Лора Лей
Белегът на Мегън (21)

Двадесета глава

Сенатор Мак Кули. Вече всичко придобиваше смисъл. Той беше един от най-силните противници на Закона за Породите, новият законен указ, който дава автономия на Породите и ги обявява за хора, независимо от тяхната ДНК. Той беше и причината, поради която двама военни съветници бяха задължени да бъдат в Отдела по делата на Породите във Вашингтон, както и двама, които да ръководят цялата охрана и разпитите в Убежището. Не че беше трудно да се заблудят бюрократите, но мисълта за шпионин в къщата, предизвика нетърпеливи тръпки у Брейдън.

Шпионин най-вероятно бе причината, поради която атаките срещу Убежището бяха винаги така точни и защо слабите им места бяха използвани толкова лесно.

— Покажи ми оръжията си. — Двамата слизаха по стълбите, когато Брейдън погледна към засенчените прозорци.

Нощта падаше бързо.

— Килерът. — Завиха по коридора и тръгнаха към посочената врата. Мегън отвори, отмести няколко кутии настрани, откачи палтата от закачалките и ги остави в ъгъла, за да разкрие тежка, метална врата на сейф.

— Рядко ги държа заключени. — Вратата се отвори с дрънчене и разкри впечатляваща гледка на оръжия и муниции. Беше нищо в сравнение с онова, което можеше да се намери в Убежището, но беше впечатляващо.

Докато Мегън не отвори друга врата в дъното. Брейдън вдигна вежди при вида на това, което се криеше там.

— Имаш ли уреди за нощно виждане? — Жената извади чифт от най-модерните военнополеви очила от предпазните им калъфи, пристегна ги на главата си, след това ги плъзна към челото. Придържани от здрави, еластични ремъци, малките очила бяха най-напредналите в технологично отношение. Те изключваха необходимостта от по-големите, тромави модели и имаха няколко малки предимства като екстри в лещите. Буквално виждаха през мрака. Вместо объркващото зелено осветяване, този, който ги носеше виждаше в оттенъци на сивото, с доста слаби неонови цветове, за да разкрият всичко със сърдечен пулс.

— Не толкова добри, колкото твоите — изсумтя Брейдън. — Как, по дяволите, ги получи? Дори отрядите на Тюлените не са ощастливени с тях все още.

— Имам приятели — отговорът й не беше задоволителен, но той я остави на мира засега. Беше по-загрижен за другите играчки, които Мегън извади. Ножове, които бе виждал в научнофантастичните филми и един пистолет с лазерно насочване, който дори не бе пристигнал при военните още.

— Мамка му, Мегън, мисля, че приятелите ти имат лошо влияние върху теб. — Брейдън наблюдаваше как тя пристяга ножовете на различни места по тялото си — на предмишницата, на долната част на краката си, а на гърба си затъкна пистолета.

— Ние, откачалките медиуми, сме склонни да се поддържаме — информира го жената задъхано, когато приключи, след това затвори вратата и го погледна. — И наистина не е необходимо Ланс да знае за тази друга врата.

— По дяволите, не мисля, че беше необходимо и аз да знам.

Брейдън извади мобилния си телефон от калъфа и натисна бутона за бързо набиране.

— Тарик. — Другият мъж отговори веднага и по гласа, който се чуваше от говорителя на телефон, Мегън осъзна, че се бяха срещали предния ден.

— Активирай полевата връзка — нареди Брейдън бързо. — Пригответе се за преждевременно извеждане и оттегляне.

— Връзката активирана — съобщи Тарик по комуникационния канал, думите му щяха да бъдат чути от само още шест Породи отвън.

— Затворен. Поле Бета три. — Бета три беше единственият код, с който съветниците в Убежището не разполагаха.

— Какво, по дяволите, става, Брейдън? — тонът на Тарик беше рязък и обезпокоен. Затворено поле Бета три беше също така и канал, който се използваше само ако се смята, че командния център е изложен на риск. А съпругата на Тарик бе на мястото, където е командният център.

— Имаме предател в управлението — потвърди Брейдън. — Подготовка за напускане на къщата. Изтегляне. Повтарям, всички екипи да се изтеглят.

Най-близкото място, откъдето могат да се свържат с Управлението на Прайда, сигурно беше офисът на шерифа. Брейдън знаеше риска — Кули имаше връзки сред военните, които можеха да направят придвижването в града сложно. Нямаше никакво съмнение, че пътищата са наблюдавани, както беше наблюдаван каньонът преди няколко дни.

Брейдън набра номера на Ланс и изчака първото позвъняване.

— Ланс. — Другият мъж беше в готовност.

— Измъкването е в ход — информира го Породата тихо. — Имаме евентуални военни наблюдатели и нарушение на сигурността на високо ниво. Идваме.

Точно преди да затвори, чу ругатнята на Ланс. Имаше само един изход от тази бъркотия. Сенаторът не би посмял да изпрати редовни войници в Броукен Бът — политическите последици биха били твърде тежки. Брейдън бе готов да се обзаложи, че мъжете в каньона преди няколко дни, са били дезертьори или част от личната армия на сенатора, съставена от тези, които бяха уволнени заради непочтеност или считани за прекалено избухливи за правителствените сили. Предполагаше, че не са нищо повече от наемници с военна подготовка.

Брейдън взе няколко мощни автоматични пушки и амуниции, след това погледна към Мегън, която продължаваше да се въоръжава. Един автоматичен пистолет беше пристегнат на хълбока й и един — на бедрото й. Раница, пълна с боеприпаси, полетя към Породата.

