Ан Райс
Вещиците: Полунощ (24)

Двайсет и четири

Хладът от климатиците й дойде добре след жегата на улицата. Но докато стоеше притихнала във фоайето на „Лониган и синове“, незабелязана от никого и затова анонимна, тя осъзна, че вече леко й призлява от жегата. Хладният полъх я връхлетя внезапно. Беше като студена тръпка, когато те изгаря треска. Само на няколко крачки от нея се бе скупчила невероятно огромна тълпа.

Когато тръгна от хотела, влажният летен следобед изглеждаше поносим. Но докато стигна до тъмната къща на Честнът и Първа, вече се чувстваше слаба и усещаше хладната тръпка, въпреки че въздухът беше много влажен, топъл и прилепчив, изпълнен с аромат на земя и зеленина.

Да, всичко беше като в сън — тази стая с облепени с бяла дамаска стени и малки кристални полилеи, и шумните, добре облечени хора, скупчени на групички. Като излязъл от сън изглеждаше и сенчестият свят на старите къщи и железни огради, покрай които беше минала.

От мястото си не можеше да види ковчега, защото беше поставен до стената на втората стая. Докато шумното множество се щураше насам-натам, тя успя да зърне лакираното дърво, сребърните дръжки и надипления сатен под отворения капак.

Усети, че неволно стяга лицевите си мускули. „Това е ковчегът“, каза си. Трябва да минеш през стаята, да влезеш в следващата и да погледнеш. Лицето й беше странно сковано. Чувстваше тялото си като вкочанено. Просто иди при ковчега. Нали така трябва да се направи?

Всичко го правеха. Приближаваха се един след друг до ковчега и поглеждаха жената вътре.

Рано или късно някой щеше да я забележи. Някой щеше да попита коя е. „Вие ми кажете. Кои са всички тези хора? Те знаят ли? Коя е Роуан Мейфеър?“

Но за момента беше невидима и гледаше присъстващите — мъже в строги костюми и жени с красиви рокли, много от които носеха шапки, дори ръкавици. Бяха минали години, откакто за последно беше видяла жени в ярки рокли, с колани на кръста и меки бухнали блузи. Сигурно се бяха събрали около двеста души от всички възрасти.

Видя един плешив старец с розово теме, облечен в бял ленен костюм и с бастун в ръка. Видя и млади момчета, които явно се чувстваха съвсем неудобно с тези твърди яки и вратовръзки. Тиловете и на стари, и на млади изглеждаха еднакво голи и уязвими. Имаше дори малки деца, които играеха наоколо, бебета в бели дантелени пелени, които възрастните люлееха в скута си, проходили деца, които лазеха по тъмночервения килим.

Видя и едно момиче, вероятно дванайсетгодишно, с панделка в червената коса, което се взираше в нея. Никога в Калифорния не бе виждала момиче на тази възраст — или каквото и да било дете — с панделка в косата, а тази беше голяма, от коприна с цвят на праскова.

„Всички са облекли най-хубавите си дрехи“, помисли си. Така ли беше изразът? А и разговорите бяха почти тържествени. Като на сватба, реши тя внезапно, въпреки че никога не бе присъствала на подобна сватба. Стаята беше без прозорци, но белите драперии, които висяха по всички стени, и без това биха ги закрили.

Тълпата се раздвижи, разкъса се и тя отново успя да види ковчега. Една крехка дребна старица в сив костюм от крепон на ивици стоеше сама и гледаше към мъртвата жена, а след малко коленичи с огромно усилие на кадифената молитвена възглавничка. Какво бе казала Ели за тези неща? Искам пред ковчега ми да има молитвен стол. Роуан не бе виждала човек, облечен в крепонен костюм на ивици, освен по филмите — старите черно-бели филми, в които вентилаторите се въртят, папагалът се обажда от своята пръчка, а Сидни Грийнстрийт казва нещо зловещо на Хъмфри Богарт.

