Ан Райс
Вещиците: Полунощ (32)

Трийсет и две

Видя в полусън болници, клиники, прекрасни лаборатории, пълни с учени…

Да, можеш да направиш всичко това.

Те нямаше да разберат. Аарън и Майкъл — да. Но останалите нямаше да разберат, защото не знаят тайните от досието. Не знаят какво имаше в онези буркани.

Знаеха някои неща, но не и всичко, до самото начало, до Сузан Мейфеър, знахарката от малкото шотландско градче. Не знаеха и за Ян ван Абел в Лайден, който рисува илюстрации на човешки торс, с разкрити мускули и вени. Не знаят за Маргьорит и мъртвото тяло, мятащо се на леглото, ревящо с гласа на призрак. А Жулиен ги гледа. Жулиен, който е преместил тия буркани на тавана, вместо да ги унищожи преди почти цял век.

Аарън знаеше, Майкъл — също. Те щяха да разберат мечтата за болници и клиники, за лаборатории и лечебни ръце, положени върху раната, върху увредените тела на хиляди хора.

Е, как ти се струва това, Лашър?

За нея парите не бяха никаква мистерия. Не се страхуваше от завещанието, въпреки че можеше да си представи свързаните с него проблеми. Никога не беше държала на парите така, както на анатомията, микрохирургията, биофизиката и неврохимията. Но те не бяха никаква мистерия за нея. Завещанието можеше да бъде управлявано, като всяко друго нещо… и превърнато в болници, клиники, лаборатории… в спасени животи.

Само да можеше да прогони спомена за мъртвата старица. Тя беше нейният призрак, не онези, които бе видял Майкъл. Не можеше да понесе мисълта за страданието му. Сякаш всичко, което обичаше в този мъж, умираше в самата му душа. Щеше да пропъди всички демони на света от него, само да знаеше как.

Но старицата. Старицата още лежеше в плетения стол, сякаш никога не я бяха вдигали от него. Миризмата й беше по-ужасна от вонята на бурканите, защото това беше убийството на Роуан. Перфектното престъпление.

Тази миризма се просмукваше в къщата; в цялата история. Просмукваше се и в мечтата й за болници и клиники. А Роуан чакаше на вратата.

Искаме да влезем, Карлота. Искам си къщата и семейството. Бурканите са разбити и гадостите в тях вече ги няма. В ръцете си държа цялата история, сияеща като скъпоценен камък. Ще изкупя всички страдания. Просто ме пусни вътре и ще спечеля битката.

Защо не бяха приятелки? Роуан изпитваше единствено презрение към злия, злостен глас, който бе прошепнал прокобата над Майкъл от съдържанието на счупените буркани.

Призракът също знаеше, че тя го ненавижда. Да, ненавиждаше го, когато си спомнеше как я беше докосвал.

Вчера, докато беше сама, преди Майкъл да дойде, тя чакаше Лашър, вслушваше се във всяко проскърцване, в шепота на старите стени.

Ако си мислиш, че можеш да ме изплашиш, много се лъжеш. Не ме е страх от теб. Да, тайнствен си, а аз съм любопитна, но мисля като учен, имам хладен ум. Много хладен. А ти заставаш между мен и онова, което най-много обичам на тоя свят.

Трябваше да разбие бурканите още преди това. Не биваше да кара Майкъл да сваля ръкавиците, не, нямаше да го прави отново. Майкъл нямаше да издържи. Та той едва се справяше със спомена за виденията си. Страдаше, а тя се измъчваше до смърт да го гледа такъв.

Беше ги срещнало удавянето, не тези мистериозни сили, витаещи из къщата. Гласове, които излизат от устите на мъртви глави. Призраци в тафта. Неговата и нейната сила бяха станали причината за тяхната любов, а бъдещето им беше в тази къща, с това семейство, със завещанието, с което можеха да се постигнат чудеса в медицината, да се спасят хиляди, милиони животи.