— Няма да може да поемем по главния път — заяви жената, затвори килера и се обърна към него. — Предлагам да тръгнем към Карлсбад, вместо към Броукен Бът. Те няма да очакват това.

— Броукен Бът е единственият ни вариант. Дори няма да стигнем до Карлсбад — не се съгласи Брейдън и изключи проследяващото устройство на мобилния си телефон, знаейки за аварийния сигнал, който ще се изпрати до Убежището. Ако имаше начин да стигнат до тях, Калън щеше да го направи. Той също така щеше незабавно да изолира военните съветници. Това ще е ясен сигнал за управлението, че защитата е била нарушена. Дотогава Брейдън щеше да предприеме активни мерки да защити хората тук.

— Карлсбад е военен пост — обслужващ и оперативен — посочи Мегън.

Мъжът поклати глава, след това я наклони любопитно, когато младата жена издърпа ризата си, разкопча я и затъкна две седемсантиметрови остриета в калъфи под дантелата на двете чашки на сутиена си.

— Очарователно. — Пенисът му потръпна при мисълта за оръжията, разположени толкова близо до интимната плът. — Напомни ми да не те вбесявам, когато си въоръжена и готова за действие.

Мегън го дари с кратка, порочна усмивка, а погледът й беше почти наелектризиран, докато закопчаваше отново ризата си.

— Струва ми се, че харесваш опасността малко повече, отколкото е здравословно — каза Брейдън, а в гласа му се долавяха весели нотки. И, по дяволите, ако мисълта за това не го накара да поиска просто да я събори на пода и да я чука, заради чистото удоволствие от това да бъде вътре в едно същество, изпълнено с такава невероятна смелост.

— А ти не? — Мегън изви вежди подигравателно. — Трябва да си наркоман, за да познаеш кой друг е такъв, Брейдън.

Това също беше вярно. Бяха обречени. Проклет да бъде, ако не бе намерил жена, която да обича приключенията и живота толкова, колкото и той. Не беше просто прилив на адреналин. Беше битка за онова, което бе правилно, да противопостави силата и интелигентността си срещу врага и да излезе победител. Не че беше спечелил всяка своя битка и знаеше, че смъртта може да се крие зад всяка врата. Но, за бога, щеше да умре свободен. А за свободата си струваше да умреш.

— Е, ако излезем живи от това, напомни ми да те напляскам отново. — Брейдън завърза бързо косата си с кожената лента, която носеше в джоба на дънките си, преди да я стрелне с една порочна усмивка.

— Защо? — недоверие изпълни гласа й, когато той се завъртя на пети и тръгна към задната врата.

— Просто защото ми харесва да зачервявам голото ти дупе. — Брейдън се обърна бързо, улови я за врата, дръпна я към себе си за една кратка целувка, след това я пусна също толкова внезапно. — Готова ли си за парти, бейби?

— Да се позабавляваме.

Брейдън отвори бавно вратата, а очите му се присвиха, за да се адаптира към мрака почти перфектното му зрение.

ДНК-то, което притежаваше, му даваше зрение, превъзхождащо това на всеки нормален човек, то пронизваше тъмната, призрачна нощ.

— Готови ли сме? — Тарик застана от едната страна на вратата, петте Породи заедно с него бяха разположени на различни места близо до Райдърите.

— Престани да си играеш на бавачка с мен. — Мегън удари ръката на Брейдън. — Да се махаме от тук, преди онези да имат възможност да се размърдат. И, повярвай ми, те са готови за това.

Мегън ги усещаше. Не знаеше колко са, или къде са, но вибрациите се изливаха във въздуха.

— Магистралата или второстепенни пътища? — попита рязко Брейдън, когато започнаха да се движат, втурнаха се към автомобилите и скочиха през отворените врати бързо.

— Второстепенните пътища. — Магистралата беше изключена. Тя беше най-бързият и най-вероятният маршрут. И със сигурност бе добре охранявана. — Ако Кули е вкарал военен екип тук, най-добрият ни залог са черните пътища и без фарове. Дори един наемник не може да има по-хубави джаджи от моите. Депутатското заплащане е гадно, нали знаеш.

— Не е проблем. — Райдъра се стрелна от алеята и пое към пустинята, далеч от хълмовете, заобикалящи дома на Мегън от три страни.

— Сигурност — включена, GPS местоположение и проследяване — деактивирани.

— Тук. — Мегън докосна картата на екрана, очертавайки координатите на един от второстепенните пътища, които водеха към града. — Не е най-добрият, но е най-безопасен.

Пътят представляваше малко повече от прашна пътека, криволичещ между деретата и пещерите, които биха могли да осигурят лесна засада.

— Видели са ни да тръгваме обаче и няма да е много трудно да ни проследят с поглед — добави жената.

Можеше да ги почувства. Вратът я сърбеше и точно зад лявото си ухо чуваше леко, странно пращене в мозъка си, предвещаващо вълна от информация. Не бяха войници, а тежковъоръжени и добре платени наемници. Щяха да разполагат с джаджи.

Мегън тръсна глава и затегна щитовете, които придърпа от Брейдън, около съзнанието си, докато пулсът й започна да тупти във вените. Някой беше предал сенатора, но кой? И защо?

— Някой не е добър в блокирането. Получавам непознат прилив на информация, Брейдън — извика тя през воя на двигателя на Райдъра, когато Породата го форсира до максимална скорост.

