Сюзън Симс
Златна треска (5)

Четвърта глава

Неин съпруг?! Нима бе възможно?! Господи, наистина бе той!

Когато Катрин излезе в стаята на секретарката, Стронг беше с гръб към нея. Но тя веднага го позна. Има неща, които жената помни цял живот — формата на ушите на любимия мъж, начина, по който косата му докосва яката на ризата, небрежната стойка с ръце на хълбоците…

Беше забравила колко висок е Стронг, колко широки са раменете му, колко силни са мускулестите му ръце… Както винаги, той изпълваше цялото пространство с властната си физика.

— Стронг? — Тя едва позна гласа си.

— Кит! — Той мигом се обърна към нея. Очите му бяха същите, каквито си ги спомняше — яркозелени, искрящи от интелигентност, наблюдателни, разбиращи… Ала изглеждаха някак по-мъдри. А също и по-хладни — два съвършени скъпоценни камъка…

Правата черна коса беше по-къса и гладко сресана. Чертите му бяха придобили някаква суровост. Брадичката бе като издялана от камък. Стронг се бе превърнал в зрял мъж — мъж, в когото няма нежност, нито компромис, нито желание да се раздава…

Бе облечен в джинси, бяла риза и черно кожено яке. Индиански колан от раковини опасваше тънкия му кръст. Държеше мека широкопола шапка. Катрин сведе поглед към краката му. Той наистина носеше ръчно изработени каубойски ботуши… Сали имаше право. Стронг беше каубой…

— Какво правиш тук? — попита тя.

— Най-добре би било да обсъдим това двамата насаме — отвърна й той с поверителен тон.

— Разбирам… — Тя съзнаваше, че лицето й е почервеняло. Все пак успя да представи своя бивш съпруг и секретарката си един на друг.

— Госпожице Бредфърд, моля да ме извините, че не отговарях на въпросите ви — каза Стронг с обезоръжаваща усмивка. — Искаше ми се да изненадам Кит.

Наистина бе успял да го направи, помисли си кисело Катрин. Най-малко него бе очаквала да види в кабинета си тази сутрин. Помоли Сали да не я свързва по телефона.

— Заповядай в кабинета ми! — обърна се тя към Стронг.

— След вас, госпожо — рече той с усмивка.

С огромно усилие на волята Кит овладя гласа си и се опита да играе ролята на самоуверена бизнес дама.

— Току-що си пиех кафето. Искаш ли да ти налея? — попита равнодушно.

— Не, благодаря — отвърна той със същото безразличие.

— Защо не седнеш? — Тя му посочи стола срещу бюрото си.

— Ще седна след малко… Благодаря за поканата.

Допуснат в светая светих на „Сент Клер Ентърпрайзис“, той явно не бързаше да обясни причината за своето посещение. Разходи се из скъпо обзаведения офис и спря пред пъстрата колекция ръчно изработени кошници от различни индиански племена, след това пред витрината, на която бяха изложени също индиански уникални бижута от сребро и скъпоценни камъни.

— Не знаех, че си колекционер — каза той.

Тя се изкуши да му намекне, че това не е единственото, което не знае за нея. Но премълча и отвърна кратко:

— Колекционирам от пет години.

Наведен над витрината, той разглеждаше внимателно навахската метална гривна, брошка с мозайка от скъпоценни камъни, черен кехлибар и миди на племето зуни, старинното колие с миниатюрно цвете…

— Аз не съм специалист — призна той. — Но ми се струва, че притежаваш изключително ценни неща.

— Така е…

— Самородният тюркоаз е голяма рядкост.

— Прав си. — Тя пристъпи колебливо към него. — Най-ценният накит в колекцията ми е тази огърлица. — Тя посочи бижуто в средата на витрината. — Изработена е от Изкусния Сребрар.

— Изкусния Сребрар ли? — Стронг вдигна глава. — От известната фотография на Бен Уитик?

— Да, един от най-добрите индиански бижутери от миналия век. Колието датира от 1885 година. Предполага се, че по това време го е снимал Уитик. — Кит говореше с ентусиазъм. — За сериозния колекционер е важна първичната красота в произведенията на старите навахски бижутери.

