

Двамата отстъпиха назад безшумно. Когато наближиха горния край на скалите, Мегън посочи стръмната пътека, която водеше към дъното на каньона. Пътеката лъкатушеше през камъни, шубраци и множество храсти. Не беше най-безопасният маршрут, но бе относително сигурен.

— Ще мина пред теб. — Брейдън спря в горната част на пътеката и погледна назад към нея. Очите му бяха тъмни и изпълнени със загриженост. — Добре ли си?

Мегън кимна сковано. Да свали бариерите си, колкото и безполезни да бяха, бе доста трудно. Не беше нещо, което бе свикнала да прави и съзнанието й се бунтуваше от уязвимото положение, в което сама се поставяше.

— Как се научи да използваш щитовете си? — попита тя.

— Голяма част от това е вроден инстинкт. Животните имат способността да долавят емоции, да усещат опасност, като в същото време остават незасегнати от тях. Просто знаят, че са там. Моите способности са по-силни от тези на много от Котките. Мога да свалям щитовете си и да усещам емоциите, без да ги чувствам, но не мога да ги определям точно. Мога да разбера факта, че има смърт, болка, ярост или опасност. Но не умея да пресявам емоциите, за да стигна до тайните.

— И какво те кара да мислиш, че аз мога? — Мегън се опита да контролира дишането си, да задържи страха, който се протягаше към нея и се вплиташе в съзнанието й.

— Наблюдателност. — Брейдън спря на един особено стръмен участък на пътеката и се премести няколко стъпки наляво, в търсене на по-сигурна основа. — И факта, че усещам как притегляш моите щитове. Очевидно е, че също така можеш да се възползваш от способностите ми и да извлечеш повече, увеличавайки усещанията си.

— Да ги увеличиш. — Мегън замълча, докато се взираше в него. — Ще увеличат онова, което вече е там.

Вдишай. Издишай.

Можеше да се справи. Щеше да го убие по-късно, но засега можеше да се справи. Да си свършат работата, това бе най-важното. За останалото щеше да се погрижи по-късно.

— Ще бъда тук, с теб, Мегън. — Той се обърна, изражението му бе спокойно, почти празно. — Ще работим заедно. Ще се уравновесяваме взаимно. Обещавам.

Устните й се присвиха, докато се бореше с горчивината, която сякаш се просмука в нея. Да се уравновесяват взаимно.

— Ти няма да почувстваш онова, което ще почувствам аз, Брейдън. — Усещането, че я е предал, все още я жегваше. Чувството да бъде използвана изгаряше душата й. — Това не е баланс.

— Ще видиш — Брейдън се обърна и продължи надолу по пътеката. — Няма смисъл да ти обяснявам, но ще видиш какво имам предвид.

Колкото повече се приближаваха до дъното на каньона, толкова по-силни ставаха следите. В този момент, не беше ярост или смърт. Усети решителност, чувство за цел.

Мегън спря пред широкия вход, опитвайки се да потисне тръпките, преминаващи през тялото й. Един от злочестите странични ефекти на способностите й бе фактът, че усещаше не само емоциите от събитието, но също така и живота, който са водили жертвите. Не беше кристално ясно. Не бе достатъчно силно, за да открие отговори или дори напълно да разбере тъмнината, която изпълваше съзнанието й и по-късно щеше да нахлуе в сънищата й. А тъмнината в двете Породи, които бяха умрели тук, беше дълбока.

Мегън спря точно до възвишението на скалите, затвори очи и се опита да се фокусира. Те не бяха уплашени. Бяха спрели тук, взирайки се в каньона дълго време, осъзнаващи нещо… Опасност.

— Те бяха ловци — гласът на Брейдън беше тих. — Марк и Ейми бяха партньори в лабораторията, защото техните способности се допълваха взаимно. Марк беше перфектен стрелец, а Ейми — добра с хладните оръжия. Бяха много добър отбор. Тя имаше усет за оръжията, беше и отличен следотърсач, а той брилянтен стратег. Подозираме, че са били чифтосани, но така и не стигнахме навреме до тях, за да го потвърдят.

Мегън усети, че двамата са били близки, въпреки че са се опитвали да го скрият. Малкото разстояние, което долови между тях, не беше в резултат от този опит да скрият връзката си. Беше резултат от предателства. Те са се обичали, но любовта им е била помрачена по ужасен начин.

— Били са чифтосани. — Младата жена се намръщи, докато пресяваше следите. Усещаше връзката, която са имали помежду си и тя бе много силна.

Странно, информацията, която можеше да бъде намерена, остатъчните следи от насилието. Сякаш всичко, което двете Породи бяха чувствали, бе запазено, като отпечатано върху каньона подобно на информация, запазена на хард диск.

Брейдън. Той стоеше точно зад нея, първичната му ДНК сякаш бе като магнит за психичните следи.