— Дръж канала към него отворен, Мегън — излая той. — Няма значение дали е приятел или враг. Аз ще го блокирам да не може да дърпа информация, а ти извлечи от него толкова, колкото можеш.

Много задачи едновременно и ще се получи лошо, помисли си тя с гримаса, докато се стараеше да направи точно това, което Брейдън й бе казал — да задържи канала отворен, като същевременно започна да очертава най-добрия маршрут към града.

— Движат се и ни следят. Мамка му, знаех си, че трябва да взема заем за онзи готин малък радар и лазерни блокери, които видях миналия месец — извика Мегън, щом усети потока от информация в мозъка си.

— Заем? — Младата жена не обърна внимание на скептичния поглед, с който я стрелна Брейдън, както и хихиканията на двамата мъже зад нея.

— Със сигурност си мислиш, че фасадата на къщата ми прилича на лайно, защото съм мързелива. — Тя се засмя с чиста наслада. — Ще съм длъжник на местната банка, докато навърша осемдесет, Брейдън. Те финансират малките ми играчки.

Мегън включи радара на Райдъра и лазерния детектор и изруга, когато не показаха нищо.

— По дяволите, мразя, когато не играят честно. — Почука по екрана грубо, знаеше, че движещите се точки трябва да са там и изръмжа при мисълта, че са заглушили сигналите си.

Вдигна ръка към главата си и я разклати яростно. Имаше нужда от повече информация.

— Копелетата би трябвало да знаят честотите ми, за да блокират системите на Райдъра — оплака се тя, щом почувства, буквално почувства, един от войниците, когато те тръгнаха от най-близкия хребет в пустинята. — След нас са, проследяват местоположението ни и идват.

Жената удари бутона на таблото и започна да набира команди още преди клавиатурата да излезе напълно над скута й. На предното стъкло мигновено се показа сложна, ярка карта.

— Там, седем тире четири — отсече тя, когато дойде завоя. — Твое дясно. Там ще е по-трудно да ни проследят.

Напред нямаше нищо. Нито засади, нито чакащи. Чистотата на информацията беше обезпокоителна, почти позната.

— Можеш ли да вярваш на това, Мегън? — Брейдън завъртя рязко волана наляво и се насочи към по-хълмистата част на пустинята, към каньоните, кръстосващи района.

— Някой е отворен към мен. — Мегън продължаваше да въвежда информация на картата. — Информацията не е капан, но проклета да съм, ако знам причината. Не може да са чак толкова тъпи, колкото сочат действията им.

Може би тя бе по-силна. Младата жена прехапа яростно устни, обезпокоена от това колко бързо информацията заливаше мозъка й, без болка.

— Тарик е зад нас, следва ни отблизо. Той показва ли се на картата? — попита със заповеднически тон една от Породите, стоящи на задната седалка.

— Ако го отбележа на картата ни, и те ще го засекат.

— Какво ще кажеш за онези лоши момчета зад нас?

Другият изръмжа.

— Виждам следите от прах отзад.

— Само на автомобил. — Мегън продължаваше да почуква на клавиатурата, поддържайки връзката с другия Райдър защитена от всеки опит за проникване. — Знам какво правя.

Поне се надяваше, че знае. Беше изминало дълго време, откакто с чичо й Стивън и неговите военни приятели си бяха играли заедно. Докато тя поддържаше комуникационната връзка между двата автомобила ясна, едно внезапно изгарящо усещане на тила й накара очите й да се разширят.

— Назад! — Мегън едва осъзнаваше, че почти крещи, когато долови неочакваната заповед да се изстрелва в мозъка й. — Имат ракети… Шибаняци! — Взривът разтърси Райдъра. Брейдън завъртя волана, ръмжейки, когато автомобилът зад тях се отклони и едва не се заби в тях, преди да се изправи.

— Опит за радарно прихващане — компютърният глас прозвуча в мига, в който три яростни изръмжавания на Породи отекнаха около нея.

И Мегън бе готова да се закълне, че връзката в ухото й е изпълнена със същия звук.

— Да, ръмженето ще помогне — извика към тях, опитвайки се да остане на мястото си, когато Брейдън започна да върти волана, докато компютърът продължаваше да предупреждава за опит за прихващане.

— Каньон отпред. — Мегън посочи завоя на картата. — Шестдесет метра. Има редица пътища през няколко каньона, които можем да използваме. Те ще спрат ракетите.

— Ракетно прицелване.

— Копелета. Къде, по дяволите, е този каньон, Мегън? — извика Брейдън.

— Наблизо. Ще успеем. — Тя се подготви за завоя и стисна зъби, когато Райдъра го взе на две гуми, само секунди преди попадението.

Ракетата избухна в стената на входа на каньона, когато автомобилите минаха през него.

— Пътят се стеснява — предупреди го Мегън, когато очилата за нощно виждане, които носеше, разкриха стените на каньона. — Радарът не показва никакви препятствия отпред. Това е всичко, което трябва да гледаме.

— Колко е дълъг този каньон? — изръмжа някакъв глас в ухото й. Той беше точно толкова опасен, колкото и този, който използваше Брейдън понякога. Чиста мъжка ярост и тестостерон.

— Осем километра, по-малко от три минути. Но това е пряк път. Няма начин да издържат, освен ако не минат през каньона, и с малко късмет, ще отидат полека по дяволите. — Жената погледна към непоколебимото лице на Брейдън. — Аз мога да карам по-бързо.

Той й хвърли поглед, изпълнен с крайно недоверие.

— Спомням си последното ти преследване, Мегън. Никакъв шанс!

