Сюзън Симс
Златна треска (12)

Единадесета глава

Минаха през старинната част на Прескът и се отправиха към планината. След няколко остри и стръмни завои, джипът излезе на черен път, който ги отведе в гората. От двете му страни се извисяваха двайсетметрови борове. Въздухът бе напоен с техния мирис. Вляво от пътя буйни храсталаци издигаха плътна стена. Вдясно подскачаше пенлив поток с води, придошли от неотдавнашните дъждове.

Кит свали прозореца на джипа и подаде глава навън. Вдъхна дълбоко от свежия въздух и радостно възкликна:

— Тук е прекрасно!

Беше толкова запленена от гледката, че не забеляза доволната усмивка, която се появи върху лицето на Стронг.

— Да, наистина е прекрасно — съгласи се той.

— Бях забравила колко красива е гората… — В гласа на Кит се прокрадна тъга. — Прохладна, чиста и зелена, много по-различна от пустинята…

Колата излезе от завоя и пред очите им изскочи къща, скътана в буйната растителност.

— Стоун Хаус! — промълви Кит и прехапа устни, за да не издаде вълнението си.

Поне на пръв поглед, тук нищо не се бе променило. Къщата беше смесица от различни архитектурни стилове и периоди. Първоначалната постройка бе служила за спирка на дилижанса. Имала само едно помещение. След това преминала в ръцете на различни собственици и всеки от тях пристроявал по нещо към нея, докато придобила сегашния си вид — двуетажна сграда, разпростряна напосоки върху повече от петстотин квадратни метра.

След смъртта на жена му преди двайсет години, Майкъл О’Кели бе престанал да се интересува от къщата. Всичко бе запустяло. Когато Стронг я наследи от него, тя вече се нуждаеше от сериозен ремонт.

По време на медения месец, който Кит и Стронг изкараха в Стоун Хаус преди десет години, къщата бе почти негодна за живеене. Но това нямаше значение за тях. Бяха млади и влюбени. Всяко кътче, където можеха да бъдат заедно, им се струваше рай.

И все пак, имаше някаква промяна, установи Кит. Къщата беше почистена. Бяха подменени плочите на пътеката, която водеше към входа.

Дървените части бяха прясно боядисани в бяло. Прозорците блестяха приветливо с чистите си стъкла в слънчевия следобед. Подновени бяха плочите на покрива, гаража и оградата. Кит с удивление откри дори цветя, които срамежливо надничаха сред тревите в двора.

— Някой живее ли тук? — попита тя.

— Да — беше краткият отговор.

Настроението й се развали. Не беше очаквала такова развитие на нещата… Дори не опита да прикрие разочарованието си.

— И кой е той?

— Всичко е наред, Кит! — Стронг стисна ръката й. — Аз живея в Стоун Хаус!

— Ти живееш тук?! — В първия момент тя не можа да повярва. Но след като поразмисли, й се видя съвсем естествено. — Отдавна ли?

— Работя по къщата в свободното си време вече две или три години, но се пренесох да живея тук преди няколко месеца. Искам да ти кажа още отсега, че не съм приключил с ремонта! Стегнал съм само една спалня и баня на втория етаж.

Думите му не направиха впечатление на Кит. Тя изгаряше от нетърпение да види какво бе подновил в къщата. Изскочи от джипа и изтича към входа. Стронг я настигна и извади ключовете.

— Не се настройвай да видиш кой знае каква обстановка. — Той се опитваше да охлади ентусиазма й. — Както вече ти казах, има да се правят още много неща…

Най-после той превъртя ключа, отвори тежката дървена врата и отстъпи крачка назад, за да може Кит да влезе първа в къщата.

— О, та ти си направил чудеса с нея! — промълви тя сподавено. Дървените подове бяха грижливо почистени и лъснати. Застлани бяха с черги и персийски килими, навярно купени от оказион.

Стените бяха изкърпени и пребоядисани. Във входното антре беше окачена оригинална графика с перо: Стоун Хаус от началото на века. Украсата се допълваше от няколко прекрасни фотографии и репродукция на Ремингтън. Чамовият парапет на стълбата, която водеше към втория етаж, бе излъскан и полиран до златно. От антрето се влизаше във всекидневната, трапезарията и кухнята.

