Сюзън Симс
Златна треска (10)

Девета глава

— Къде искаш да дойда?!

— Виж, Кит…

— Не увъртай, Стронг О’Кели!

— Моля те, позволи ми да ти обясня… — започна мъжът с най-авторитетния си тон на адвокат, сякаш не той, а именно Кит говореше безсмислици. Тя го слушаше и нервно обикаляше из всекидневната. Изгубила търпение, спря до прозореца.

— Хайде да започнем отначало — предложи.

— Чудесно! — възкликна той.

Младата жена то измери с поглед.

— И така, кога точно ти хрумна този откачен план?

— По някое време през нощта. — Стронг отпи от кафето си. — Или може би рано тази сутрин.

— Откъде ти дойде идеята?

— Искаш да знаеш, какво ме вдъхнови? — покашля се той смутено.

— Ако предпочиташ да го наречеш така, добре. Какво те вдъхнови?

— Ами… ти — усмихна се той.

— Аз ли?!

— Да, в известен смисъл…

— В какъв точно смисъл? — Тя нетърпеливо тропна по пода.

— Гърдите ти! — обобщи той.

— Моите гърди? — Тя подсвирна от изненада.

Стронг закима с ентусиазъм и постави чашата с кафето си върху масичката, която се намираше между две старинни мексикански кресла.

— Мислех си за гърдите ти…

Кит възмутено размаха ръце.

— Добре, мечтаех за гърдите ти…

— Така ли се задейства интелектът на блестящите млади юристи?

— Не… така се задейства интелектът на сексуално неудовлетворените мъже — влезе в тона й той.

— Благодаря ти, че ми обясни — подразни го Кит.

Стронг пъхна ръце в джобовете си и застана пред нея.

— Говоря ти сериозно! Струва ми се, че надуших следата…

— Всички мъже са еднакви… — мърмореше тя.

— Моля те, обърни ми малко внимание! Съсредоточи се върху разсъжденията ми — настоя той.

Кит прехапа устни, за да не се разсмее.

— Ще опитам — обеща му с каменно изражение.

— След като се разделихме снощи — започна той, — открих, че не мога да заспя. Започнах да фантазирам, да си мисля разни неща… Размишлявах върху твоите…

— Да, какво? — Тя въпросително вдигна вежди.

— Твоите активи и пасиви!

— О, колко професионално формулирано! — отбеляза тя студено.

— По едно време забелязах, че в мислите ми плуват планини… — върна се той към темата на разговора им.

— Това като комплимент ли трябва да го приема? — вметна тя.

— Разбира се! — увери я той. — По-късно навярно съм задрямал. Мислите ми станаха несвързани. Появяваха се отделни лица, впечатления, далечни спомени, отделни фрази…

— Така е, когато човек няма здрав сън — съчувствено кимна тя.

Стронг скръсти ръце и очите му се втренчиха невиждащо някъде зад гърба й.

— Бях в планината с моята прабаба, Небесна Дъга. По това време тя беше много стара… Искаше да види още веднъж любимия си връх, преди да умре…

Кит неочаквано усети сълзи в очите си. Разбра, че Стронг й разказва съня си, в който бе оживяло детството му.

— Заваля дъжд… След това слънцето проби облаците и на хоризонта се появи дъга. Ние седяхме на върха на планината и се любувахме на гледката. Прабаба ми беше много щастлива.

— На колко години си бил тогава? — попита Кит тихичко.

— На седем… Или може би на осем.

— Прабаба ти е била изключителна жена — каза тя с уважение.

— Така беше… Оказа се, че това е бил последният ни ден заедно. Малко след това Небесна Дъга умря.

— Съжалявам…

— Такава е съдбата на всички ни. — Стронг философски сви рамене. — Човек се ражда, живее, умира… Но да се върнем на темата. Изглежда, след този сън през нощта в съзнанието ми се е появила дъга и съм се сетил за онзи нехранимайко — Майкъл О’Кели.

Кит беше цялата в слух.

— Кой? Дядо ти ли? От когото наследи Стоун Хаус?

— Същият! — Стронг се засмя доволен, че го е разбрала.

— Той е бил голям чудак… — усмихна се тя. Спомни си историите, които беше чувала за ирландеца.

— Да. — Стронг кимна многозначително. — Татенцето умееше да ухажва жените, меко казано.

— Предполагам, това е обяснението за твоите… — Кит закачливо махна с ръка.

— Моите усмихнати ирландски очи, искаш да кажеш? — помогна й той.

— Усмихнатите ти ирландски очи — повтори Кит с дяволита усмивка.

— Предположих, че именно тях имаш предвид… — опита се да продължи играта Стронг.

— Дядо ти е бил рудокопач, нали? — смени тя темата.