Излязоха от каньона няколко минути по-късно. Мегън се наведе над клавиатурата, борейки се да останат една крачка пред копелетата, които ги гонеха, както и с психичните импулси, нахлуващи в мозъка й.

— Наляво. — Посочи напред към следващия каньон. — Мамка му, мисля, че използват сателитно проследяване с GPS. Притежават доста полезни джаджи, Брейдън.

— Колко далеч от града сме? — Той не откъсваше очи от тесния път, по който завиха, и бе принуден да забави скоростта, за да се движи в завоите.

— Този път отнема повече време, отколкото магистралата. Може да се забавим.

— Джонас ще ни намери, стига да стигнем града — озъби се един от Породите зад нея. — Просто ни дръж на една стъпка пред онези проклети ракети и ще оцелеем.

— Тарик, твоят Навигатор показва ли нещо? — извика внезапно Брейдън в микрофона.

Мегън му хвърли изненадан поглед. Навигатор?

Ако копелето зад тях караше Райдър Навигатор, тогава тя щеше да удари някого. Навигатор беше елитът, най-добрият от най-добрите, с пълни сателитни връзки и възможности за блокиране.

— Блокирането е извън строя — отговори Тарик. — И ние имаме вампир по петите.

— Ляво! — Следващият завой беше остър — почти скрит, докато пътят през главния каньон продължаваше. Беше също и по-бърз.

— Трябва да спечелим малко скорост — измърмори тя, пръстите й полетяха по клавиатурата, докато вадеше картите, които бе въвела в Райдъра през изминалата година. — Можем да излезем от тук — посочи към следващия завой. — Трябва да наберем малко скорост и да стигнем до този следващ набор от каньони — беше на почти двадесет и четири километра. — Ако стигнем до там, ще бъдем достатъчно близо до Броукен Бът, за да се обадим на Ланс.

— Ланс беше уведомен. По-добре копелето да бъде изправено на нокти.

Мегън се обърна и се взря в огледалото за обратно виждане, докато набираха скорост по извития път. Нещо не бе наред.

Райдърът зад тях беше в полезрението, но имаше и нещо друго отзад, прекалено близо.

— По-бързо — изръмжа Мегън. — Натисни проклетия педал до дупка или всички ние отиваме по дяволите. — Знаеше си, че трябваше да го убеди да й позволи да шофира.

Брейдън увеличи скоростта и изруга, когато стените на каньона остъргаха Райдъра, като преминаваха през него.

— Радарно прихващане — в прогрес — предупреди компютърът с проклетия си монотонен глас.

— Ще убия тези копелета! — изкрещя Брейдън.

— Не променяй курса. Тарик, имаш ли сигнални ракети? — попита рязко Мегън.

— Заредени са и са готови за стрелба — възкликна гласът от другата страна с ръмжене, показващо яростта, която Мегън усещаше да пулсира около нея.

Изстреляха се от каньона. Мегън осъзна начина, по който Брейдън натиска газта, когато компютърът предупреди за радарно прихващане. Светлините от задния Райдър осветиха нощта и миг по-късно ракетна експлозия разтърси стените на каньона.

Така се правеше, когато човек си служи с подлост. Последната ракета бе изстреляна преди прихващането, давайки малко време на хората на Тарик да подготвят отговора си. Беше близо. Следващата щеше да е още по-близо.

— Дръжте се. Дръжте се. — Мегън усети, че го казва секунда преди Райдъра да се наклони настрани. Сграбчи дръжката над главата си и изруга, когато автомобилът се удари, изправи се, след това се опря на един голям камък.

— Изтегляй се! Двигателят е ударен — нареди Брейдън и избута Мегън през вратата, която тя имаше само секунди да отвори.

— Слязохме. Да се размърдаме.

Той улови Мегън за ръката и я задърпа към един от по-малките завои, водещи обратно към каньона.

— Разпръснете се. Джонас е на по-малко от половин час път от нас. Той ще ни намери. Пълно разрешение — стреляйте, за да убивате.

Мегън извади пистолета от кобура, когато навлязоха в скалистия, обрасъл с храсти път, водещ обратно към каньона.

Зад тях избухна стрелба, докато тя се ослушваше за съобщение от Породите в слушалката на ухото си.

Усещаше вражеските войници в каньона, една дузина или повече, и някой, който изглежда наблюдаваше всичко. Той не правеше нищо, за да прикрие мислите си като войниците предишния ден. Този гледаше и мислеше. Преследваха нея. Нищо друго нямаше значение. Дали Породите с нея щяха да оцелеят или да умрат, не беше важно. Нейната смърт беше на първо място.

— Войниците се движат към нас — каза задъхано жената, докато се промъкваха през покритата с гъст къпинак пътека.

— Чувам ги — гласът на Брейдън беше тих, хищнически. — Също така мога да почувствам връзката ти. Той го прави нарочно.

— Да, разбрах това. — Тя дишаше тежко, докато той я влачеше след себе си. — Очевидно е. Само не мога да определя местоположението му.

Стрелбата зад тях ги накара да се наведат бързо, заслушани в кратките, кодирани заповеди, които Тарик даваше на хората си по комуникационния канал. Досега никой от тях не бе повален. Слава богу.

— Кули е с тях. — Пръстът й лежеше решително на спусъка на оръжието, докато оглеждаше района, където се бяха скрили. — Както и един Койот. Той е непоколебим.

— Както и аз — гласът на Брейдън беше тих, но заплахата от тъмен гняв под него изпрати тръпки по гръбнака й.