Значи така е изглеждало всичко. Не беше зловещо, просто бе в друго време. Сякаш се беше плъзнала в миналото, в свят, който в Калифорния вече бе погребан дълбоко под земята. И може би точно затова беше някак неочаквано уютен, като в онзи епизод от „Зоната на здрача“, когато един бизнесмен слезе от влака в градче, щастливо застинало в деветнайсети век.

Погребението в Ню Орлиънс е точно каквото трябва да бъде едно погребение. Кажи на приятелите ми да дойдат. Но погребението на Ели нямаше нищо общо с това, с нейните кльощави, загорели от слънцето приятели, объркани от смъртта, седнали неохотно на ръба на столовете. Тя наистина не искаше да изпращаме цветя, нали? А Роуан бе казала: „Мисля, че щеше да е ужасно, ако нямаше цветя…“. Стоманен кръст, думи без значение, абсолютно непознат мъж, който произнася речта.

О, какви цветя само! Накъдето и да погледнеше, виждаше само цветя, огромни замайващи букети от рози, лилии, гладиоли. Дори не знаеше имената на всички. Бяха скупчени около малките столове с извити крака, имаше и огромни венци на телени крачка, подпрени и зад столовете, и по пет-шест в ъглите. По тях лъщяха капчици вода и листчетата потръпваха от хладната струя на климатиците. Бяха натруфени с бели панделки и фльонги, на някои от които със сребърни букви бе отпечатано името на Деидре. Деидре.

Внезапно това име като че ли бе навсякъде, накъдето погледнеше. Деидре, Деидре, Деидре. Панделките безмълвно прошепваха в ридание името на майка й, докато дамите с красивите рокли пиеха бяло вино от чашки със столчета, а малкото момиче с панделката в косата се взираше в нея. Една монахиня в тъмносиня дреха, бяла кърпа на главата и черни чорапи седеше на крайчеца на един стол, приведена над бастуна си. Някакъв мъж й говореше нещо в ухото и тя бе кривнала глава настрани. Малкият й заострен нос лъщеше на светлината, а около нея се бяха скупчили момичета.

Донесоха още цветя, малки телени дръвчета от червени и розови рози сред копия потрепваща папрат. Колко красиво. Едър рус мъж с голяма гуша остави разкошен малък букет съвсем близо до ковчега.

А какъв аромат се носеше от тези цветя. Ели често казваше, че цветята в Калифорния не ухаят. Цялата стая бе изпълнена със сладък парфюм. Сега Роуан разбра. Прекрасна беше жегата навън, прекрасен беше и влажният бриз. Като че всички цветове наоколо ставаха все по-ярки и по-живи.

Но отново й призля, силният аромат само влошаваше нещата. Ковчегът беше далече и тълпата сега го закриваше напълно. Роуан отново се замисли за онази къща, за високата мрачна къща на „ъгъла откъм реката“, както бе казал администраторът в хотела. Това трябва да бе къщата, която Майкъл непрекъснато виждаше. Освен ако нямаше хиляди като нея, хиляди с ограда от ковано желязо с рози по него, с огромна тъмна каскада от бугенвилия, която се излива по избелялата сива стена. Боже, каква красива къща!

Къщата на майка ми. Моята къща? Къде е Майкъл? Внезапно в тълпата се отвори пролука и Роуан отново видя дългата страна на ковчега. Дали не бе мярнала профила на жената на фона на сатенената възглавница? Ковчегът на Ели бе затворен. За Греъм не беше устроено погребение. Приятелите му се бяха събрали в един бар в центъра.

Трябва да идеш до този ковчег. Трябва да я видиш. Затова дойде, затова наруши обещанието си пред Ели, за да видиш с очите си лицето на майка си. Но наистина ли всичко това се случва, или просто сънувам? Виж как онова момиче прегръща старата жена през рамото. На роклята на момичето има широк сатенен колан! Дали носи и бели чорапи?

