Ан Райс
Вещиците: Полунощ (35)

Трийсет и пет

Понеделник сутринта Майкъл и Роуан слязоха заедно в центъра, за да заверят шофьорските си книжки за Луизиана. Не можеха да си купят кола без валидна за щата шофьорска книжка.

Когато върнаха калифорнийските си книжки, за да получат новите, като че изпълниха нещо като церемония по окончателното им и странно вълнуващо напускане на стария си живот. Сякаш връщаха паспорта си или се отказваха от гражданство. Майкъл погледна крадешком към Роуан и видя, че тя се усмихва някак тайнствено.

Вечеряха в „Дизайър Ойстър Бар“. Гореща бамя със скариди, наденица и леденостудена бира. Вратите бяха отворени към Бърбън стрийт и вентилаторите на тавана раздвижваха въздуха. Приятен джаз долиташе от „Махагоновата зала“ от другата страна на улицата.

— Типично за Ню Орлиънс — каза Майкъл. — Мелодичен джаз, радостта от живота. В него няма нищо печално, нищо мрачно. Дори когато го свирят на погребения.

— Да се поразходим — предложи Роуан. — Искам да видя всичко с очите си.

Прекараха вечерта в Квартала, като накрая напуснаха ярките светлини на Бърбън стрийт и минаха покрай елегантните витрини на магазините по Роял и Чартрес, а после обратно към крайбрежната улица срещу Джаксън Скуеър.

Роуан беше смаяна колко голям е Френският квартал, както и от усещането за старина, оцеляла дори след нововъведенията и модерните сгради. Майкъл отново бе завладян от неизбежния прилив на спомени — за неделите, които бе прекарал тук с майка си. Харесваха му подобренията, направени по тротоарите, както и уличните лампи, новия паваж по Джаксън Скуеър. Мястото сега изглеждаше още по-жизнено, отколкото в предишния си запуснат вид.

Беше прекрасно след дългата разходка да поседнат на пейка с изглед към реката и просто да гледат тъмната проблясваща вода. Увеселителните корабчета, осветени като големи сватбени торти, се носеха близо до потъналия в мрак отсрещен бряг.

Туристите, които се разхождаха по брега, бяха весели, разговаряха тихо, избухваха в смях. Двойките се усамотяваха в сенките. Самотен саксофонист свиреше някаква накъсана, сантиментална мелодия, а хората хвърляха монети в шапката му.

Накрая се върнаха към изпълнените с минувачи улици и тръгнаха към старото „Кафе дьо Монд“, за да пийнат прочутото кафе лате и да хапнат понички. Останаха за малко вътре и гледаха как хората ставаха и сядаха до малките лепкави масички.

После поскитаха покрай магазините, заели мястото на стария Френски пазар, срещу тъжните и елегантни сгради по Декатър стрийт с техните балкони с железни перила и изящни колони.

Роуан помоли Майкъл да минат през Айриш Ченъл, покрай тъмните руини на комплекса „Свети Томас“ и после покрай реката и изоставените складове. През нощта улица „Благовещение“ изглеждаше малко по-добре, озарявана от уютните светлинки на малките къщи. Потеглиха с колата към горната част на града, по една тясна, обрамчена от дървета уличка, към вече порутените викториански къщи с натруфена украса. Той й посочваше своите стари фаворити и онези, които би искал да реставрира.

Колко необичайно бе да е в стария си град, но с джобове пълни с пари. Да знае, че може да купи тези къщи, точно както бе мечтал преди в детството си, обхванат от безнадеждност и отчаяние.

Роуан изглеждаше запленена и щастлива от всичко видяно. Явно не съжаляваше. Но все още бе твърде рано…

От време на време тя заговаряше развълнувана, но дълбокият й дрезгав глас го омайваше дотам, че той почти не разбираше смисъла на думите й. Тя твърдеше, че хората тук са необичайно дружелюбни, че се посвещават изцяло на онова, което вършат, но все пак са напълно лишени от злоба, чак не било за вярване. Бе слисана от разнообразните акценти, с които говореха членовете на семейството й. В речта на Беатрис и Райън се долавяше съвсем слабо нюйоркско произношение. Луиза говореше с напълно различен акцент, а младият Пиърс звучеше почти като баща си. Но все пак акцентите им много приличали на този на Майкъл.