— Концентрирай се — гласът му бе почти хипнотизиращ. — Аз съм до теб, Мегън. Знам какво има тук. Довери ми се, за да ти помогна.

Тя тръгна бавно през каньона, с всяка стъпка долавяше присъствието на двете Породи, докато си проправяше път между отвесните скали, издигащи се над тях.

Марк беше суров, яростен. Бе вярвал безусловно в онова, което бяха отишли да направят. Ейми не беше толкова уверена. Не бе изплашена, а по-скоро предпазлива. Усещаше нещата по-спокойно от своя партньор, от своята половинка.

Мегън пое рязко дъх и спря. Мразеше това. Вътрешностите й се свиха от болка, физическо усещане, съответстващо на душевните ексцесии, когато почувства как духа на жената се протяга към нея.

Усети смърт.

— Не мога… — прошепна тя, отчаянието се надигна вътре в нея и дланите й се притиснаха към корема й.

— Ти не си част от това, Мегън — прозвуча гласът на Брейдън в ухото й, ръцете му я уловиха през кръста и я задържаха на крака, когато тя разбра, че ще падне. — Почувствай го в ума си, точно сега — тонът му стана по-твърд. — Дръж очите си затворени, скъпа. Не забравяй. Ти си изолирана. Откъсни се.

Изолирана.

Ръцете й се стегнаха върху корема й, когато усети болката да се надига в душата й.

— Тя е била бременна. — Мегън искаше да се свие на кълбо, да намери дупка, в която да се скрие и да скърби.

Не. Не. Това беше Ейми. Ейми искаше да се скрие.

— Била е бременна — гласът на Брейдън беше тих и изпълнен с тъга. — Защо е била тук, Мегън? Защо те е търсила? Отдръпни се от Ейми. Има едно място отвъд емоциите и болката, където се намира истината. Какво е искала тя?

Какво е искала тя? Имаше толкова много емоции, изливащи се върху нея, през нея. Пресей ги. Намери ядрото. Има ядро.

— Отмъщение.

Мегън се стегна и се задъха от силата на мисълта. Ейми искаше отмъщение.

— Дръж очите си затворени — изръмжа Брейдън, когато клепачите й трепнаха. — Затвори ги, Мегън. Концентрирай се. Усети силата, която ти давам, научи се как да я използваш и продължавай да търсиш. Каква е същността, бейби?

Тя се задъхваше. Можеше да почувства тънкия слой пот, покриващ лицето и шията й. Не беше от топлината, беше от разтърсващия студ вътре в нея.

Отмъщение. Думата бе прошепната в ума й отново. Но първо имаха нужда от доказателство. Тук лежеше доказателството. Ще се преместят от другата страна на завоя и ще чакат. GPS-ът на автомобила на Марк и Ейми е повреден, технологията стелт^[1] е извън строя.

— Автомобилите на Породите имат ли стелт? — попита тя объркано, мислейки за специалната електроника, която блокира признаците на живот на автомобилите, използвани от правоохранителните органи.

Брейдън се вцепени от изненада.

— Обикновено не — гласът му беше мрачен сега. — Понякога, само с разрешение.

Мегън продължи да търси, отчаяно искаше да намери отговорите тук и сега. Не знаеше дали ще успее да стигне по-далеч, дали ще може да се насили да премине през разбитите емоции, спотайващи се около нея. Съзнанието й вече крещеше, настояваше да му позволи да се скрие от чувствата, които не бяха негови.

А те бяха по-силни тук, отколкото в дерето, където двете Породи бяха намерили смъртта си. Те бяха почивали на това място, в убежището на този каньон. Бяха се държали един за друг, бяха се обичали и приели, че битката, която бяха повели, може да не бъде успешна.

Мегън усети, че отслабва. Коленете й трепереха, гърдите й бяха стегнати от нужда за кислорода, който би трябвало да бъде във въздуха. Задъхваше се. Със сигурност не би трябвало да се чувства толкова изтощена.

Зад затворените й очи избухнаха искри от светлина, променящи се цветове, пращяща топлина. Усети предчувствие за смърт, бързане за телефонно обаждане. Още едно обаждане. Бяха ли предадени? Ейми бе почувствала предателството да удря мозъка й, чувство за опасност, за смърт.

Тогава, сред бушуващите емоции, се появи усещането за друга опасност, друга смърт, чувство за надвиснала заплаха, по-силна от отпечатъците, чакащи тук. Мегън отвори очи, когато разбра, че са по-близо до острия завой, водещ навътре в каньона, отколкото бе смятала.

— Спри — изсъска тя и заби пети в земята, взирайки се в завоя. Мускулите й се вцепениха, а съзнанието й изкрещя.

Брейдън спря. Времето сякаш застина, докато младата жена се бореше да постигне някакъв контрол, да се изолира.

— Има някой там. — Можеше да го усети. Знаеше, че не са сами.