Само Майкъл да беше тук. Това беше неговият свят. Само да можеше да свали ръкавиците си и да положи ръка върху ръката на мъртвата. Но какво щеше да види? Дали погребалният агент беше инжектирал балсамираща течност във вените й, или пък кръвта й беше източена в улея на бялата маса за балсамиране? „Деидре.“ Това име беше написано със сребърни букви на бялата панделка, която висеше от близкия венец от хризантеми. „Деидре“ пишеше и на панделката, опасваща огромния букет розови рози…

Е, какво чакаш? Защо не помръдваш? Тя отстъпи назад, към рамката на вратата, гледаше как една старица с бледожълта коса отваря ръце, за да прегърне три малки деца.

Едно след друго те я целунаха по отпуснатите бузи и тя кимна. Тези хора ли са семейството на майка ми?

Отново си представи къщата, лишена от детайлност, тъмна и фантастично огромна. Разбра защо Майкъл я обичаше толкова, защо обичаше толкова този град. А той не знаеше, че това е къщата на майка й. Той не знаеше какво става. Майкъл го нямаше. И вероятно това бе всичко съществуващо, само този уикенд и това несвършващо усещане завинаги…

Трябва да си ида у дома, това не са просто видения. Мястото ми вече не е тук. Разбрах го още в деня, в който тръгнах към океана…

Вратата зад нея се отвори и тя тихо отстъпи встрани. Една стара двойка мина покрай нея, сякаш я нямаше. Величествена жена с красива металносива коса се завъртя рязко към тях. Беше облечена с прекрасна копринена рокля с шемизета. Някакъв дебеловрат мъж в омачкан бял костюм й заговори нещо тихо.

— Беатрис! — възкликна един хубав млад мъж и дойде да целуне красивата жена с металносивата коса.

— Скъпа, ела — каза женски глас. — Не, никой още не я е виждал, но трябва да пристигне по някое време.

Гласовете приличаха много на този на Майкъл, и все пак бяха различни. Двама мъже, които разговаряха шепнешком над чашите с вино, минаха между нея и двойката и тръгнаха към втората стая. Входната врата отново се отвори и пропусна жегата и шума от трафика.

Роуан тръгна към другия край на стаята. Сега вече виждаше съвсем ясно ковчега, виждаше, че от кръста надолу тялото на жената е закрито от половината на капака. Незнайно защо това й се стори много гротескно. Над главата на мъртвата в бухналата коприна бе сложено разпятие. Роуан всъщност не можеше да види главата на жената, но знаеше, че е там, дори успя да мерне късче плът на фона на сияещото бяло. Хайде, Роуан, иди.

Иди при ковчега. Нима е по-трудно, отколкото да влезеш в операционната? Разбира се, всички ще те видят, но те не знаят коя си. Отново започна да се сковава, мускулите на лицето и на гърлото й се свиха. Не можеше да помръдне.

И тогава някой й заговори. Тя знаеше, че трябва да обърне глава и да отвърне, но не можеше. Малкото момиче с панделката я гледаше. Сигурно се чудеше защо не отговаря.

— Джери Лониган, мога ли да ви помогна? Вие ли сте, доктор Мейфеър?

Тя го погледна тъпо. Пълен мъж с едра челюст и най-прекрасните порцелановосини очи. Не, не бяха като порцелан, а като мрамор, съвършено кръгли и сини.

— Доктор Мейфеър?

Тя сведе поглед към ръката му. Голяма, тежка, като лапа. Хвана я. „Отговори така, щом не можеш да продумаш.“ Лицето й се скова още повече, дори очите й като че се сковаваха. Какво ставаше? Тялото й бе замръзнало от тревога, въпреки че съзнанието й беше в някакъв транс, в някакъв ужасен транс. Тя килна леко глава към далечния ковчег. Искам да… Но думите пак не излизаха. „Хайде, Роуан, измина две хиляди мили заради това.“

Мъжът сложи внимателно ръка на гърба й. Съвсем лек натиск.

— Искате ли да я видите, доктор Мейфеър?

Да я видя, да й говоря, да я познавам, да я обичам, да бъда обичана от нея… Лицето й сякаш беше издялано от лед и очите й бяха неестествено разширени, знаеше го.