— Не им го казвай, скъпа — предупреди я той. — Аз съм роден от другата страна на Мегазин стрийт и те го знаят.

— Те много те харесват — каза тя и пренебрегна коментара му. — Пиърс казва, че си като мъжете от старите времена.

Той се засмя.

— По дяволите, може и да съм.

Останаха будни до късно, пиха бира и говориха. Старият апартамент бе доста голям. Майкъл не се бе напивал скоро и знаеше, че тя се притеснява за него, но не казва нищо. Говореха за къщата и за всичко, което смятаха да направят.

Дали й липсваше болницата? Да, липсваше й. Но това сега не беше важно. Тя имаше план, голям план за бъдещето, който съвсем скоро щеше да изпълни.

— Но не можеш да изоставиш медицината. Нали няма да го направиш?

— Разбира се, че не — каза Роуан търпеливо, като дори сниши глас. — Напротив. Говоря точно за медицина, но в съвсем различна светлина.

— Какво имаш предвид?

— Рано е още да ти обяснявам. Самата аз не съм сигурна. Но въпросът със завещанието променя доста работи и колкото повече научавам за него, толкова повече неща ще се променят. Сега съм в съвсем различни отношения с „Мейфеър и Мейфеър“. Става въпрос за пари. — Тя направи жест към документите на масата. — И нещата вървят доста добре.

— Наистина ли искаш да го правиш?

— Майкъл, ние вършим всичко в живота си с някакви очаквания. Аз израснах в охолство и това ми позволи да постъпя в медицинското училище и да завърша дългия си стаж по неврохирургия. Нямах нито съпруг, нито деца, за които да се тревожа. Всъщност нямах никакви други грижи. Но сега тези пари променят радикално нещата. С такова наследство могат да се реализират научни проекти, да се построят лаборатории. Може да се направи медицински център с клиника, която да работи специално в областта на неврохирургията. — Тя сви рамене. — Знаеш какво имам предвид.

— Да, но ако се захванеш с това, ще излезеш от операционната. Ще се превърнеш в администратор.

— Вероятно — отвърна тя. — Въпросът е, че това наследство е истинско предизвикателство. Трябва да използвам въображението си.

Той кимна.

— Да, разбирам. Но те няма ли да ти създадат проблеми?

— Донякъде. Но това няма значение. Щом бъда готова, това няма да има значение. Ще осъществя промените съвсем гладко и тактично.

— Какви промени?

— Пак ти казвам, твърде рано е. Още не съм готова да ти обясня целия си план. Но мисля за нещо като център по неврология тук, в Ню Орлиънс, с най-доброто оборудване и с лаборатории за независими изследвания.

— Господи боже, не бях си и помислял за подобно нещо.

— Досега нямах и най-малкия шанс за развиване на подобна програма — нали разбираш, да установя целите си, стандартите, бюджет. — Погледът й сякаш се зарея нанякъде. — Важното е да мисля в мащабите на наследството, както и за самата себе си.

Обхвана го смътна тревога, макар да не знаеше защо. По тила му плъзнаха тръпки, когато я чу да казва:

— Не мислиш ли, че това би било изкупление, Майкъл? Ако парите на Мейфеър отидат за лекуване на хората? Сигурна съм, че го разбираш. От времето на Сузан и Ян ван Абел до огромен, модерен медицински център, в който ще се спасяват животи.

Той не знаеше какво да отговори.

Тя сви леко рамене и притисна длани до слепоочията си.

— Да, трябва да науча още много, но нима не виждаш приемствеността?

— Да, приемственост — каза той под нос.

Като приемствеността, в която бе толкова сигурен, когато се събуди в болницата след удавянето — всичко беше свързано. Те ме избраха заради самия мен и всичко е свързано…

— Всичко е възможно — каза тя, като се взираше в лицето му и чакаше реакция. В очите й танцуваха пламъчета.

— Да, почти идеално е.

— Тогава защо изглеждаш така? Какво има?

— Не зная.

— Майкъл, спри да мислиш за онези видения. Спри да мислиш за невидимите хора на небето, които дават смисъл на живота ни. Няма никакви призраци на тавана! Помисли за себе си.

