Ан Райс
Вещиците: Полунощ (45)

Четирийсет и пет

— О, тази година зимата е много студена — каза Беатрис. — Чу ли, че дори щяло да има сняг? — Стана и остави чашата с вино на количката за напитки. — Скъпа, ти беше много търпелива, но аз много се тревожех. Вече видях, че си добре и че тази голяма къща е прекрасно топла и приятна, така че вече мога да си тръгвам.

— Нищо ми няма, Беа — повтори Роуан. — Просто съм потисната, защото Майкъл го няма от доста време.

— Кога го очакваш?

— Райън каза, че ще си дойде преди изгрев. Трябваше да тръгне преди час, но на летището в Сан Франциско има мъгла.

— Мразя зимата! — рече Беа.

Роуан не си направи труда да обяснява, че на международното летище на Сан Франциско често има мъгла и през лятото. Просто гледаше как Беатрис облича кашмиреното си наметало и вдига елегантната качулка върху красиво фризираната си коса.

Изпрати я до вратата.

— Моля те, недей повече да се свиваш в черупката си така. Много ни притесни. Обади се, когато ти стане мъчно. Ще те разведря.

— Ти си прекрасна — каза Роуан.

— Просто не искаме да се страхуваш тук. Трябваше да дойда по-рано.

— Не се страхувам. Къщата ми харесва. Не се тревожи. Ще ти се обадя по някое време утре след като Майкъл се прибере. Ще украсим дръвчето. Защо не дойдеш да го видиш?

Гледаше как Беатрис се спуска по мраморните стъпала и излиза през портата. Студеният въздух нахлу във фоайето. След малко Роуан затвори вратата.

Доста време стоя притихнала, с наведена глава. Чакаше топлината да се просмуче в нея. После се върна в салона и се загледа в огромното зелено дръвче. Беше поставено точно под арката и докосваше тавана. Най-съвършеното триъгълно коледно дърво, което беше виждала. Закриваше целия прозорец към страничната веранда. По лакирания под под него проблясваха иглички. Изглеждаше диво и примитивно, сякаш част от гората бе влязла в къщата.

Отиде до камината, коленичи и сложи малка цепеница в огъня.

— Защо се опита да нараниш Майкъл? — прошепна тя, взирайки се в пламъците.

— Не съм.

— Лъжеш ме. Опита се да нараниш и Аарън?

— Правя, каквото ми наредиш. — Гласът беше мек и дълбок, както винаги. — Аз съм изцяло на твоите услуги.

Тя се отпусна върху петите си и скръсти ръце. Погледът й се замъгли така, че пламъците се сляха в огромно потрепващо петно.

— Той не подозира нищо, чу ли ме? — прошепна тя.

— Винаги те чувам, Роуан.

— Трябва да повярва, че всичко си е както преди.

— Това е и моето желание, Роуан. Страхувам се от враждебността му, защото ще те направи нещастна. Ще правя, каквото пожелаеш.

Но това не можеше да продължава вечно. Внезапно страхът я сграбчи така силно, че тя не можеше нито да продума, нито да помръдне. Не можеше да скрие чувствата си. Не можеше да се затвори във вътрешния храм на ума си, както я бе посъветвал Аарън. Седеше, трепереше и се взираше в пламъците.

— Как ще свърши това, Лашър? Не зная как да направя онова, което искаш от мен.

— Знаеш, Роуан.

— Ще отнеме години проучване. А и, без да те опозная по-задълбочено, нямам никаква надежда.

— Но ти знаеш всичко за мен. Опитваш се да ме заблудиш. Обичаш ме и не ме обичаш. Ще ме примамиш да добия плът, за да можеш после да ме унищожиш.

— Така ли?

— Да. За мен е агония да усещам страха и омразата ти, когато знам какво щастие ни очаква. Когато мога да виждам толкова надалече.

— Какво ще ти трябва? Тяло на жив човек с изличено от някаква травма съзнание, за да стане сливането без неговата съпротива? Това е убийство, Лашър.

Тишина.

— Това ли искаш? Да ме обявят за убийца? Защото и двамата знаем какво ще стане.

Тишина.

— Няма да извърша такова престъпление заради теб. Няма да убия живо същество, за да можеш ти да живееш.

Затвори очи. Буквално го чуваше как се събира, как завесите шумолят от неговото преминаване, как се вихри и изпълва цялата стая. Докосна я по бузите и косата.

— Не. Остави ме на мира — въздъхна тя. — Искам да чакам Майкъл!

— Той вече няма да ти е достатъчен, Роуан. Боли ме да те гледам как плачеш. Но ти казвам истината.

— Господи, мразя те — прошепна тя. Обърса очите си с опакото на ръката си и погледна огромното зелено дърво през пелената на сълзите.

— Не ме мразиш — каза той. Пръстите му рошеха косата й, отмахваха кичурите от челото й и галеха нежно врата й.

— Остави ме, Лашър — примоли се тя. — Ако ме обичаш.