— Трябва да отстраним Койота му — промърмори Мегън, като търсеше най-добрата позиция за наблюдение. Беше тренирала в тези каньони със семейството си от времето, когато бе тийнейджърка.

— Ще стоим срещу вятъра, за да можем да го направим. — Брейдън се раздвижи отново, проправяйки си път през млади борове и тополи, които растяха по пътя.

— Кули е на лов. Добър е. — Знаеше, че е добър. Беше слушала историите на баща си, който бе разказвал как са тренирали заедно, когато са били във войската преди години.

— Аз съм по-добър — отвърна Брейдън.

Няма нищо друго, което да прилича повече на мъжката увереност, помисли си Мегън и едва се въздържа да не извърти очи.

Комуникационният канал беше изпълнен с тихо произнесени съобщения от Породите, нощта отекна от звук на стрелба и високи мъжки гласове, и усещане за зло и смърт. Мегън почувства как напрежението стяга главата й, когато пое дълбоко въздух, приведе се ниско и последва Брейдън през високите храсти към наклонените стени на каньона. Би трябвало да се намират над войниците.

Би трябвало да са в безопасност.

Младата жена простена, когато болката прониза главата й. Улови се за най-близкия клон и се опит да запази равновесие. Кули знаеше какво прави. Мегън усещаше удоволствието, което той изпитваше от смъртта, от болката, която е причинил. Той съзнателно мислеше за смъртта на Породите, за жената, която бе изнасилил.

В гърлото й се надигна жлъчка, тя стисна зъби и се насили да се движи и да се изравни с Брейдън.

— Блокирай го. Търси информацията и заобиколи болката — прошепна Брейдън в ухото й. — Не му позволявай да те отслаби.

Мегън пое дълбоко дъх и кимна буйно, докато се бореше да прогони картините от главата си.

— Той е близо. — Очите й оглеждаха нощта, съзираха кратките отблясъци на войниците, тичащи през каньона долу. — Използва Койота, за да ме проследи психически.

— Те не са надеждни. — Мегън усети Брейдън около себе си — мислите му, топлината му, потекоха около нея като успокояваща мъгла.

Добър беше. Една усмивка премина по устните й, когато усети лекото докосване на страстната му целувка в съзнанието си. Също така и лош.

Но умишленото разсейване успокои съзнанието й и й помогна да проследи мисловните нишки, с които трябваше да се свърже, вместо с онези, които Койота пращаше към нея.

Внезапно над тях се разпръсна пръст и звукът от автоматична стрелба от противоположната страна на каньона я накара да се приведе и да хукне след Брейдън зад заслона от камъни.

Мъжът й направи знак да открие огън по посока на стрелбата. Когато тя вдигна оръжието си и започна да стреля, той се наведе и се хвърли към следващия заслон — едно дебело паднало дърво, разположено несигурно на ръба на каньона — и започна също да стреля.

Камъни и буци пръст експлодираха от двете й страни, докато тя търсеше посоката, от която идваха куршумите.

Гняв. Хладен и безмилостен. Нямаше нужда да се прицелва. Следващият й залп бе възнаграден с кратък вик от страна на врага, когато той падна в пропастта на каньона.

— Движение! — Позицията им беше разкрита и тя го знаеше.

Двамата се втурнаха към предната страна на каньона, насочвайки се към по-ниската част заради прикритието на пещерите, врязани в стените отдолу.

Когато изминаха последните сантиметри, Мегън застана на едно коляно и се протегна за информацията, от която се нуждаеше. Усети близостта на Брейдън, силата на собствената му концентрация, подхранваща нейната.

Дъхът й секна в същия миг, в който усети как Брейдън се напрегна.

— Много впечатляващо, Мегън. По-добра си, отколкото си представях, че можеш да бъдеш, като се има предвид как се криеш.

Младата жена се изправи и се обърна бавно, за да срещне смъртоносно студения поглед на Мак Кули. Човекът, когото баща й наричаше приятел.

Усети Брейдън зад себе си, копринените нишки на предупреждение се излъчваха от него и се вливаха в нея.

— Не исках да повярвам, че наистина си бил ти. — Мегън вдигна очилата от очите си, когато долови присъствието на един от войниците, придвижващ се към тях, за да ги прикрие отстрани.

Мак изглеждаше по-стар, отколкото си го спомняше, но все още беше в добра форма. Метър и седемдесет висок, със сребристо сива коса и студени, безмилостни сини очи. Очи, които тя винаги бе смятала, че излъчват съчувствие и топлина. Той се взираше в нея, а пистолетът, който носеше, бе насочен към гърдите й.

Погледът й се отклони настрани. Заместник Хосе Дженсън.

Предателството от страна на заместник-шерифа не би трябвало да я изненада.

— Да, наистина съм аз. — Усмивката на Мак беше зла, зъбите му проблеснаха, когато устните му се извиха саркастично. Тогава погледна към Брейдън.

— Трябваше да се досетя, че ще се омърсиш с него. Моят Койот тук ми каза, че може да усети миризмата на секс от километри. Колко жалко.

Мегън се заигра със спусъка на пистолета, който бе смъкнала отстрани до бедрото си, чудейки се дали ще успее да бъде достатъчно бърза да му пръсне сърцето, както стои там, с тази гадна усмивка на лицето си. Погледна отново към Хосе.

— Ланс ще те убие. — Ланс щеше да обвини себе си. Хосе се подсмихна, докато тя го гледаше предпазливо. Трябваше да се досети. Беше усетила насилието, излъчващо се от него, още откакто го бе видяла за първи път. Но не бе повярвала, че наистина може да се продаде.