Кит забеляза, че обзавеждането не е завършено. Мебелите бяха смесица от находки по тавани и мазета и придобивки от разпродажби — огромни, практични, излъчващи сила. Като мъжа, който живееше в къщата.

— Да, както виждаш, има още много неща за довършване — рече Стронг и замислено прокара пръсти през косата си.

— Според мен, ти вече си успял да направиш тук невероятни неща! — Тя се повдигна на пръсти и го прегърна. Това явно му достави удоволствие, но му се искаше да й даде още някои обяснения за къщата.

— Нужно ми е много време, за да я оправя. Имам само по някой свободен час през седмицата. Остават ми почивните дни, но понякога съм зает и през тях…

— Свършил си добра работа!

— На къщата й е нужна женска ръка.

Наистина е така, помисли си Кит.

— Защо не си се оженил повторно? — позволи си да го попита тя.

— Предполагам, не си забравила, че съм женен — свъси вежди мъжът.

— Исках да кажа… — Тя се почувства неловко. — Защо не се ожени, преди да научиш, че не сме разведени?

— Бях много зает. — Той нямаше желание да обяснява.

— С какво си бил зает?

— Трябваше да се съсредоточа върху нещата, които вършех…

— Какво по-точно?

— Ами, работех… Учех… Завърших колеж, след това право… Щом се дипломирах, станах съдружник във фирмата на Кларънс, по-късно я поех изцяло… Нямах време за жени.

— Само това ли беше причината? — Усетила бе в гласа му горчивина.

Той се взря в лицето й.

— Веднъж вече минах през ада заради една жена… Нямах особено желание за нов опит. — В гласа му имаше лек укор. — А ти защо не се омъжи отново? Сигурно си имала много възможности през тези десет години…

Кит остави чантата си върху масата в антрето.

— Не бяха чак толкова много, колкото си мислиш. А като извадим от предполагаемите кандидати за ръката ми онези, които искаха парите и известността ми, плейбоите и желаещите да се обзаведат с тъст като баща ми, почти не остават истински женихи.

Стронг не й повярва. Наведе се предизвикателно към нея, лицето му придоби скептично изражение.

— Каква беше истинската причина да не се омъжиш?

— Не срещнах нито един, когото да пожелая за съпруг. — Кит бе събрала смелост и каза истината.

Стронг прие отговора й като нещо напълно естествено.

— И с мен беше така — призна той. — Не можех да доведа друга жена в тази къща… Тя е наша. Принадлежи единствено на теб и мен! — Той нежно погали Кит по бузата. — Само ти можеше да дойдеш тук, скъпа, никоя друга…

— Господи, Стронг, какво направихме? — В очите й имаше огромна тъга.

— Станахме безчувствени към другите. — За да разведри атмосферата, той се усмихна и предложи: — Ела, ще те разведа из къщата!

След час Кит бе разгледала всички кътчета вътре и извън сградата, включително овощната градина, която бе доста буренясала.

— Ще се занимая с нея догодина. Разбира се, ако ми остане време — добави предпазливо. — Има да се работи още много по къщата…

— Сам ли правиш всичко? — попита Кит.

— Да, съвсем сам! Е, разбира се, доведох техник, който провери електрическата инсталация, и водопроводчик за канализацията. Всичко останало върша сам. Ето, тук е работилницата ми. — Той отвори вратата между сушилнята и гаража.

Обикновена барака, пълна с дъски, кутии с пирони и инструменти, бои, стари маси, столове, щайги… Кит никога не си бе представяла, че е възможно толкова много боклуци да се съберат на едно място. Изглежда, Стронг никога нищо не изхвърляше…

— Това ли е работното ти място? — Тя посочи единственото свободно местенце в бараката. Стронг не отговори. — Тук ли работиш? — повтори тя въпроса си по-високо. И отново не получи отговор.