— Това е силата на способностите ти — започна да я успокоява Породата.

Мегън поклати глава отчаяно.

— Усещам ги. Те са там.

— Аз не ги усещам — гласът му бе хладен, анализиращ. — Какво чувстваш, Мегън?

Ръката й се отпусна на кобура и освободи закопчалката, която държеше Глока и го остави да падне в дланта й. Осъзнаваше, че Брейдън прави същото.

— Усещаш ли ги? — попита го тя. Приятели ли бяха, или врагове, тя не бе сигурна. Единственото, в което бе убедена, бе, че те не са Койоти.

Той я избута зад себе си и се приближи към края на скалата, притаявайки се зад храстите и растителността пред себе си, използвайки ги като щит. Мегън се опита да върне мисловните си бариери по местата им, и едва не простена от болка, когато те отказаха да й се подчинят.

Сякаш щом веднъж ги бе премахнала, никога повече нямаше да може да ги постави обратно на мястото им.

— Какво има? — попита Мегън. Искаше й се да стисне главата си в опит да сдържи усещанията, които продължаваха да я връхлитат. Който или каквото и да ги очакваше от другата страна, беше студено, безчувствено. Мегън не долавяше нищо друго, освен тяхното присъствие.

— Не са Породи — прозвуча гласът на Брейдън близо до ухото й. — Най-малко двама.

— Движат ли се или не?

— Чакат. Миризмата не се е променила. Знаят, че сме тук. Ти какво усещаш?

Тя поклати глава.

— Няма емоция. Само присъствие.

Мегън по-скоро почувства, отколкото чу проклятието му.

— Връщаме се обратно над каньона — изръмжа в ухото й. — Оттегляме се в Райдъра.

Отстъпвайки назад, Мегън задържа погледа си на завоя, който водеше от другата страна на каньона. Защо чакаха там?

Какво търсеха? Съзнанието й гъмжеше от вихрещи се емоции, които нямаха смисъл, а и нямаше време да ги пресее. Но усещаше, че отговорите са там, на една ръка разстояние. Там бяха тайните на Марк и Ейми, както и онези хора, които сега ги причакваха в засада.

Определено не бяха Койоти, помисли си тя, докато Брейдън я побутваше нагоре по пътеката към върха на каньона. Стараеше се да стои приведена, докато се движеха между прикриващите ги камъни и храсти, тичайки по стръмния склон. Тишината бе наложителна. Усещаше мълчаливата молба на Брейдън, в това как я подкрепяше, когато бе необходимо, като я предпазваше да не стъпи на по-меко място и я превеждаше през по-твърда земя.

Под това можеше да почувства търпение, тиха наблюдателност. Които и да се криеха в каньона, знаеха, че тя и Брейдън също са там, или поне подозираха, че ще заобиколят завоя. Чакаха ги.

На Мегън й се прииска да изскимти, когато болката прониза съзнанието й. Отне всяка капка сила, която тя притежаваше, за да избяга обратно нагоре по пътеката, да се концентрира върху изкачването, а не да легне и да застене от болка.

Когато наближиха върха на скалата, Брейдън я дръпна рязко, карайки я да спре. Чак тогава го усети. Едно присъствие, точно над тях, някой ги чакаше.

— Ти остани. — Той я бутна зад камъка, който използваха като прикритие и се обърна да я погледне. Очите му блестяха в златисто от ярост. — Ще се върна за теб.

Мегън улови ръката му, изпълни я негодувание, не желаеше да му се подчини. Беше стигнала до тук, и проклета да бъде, ако му позволи да я скрие точно сега.

— Ще бъда плътно зад теб — каза му, като внимаваше да запази гласа си тих. — От тук можем да тръгнем настрани, за да се приближим отзад и да ги издебнем. Можем да се придвижим до върха при по-малките камъни и храстите, покриващи входа. Ще бъдем скрити и от двете им страни.

Мъжът сви устни, в очите му прочете мигновен отказ.

— Ще проработи, Брейдън — прошепна тя. — Не сме толкова далеч от Райдъра. Можеш да ги подушиш, нали?

Той кимна кратко.

— Ще разбереш къде са веднага щом стигнем върха. Може да ми сигнализираш и ще ги повалим. Това е единственият начин. — Мегън можеше да го почувства. Мозъкът й бе едно блато от усещания и информация, които нямаха смисъл, но това имаше. Някой ги чакаше, вероятно с намерението да им попречи да се измъкнат от тук живи.

— Ще се борим заедно или изобщо няма да се борим — каза тя яростно. — Няма да ти позволя да се отнасяш към мен снизходително и да ме глезиш.

— Ако не направиш каквото ти казвам, може да загинеш — изръмжа Брейдън. — Нека първо проверя какво е положението.

Мегън го погледна разгневено.