— Мисля, Роуан, не се ядосвай. Идеята е великолепна, идеална. Не знам защо така се притесних. Прояви малко търпение към мен, скъпа. Както каза, мечтите ни трябва да са съответни на възможностите ни. Но всичко това като че ми дойде в повече.

— От теб се иска само да ме обичаш и да ме изслушваш, да ме оставяш да мисля на глас.

— С теб съм, Роуан. Винаги. Мисля, че идеята е велика.

— Разбирам, че ти е трудно да си го представиш. Самата аз не мога да си го представя напълно. Но, Майкъл, имаме парите. И те са толкова много, че чак ме хваща страх. Две поколения адвокати са се грижили за това състояние, оставяли са го да се подхранва само и да се размножава като някакво чудовище.

— Да, зная.

— Още преди много години са забравили факта, че тези пари принадлежат на един човек. Богатството сякаш принадлежи на самото себе си по някакъв отвратителен начин. Толкова е голямо, че не може да бъде контролирано от един наследник.

— Много хора ще се съгласят с теб — каза той.

Но той не можеше да се отърси от спомена за това как бе лежал в болницата в Сан Франциско и вярваше, че целият му живот има някакво значение, което може да изкупи всичките му грешки.

— Да, това може да е изкупление за всичко — каза той. Тогава защо виждаше гроба с онези дванайсет крипти и издълбаната врата във форма на ключалка отгоре, името „Мейфеър“, изписано с големи букви, и вехнещите в жегата цветя?

Насили се да пропъди този образ и се посвети на единственото нещо, което успяваше да го разсее от неприятните мисли. Започна да я гледа, да си представя как я докосва, да потиска порива да го направи, въпреки че тя е само на сантиметри от него и иска, да, със сигурност иска да бъде докосната.

Това свърши работа. То бе като малък превключвател в грубия механизъм на неговия мозък. Мислеше как изглеждат голите й крака на светлината на лампата, колко нежни и пълни са гърдите й под късата копринена нощница.

Женските гърди винаги го бяха поразявали; когато ги докосваше и смучеше, бяха сладки като шербет или като крем, очакващи да се разтопят в устата ти. И все пак не се топяха, а си оставаха там, чакаха го, ден след ден, част от невероятната, неустоима женственост. Той се наведе напред, притисна устни към врата й и изръмжа тихо.

— Е, край, сега ще се започне — прошепна тя.

— Точно така, време е — каза той тихо. — Какво ще кажеш да те отнеса до леглото?

— С удоволствие — измърка тя. — Не си го правил от първия път.

— Господи! Как може да съм толкова глупав! Що за старомоден мъж съм тогава? — Пъхна лявата си ръка под горещите й копринени бедра и обгърна раменете й с дясната. Целуна я и я вдигна, тайно тържествуващ, че не изгуби равновесие. Тръгна с нея — лека и изгаряща от желание. Беше съвсем лесно да я отнесе до леглото.

 

 

Във вторник започна работата по климатичната инсталация. По покривите на верандите имаше достатъчно място за всичко. Джоузеф, декораторът, бе изнесъл френските мебели, които се нуждаеха от поправка. Красивите мебели в спалните, всички от плантаторските времена, имаха нужда единствено от излъскване, а чистачките можеха да се погрижат за това.

Мазачите бяха свършили с предната спалня и сега бояджиите застилаха всичко с найлон, за да могат да работят чисто, въпреки че доста прах се наслагваше и от останалата част на къщата. Роуан беше избрала цвят шампанско за стените в спалнята и бяло за таваните и гредите. Дойдоха да измерят и за килими. Долу работниците посипваха с пясък трапезарията, където по някаква причина хубавият дъбов под бе положен над стари чамови дъски, които имаха нужда само от циклене.

Майкъл бе проверил лично комините от покрива. Камините на дърва в библиотеката и в салона бяха в много добро състояние и дърпаха отлично. Останалите отдавна бяха пригодени да работят на газ и някои дори бяха запечатани. Беше решено да сменят нагревателите с по-модерни.

Междувременно всички кухненски уреди бяха подменени. Старите дървени плотове бяха почистени. Щяха да ги лакират към края на следващата седмица.

Роуан седеше с кръстосани крака на пода в салона заедно с декоратора. Около тях бяха разпръснати мостри от платове в ярки цветове. Тя избра бежова коприна за завесите в предната стая. Искаше някаква по-тъмна дамаска за трапезарията, нещо, което да си пасва с избелелите картини. А горе искаше всичко да е ведро и светло.