— Моята прабаба, Небесна Дъга, казваше, че това е така, защото хората от племето разбирали красотата като баланс и хармония на всичко в природата.

— И аз се стремя да открия същия баланс и хармония в природата, когато правя снимки. Но не е никак лесно…

— Твои ли са? — Стронг беше вдигнал поглед към фотографиите на стената.

— Да, аз съм ги правила.

— Спомням си, че ти винаги носеше фотоапарата със себе си… Много са добри! — заключи той, след като разгледа снимките.

— Благодаря.

Мъжът бе спрял пред огромна черно-бяла фотография, на която Катрин беше заснела зараждаща се в пустинята буря. Страховити облаци и накъсани мълнии раздираха нощното небе. На преден план се виждаше силуетът на самотен кактус сагуаро — доста стар, както можеше да се предположи от многобройните дебели разклонения. Зад него се извисяваше планинската верига.

— Сякаш чувам тътена на бурята в далечината — промълви Стронг. — Усещам идващия дъжд.

— Бурята бушуваше в пустинята едновременно страховито и прекрасно. Първично и властно… Косите ми се изправиха от електричеството във въздуха — заразказва му тя преживяванията си.

— Поела си голям риск, за да направиш тази фотография. — На лицето му се изписа неодобрение.

— Измокрих се до кости и премръзнах, но си заслужаваше. — През онази нощ тя действително бе флиртувала с опасността. Но никога не бе усещала по-осезателно, че живее… Освен през онази седмица, когато се наричаше госпожа Стронгарм Карлос Майкъл О’Кели…

— Измислила ли си й име? — полюбопитства той.

— Да. — Тя бе удивена как мъжът отгатва мислите й. — Казва се „Боговете са сърдити. Боговете са доволни“. — Дали Стронг ще проумее смисъла на наименованието, запита се Кит.

— Природата ни напомня, че животът е парадокс — каза той след малко. — Молим се за дъжд и той ни залива. Молим се за слънце и то изсушава всичко. Предполагаме, че нещо е добро за нас, но то се оказва лошо. — Той отстъпи крачка назад и додаде: — Понякога унищожаваме онова, което обичаме.

Той бе разбрал! Катрин се укори, че го е подценила.

— Прекрасен изглед — каза Стронг, след като прекоси кабинета и надникна през прозореца към града, долината и далечните планини. — Навярно наемът е цяло състояние.

— Да. — Тя взе кафето си, но ръцете й трепереха толкова силно, че незабавно остави чашката на бюрото.

Стронг сложи шапката си на малката масичка и седна на стола, който му бе предложила. За пръв път, откакто бе влязъл в кабинета й, я погледна. Изражението му беше непроницаемо.

— Как си, Кит? — Сякаш непознат я питаше за здравето или за времето…

— Добре… А ти?

— Аз също съм добре.

Изминали бяха десет години, откакто се бяха разделили — тя, обляна в сълзи, той — бесен. Нима това беше всичко, което имаха да си кажат? Тя го бе обичала. Той също. Въпреки това накрая бяха унищожили любовта си…

Да, изминали бяха десет години. Катрин не беше вече наивно, доверчиво девойче, а зряла жена на трийсет и две години. Стронг беше на двайсет и седем, но изглеждаше по-възрастен, както винаги. Бил ли е изобщо малко момче, както всички останали, питаше се понякога тя. И изобщо, беше ли мъж като другите мъже? Каквато и да бе истината за Стронг, Кит трябваше да признае, че той все още бе най-красивото създание, което познаваше… Тя преглътна с усилие буцата в гърлото си.

— Предполагам, не си се отбил след толкова време, само за да ми кажеш, че панорамата от кабинета ми е чудесна…

— Права си… — Той изкриви устни в усмивка.

— Какво искаш от мен?

— Да ми отговориш на няколко въпроса. — Той кръстоса дългите си крака и впери поглед в ботушите си. Внезапно вдигна глава. — Омъжена ли си, Кит?

Тя не можа да сдържи горчивия си смях.

— И друг път си ми задавал същия въпрос. Отговорих ти и това ми донесе само неприятности…

— Питам дали си омъжена… Трябва да знам! — повтори той.