— Върви тогава — изрече хладно, пусна ръката му и се облегна на скалата, докато гневът изгаряше гърдите й. — Просто ще стоя тук и ще те чакам като добро момиче.

— Направи го — изсумтя той и кимна рязко. — Дай ми десет минути. Ако не ме видиш, след като изтекат, приеми най-лошото и използвай това — постави един малък предавател в ръката й.

— А това е?

— Сигналът отива директно при Джонас. Той ще изпрати помощ. Стой скрита и стреляй по всичко, което се движи по грешен начин. Тук си в сравнителна безопасност. — Брейдън докосна бузата й, преди да я стрелне с порочна усмивка. — Но възнамерявам да се върна, бейби.

Той я улови за тила, целуна я бързо и силно, след това тръгна.

Кучи син. Опитваше се да я защити. Играеше си на големия лош Котарак герой, който се грижи за слабите, крехки жени.

Мегън изсумтя при тази мисъл. Тя не смяташе така.

Една.

Две.

Три.

Наблюдаваше го как си проправя път наляво към острата издатина на скалата, за да прикрие присъствието си.

Беше гъвкав, трябваше да му го признае. Ако не го гледаше как се движи сред храстите и камъните, никога нямаше да разбере, че е там.

Но това бе добре, точно в това тя не бе особено добра.

Четири.

Пет.

Шест.

Сега.

Мегън се отдръпна от камъка, плъзна се надясно, внимавайки да остане приведена и започна да се промъква нагоре по пътеката от противоположната страна.

Естествено, Брейдън щеше да разбере какво прави, нямаше начин да не я зърне. Но онези, които бяха долу и другите, които чакаха горе, нямаше да имат представа за действията й. Тя познаваше тази област като дланта си, беше играла тук като дете, беше преследвала като възрастна. Двамата с Ланс бяха обучавани на това място, с баща й и дядо й за учители. Знаеше как да остане скрита.

Легнала по корем, Мегън използва коленете и лактите си, за да пропълзи по склона. Стоеше ниско долу, движеше се между и около храстите и острите оголени скали. Панталоните, които носеше затрудняваха прикритието й, но дядо й я бе научил как да се слива с пейзажа около себе си и да използва дори най-нищожното прикритие ефективно.

След няколко минути се изкачи над ръба на склона. Очите й внимателно проучваха периметъра около нея, умът й усещаше всяка лека промяна, докато стискаше пистолета здраво в ръката си. Брейдън се движеше през храстите и високата трева на по-малко от сто метра от нея, проправяйки си път към Райдъра.

Мегън не можеше да го види, но го усещаше. Беше ядосан.

Сега бе време да открият наблюдателите си. Младата жена се фокусира върху земята около нея, присвила очи тя се оглеждаше, когато усети нещо странно, неестествено… нещо зло. Райдърът беше паркиран под боровете в далечината, скрит от погледа й. Те щяха да бъдат там, откъдето да могат да наблюдават автомобила, както и всички пътища към него.

Ето там.

Мегън погледна към боровете, надигна глава и присви очи, докато се опитваше да зърне нещо необичайно сред клоните на дървото.

Лека усмивка изви устните й и тя започна да се придвижва по-бързо, насочвайки се към едно място между Райдъра и това определено дърво, докато държеше под око едно малко цветно петно, сливащо се почти перфектно с дървото.

Почти. След като знаеше вече къде да търси, да различи дадения нюанс на зеленото не беше толкова трудно. Които и да бяха, бяха добре обучени.

Докато се движеше към един от дебелите стволове между Райдъра и онзи, който ги следи, Мегън се огледа настрани и назад. Не долавяше нищо, никой не я наблюдаваше, нямаше тръпки от усещането за оръжие, насочено към нея. Преследвачите бяха повече от един, но очевидно никой от тях не бе в обсега й.

Премествайки се плавно, тя се прицели в преследвача, виждайки достатъчно от замаскираното му тяло, за да знае, че ако трябва да стреля, може да го повали.

Сега, къде, по дяволите, беше Брейдън?

Щеше да я напердаши здраво по-късно, в това бе сигурна.

 

 

Брейдън потисна едно ръмжене, когато зърна Мегън да се измъква бавно от безопасността на камъните и да тръгва към върха на каньона. Имаше поне двама снайперисти, криещи се някъде в района, може би малко по-напред.

Не бяха Породи. Бяха войници или поне военно обучени. Студени и ефективни, осъзнаващи, че всяка следа от емоция ще издаде позициите им. Той ги усещаше, но прекалено слабо, не достатъчно, че да може да определи точното им местонахождение.

Бяха при боровете. Брейдън спря придвижването си по ръба на каньона и се загледа в дърветата, които скриваха Райдъра. Те щяха да бъдат там, по-вероятно по дърветата, а не на земята. Мирисът бе прекалено разреден и бе трудно да се проследи. Така че нямаше къде другаде да отиде, освен нагоре.