Тя погледна за миг към неговите малки сини очи и кимна. Тогава сякаш всички притихнаха. Дали го беше казала на глас? Не, не беше казвала нищо. Те със сигурност не знаеха коя е, но като че ли до един се бяха обърнали към нея, докато вървеше заедно с мъжа към другата стая. Между присъстващите прелетя шепот. Тя погледна отблизо червенокосото момиче с панделката, а после, без да иска, спря на прага на стаята, като заседнал кораб. Джери Лониган стоеше до нея.

Дори децата бяха престанали да играят. В стаята като че притъмня, всички се движеха безшумно и бавно, правеха само по няколко крачки. Господин Лониган каза:

— Искате ли да седнете, доктор Мейфеър?

Тя се взираше в килима. Ковчегът беше на двайсетина крачки. Не поглеждай нагоре, рече си, не поглеждай, докато не стигнеш до него. Защото може да видиш нещо ужасно отдалече. Но какво беше ужасното във всичко това, какво можеше да е по-страшно от масата за аутопсии, освен факта… че там лежи нейната майка.

Една жена пристъпи иззад малкото момиче и сложи ръка на рамото му.

— Роуан, аз съм Алисия Мейфеър, четвърта братовчедка на Деидре. Това е Мона, дъщеря ми.

— Роуан, аз съм Пиърс Мейфеър — каза един красив млад мъж вдясно от нея и внезапно й протегна ръката си. — Правнукът на Кортланд.

— Скъпа, аз съм Беатрис, твоя братовчедка. — Полъх на парфюм. Жената с металносивата коса. Мека кожа докосна бузата на Роуан. Огромни сиви очи.

— Сесилия Мейфеър, внучка на Баркли, моят дядо е вторият син на Жулиен и е роден в къщата на Първа улица. А това… ела, сестро, това е сестра Бриджит Мари. Сестро, това е Роуан, момичето на Деидре!

Дали не трябва да кажеш нещо уважително на монахинята, но тя и без това няма да те чуе, буквално крещят в ухото й. „Момичето на Деидре, Роуан!“

— Тимъти Мейфеър, твой четвърти братовчед, радваме се да те видим, Роуан…

— … радвам се да те видя, макар и на толкова тъжно…

— Питър Мейфеър, ще поговорим по-късно. Гарланд беше мой баща. Ели говорила ли ти е за Гарланд?

Мили боже, нима всички бяха Мейфеър. Поли Мейфеър, Агнес Мейфеър, момичетата на Филип и Южени Мейфеър и така нататък, и така нататък. Колко можеха да са? Не семейство, а цял легион. Тя стискаше една ръка след друга и в същото време не се отделяше от господин Лониган, който я придържаше здраво. Дали се беше разтреперила? Не, на това му казваха тресене, а не треперене.

Устни докоснаха бузата й.

— Кланси Мейфеър, правнучка на Клей. Той е роден на Първа улица преди Гражданската война. Майка ми е Труди Мейфеър, ето я. Мамо, ела, нека мама мине…

— … много се радвам да те видя, скъпа. Видя ли Карлота?

— Госпожица Карлота се чувства доста зле — каза господин Лониган. — Ще се видим с нея в църквата…

— … на деветдесет години е, нали знаеш.

— … искаш ли чаша вода? Боже, бяла е като платно. Пиърс, дай й чаша вода.

— Магдален Мейфеър, правнучка на Реми. Той е живял много години на Първа улица. Това е синът ми Гарви и дъщеря ми Линдзи. Ела, Дан, Дан, ела да поздравиш доктор Мейфеър. Дан е правнук на Винсент. Говорила ли ти е Ели за Клей и Винсент, и за…

Не, никога, за никого. Обещай ми да не се връщаш там и никога да не се опитваш да разбереш нещо за тях. Но защо, защо, за бога? Всички тези хора — за какво беше онзи документ, цялата потайност?