— Хвърлете оръжията, деца. — Мак поклати глава, сякаш бе разочарован от нея. — Със сигурност не мислите, че ще ви позволя да ги задържите.

Мегън пое дълбоко дъх и хвърли пистолета си на земята до този на Брейдън.

Той беше прекалено мълчалив. Тя можеше да усети как умът му работи с яростна напрегнатост, но той си играеше на ленив, добродушен лъв.

И изобщо не можеше да се предвиди какво ще направи, когато се държи така.

Усещаше също така желанието му тя да се погрижи Кули да продължи да говори, да го разсейва.

— Провери ги — Кули даде знак на войника от другата му страна. — Доколкото познавам прекрасната Мегън, тя ще има още други оръжия, скрити по тялото й.

Пистолетът на кръста й беше единствената й надежда.

Войникът пристъпи напред. Беше висок и мускулест, а чертите на лицето му бяха скрити от черни ивици камуфлажна боя. Той лиши Брейдън от оръжията му, но Мегън забеляза, че изобщо не провери под якето му.

Това беше доста странно. Би трябвало да знае по-добре как се прави.

След това пристъпи към нея. Взе ножовете й, скрити на краката и под якето й. Зад гърба й, ръката му едва не докосна ножа, затъкнат на колана на ханша й, покрит от якето, както и оръжието, пристегнато на кръста й.

Внимавай. Предупреждението бе прошепнато около нея и не дойде от Брейдън.

Мегън вдиша бавно. Не можеше да каже кой е непознатият, но очевидно не беше на страната на сенатора. Докосването на съзнанието му до нейното й бе смътно познато. Беше го усещала преди, отдавна. Но къде?

Отърси се от мисълта, преди да се концентрира върху сенатора.

— Това няма да ти се размине, Мак — предупреди го тя, надявайки се да задържи вниманието му върху себе си, докато Брейдън излезе с някакво чудо. Това му беше работата и по-добре да го направи скоро.

— Разбира се, че ще ми се размине — засмя се Мак радостно, както дете се наслаждава на шега. Копелето бе изгубило здравия си разум. — Правя го в продължение на години, Мегън. В лоното на семейството, знаейки всяко твое движение с помощта на Хосе. Знаех, че няма да си спомниш, че си ме видяла в онази академия, без чужда помощ. Трябваше само да следя двете Породи и да разбера кога ще решат да се свържат с теб. Не беше трудно, скъпа моя. Въпреки че е жалко това, което се случи с Марк и Ейми. Те не бяха толкова предпазливи, колкото би трябвало, докато бяхме в Академията.

Това тогава беше нарочно. Мегън можеше да го разбере сега. Марк и Ейми бяха разбрали, че тя ги усеща, и бяха свалили щитовете си достатъчно, за да привлекат вниманието й. Тази болка, бе нож с две остриета. Те не биха могли да знаят как ще реагира тя, колко бързо съзнанието й ще отхвърли болката и че споменът ще избледнее, като се има предвид, че подобни случаи бяха често срещано явление по онова време.

— Ти си ги изнасилил. — Пистолетът изгаряше кръста й, а Брейдън настояваше за предпазливост. Трябваше да го накара да говори.

Трябваше да даде време на Брейдън да спаси и двама им.

— Разбира се. И ще изнасиля и теб, веднага след като хората ми се погрижат за твоите досадни малки Породи. Може дори да изнасиля малкия ти приятел, преди да умре. Това е особено приятно, да ги накараш да се наведат и да го поемат в задника си. Да им покажа кой е алфа и кой не. Просто сякаш пречупваш нещо вътре в тях.

Задоволство изпълваше въздуха, извратеното ликуване се опитваше да прониже мозъка й.

Мегън искаше да изкрещи от болка, от ярост. Усети как нещо вътре в нея се разби при мисълта за онова, което бяха изтърпели Породите при него.

— Те се учат как да го поемат лесно. Мегън, обзалагам се, че твоята голяма, яка Порода ще ти каже това. Ако може… — Погледът му се премести върху Брейдън. — Ужасно си тих, Породо. Не искаш ли да споделиш това специално, малко удоволствие, което си изпитал в лабораторията?

Брейдън се размърда бавно, лунната светлина, която се процеждаше в каньона, освети хищническата му усмивка.

— Аз съм Клас А, сенаторе, елитът. Ние ви чукахме, помниш ли?

Усмивката на Кули замръзна за част от секундата и една нишка от страх се изплъзна от него.

— Ах, да, почти забравих — присмя се той. — Елитът. Разочарован съм от теб. Би трябвало да бъдеш по-труден за залавяне.

— Мислиш ли? — Гласът на Брейдън беше прекалено мек. — Научих се как да пречупвам хора като теб, сенаторе. Предполагам, че даже си бил в списъка от потенциални цели, когато бяхме спасени.

Мегън едва сдържа изненадата си.

— И сега аз съм една от най-добрите им придобивки. Колко дълбоко е пропаднал Съвета по генетика само. Но аз ще ги изградя отново. — Усмивката на Кули беше зла, смразяваща със своята лудост.

— Защо ги уби? — попита жената тогава. — Защо чака, докато ме потърсят? Можеше да ме убиеш по всяка време — унищожението им нямаше смисъл. Нито пък потенциал за разкриване.