 

 

Лайден. Знаеше, че е отново онзи сън, и искаше да се събуди. Пък и бебето имаше нужда от нея. Чуваше го да плаче. Искаше да избяга от съня. Но всички се бяха събрали до прозорците, ужасени от случващото се с Ян ван Абел. Тълпата го разкъсваше с голи ръце.

— Той не е някаква тайна — каза Лемли. — Просто тези невежи хора не могат да разберат важността на експериментите. Просто, когато пази тайната, човек поема цялата отговорност.

— С други думи, ги защитава — каза Ларкин.

Посочи тялото на масата. Колко търпеливо лежеше мъжът, очите му бяха отворени, а подобните на цветчета органи трептяха в тялото му. Имаше малки ръце и крака.

— Не мога да мисля, когато това бебе плаче.

— Трябва да се види по-голямата картина, великата полза.

— Къде е Петир? Той ще обезумее след случилото се с Ян ван Абел.

— Таламаска ще се погрижи за него. Чакаме те да започнеш.

Невъзможно. Тя се взираше в малкия човек с неоформените ръце, крака и миниатюрни органи. Само главата му беше нормална. С нормални размери.

— Една четвърт от размера на тялото, ако трябва да бъдем точни.

„Да, много позната пропорция“, помисли си тя, и щом погледна надолу към него, я завладя ужас. Тълпата вече чупеше прозорците и крещеше по коридорите на Лайденския университет. Петир хукна към нея.

— Не, Роуан, недей!

Тя се събуди със сепване. Чу стъпки по стълбището. Скочи от леглото.

— Майкъл?

— Прибрах се, скъпа.

Беше само голяма сянка в мрака и ухаеше на студ. След малко усети топлите му треперещи ръце върху себе си — груби, но нежни. Той притисна лице към нея.

— Господи, Майкъл, нямаше те цяла вечност. Защо ме изостави?

— Роуан, скъпа…

— Защо? — плачеше тя. — Не ме изоставяй повече, моля те. Недей.

Той я прегърна и я залюля.

— Не трябваше да заминаваш, не трябваше.

Плачеше и знаеше, че той не може да разбере какво му говори, че не бива да му го казва. Накрая го обсипа с целувки, вкусвайки солта, грапавината на кожата му и непохватната нежност на ръцете му.

— Какво става, Роуан, кажи ми?

— Обичам те. Когато те няма, просто… сякаш не си съществувал.

 

 

Събуди се, когато той се измъкваше от леглото. Не искаше сънят да се връща отново. Бе лежала, сгушена в Майкъл, притисната към ръката му, и сега, когато той стана от леглото, тя го загледа почти плахо как обува джинсите си и навлича през главата си тясната тениска с дълги ръкави.

— Остани — прошепна тя.

— Звъни се. Идва малката ми изненада. Не, не ставай. Не е нищо особено, просто взех някои неща от Сан Франциско. Защо не поспиш още малко?

Наведе се да я целуне, а тя го хвана за косата и го дръпна към себе си, докато не усети топлата кожа на челото му. Целуна го, беше твърдо като камък. Не знаеше защо толкова й харесва — кожата беше влажна, топла и реална. Целуна го силно по устата.

Сънят се върна още преди той да откъсне устни от нея.

 

 

Не искам да виждам човечеството на операционната маса.

— Какво е това? Не може да е живо.

Лемли беше с хирургическа престилка и маска. Гледаше я изпод рошавите си вежди.

— Още не си се подготвила. Измий се, чакам те. Прожекторите бяха вперени в масата като безмилостни очи.

Лемли държеше нещо с щипци. В димящия инкубатор до операционната маса лежеше разрязано малко телце — зародиш с отворен гръден кош. В щипците беше сърцето му, нали? Ах ти, чудовище, как можа…

— Трябва да свършим работата бързо, докато тъканта е в…

— За нас това е много трудно — каза жената.

— Коя сте вие? — попита Роуан.

Рембранд стоеше до прозореца. Изглеждаше много стар и изморен, с червен нос и оредяла коса. Когато го попита какво мисли, я изгледа някак сънливо, хвана ръцете й и ги положи на собствените й гърди.

— Зная тази картина — каза тя. — Младата невеста.

Събуди се. Часовникът бе ударил два. Тя чакаше в просъница да чуе още камбанки, вероятно десет, което щеше да означава, че се е успала: но два? Беше твърде късно.

Чуваше някаква далечна музика. Бавна и скръбна коледна келтска песен за дете, положено в яслата, изпълнена на клавесин. Сладък аромат на коледно дърво, на горящ огън. Великолепна топлина.

Лежеше на една страна и гледаше през прозореца. По стъклата се оформяше скреж, който много бавно започна да очертава фигура — човек, застанал с гръб към стъклото, със скръстени ръце.

Тя присви очи, докато наблюдаваше процеса — смуглото лице дойде на фокус, формирано от милиони миниатюрни клетки. Видяха се и искрящите тъмнозелени очи. После съвършени копия на джинси и риза. Всичко беше много детайлно — като на фотография на Ричард Ейвъдън. Чак до лъскавите косъмчета на косата. Той отпусна ръце и тръгна към нея. Тя чуваше и виждаше движението на дрехите му. Видя и порите на кожата му, щом се наведе над нея.