Майкъл прегледа каталозите с боите и избра меки прасковени тонове за долния етаж и тъмнобежово за трапезарията, което щеше да хармонира с картините. После избра бяло за кухнята и килерите. Свърза се с фирми за миене на прозорци и почистване на полилеи. Старият часовник в салона беше поправен.

Късно следобед в петък икономката на Беатрис, Трина, бе купила всички необходими завивки за спалните на горния етаж, включително и нови възглавници и юргани, както и чаршафи, които бяха прибрани с ароматни билки в шкафовете и чекмеджетата на дрешниците. На тавана работата по тръбите вече бе приключила. Старите тапети в стаята на Мили, на Деидре и на Карлота бяха свалени. Мазачите тъкмо привършваха с шпакловката, за да може стените да се боядисат.

Беше поставена и алармена система, както и детектори за дим, защити за стъклата, бутони за спешна медицинска помощ.

Междувременно друга бригада бояджии работеше в салона.

Единственият проблем през деня беше спорът на Роуан с доктор Ларкин от Сан Франциско. Разговаряха по телефона някъде по обед. Тя му каза, че ще си вземе дълга почивка, а той й отвърна, че се е продала. Наследството и хубавата къща в Ню Орлиънс я накарали да се откаже от призванието си. Естествено нейните неясни обяснения за намеренията й за бъдещето го ядосаха още повече. Накрая тя започна да се вбесява. Не бе обърнала гръб на работата на живота си. Напротив, мислела за съвсем нови хоризонти и щяла да му разкаже всичко подробно, когато реши.

Когато затвори телефона, беше изтощена. Дори не беше отишла в Калифорния, за да затвори къщата в Тибурон.

— Призлява ми, само като си помисля за това — каза тя. — Не знам защо е така. Просто не искам да виждам онова място отново. Не мога да повярвам, че успях да избягам. Дори ми идва да се ощипя, за да се уверя, че не сънувам.

Майкъл я разбираше много добре, и все пак я посъветва да не продава къщата, докато не мине още известно време.

Тя сви рамене. Щяла да я обяви за продан още утре, ако не я била дала под наем на доктор Слатъри, заместника й в Сан Франциско срещу съвсем ниска сума и без никакъв депозит. Слатъри се бе съгласил с радост да опакова всичките й лични вещи и да ги изпрати на юг. Райън бе уредил да бъдат оставени на склад.

— Сигурно ще си останат неотворени двайсетина години — каза тя.

Някъде към два в петък Майкъл отиде с нея до магазина на „Мерцедес“ на Сейнт Чарлз авеню. Това вече беше приятна задача. Той се намираше на същата улица, на която беше и хотелът. Като дете, когато се бе връщал към дома от библиотеката на Ли Съркъл, той често влизаше в големия шоурум, отваряше вратите на изумително красивите немски коли и се пъхаше вътре, докато не го забележи някой от продавачите. Но не спомена това пред Роуан. Всъщност имаше спомени за всяка уличка, по която минаваха.

Гледаше с тихо доволство как тя пише чек за две коли — една малка 500 SL и един голям и луксозен седан с четири врати. И двете кремави, с карамелена на цвят кожена тапицерия.

Предния ден той самият бе купил хубав, лъскав и луксозен американски ван, който можеше да натовари до пръсване и едновременно с това да кара в удобство и лекота, на климатик и под звуците на касетофона. Стори му се странно, че за Роуан тази значителна покупка като че не беше нещо особено. Тя сякаш дори не я намираше за интересна.

Помоли продавача да докара седана на Първа улица, до задните врати, през които навремето бяха влизали каретите, и да остави ключовете в „Пончартрейн“. Двамата с Майкъл се качиха в малката спортна кола.

Караше Роуан — мина по Сейнт Чарлз авеню и после към хотела.

— Хайде да се усамотим тук за уикенда — каза тя. — Да забравим за малко за къщата и семейството.

— Вече? — попита той. Много му се искаше да вечерят на някое от увеселителните корабчета по реката.

— Знаеш ли защо? Направих едно интересно откритие. Оказа се, че най-добрите плажове на Флорида са само на четири часа път оттук. Знаеше ли това?