— … Джералд е с нея. Пиърс се отби. Видял я е. Тя е добре, ще дойде в църквата.

— Искаш ли да седнеш, скъпа?

— Добре ли си?

— Лили, скъпа, Лили Мейфеър, никога няма да запомниш имената на всички, не се и опитвай.

— Робърт, скъпа. Ще поговорим по-късно.

— … тук сме, ако имаш нужда от нас, Роуан. Добре ли си?

Добре съм. Добре съм. Просто не мога да говоря. Не мога да помръдна. Аз…

Лицето й отново се скова. Цялата се скова. Притисна се към ръката на господин Лониган и той им каза, че сега тя трябва да поднесе почитанията си на мъртвата. Дали не искаше да ги отпрати? Един мъж докосна лявата й ръка.

— Аз съм Гай Мейфеър. Син на Андреа. А това са жена ми Стефани и дъщеря ми Грейди. Тя е първа братовчедка на Ели.

Роуан искаше да отговори нещо, дали ръкостискането и кимането бяха достатъчни? Дали беше достатъчно, че отвърна на целувката на старата жена? Някакъв друг мъж й говореше нещо, но съвсем тихо. Беше стар, говореше за някакъв Шефилд. Ковчегът беше най-много на двайсетина крачки, но тя не смееше да вдигне поглед, нито да се извърне от тях, защото я беше страх да не би, без да иска, да го види.

Но нали затова дойде, трябва да го направиш. А те са тук, стотици са…

— Роуан — каза някой вляво от нея, — това е Фийлдинг Мейфеър, син на Клей. — Беше ужасно стар човек, толкова стар, че тя виждаше всичките кости на черепа му през бледата кожа, виждаше горните и долните зъби, и костните издатини около хлътналите очи. Задържаха го изправен; не можеше да стои сам. И всичко това само за да я види? Тя протегна ръка.

— Той иска да те целуне, скъпа.

Роуан докосна бузата му с устни.

Говореше тихо и очите му се жлътнаха, когато погледна нагоре към нея. Тя се опитваше да чуе какво й казва, нещо за Лестан Мейфеър и Ривърбенд. Какво беше Ривърбенд? Тя кимна. Беше много стар и заслужаваше уважение. Трябваше да му отговори нещо! Беше направил неимоверни усилия, за да й поднесе почитанията си. Стисна ръката му — беше толкова гладка, като коприна, възлеста и силна.

— Мисля, че тя ще припадне — прошепна някой. Сигурно не говореха за нея.

— Искаш ли да те заведа до ковчега? — Отново младият мъж, хубавецът, с чисто детско лице и искрящи очи. — Аз съм Пиърс, запознахме се преди секунди. — Съвършените му зъби проблеснаха. — Първи братовчед съм на Ели.

Да, до ковчега. Вече е време, нали така? Тя погледна към него и й се стори, че някой отстъпва назад, за да не й пречи. Очите й изведнъж се вдигнаха нагоре, над лицето на издигнатата възглавница. Видя цветята, струпани около вдигнатия капак, цяла джунгла от цветя, а далече вдясно, под ковчега, стоеше един белокос мъж, когото тя познаваше. До него една тъмнокоса жена плачеше и шептеше молитви. И двамата гледаха към нея. Откъде, за бога, можеше да познава този мъж, или когото и да било тук? И все пак го познаваше! Знаеше, че е англичанин, знаеше как ще прозвучи гласът му, когато й заговори.

Джери Лониган й помогна да пристъпи напред. Онзи, хубавият Пиърс, беше до нея.

— Зле й е, Монти — каза красивата стара жена. — Дайте й малко вода.