— Защото беше забавно. — Той сви мощните си рамене, наклони глава и я погледна с маниакално удоволствие. — Всичко, което трябваше да направя, бе да следя Марк и Ейми. Знаех, че ще дойдат при теб, просто беше въпрос на време. И каквито почтени кретени бяха, знаех, че ще се опитат да го направят тайно, за да ти дадат шанс да ме предадеш. А аз исках да те гледам как бягаш, Мегън. Това ме възбужда. Да те взема ще бъде толкова по-приятно.

Мисълта за това я отврати.

— Разбирам — кимна тя тържествено. — Не ти става по нормалния начин, нали? Трябва да пролееш кръв, за да го вдигнеш.

Усмивката му угасна за секунда, преди да се върне с отвратителна сила.

— Кръвта е прекрасна — в гласа му се долавяше възбуда. — Или може би ще направя така, както направих с малкия Марк и Ейми. Да опра пистолет до главата ти и да накарам Брейдън да те държи долу, докато аз ти го вкарвам в задника.

— Какво е това със задника? — Мегън подпря ръце на кръста си, изразявайки недоверчиво объркване. Но без страх. — Чувал ли си за микроби, Мак? Болести? Откъде знаеш, че не са те заразили по някакъв начин? Ако лудостта е заразна?

Изненадата му беше почти смешна. За момент той изглеждаше объркан, несигурен. А ръката й бе толкова близо до пистолета.

Внимавай.

Тя стрелна Брейдън с поглед, когато усети заповедта.

Проклето да е вниманието. Кули я отвращаваше и това нямаше нищо общо с болката, която се опитваше да предизвика у нея.

Пред входа на каньона продължаваше да отеква стрелба, а слушалката в ухото й бе замлъкнала. Мегън знаеше, че Породите са наясно със случващото се. Само се молеше някои от тях поне да получат позиция за стрелба.

— Нямаме много време, сенаторе — изръмжа Койота до него. — Подкрепленията им ще пристигнат скоро.

Глупав пес, защо не може да си държи тъпата уста затворена?

— Да, за съжаление — сенаторът пое дълбоко дъх. — Няма да имам време да науча Породата колко смирен е наистина. Но нея ще оставя жива и ще я вземем с нас.

Мегън се изсмя. Насили се това веселие да прозвучи в гласа й, дори изражението й придоби подигравателен вид.

— О, не. — Тя поклати глава бавно. — Аз не мисля така. По-добре ме убий, Кули. Няма да ти позволя да ме притежаваш.

Той се усмихна спокойно и насочи пистолета си по посока на Брейдън.

— Ще го накарам да страда, докато умре, Мегън.

Задоволство. Поради някаква причина, Брейдън беше изключително доволен, че оръжието се е отдалечило от нея. Мъже.

Мегън долови как войникът до нея сменя позицията си, а стрелбата като че ли се приближаваше.

Тя също се премести, като едновременно с това притисна ръцете си по-близо до задната част на бедрата си.

— Той ще страда така или иначе. — Жената сви рамене, вече усещаше веселието на Брейдън, както и внимателната подготовка на тялото му. Ръцете му все още висяха отпуснато до бедрата му, но тя знаеше колко бърз може да бъде.

Кули се обърна отново към нея, а погледът му беше пронизващ.

— Той ли е половинката ти? — Устните му се извиха отвратено. — Ейми крещеше от болка, докато я държах. Предупредих учените тогава, че е имало чифтосване, но те не ме послушаха.

— Знаеха ли, също така, че си откачен? — попита тя саркастично.

Гневът сякаш потече от него. Вече не беше спокоен, нито пък владееше напълно всичките лимки в главата си. Някои се бяха търкулнали някъде надалеч.

— Те изгубиха представа за това, за какво бяха създадени — изплю Кули. — Да убиват. Да бъдат убити. Те са нищо. — Той размята пистолета си във въздуха. — Те са животни.

— Поне могат да го вдигнат, без да проливат кръв — изсумтя Мегън. — Или проблемът ти е, че пенисът ти не е достатъчно голям? Обзалагам се, че техните са далеч по-големи от твоя. Сигурно се чувстваш пренебрегнат.

Яростта в него нарасна, а ръката му се разтрепери.

— Кули, ние се изтегляме. Породите напредват — Половин дузина войници се изсипаха около тях, лицата им бяха набраздени от защитна боя, пот и кръв. — Приключвай с това. Ние изчезваме.

Пушките се насочиха към Мегън и Брейдън. Тя видя проблясък на страх в погледа на Мак, жаждата за кръв в този на Хосе.

От нейната страна имаше скали, от тази на Брейдън — дълбока падина. Мегън усети как той се протяга към нея, направлява я, блъсна информацията към нея, когато се изправиха пред новата заплаха.

— Убийте копелето… — нареди Мак.

Сега.

Умствената заповед отекна в мозъка й и Мегън се хвърли настрани, сграбчи пистолета от кръста си и се прицели в Хосе, но сенаторът обърна оръжието си към нея секунда преди тя да стреля. Беше се прицелила право в сърцето му, но се забави само с миг. Внезапно нощта избухна в светлина. Бойни викове и ревове на Породи изпълниха каньона. Мегън почувства как един от пламъците избухна отстрани на тялото й. Мамка му, беше простреляна.

Тя продължи да се търкаля, хвърли се към камъка и стреля отново по сенатора. Видя как тялото му пое повече от един куршум и пада. Изражението му бе изумено, когато се свлече на колене, след това бавно се строполи на една страна.