Породата се плъзна като змия през леко поклащащата се трева, придържайки се близо до разпръснатите камъни и гъстата растителност. Наблюдаваше дърветата с присвити очи, търсейки някакъв признак на живот.

Бяха добри. Дори не помръдваха.

Провери позицията на Мегън и започна да се приближава. Удобната позиция на преследвачите отгоре, им даваше предимство над него. Те можеха да наблюдават автомобила, както и пространството около него и да имат директен поглед към всичко, което се движи.

Но това бе добре. Брейдън можеше да се движи доста бързо и веднага след като бъде даден първият изстрел, позицията на преследвачите щеше да бъде издадена. Мъжът стисна устни с подновена ярост, когато видя Мегън да притичва към боровата гора. Беше добра. И бърза. Едва успя да я зърне, когато тя пропълзя разстоянието по корем.

Брейдън тръгна едновременно с нея, следейки я с поглед, докато тя изчезна зад един дебел ствол, след това зад друг.

Щом стигнеше боровете, щеше да бъде в малко по-голяма безопасност. Но „малко“ изобщо не успокояваше нервите му.

Той се движеше по-бързо сега, когато Мегън беше под боровете, душейки миризмите, носещи се из сечището, докато се насочваше към мястото. Райдърът беше на около дванадесет метра разстояние, под дърветата, на изток. Това даваше шанс на Мегън да стигне до него, ако цялата работа се оплеска.

Проклета да е, щеше да я напляска, задето върши нещо толкова глупаво. Тя не беше обучена да се бие по този начин. Мозъкът й бе прекалено чувствителен точно сега, за да върви срещу противници, които са по-добре тренирани и решени да убиват.

Ето го. Първият преследвач беше позициониран на най-долния клон на дървото точно отпред. Подметката на ботушите му го издаде, когато се размърда. Цевта на пушката му бе закътана в боровите иглички, тъмното й око бе насочено към ръба на каньона точно зад Брейдън.

Отлично.

Той се придвижи внимателно, като преценяваше скока си към клона и колко бързо ще вдигне тревога. Знаеше, че ще трябва да бъде бърз.

Плъзна навън от калъфа ножа, който носеше на крака си, острието не издаде нито звук, докато се освобождаваше от кожата, която го държеше плътно.

Страшно остър и смъртоносен. Брейдън спря, когато стигна до удобно разстояние за хвърляне. Да го рани или да го убие? По дяволите, мразеше да не знае срещу кого е изправен, но пък неговите приятели не предизвикваха късмета си, като се криеха по дърветата в засада, затова мъжете, които го чакаха определено не бяха приятелски настроени.

Той завъртя оръжието, балансира острието в ръката си, след което го изтегли назад, за да го хвърли.

— Аз не мисля така, животно.

Брейдън замръзна, когато долови движение зад себе си.

Кучи син.

Вдигна ръце бавно, преценявайки риска.

— Хубав нож, живо… — гласът заглъхна, когато Брейдън запрати напред острието с едно рязко извиване на китката, след което се хвърли на земята и се завъртя бързо.

Обърна се, издърпа мощната пушка от задъхания войник, преди да се завърти и да стреля към бора. Двама извън играта.

Приведе се ниско и побягна към дърветата и към Мегън.

Изстрелът рикошира през сечището, когато войникът падна от бора с главата напред към твърдата земя под него.

Адреналинът забушува в тялото на Мегън секунда след като бе даден изстрелът. Кръвта започна да препуска във вените й, а сетивата й се изостриха. Желанието да действа я връхлетя като неуправляем влак, който всеки момент ще се сблъска с всяка мечта, която някога бе имала.

Инстинктът се надигна в нея, съзнанието й се отвори, усещанията, отпечатъците и моментната информация се блъснаха в него и се комбинираха с възбудата, която я разкъсваше.

Мегън знаеше, че двамата повалени мъже не са единствените хора, но другите бяха достатъчно далеч, за да дадат на нея и на Брейдън удобен случай. Тя се втурна от заслона на дърветата, бягаше силно и бързо към Райдъра. Адреналинът й даде прилив на бързина, на сила, и младата жена дори не осъзнаваше колко често е била в наистина опасна ситуация.

Харесваше й това. Жадуваше за него. Това бе живот.

Секунда по-късно се плъзна покрай Райдъра и дръпна рязко дръжката на вратата. Пръстовите й отпечатъци на мига бяха регистрирани от системата за сигурност и вратата се отвори. Мегън скочи на седалката, запали двигателя и го форсира, докато затваряше вратата. Погледът й проучи района за Брейдън. Проблясък от златистокафяво точно пред нея накара устните й да се извият в усмивка и даде пълна газ. Гумите с големи грайфери се забиха в пръстта и тя залитна напред, когато подкара към Породата. Куршумите започнаха да удрят задницата на автомобила и Мегън завъртя рязко волана, за да се измъкне от мерника на стрелците.