Можеха ли да се сравнят всички зловещи легенди за призраци на тоя свят със сияещите перспективи, с откритите възможности? Видя в съня си нови, огромни сгради. А думите на историята гъмжаха в главата й. Не, не искаше да убива Карлота. Това беше ужасна, кошмарна загуба на контрол…

В шест часа пристигна закуската, а с нея и сутрешният вестник.

„Скелет, открит в прочута къща в Гардън Дистрикт.“

Е, това беше неизбежно. Райън се бе опитал да я предупреди, че няма да могат да го потулят. Тя се зачете, статията приличаше на готическа приказка, разказана в доста старомоден журналистически стил.

Та кой можеше да отрече, че къщата на Мейфеър винаги е била свързвана с някаква трагедия? Или че единственият човек, който е можел да хвърли светлина върху смъртта на Стюарт Таунсенд, се оказва Карлота Мейфеър, починала в нощта, когато са открити останките?

Останалото приличаше на елегия за Карлота, която изпълни Роуан с хлад и вина.

Със сигурност някой от хората на Таламаска сега изрязваше тази статия. Вероятно Аарън също я четеше в апартамента си на горния етаж. Какво ли щеше да напише в досието? Мисълта за досието някак си я успокои.

Всъщност беше доста по-спокойна, отколкото подобаваше при подобни обстоятелства. Защото каквото и да се случваше, тя беше Мейфеър, и нейните тайни скърби бяха преплетени с по-стари и по-объркани трагедии.

Дори вчерашните събития, когато Майкъл бе разбил бурканите, не бяха толкова страшни за нея, защото тя имаше него, имаше Аарън, имаше братовчедите си. Не беше сама. Дори след като бе убила Карлота, не се чувстваше сама.

Остана дълго на мястото си, след като прочете статията. Бе сключила ръце върху вестника. Отвън валеше същински порой. Закуската на масата вече бе изстинала.

Тя трябваше да поскърби в тишина за старицата. Трябваше да остави нещастието да се съсири в душата й. Нека почива в мир.

Истината бе, че толкова много неща се бяха случили толкова бързо, че Роуан вече не можеше да осмисля реакциите си, не можеше дори да ги изразява по някакъв начин. Отдаваше се на емоцията, а после се откъсваше от нея.

Вчера, когато Майкъл легна в стаята на Бел, с ускорен пулс и пламнало лице, тя бе изпаднала в паника. Беше си помислила: „Ако го изгубя, ще умра с него. Кълна се“. Час по-късно трошеше буркан след буркан, изсипваше съдържанието им в една бяла кофа, оглеждаше го, а после го покриваше. След това го предаваше на Аарън, който щеше да го прибере в хладилни кутии. Вършеше го с безпристрастността на лекар, без емоции.

Но като че между тези силни сътресения се опитваше да наблюдава, да запомня всичко.

Тази сутрин се събуди в четири часа и не знаеше къде се намира. После си спомни всичко, пороя от проклятия и благословии, мечтата си за болниците, за Майкъл, за желанието към него, силно като наркотик.

Не беше виновна, че всеки негов жест, всяка дума, движение, мимика й действаха неимоверно еротично, без значение от ситуацията. Той беше много секси, но не го осъзнаваше, защото невинността, която винаги отричаше, никога не би му позволила да разбере ненаситното й желание.

Докато седеше на леглото, обгърнала коленете си с ръце, тя се чудеше дали подобно огромно желание не е по-лошо за жените, отколкото за мъжете. Защото една жена можеше да намери за еротични и най-дребните детайли. Например начинът, по който косата на Майкъл се къдреше по врата и челото му.

Не бяха ли мъжете малко по-директни в това отношение? Наистина ли можеха да обезумеят от гледката на женски глезен? Достоевски поне твърдеше така. Но тя се съмняваше. Беше мъчително да гледа тъмния мъх по китката на Майкъл, верижката на златния часовник, който се впиваше в него, и после да си представи същата тази ръка, но в бял маншет, и още по-секси, как пали цигара. Всичко беше еротично, пробождащо, болезнено еротично. Като ниския му, груб, но изпълнен с нежност глас, когато говореше по телефона с леля Вив.