— Скъпа, може би трябва да поседнеш…

Тя поклати глава и успя да оформи с устни думата „не“. Гледаше към белокосия англичанин и жената, която се молеше до него. Ели също бе поискала броеница през последните си дни. Роуан трябваше да иде чак до Сан Франциско, за да й купи. Главата на жената се тресеше, тя плачеше и бършеше носа си. Белокосият мъж й шепнеше нещо, но очите му бяха фиксирани в Роуан. Познавам те. Гледаше, сякаш тя му говореше нещо. И тогава си спомни — гробището в Сонома Каунти, където бяха погребани Греъм и Ели. Това беше мъжът, когото срещна онзи ден до гроба. Познавам семейството ви в Ню Орлиънс. И тогава, съвсем неочаквано, още едно парченце от пъзела дойде на мястото си. Този мъж стоеше и пред къщата на Майкъл преди две нощи на Либърти стрийт.

— Скъпа, искаш ли чаша вода? — попита Джери Лониган.

Но как беше възможно? Как беше възможно този мъж да е и там, и тук, и какво общо имаше всичко това с Майкъл, който й бе описал собствената й къща с метална ограда с рози от ковано желязо?

Пиърс каза, че ще донесе стол.

— Оставете я да поседне малко.

Трябваше да се раздвижи. Не можеше просто да стои така, да се взира в белокосия англичанин и да очаква той да й обясни кой е и какво е правил на Либърти стрийт. А някъде извън полезрението й беше онова, което не можеше да се застави да погледне, жената в ковчега, която я очакваше.

— Ето, Роуан, хубаво е и е охладено. — Аромат на вино. — Пийни си, скъпа.

Иска ми се, наистина, но не мога да движа устните си. Поклати глава и се опита да се усмихне. Май не мога да помръдна и ръката си. А всички вие очаквате да помръдна, наистина трябва да го направя. Винаги бе смятала, че лекарите, които припадат при аутопсии, са глупаци. Наистина. Как бе възможно подобно нещо да се отрази на някого физически? Ако ме ударите с бейзболна топка, сигурно ще припадна. О, боже, всичко, което не знаеш за живота, като че започва да ти се открива тук, в тази стая. А в онзи ковчег там лежи твоята майка.

Какво си мислеше, че ще те чака жива, докато дойдеш? Докато накрая осъзнаеш, че… Тук, в тази странна земя! Защото това е някаква друга страна.

Белокосият англичанин вървеше към нея. Да, кой си ти? Защо си тук? Защо изглеждаш така драматично и гротескно не на място? Но не, всъщност не беше. Приличаше на тях, на обитателите на тази странна земя, така благоприличен и любезен. В милото му изражение не се долавяше и намек за ирония, смут или пък престорена скръб. Той се приближи до нея, като внимателно направи знак на хубавия млад мъж да се отдръпне.

Тя си спомни онези измъчени лица на погребението на Ели. Нито един под шейсет години и все пак нито една посивяла коса, нито един отпуснат мускул. Тук нямаше нищо подобно.

Сведе поглед. Около молитвения стол имаше купища цветя. Тя пристъпи напред и без да се усети, впи нокти в ръката на господин Лониган. Опита се да я отпусне и с голямо изумление установи, че е на път да припадне. Англичанинът я подхвана за лявата ръка, а господин Лониган я поддържаше отдясно.

— Роуан, чуй ме — прошепна в ухото й англичанинът със своя накъсан и все пак мелодичен акцент. — Майкъл щеше да дойде, но е възпрепятстван. Аз съм тук вместо него. Майкъл ще дойде довечера. Веднага щом може.

Тя го погледна изумена, почти потрепери от облекчение. Майкъл щеше да дойде. Майкъл беше някъде наблизо. Но как беше възможно?

— Да, съвсем наблизо, но наистина е възпрепятстван — каза той така искрено, сякаш сам бе изобретил тези думи — и просто се случи така, че не можа да дойде…

Пред очите й отново се появи неясната тъмна къща на Първа улица, къщата, за която Майкъл постоянно говореше. А когато го видя за първи път във водата, той приличаше на миниатюрно петно, дрехите му се носеха по повърхността. Това не можеше да е удавник, не и тук, не и на мили от сушата…

— Какво мога да направя за теб? — каза англичанинът, гласът му беше тих, потаен и изразяваше силна загриженост. — Искаш ли да идеш до ковчега?