Тя скръсти ръце с инстинктивното желание да се защити.

— Ти и преди казваше същото…

— Така ли? — Той се намръщи. — Би ли ми припомнила кога по-точно?

— В деня, в който се запознахме. — Тя го гледаше право в очите с тъжна усмивка.

— Градината на твоите родители… — Споменът озари очите му.

— Ти копаеше…

— Беше по-горещо от ада… Ти ни донесе студени напитки…

— Лимонада…

— Сега вече си спомних! — каза Стронг.

Кит нарочно седна така, че голямото махагоново бюро да е помежду им. Вдигна вежди и го атакува в неговия стил:

— А ти женен ли си, Стронг?

— Запозната ли си със законите? — отвърна й той с въпрос.

— Донякъде — сви рамене младата жена.

Той извади някакви документи от джоба на якето си и ги хвърли на бюрото пред нея.

— В такъв случай, тези неща навярно ще представляват интерес за теб.

Катрин взе листовете и зачете. Изминаха няколко минути, докато разбере, че държи в ръцете си копие от документа за анулиране на брака им.

— Боя се, че нищо не разбирам — започна тя предпазливо.

— Изпратиха ми фотокопието по пощата в кантората вчера. В удостоверението за анулиране на брака ни има нещо нередно, което добрият юрист би открил само за пет минути. — Стронг говореше спокойно и не отделяше нито за миг поглед от нея.

— В такъв случай защо ги изпращат на теб?

— Ами аз съм дяволски добър юрист.

— Извинявай… — Тя вдигна глава. — Не знаех, че… Кога завърши?

— Преди три години.

— Къде работиш? — продължи да разпитва тя.

— В Прескът.

— Моите поздравления!

— Благодаря… Всичко дължа на теб, всъщност — рече той сухо.

— Не разбирам защо.

Той се изправи и закрачи из кабинета. Когато спря, впери в нея поглед, от който би се разтреперил всеки свидетел в съда.

— Виждаш ли, Катрин — наричаше я така само когато бе много ядосан, — не можех да разбера как човекът и създадените от него закони могат да разделят онези, които Бог е съединил…

— Беше толкова отдавна… — Свита на стола, тя горещо се помоли да не последва грозна сцена. — Стронг, нека не разравяме миналото…

— Май вече нямаме избор. — Той се засмя мрачно. — Знаеш ли, казват, че миналото се завръща и преследва хората, любима. — Последната дума изобщо не напомняше мило обръщение.

— Нима си го написал ти?

— Аз ли?! — Челюстта на Стронг увисна от изненада.

— Ти ли ми изпрати онази отвратителна бележка? — Тя впи в него обвинителен поглед.

— По дяволите, не съм ти изпращал нищо! — изруга той. — Да не искаш да кажеш, че и ти си получила същата бележка? „Миналото ще се завърне и ще те преследва, О’Кели“? — цитира той.

— Моята беше за госпожа О’Кели…

Стронг възбудено прокара пръсти през косите си. Изруга отново грубо и невъздържано и погледна извинително Кит.

— В моя плик беше сложено и фотокопието. Прегледа ли го до края?

— Не. — Кит продължи да чете. Когато стигна до последната страница, изписаната заплаха я вледени.

— „По-добре венчило, отколкото мъртвило“. Какво означава това?

— И аз не знам — призна Стронг. — Ясни ли са ти юридическите последствия от документа?

— Ами, мисля, че да…

— Наистина ли разбираш за какво става въпрос? — Той се пресегна през бюрото и сграбчи дясната й ръка.

— Може би е по-добре ти да ми обясниш, тъй като си юрист…

— По незнайни причини документът не е бил заведен в архива.

— Значи, не е бил заведен…

— Да, малка техническа подробност. Но законите в Аризона са пълни с такива подробности.

— От което следва, че…

— Аз не съм твой бивш съпруг.

— А какво си тогава? — едва успя да попита тя.

— Твой настоящ съпруг.

— А аз? — Кит бе доволна, че е седнала здраво на стола. Трябваше да узнае истината до края.

— Ти си моя съпруга! Прекратяването на брака ни е невалидно.

— В смисъл? — Тя беше бяла като платно.

— Все още сме законно женени.