Ланс и трима високи войници с безмилостни погледи се материализираха от мрака, а човекът, който толкова внимателно й бе пращал информацията, се надигна от позицията си и също пристъпи напред. Когато лунната светлина проникна в пещерата и освети яркосините очи, тя го разпозна. Той беше скрил очите си по-рано, което обясняваше защо не бе познала кой е.

Чичо Стивън. Младата жена се взря във войника, добре де, всъщност член на Специалните части. Тя стоеше неподвижно и мълчаливо, когато суматохата я заля. Войниците, все още живи, бяха оковани бързо с белезници. Тихото бръмчене на хеликоптера приближаваше. Светлини, гласове, прекалено много движение. Семейството можеше да бъде досада, помисли си тя. Как, по дяволите, чичо й бе успял да проникне в редиците на хората на сенатора? Но на кого му пука, реши тя също толкова бързо, доволна, че го е постигнал.

Мегън затвори очи. Всички като че ли крещяха едновременно, подмятаха заповеди — ругаещи Породи, радикални военни глупаци и сенатори.

Всичко, което искаше тя, бе да спи. Усещаше как кръвта се стича отстрани, болката пронизваше тялото й и шокът започна да я завладява.

— По дяволите, Мегън, отвори си проклетите очи — звукът на разярения глас на Брейдън я накара да се подчини.

Младата жена се намръщи, когато той разкъса ремъците на очилата за нощно виждане от главата й, захвърли ги настрани и съдра якето й.

— Ти си побъркана — каза най-сетне Породата, сякаш току-що го осъзнаваше. По дяволите, той беше с нея… от колко време?

Сигурно завинаги. И едва сега разбираше това? Бедното момче, много беше мудно.

— Не бих споменавала това на Ланс, ако бях на твое място — предложи тя, когато някой се наведе до тях и подаде на Брейдън дебела, квадратна марля, която той притисна бързо към раната й.

— Носилка — извика чичо й Стивън заповеднически на някого. Не беше сигурна на кого. — Обади се в клиниката, ние ще я закараме.

Ох-ох.

Клиниката. Мегън се облегна на рамото на Брейдън.

— Всичко ще стане интересно. Особено като се има предвид, че Ланс сигурно вече се е обадил на цялото проклето семейство. Гадни войнишки бои. Нищо чудно, че не разпознах чичо Стивън. Какво, по дяволите, правеше той с онзи пистолет, насочен към мен?

Чувстваше се замаяна, но си спомни, че той стоеше там и гледаше. Чакаше.

— Какво, по дяволите, прави тук? — попита отново.

— Ще млъкнеш ли? — изръмжа Брейдън, въпреки че ръката му притискаше главата й здраво. Предполагаше, че това е някакъв вид успокояващ жест. Проклятие, той изглеждаше разстроен.

— Няма да стане по-дълбока. — Мегън се опита да погледне към раната, но се отказа, когато ръмженето се превърна в животински тътен.

— По дяволите, ти се цупиш — промърмори тя, когато той я залюля. Седяха в проклетата мръсотия, а той я люлееше. Чувството беше приятно; малко странно, но приятно.

— А ти си простреляна, Супержено — озъби се Брейдън. — Дръж се като такава!

Мегън се намръщи.

— Нима има специален начин, по който трябва да се държи прострелян човек?

Породата простена. И не звучеше доволен.

За щастие, изглежда тази мисъл не я притесняваше много. Тя затвори очи и се отпусна в топлината му. И позволи на тъмнината, замъгляваща зрението й, най-сетне да я обгърне. Просто щеше да дремне една минута. Само една…

— Ако припаднеш в мен, Ланс ще види — гласът на Брейдън внезапно разкъса мъглата във вените й. — Ще се появи с другите проклети мъже от семейството ти, Мегън. Какво каза? Раната не е дълбока? Да не би да си просиш всички да започнат да те глезят?

О, това не беше честно. Очите й се отвориха рязко, а главата й се отметна назад предизвикателно.

— Ще ти сритам задника. — В заплахата липсваше раздразнение. Всъщност звучеше доста слабо.

Но усмивката на Брейдън озари нощта. Чувствените му устни се извиха бавно и порочно.

— Като ми говориш така, само ще накараш пениса ми да се втвърди.

Мегън вдигна ръка, докосна бузата му и се усмихна. Господи, обичаше го.

— Пенисът ти винаги е твърд.

— Само за теб, половинке. — Той обърна глава и съвършените му устни се притиснаха към дланта й. — Завинаги. Само за теб.

Завинаги. Звучеше достатъчно добре за нея.

Младата жена въздъхна, когато Ланс и чичовците й внезапно се наведоха над нея. За щастие, нямаше глезене.

Стивън прегледа раната, пръстите му я опипаха нежно, а погледът му… беше горд. Гледаше я с гордост. И разбиране. Гледката на тези емоции в очите му й помогна да сдържи инстинктивната си реакция при докосването му. Неудобството не беше толкова силно, колкото преди, но все пак, не беше комфортно.

— Хайде, лошо момиче. — Брейдън мина пред Стивън, когато той приключи с прегледа, и вдигна Мегън на ръце. — Ти си луда. Не е много дълбоко. Този куршум трябва да излезе. Изглежда, че въпреки всичко, ще се наложи да те поглезим малко.

Все още е вътре? Мегън се втренчи в него ужасено и усети как главата й се завъртя. О, по дяволите…

Не успя да види шока по лицето на половинката си, когато припадна, нито изненадата по тези на братовчед си и чичовците си. Но това беше първият й куршум, и щеше да се погрижи да ги увери в този факт по-късно. Заслужаваше един малък припадък.