Бързото движение накара Райдъра да хвърли назад пръст и камъни. Мегън се пресегна към вратата на пасажера и я отвори тъкмо навреме, в мига, в който мъжът скочи вътре. Куршумите се забиваха около автомобила, на сантиметри от Брейдън.

— Колко са? — Жената отново завъртя волана, натисна педала до пода и подкара бясно между боровете, отдалечавайки се от сечището.

— Трима. — Брейдън издърпа от задната седалка най-голямата автоматична пушка, която тя бе виждала, сложи рязко пълнителя, след което завъртя седалката на сто и осемдесет градуса.

— Дръж се — изкрещя Мегън, когато зърна автомобилите, преминаващи през входа на каньона точно към тях.

Един тежковъоръжен Desert Dragoon се насочи към тях. Малък, широк и компактен, направен за бързо придвижване през пустинен терен, Dragoon беше по-удобен и от най-доброто превозно средство. Освен това имаше оръжия. Много оръжия. Две лазерно насочващи се ракетни установки с топлинно проследяване, лесно маневрена картечница, монтирана на покрива и управляваща се от вътрешността на специално обезопасения автомобил.

А който и да управляваше автомобила, определено знаеше какво, по дяволите, прави. Отзад бе следван от два изчистени, добре въоръжени мотоциклета, които бързо поглъщаха разстоянието.

— Копелета! — Мегън завъртя рязко волана и направи завой, докато Брейдън мигновено прецени разстоянието до каньона. Dragoon беше добър, дяволски добър, но когато се стигнеше до преследване по неравен терен, не струваше. Ето защо Ланс използваше Райдърите вместо тях. И за по-сигурно, си бе поиграл както със своя, така и с този на Мегън.

— Дръж се — извика тя, когато проклятията на Брейдън проехтяха във въздуха.

— По дяволите, как ни откриха толкова бързо — ръмжеше той.

Мегън се изсмя.

— Пазя ти гърба, бейби — извика тя, като натисна газта и се насочи към каньона. — Ти си дръж задника обаче.

Каньонът беше на почти седемстотин метра разстояние, което предполагаше достатъчно място за набиране на скорост, особено със специалния ускорител, прикрепен към долната част на Райдъра. Мегън отвори борда между седалките, когато Брейдън се обърна.

— Мамка му, Мегън. Какво, по дяволите, правиш? — Каньонът беше широк, младата жена оцени загрижеността му.

— Desert Dragoons не могат да прескочат скалите — изкрещя тя в отговор. — Мотоциклетите може да ни последват, но ще се отървем от ракетите, които Dragoon носи.

— И смяташ, че Райдъра може да прескочи? — извика той невярващо. — По дяволите, Мегън, ще ти напляскам задника. Казвам ти. Ако излезем живи от това, ще си го получиш.

Заплахата му бе посрещната със смях, когато Мегън започна да брои. Мина средата. Триста метра. Скоростта бързо нарастваше, но недостатъчно, за да прескочи без чужда помощ. Жената опипа ключа на ускорителя, наблюдавайки скоростомера, докато кракът й натискаше докрай педала на газта.

— Засечено е лазерно насочване. — Автоматичната отбранителна система на Райдъра беше активирана и равният компютърен глас даде предупреждение. — Може да започне стрелба след няколко метра.

Още няколко метра. Ако Мегън не успееше да задържи Dragoon на достатъчно разстояние, тогава щяха да бъдат изпечени. Наблюдаваше бързо приближаващия се каньон, изчисли разстоянието за приземяване и после двете секунди, които щеше да отнеме достигането до прикритието на дърветата. Почти стигнаха.

Пръстът я сърбеше да удари ключа на ускорителя, докато каньонът се виждаше все по-близо.

Почти стигнаха.

— Лазерното насочване може да започне след половин метър.

Dragoon набираше бързо скорост, но не можеше да прескочи разстоянието. Лесен за маневриране, но тежък, заради оръжията, поне от онова, което Мегън видя.

Още малко.

— Лазерното насочване може да започне след тридесет сантиметра.

Младата жена не си направи труда да погледне огледалата за обратно виждане. Скоростта достигаше двеста километра в час — почти, но не достатъчно.

Само още една секунда. Една секунда.

Тридесет метра. Петнадесет метра. Четири метра. Мегън насочи Райдъра към естествената издатина.

— Дръж се. — Тя натисна ускорителя и дъхът изхриптя в гърдите й, когато Райдъра се изстреля през последните няколко метра, удари се в прашния склон и полетя във въздуха.

— Мамка му, да, бейби! — изкрещя Брейдън, когато автомобилът премина каньона и се блъсна в твърдата земя секунда по-късно, карайки и двама им да подскочат в седалките. Коланите мигновено се активираха и се разтегнаха, задържайки ги на местата им, предотвратявайки евентуални наранявания в резултат на такова внезапно падане.