Да, моля, заведи ме. Моля, помогни ми! Накарай краката ми да се раздвижат. Но те не искаха. Той я обгърна с ръка и започна да я води, съвсем лесно. Слава богу, разговорите бяха подновени. Въпреки че всички шепнеха уважително, можеше да долови най-различни нишки, ако пожелаеше.

„… тя не искаше да идва в погребалната зала, това е истината. Бясна е, че сме тук.“

„Престанете, тя е на деветдесет, а навън е близо четирийсет градуса.“

„Зная, зная. Е, след това всички ще дойдете на моята, казвам ви.“

Роуан все още не вдигаше поглед, гледаше сребърните дръжки, цветята, кадифената възглавничка, която сега беше точно пред нея. Отново й призля. Призля й от жегата, от този застоял хладен въздух, изпълнен с аромат на цветя, който висеше около нея като невидима мъгла. Но трябва да го направиш. Трябва да го направиш спокойно и тихо. Не можеш да се лишиш от това. Обещай ми никога да не се връщаш там, нито да се опитваш да се свържеш с тях.

Англичанинът я държеше, Майкъл щеше да дойде, усещаше дясната му ръка до своята. С лявата той подкрепи лявата й китка, когато тя докосна покритата с кадифе стена на ковчега.

Съвсем бавно вдигна очи и се насили да погледне лицето на мъртвата жена, която лежеше точно пред нея на сатенената възглавница. Устата й леко започна да се отваря, докато зина напълно и сковаността премина в спазъм. Впрегна всичките си сили, за да затвори уста. Стисна здраво зъби, но тръпката, която плъзна през нея, беше толкова силна, че англичанинът я стисна още по-здраво. Той също гледаше към Деидре. Беше я познавал!

Погледни я. Нищо друго няма значение сега. Няма защо да бързаш или да мислиш за нещо друго, или да се тревожиш. Просто я погледни, погледни лицето й с всичките му тайни, вече недостъпни за теб.

Стела беше толкова красива в ковчега. Имаше прекрасна черна коса…

— Тя ще припадне, хванете я! Пиърс, помогни й.

— Не, държим я, няма страшно — каза Джери Лониган. Боже, изглеждаше напълно, отвратително мъртва, и все пак толкова красива. Косата й беше сресана грижливо за вечността — на прекрасната й уста имаше розово червило, а на съвършените й момичешки бузи бе сложен руж. Черната й коса бе пръсната по коприната като на дете, свободна и красива. А мъниста от броеница, да, мъниста от броеница бяха вплетени между пръстите й, които изглеждаха като от тесто, отпуснати върху гърдите. Изобщо не приличаха на човешки ръце, а на някаква груба скулптура.

Роуан никога не бе виждала подобно нещо. Беше виждала удавници и промушени с нож, умрели след това в съня си. Беше ги виждала бледи, напомпани с химикали, разрязани след седмици, месеци, дори години, за урока по анатомия. Беше ги виждала при аутопсиите, когато лекарят вадеше червените от кръвта органи.

Но никога това. Никога не беше виждала красив мъртвец в синя коприна и дантела, ухаещ на пудра за лице, с ръце, сключени над мънистата на броеницата. Като че нямаше възраст, изглеждаше почти като голямо малко момиченце с тази невинна коса, с това лишено от бръчки лице, дори със сияещото червило с цвят на розови листенца.

О, само да можех да отворя очите й! Искам да видя очите на майка си! В тази стая, пълна със самата старост, тя е все още толкова млада…

Наведе се, отдръпна съвсем внимателно ръце от англичанина и ги положи върху бледите ръце, върху нежните восъчни ръце. Твърди! Твърди като мъниста на броеница. Студени и твърди. Тя затвори очи, притисна пръсти към тази неподатлива бяла плът, толкова мъртва, така далече от живота, така необратимо свършила.