— Аха.

— В едно градче, Дестин, има няколко къщи за продан. Една от тях си има пристан. Разбрах от Уийтфилд и Беатрис. Уийтфилд и Пиърс често ходели там през пролетната ваканция. А Беатрис през цялата година. Райън се обади на един агент на недвижими имоти. Какво ще кажеш?

— Да, разбира се, защо не.

Ето, друг спомен, помисли си той. През лятото, когато беше на петнайсет, и всички заедно отидоха до един от тези бели плажове във Флорида. Зелената вода под червения залез. Беше мислил точно за това в деня, когато падна от скалите в Оушън Бийч. Почти час преди Роуан Мейфеър да го види във водата.

— Не знаех, че сме толкова близо до Залива — каза тя. — А Пасификът е сериозен океан, не се плава лесно в него.

— Да — засмя се той. — Разбрах, че е сериозен, още щом го видях. — И направо започна да се превива от смях.

— Стига, Майкъл, умирам си да видя Залива.

— Естествено.

— Не съм го виждала, откакто ходихме на Карибите в гимназията. Ако е толкова топъл, колкото го помня…

— Да, пътуването определено ще си струва.

— Може да наема някого да докара „Сладката Кристин“ там, или по-добре да купя нова яхта. Ходил ли си някога на Карибите?

— Не. — Той поклати глава. — Да, трябваше да се сетя още щом видях оная къща в Тибурон.

— Само четири часа, Майкъл — каза тя. — Хайде, няма да ни отнеме повече от петнайсет минути да си съберем багажа.

След малко спряха пред къщата.

Еужения седеше до кухненската маса и полираше сребърните чинии от чекмеджетата.

— О, толкова е хубаво, че тази къща се връща към живот — каза тя.

— Да, прекрасно е, нали? — рече Майкъл и сложи леко ръка на крехкото й рамо. — Какво ще кажеш да се преместиш в старата си стая. Ако желаеш, разбира се.

О, да, с удоволствие. Разбира се, че ще остане за уикенда. Вече била твърде стара да се занимава постоянно с децата на сина си у дома. Постоянно трябвало да вика след тях. О, с радост ще се върне. Да, още има ключове, „но тук няма да ви трябват никакви ключове“.

Бояджиите работеха на горния етаж. Градинарите също щяха да останат до късно. Дарт Хенли, помощникът на Майкъл, с радост се съгласи да надзирава работата за уикенда. Никакви проблеми.

— Виж, басейнът е почти готов — каза Роуан. И наистина, бяха свършили с поправките и сега го боядисваха.

Всички плевели бяха разчистени от плочките около басейна, дъските за скачане бяха поправени, красивите варовикови балюстради бяха освободени от прегръдката на градината. Гъстият чемшир също беше изкоренен и сред него откриха още столове и маси от ковано желязо. Разкриха се и ниските стъпала от плочи на страничната веранда, което доказа, че преди времето на Деидре тя е била отворена. Тогава е можело да се излиза от салона през страничната веранда, после по плочите и надолу към моравата.

— Трябва да я отворим, Роуан — каза Майкъл. — Пък и си имаме вече закрита веранда зад кухнята. Сложиха й нова мрежа, ела да видиш.

— Стига вече работа — каза Роуан и му даде ключовете. — Защо не покараш? Имам чувството, че те изнервям.

— Само когато подминаваш светофари и знаци стоп с мръсна газ — каза той. — Нарушаването на два закона едновременно наистина ме изнервя малко.

— Добре, хубавецо, стига да стигнем там за четири часа.

Той хвърли последен поглед на къщата. Светлината тук беше като във Флоренция, в това отношение Роуан беше права. Обливаше високата южна фасада така, както и старите италиански дворци. Пък и всичко вървеше толкова добре, невероятно добре.

И тогава почувства странна болка в душата си, пробождане на мъка и чисто щастие.

„Тук съм, вече съм тук“, помисли си той. „Вече няма да мечтая за този миг, тук съм.“ Виденията му изглеждаха така далечни, избледняваха. Не беше получавал никакви проблясъци от тях напоследък.

Но Роуан чакаше, чакаха ги и чистите бели плажове. Чакаше го още от прекрасния му стар свят. Хрумна му, че ще е прекрасно да се любят в още едно легло.