Озадачена Кит се обърна и видя, че е застанал точно зад нея. Взираше се напрегнато в някаква точка на стената между провесените чукове и гаечни ключове.

— Какво има? — попита тя тревожно.

— Изчезнала е! — процеди той през зъби.

— Какво е изчезнало?

Той бръкна в джоба си и извади последното анонимно писмо.

— Чудех се откъде кучият син се е сдобил с наша снимка… — продължи да разсъждава той на глас.

— Откъде я е намерил?

— Закачил я бях там! — посочи той празното ъгълче на стената. — Сега я няма…

Кит приближи, за да разгледа отблизо самотното кабарче, около което бе останало късче фотографска хартия. Точно такова парченце липсваше от снимката, която Стронг извади от плика.

— Някой е бил тук! — заяви той. Гневът се разгаряше в зелените очи.

— Сигурен ли си?

— Някой си е позволил да влезе незаконно в моя дом! Промъкнал се е в работилницата и е откраднал снимката ни от стената! — Той беше бесен.

— Кой ли го е сторил? — Въпросът й беше чисто риторичен.

— Търпението ми се изчерпа! — Думите на Стронг бяха изпълнени с гневна решителност. — Омръзна ми да ме разиграват! Това не е по вкуса ми! Никога не е било и няма да бъде! Крайно време е да взема нещата в свои ръце. Ще започна аз да водя играта!

Кит загрижено постави ръка върху неговата. Усети напрежението, което бе обхванало цялото му тяло. Стронг беше бесен от яд… Внезапно й дойде идея, която трябваше да сподели с него незабавно:

— Онзи, който ни разиграва, навярно мисли, че ще намери отговор на своите въпроси тук, в Стоун Хаус. Затова ни предложи да отидем на втори меден месец. Къде другаде бихме заминали двамата с теб, освен за мястото, където сме били преди?

— Продължавай! — насърчи разсъжденията й той.

— Престъпникът не е могъл да влезе и да претършува къщата, защото през последните месеци ти живееш в нея. По неведоми причини, той съвсем отскоро се е заел да си получи онова, което според него му дължим. — Тя облиза пресъхналите си устни. — Нали ти точно това казваше — че трябва да разберем както мотивите, така и причините за избора на момента на действията му.

Стронг сграбчи ръцете й с такава сила, че пръстите й побеляха.

— Ти май ще се добереш до нещо важно, любима!

— И ти ли мислиш, че отговорът на загадката е в къщата? — Страните й бяха поруменели от вълнение.

— Възможно е… — Кит си представяше как усилено работи мозъкът му. — Ами ако кучият син има предвид съвсем друг О’Кели?

— Друг О’Кели?

— Той твърди, че О’Кели му дължи нещо. Но може би няма предвид точно мен…

Мълчанието продължи около секунда. След това и двамата произнесоха едновременно:

— Майкъл О’Кели!

— Ти ми каза, че гласът, който се обадил, говорел простовато и малко старомодно — продължи да разсъждава Стронг. — Това не насочва ли към по-старото поколение?

— Да, сигурно трябва да е някой от по-старото поколение… — съгласи се тя.

— Точно така! — Очите му се бяха превърнали в две зелени късчета лед. — Татенцето все се навираше около изоставения град. Търсеше заровени съкровища и гърнета със злато на другия край на дъгата… Именно за него казваха, че е късметлия…

— Предполагам, че от него са останали някои снимки, стари писма и документи. Какво стана с нещата му, след като той умря?

Стронг се замисли.

— Когато почиствах семейната спалня, открих няколко кутии от обувки, пълни с боклуци — припомни си той. — Пъхнах ги в килера, за да не ми се пречкат. Реших да ги разгледам по-късно.

— Може би е време да видим какво има в кутиите с боклуци, както ги наричаш ти — предложи Кит.

Някакво шесто чувство или инстинкт й подсказваше, че са налучкали правилната следа… Някакъв вътрешен глас й нашепваше, че в старата къща ще открият отговорите на всички загадки! А когато намерят отговорите на миналото, ще открият и онези, които се отнасят до тяхното бъдеще!