— Ракетно прихващане — активно — прозвуча компютърът, когато Мегън насочи Райдъра с висока скорост към прикритието на дърветата, завъртайки волана брутално, за да избегне дебелите стволове, отправяйки се надолу по острия наклон на пътя.

— Мотоциклетите са по петите ни. Мини ракетите им ще нанесат тежки щети. — Брейдън се завъртя отново.

— Защита, отвори прозореца, поддържай защитното поле.

Широкият заден прозорец се плъзна надолу и Породата започна да стреля.

Мегън активира връзката с Управлението, която Брейдън бе програмирал преди няколко дни.

— Ланс. Ланс, къде си? — извика младата жена, докато се бореше с волана, който подскачаше, докато преминаваха върху скалите и дълбоките бразди, причинени от водата, за да стигнат до равната земя по-надолу.

— Контрол, тук е заместник-шериф Фийлдс. Имам нужда от хеликоптер във въздуха възможно най-бързо. Повтарям, имам нужда от хеликоптер, позиция район 6–15, сектор А, по посока 24. Два мотоциклета, вражески огън. Отговори, Контрол — изкрещя Мегън в микрофона, докато Брейдън стреляше зад тях.

— Мамка му, Мегън — извика Ланс след не повече от секунда, пулсиращата в гласа му ярост предизвика усмивка на лицето й. — Хеликоптерът излита след три секунди, дестинация 6–15, А. Колко са?

— Два мотоциклета, един Dragoon в северната част на Дефилето на Каспър, близо до 24 Р — Мегън назова пътя, който подозираше, че ще използва другия автомобил, за да ги пресрещне. — Мотоциклетите носят автоматични оръжия, а Dragoon е натъпкан с ракетни установки.

— Спрете да шарите по пътя, копелета мръсни — крещеше Брейдън, докато стреляше, гласът му беше див и разярен.

— Хеликоптер ЕТА ще пресече пътя ви след три минути — извика Ланс, шумът от Райдъра му пищеше през комуникационния канал, показвайки на Мегън, че се движи бързо към тях. Аз съм на пет минути от пресечната ви точка, хеликоптер Б се движи зад мен. Не стреляйте по приятели, по дяволите.

— Не и аз, брат’чед — извиси глас в отговор Мегън, завъртайки волана, когато глухото дрънчене на куршумите прозвуча близо до уязвимата част, и защитната система я предупреди, че не си играят с манекени. — Разкарай този копелета от задника ми. Те знаят слабостта ми тук, Ланс.

— Движим се, Мегън. Движим се. Хеликоптер Б приближава бързо — докладва Джон Бригинс, най-добрият пилот в управлението.

— Надясно! — Брейдън изкрещя нова посока.

Мегън завъртя волана на дясно и изруга, когато Райдърът се разтресе и се блъсна във въздушната струя на миниракетата, която избухна дяволски близо до тях.

— Ракетен огън. Имаме стрелба. Мотоциклетите са оборудвани с ракети за близко поразяване, внимавай за отломки.

Младата жена завъртя волана, държейки натиснат педала на газта, когато тя и Райдърът подскочиха при рязкото падане върху равния терен.

— Приготви се за ускорение. — Тя натисна бутона, молейки се за още малко скорост. Само толкова, че да ги отдалечи от ракетите за близко поразяване.

— Ръководител за преминаване през 2-0-4 — нареди бодро Бригинс по комуникационния канал. — На няколко секунди разстояние сме. Дръжте се.

— Шибаняци. Кучи синове! — Брейдън ругаеше яростно, докато даваше изстрели през задния прозорец. — Тези мотоциклети имат защитни щитове, Мег. Натисни газта. Натисни газта.

— Горивото свърши — извика тя. Ускорителят беше угаснал.

— Натисни по-силно шибания педал. Единият се приближава, подготвя се за стрелба… Дясно! Дясно!

Мегън завъртя волана и изруга яростно, когато усети ракетния огън. Прекалено близо. Прекалено дяволски близо.

— Дръж се… — Ракетата мина покрай автомобила и удари отстрани, експлозията хвърли Райдъра във въздуха, блъсна го, след което го запрати обратно към земята с такава разтърсваща сила, че Мегън видя звезди.

Защитните системи отново свършиха работата си, коланите, които внезапно се разтегнаха от седалките, поеха силата на удара и ги задържаха на място. Но нищо не можеше да компенсира силата на взривната вълна.

Райдърът се приземи на една страна, гумите се въртяха. Тогава Мегън чу рев. Свирепа, животинска ярост. Звукът отекна в главата й и времето сякаш забави своя ход и започна да се движи с една далечна, неземна скорост, която накара младата жена да се бори да диша.