— Аха… В онези времена мъжете идвали от Корнуол, за да си изкарват хляба в медните мини в Бизби. Но това не било работа за Майкъл О’Кели. Той винаги тичал след златното гърне, което му се привиждало на другия край на дъгата…

— Бил е мечтател…

— Най-големият мечтател, който се е раждал. — Стронг отчаяно отпусна ръце. — Вярваше във всяка скапана измишльотина за заровени кюлчета злато; за скрити съкровища, които уж били откраднати от испанците и от църквата; за рудни жили с късове самородно злато колкото пуешко яйце; за сребърни реки, извиращи от планините в Аризона… Беше убеден, че приказната мина, за която се носеха какви ли не слухове, е някъде сред онези върхове. — Той посочи към Призрачните планини, които се издигаха в далечината.

— Богати колекционери и туристи продължават да търсят там и днес — вметна тя. — Винаги ще има хора, които да се втурват да търсят златното гърне на другия край на дъгата…

— Да, Татенцето беше точно такъв човек…

— Той отказа ли се някога от мечтите си?

Стронг поклати глава.

— Дошъл в Прескът, срещнал моята баба и се оженили. Отишли да живеят в каменна колиба, която била спирка на дилижанса.

— Стоун Хаус…

— Дядо ми продължил да търчи към края на дъгата до последния си час.

— Той почина в годината, когато ние се срещнахме, нали?

— Да.

Кит чувстваше, че той й разказва неща, свързани по някакъв начин със заплахите и писмата, които бяха получили.

— И точно тогава си спомних! — обяви той.

— Какво си спомни?

— Всичко това навярно е било скрито някъде дълбоко в съзнанието ми през цялото време. — Той отпи от кафето си.

— По-точно? — Вълнението й нарастваше.

— Просто не се бях сещал за тези неща от години…

— За какви неща? — Кит изгаряше от нетърпение.

— Съобщението, което са ти предали за мен по телефона, изглежда, е подействало като катализатор на мислите ми…

— Продължавай — насърчи го тя.

— „Кажи на Стронг, че винаги е бил късметлия“… — цитира той.

— Точно така каза гласът! — Кит възбудено плесна с ръце. — Беше сигурен, че ти ще разбереш за какво става въпрос. Разкажи ми сега цялата история! — Тя вече не можеше да понася неизвестността.

— Недалеч от Прескът и Стоун Хаус, в планината се намира запустял стар град. — На утринното слънце зелените му очи искряха.

— Е, и какво?

— Името на градчето е — или по-точно е било — Късметлия.

 

 

— Защо ли се съгласих да ми разказваш тези истории… — негодуваше Кит след няколко часа, когато двамата със Стронг товареха куфарите й в джипа.

— Заминаваме само за една седмица… — увещаваше я той за кой ли път. — Разбираш ли, там са отговорите на всички въпроси. Ще отидем и ще ги открием…

Тя прекрасно разбираше всичко. И все пак…

— Трябва да бъда във фирмата… — продължи да мърмори тя.

— Останах с впечатление, че Сали Бредфърд познава добре работата и е много изпълнителна — опита се да разсее страховете й той.

— Прав си…

— Ами остави нещата на нея…

— Не е същото — въздъхна младата жена.

Стронг пъхна палци в гайките на колана на джинсите си, килна назад каубойската си шапка и впери в нея предизвикателен поглед.

— Какво правиш с проклетия си бизнес, когато решиш да си вземеш почивка? — Явно губеше търпение.

— Не си вземам почивка…

— Значи е крайно време да го направиш!

— А ти кога за последен път си излизал в отпуск? — Тя едва сдържа желанието да му се изплези.

— Моята работа е друга — избоботи той.

— Все пак кога? — не го оставяше на мира Кит.

— Добре де, не беше скоро… — Стронг обиколи прашната кола и изрита всяка от гумите.

— Какво правиш — поиска да узнае тя, следвайки го по петите.

— Проверявам ги…

— С този твой талант да изтъкваш очевидното, вярвам, че нямаш много загубени дела в съда…

— Така е. Готова ли си да тръгваме?

— Напълно! — Тя се качи в джипа. Бе преметнала през рамо кожена чанта. В ръката си носеше голям куфар.

— Какви са тези боклуци? — възнегодува той.

— Тези боклуци, както ги наричаш ти, са основният ми инвентар — фотоапарати, лещи, филмови ленти.

— О, бях забравил, че никога не се разделяш с твоя фотоапарат… — подсмихна се той.

— Обичам всичко да ми е под ръка. Така няма опасност да пропусна следващия си голям шанс?

— Следващият ти голям шанс, така ли? — Стронг запали колата и с ловка маневра излезе на пътя.

— Апаратът е винаги с мен!

— Трябва да го имам предвид, когато се съблека гол и тръгна към банята довечера — подхвърли той уж между другото и придърпа шапката над очите си.