Ако Майкъл беше тук, щеше ли да разбере от тези ръце дали тя е умряла без мъки и страх? Дали би разбрал за какво е цялата тази потайност? Дали би могъл да докосне тази ужасна безжизнена плът и да чуе песента на живота чрез нея? О, моля те, Господи, която и да е била и без значение защо се е отказала от мен, нека да е умряла без мъка и страх. В покоя, който е изписан на лицето й. Боже, виж само затворените й очи, гладкото чело.

Тя бавно вдигна ръка, избърса сълзите по бузата си и осъзна, че лицето й вече се е отпуснало, че може да говори, ако пожелае, и че останалите около нея също плачат — жената с металносивата коса плачеше, бедната чернокоса жена, която бе плакала през цялото време, сега ридаеше тихо, сгушена в мъжа до себе си, а лицата на останалите — тя се огледа като в мъгла около ковчега — бяха станали някак замислени, притихнали, много подобни на лицата по великите картини на флорентинските художници, на които замрели, леко тъжни души се взират отпаднало, само с ъгълчето на окото си в света отвъд рамката.

Отстъпи назад, но без да откъсва поглед от жената в ковчега. Отново остави англичанина да я води към някаква малка стая. Господин Лониган казваше, че сега е време да идват един по един, че свещеникът е тук и е готов.

Роуан с изненада видя как един възрастен мъж се наведе грациозно и целуна мъртвата по челото. Беатрис, хубавицата със сивата коса, пристъпи след него, прошепна нещо и също целуна Деидре. Едно дете беше повдигнато, за да стори същото, а плешивият стана и като пристъпваше тежко, дойде до ковчега, целуна мъртвата и прошепна хрипливо: „Довиждане, скъпа“.

Господин Лониган побутна внимателно Роуан да седне на един стол и когато се обърна, жената с черната коса внезапно се наведе към нея, погледна я в очите и рече със съвсем тънък гласец:

— Тя не искаше да те дава.

— Рита Мей — изсъска Лониган, обърна се, хвана я за ръката и я издърпа назад.

— Наистина ли? — прошепна Роуан и посегна да задържи отдръпващата се ръка. Лицето на Лониган пламтеше и челюстта му леко трепереше. Той изблъска тъмнокосата жена през вратата и по някакъв малък коридор.

Англичанинът гледаше към Роуан от вратата на голямата стая. Тя му кимна лекичко и той вдигна вежди, сякаш всичко това го изпълваше с тъга и почуда.

Роуан бавно откъсна поглед от него и започна да се взира в хората, които се редуваха пред ковчега — всеки коленичеше, сякаш за да отпие от студената струя на някоя ниска чешмичка. „Довиждане, Деидре, скъпа“. Дали всички знаеха? Дали всички си спомняха; поне старците, които първи бяха дошли при нея? Дали и децата не бяха разбрали по някое време? Хубавецът я гледаше отдалече.

— Довиждане, мила… — Следваха един след друг, сякаш нямаха край, стаята зад тях беше тъмна и претъпкана, а опашката от хора напираше напред.

Не искаше да те дава.

Какво ли е да целунеш гладката твърда кожа? Те го правеха сякаш бе най-естественото, най-простото нещо на света. Едно бебе е вдигнато нависоко, майката се навежда, мъж преминава бързо, а после друг, много стар, с петна по ръцете и оредяла коса казва: „Помогни ми, Сесил“. Дванайсетгодишното момиче с панделката в косата се вдига на пръсти.

— Роуан, искаш ли отново да останеш насаме с нея? — прозвуча гласът на Лониган. — Когато всички си отидат, ще имаш възможност. Свещеникът ще почака. Но не си длъжна да го правиш.

Тя погледна към меките сиви очи на англичанина. Не, не беше проговорил той, а Лониган с червеното лъскаво лице и сините очи. Жена му стоеше в малкия коридор и не смееше да се приближи.

— Да, сама, още веднъж — прошепна Роуан. Очите й търсеха очите на Рита Мей, която оформи с устни думите: „Истина е“, и кимна печално.

Да. Да я целуне за довиждане, както я целуваха те…