О, значи сме ревниви, така ли? Докосна бузата и челото му, както бе докоснала Майкъл, и усети отдолу пулсиране, сякаш беше истинско тяло.

— Излъжи го — каза той тихо, устните му едва мърдаха. — Ако го обичаш, излъжи го.

Почти усещаше дъха му. После осъзна, че през лицето му вижда прозореца.

— Не, не си отивай. Чакай.

Но образът потрепна и се огъна като лист хартия, подхванат от течение. Тя усети паниката му, която блъвна като жега.

Посегна към китката му, но пръстите й не уловиха нищо. Топлата вълна я заля, завесите се издуха за миг и скрежът по стъклата побеля.

— Целуни ме — прошепна тя и затвори очи. Сякаш кичури коса докоснаха лицето и устните й. — Не, това не е достатъчно. Целуни ме.

Плътността на присъствието му бавно се повиши и докосването стана по-осезаемо. Беше се изтощил от материализацията. Беше уморен и леко изплашен. Клетките му почти бяха претърпели молекулярно сливане с чуждите. Сигурно сега някъде имаше остатък, може би миниатюрните частици материя се бяха пръснали и бяха попили в стените и тавана така, както той бе проникнал в тях.

— Целуни ме! — настоя тя. Усещаше, че той се опитва. Накрая все пак успя да създаде невидими устни, които да докоснат нейните, и плъзна невидим език в устата й.

Излъжи го.

Да, разбира се. Обичам и двама ви, нали?

 

 

Не я чу да слиза по стълбите. Завесите бяха затворени и коридорът беше тъмен, тих и топъл. В предната камина на салона гореше огън. Единствената друга светлина идваше от дървото, което сега бе окичено с безброй малки просветващи лампички.

Тя стоеше на прага и го гледаше. Майкъл се беше качил на върха на стълбата, нагласяше нещо и си свиркаше тихо под акомпанимента на старата ирландска коледна песен.

Беше толкова тъжна. Събуждаше образа на дълбока древна гора през зимата. Неговото свирукане беше съвсем тихо, леко и почти несъзнателно. Беше чувала тази песен. Имаше смътен спомен, че я е слушала с Ели, която бе плакала на нея.

Облегна се на рамката на вратата и се загледа в огромното дърво. То бе осеяно с мънички светлинки, като звездички, и излъчваше омайния си горски аромат.

— О, ето я и моята спяща красавица — обади се Майкъл и я дари с една от своите безкрайно любящи и покровителствени усмивки, които преди я караха да се хвърля в прегръдките му. Но този път не помръдна. Гледаше го как слиза с бързи и леки движения по стълбата и тръгва към нея. — По-добре ли си, принцесо?

— Много е красиво — рече тя. — А песента е много тъжна. Обгърна кръста му и склони глава на рамото му, без да откъсва очи от дървото. — Свършил си страхотна работа.

— Да, но сега идва веселата част — каза той, целуна я леко по бузата и я поведе през стаята към малката маса до прозорците. Там имаше отворен кашон и Майкъл я подкани да погледне вътре.

— Боже, колко са красиви!

Тя извади едно бяло порцеланово ангелче с лека руменина по бузките и позлатени крилца. Имаше и великолепен Дядо Коледа, и мъничка китайска кукла, облечена в истинско червено кадифе.

— Колко са фини! Откъде са? — Извади златна ябълка и красива петолъчна звезда.

— Събирам ги от години. Започнах още в колежа. Нямах представа, че са предназначени точно за това дърво в точно тази стая. Ето, вече избра първата. Чаках те, исках да го направим заедно.

— Ангелът — каза тя. Вдигна го за кукичката и го занесе до дървото, за да го види по-добре на меката светлина. Ангелът държеше мъничка позлатена арфа и дори малкото му личице беше детайлно изрисувано — с мъничка червена уста и сини очи. Тя го вдигна толкова високо, колкото можа и закачи кукичката на едно потрепващо клонче. Ангелът се завъртя на невидимата в мрака кукичка и увисна като колибри в полет.

— Мислиш ли, че ангелите наистина правят така — застиват във въздуха като колибрита? — прошепна тя.

— Вероятно. Нали ги знаеш. Обичат да парадират. — Стоеше зад нея и целуна косата й.

— Какво щях да правя без теб? — попита тя. Ръцете му се плъзнаха около кръста й и тя ги стисна. Обичаше жилестите му мускули, големите силни пръсти, които я държаха така здраво.

За миг огромното дърво и красивата игра на светлинките сред тъмнозелените клони я погълнаха изцяло. Тъжната песен завладя слуха й. Мигът бе застинал като мъничкия ангел. Нямаше бъдеще, нямаше минало.

— Много се радвам, че се върна — прошепна и затвори очи. — Беше непоносимо. Без теб нищо няма значение. Вече не искам да се разделяме. — Разтърси я дълбока болка — ужасна, изгаряща тръпка, която тя заключи в себе си, когато се обърна, за да положи отново глава на гърдите му.