Затърси отчаяно контролния панел на седалките, за да се освободи и изсумтя, когато разпънатият колан и подплатените дръжки я пуснаха и я захвърлиха към пасажерската седалка.

Стрелбата продължаваше да бушува извън Райдъра. Мегън разтърси глава, опитвайки се да я проясни, докато не усети пистолета си.

Ето го. Пръстите й се обвиха около дръжката и тя запълзя към отворения заден прозорец. Брейдън вече го нямаше на седалката му, защитните колани бяха разкъсани. Трябваше да го открие.

И кой, по дяволите, беше изревал?

Мегън падна от прозореца на джипа, а лицето й се удари в земята, докато сетивата й се опитваха да се възстановят.

Един от мотоциклетите лежеше на една страна, мотоциклетистът беше проснат безжизнено на земята, а вратът му бе извит под неестествен ъгъл. Той вече не представляваше опасност за никой.

Още един рев разцепи въздуха, докато един хеликоптер се приближаваше с равномерен звук, завихряйки прах и мръсотия. Най-сетне откри Брейдън.

Очите й се разшириха. Той беше окървавен, ризата се разкъса на гърба му, когато се вкопчи в другия мотоциклетист. Не че имаше много борба. Докато Мегън гледаше изумено, Породата скочи, завъртя се във въздуха и едната му ръка се обви около врата на нападателя, а дланта на другата улови главата му. Едно бързо движение и мъжът беше мъртъв, преди Брейдън да се приземи на крака.

Главата му се отметна назад, устните му се разтвориха и още един рев изпълни въздуха. Острите му резци проблеснаха на слънчевата светлина.

Мегън се бореше да се изправи на крака, когато Брейдън сведе глава и погледът му я намери автоматично. Златистите ириси блестяха на фона на загорялото му лице, дивото му изражение се вряза в съзнанието й, докато се взираше в него, наблюдавайки го как започва да пристъпва бавно към нея.

Опасен. Примитивен. Приближи се към нея, пот, кръв и прах блестяха по голите му гърди, косата му се развяваше около него, а мускулите му бяха стегнати и изопнати до крайност.

Когато стигна до нея, не я дръпна към себе си. Ръцете му докоснаха раменете й леко, движеха се по нея проучващо, докато тя се олюляваше пред него. Секунда по-късно, очевидно успокоен, че е невредима, той я придърпа в ръцете си, сведе глава към рамото й и я ухапа.

Кучи син. Това хапане трябваше да спре.

Бореше се в прегръдките му, неясно осъзнавайки бръмченето на високите гласове зад нея. Ланс крещеше към баща й, първият спор, който някога бе чувала между тях.

В ухото й звучеше ръмжене, диво и прекалено примитивно.

— Пусни ме, ти ръмжащ, острозъб кучи син! — озъби се тя, когато Брейдън най-сетне надигна глава. Една капка кръв — нейната кръв — обагряше устните му.

Адреналинът бушуваше в тялото й, възбудата от това, че бяха оцелели, триумф, успех и огромно вълнение.

И точно сега той трябваше да демонстрира собственическите си чувства над половинката си. Тя не мислеше така.

Преди дори да осъзнае мисълта, ръката й се изтегли назад, пръстите й се свиха в юмрук и замахна към лицето му. Брейдън се дръпна назад, но не достатъчно бързо. Юмрукът й уцели окото му, не толкова силно, колкото можеше да бъде — в края на краищата, тя току-що бе катастрофирала с един Рейндж Райдър, което не бе точно детска игра. Но достатъчно силно, за да знае, че ще остави синина.

— Неандерталец — каза остро Мегън, докато той се взираше в нея изненадано. — Дръж вампирските си зъби далеч от шибания ми врат, преди да съм ти ги избила.

Младата жена издърпа ризата върху рамото си. За да бъдем честни, беше я ухапал там, а не по врата. Но тя не беше в настроение да бъде честна. Огледа се наоколо, намръщеният й поглед попадна върху двамата мъртви мотоциклетисти.

Подпирайки ръце на кръста си, Мегън пренебрегна скептичните мъжки изражения около себе си и се озъби яростно:

— Не можа да оставиш дори един за мен, нали, мъркащо момче? Поне един. Прекалено много ли искам?

Брейдън пое дъх — бавно и спокойно, след което кимна.

— Да, сладкишче. В този случай, един би бил твърде много. Смятай се за късметлийка, че ти позволих да караш. Обещавам, че това ще е последният път — ако изражението му означаваше нещо, за него пътуването е било също толкова лудо, колкото и за нея.

В очите му блестеше веселие със същата сила, с каквато пулсираше в нейните вени.

Мегън се усмихна — една бавна, широка усмивка изви устните й, преди погледът й да обхване останалите мъже, стоящи мълчаливо.

— Днес е един добър ден — кимна тя със смях. — Да. Дяволски добър. Сега, къде е онзи шибан Dragoon…