После си го спомни на колене в онази отвратителна стая. Беше съсипан, на ръба. А когато легна на прашното легло в стаята на Бел, беше изтощен, но неустоимо прекрасен. Големите му силни ръце бяха отпуснати върху завивката. И изведнъж на нея се падна да извърши всички онези прелестни движения, да разкопчае колана му, да дръпне ципа… Но след това напипа пулса му и изпадна в паника.

Остана дълго до него, докато сърцето му не се успокои и кожата му не се поохлади. Докато дишането му не стана по-спокойно. Беше толкова красив, белият потник се изпъваше плътно по гърдите му. Да, това беше истински, реален мъж, и все пак толкова мистериозен за нея.

Единствено страхът му охлаждаше страстта й, но страхът му никога не продължаваше много дълго.

Тази сутрин й се искаше да обвие члена му с устни, но не искаше да го буди след всичко случило се. Той имаше нужда от много сън. Молеше се само да намира покой в съня си. А и мислеше да се омъжи за него веднага щом събереше смелост да му предложи. Щяха да бъдат заедно до края на живота си в къщата на Първа улица и щяха да правят любов.

Пък и не й се струваше редно да направи онова, което навремето бе правила с Чейс — светлокосото ченге от Марин Каунти. Когато се будеше преди него, тя се притискаше в тялото му, заравяше лице в рамото му и се търкаше в него, докато оргазмът не настъпеше като вълна ослепяваща светлина.

Не беше кой знае какво удоволствие в сравнение с това да бъде обладавана грубо от божествен красавец със златно разпятие, поклащащо се на верижка от мощната му шия.

Майкъл дори не помръдна, когато изтътна гръмотевица — толкова силна и внезапна, че прозвуча като оръдеен залп и сякаш щеше да отнесе покрива.

А сега, два часа по-късно, дъждът продължаваше да вали, закуската бе вече изстинала, а Роуан седеше и мислеше за миналото, за възможностите, за съдбовната среща, която я очакваше.

Телефонът я стресна. Райън и Пиърс бяха във фоайето и чакаха да я закарат в центъра.

Тя бързо написа бележка на Майкъл, че отива да уреди юридическите въпроси и ще се върне за вечеря, не по-късно от шест.

„Моля те, извикай Аарън при теб и не ходи сам в къщата.“ Накрая го подписа: „С любов, Роуан“.

— Искам да се омъжа за теб — каза тя на глас и остави бележката на масичката до леглото. Той изсумтя тихо във възглавницата. — Архангелът и вещицата — добави тя още по-високо, но той не се събуди. Целуна го по рамото и това бе достатъчно да й се прииска да се съблече и да легне до него. Затова побърза да излезе от стаята, преди да е размислила.

Пренебрегна модния асансьор и тръгна по застланите с килим стълби, като се загледа в гладкото лице на Райън и в неговия хубав син — и двамата й се струваха като извънземни от друга вселена с тия тропически костюми и сладки южняшки гласове. Имаше чувството, че се канят да я отведат на друга планета с кораб, маскиран като лимузина.

 

 

Малките изчистени тухлени сгради на Каронделет стрийт се плъзгаха покрай тях в странна тишина, небето беше като полиран камък, в който мълниите отваряха пролуки, гръмотевиците тътнеха сякаш механично и отмираха.

Най-после влязоха в центъра, сред лъскавите небостъргачи — сияеща Америка в продължение на цели две пресечки — а след това се спуснаха в подземен гараж, който можеше да се намира навсякъде по света.

Офисите на „Мейфеър и Мейфеър“ не бяха никаква изненада. Намираха се на тринайсетия етаж и бяха мебелирани традиционно, с дебели килими. Имаше само две жени-адвокати и един доста възрастен мъж. От високите прозорци се откриваше гледка към реката, сива като небето, изпъстрена от влекачи и корабчета под сребристото було на дъжда.

Последва отвлечен и вбесяващ разговор на чашка кафе с Райън. Сините му очи бяха непроницаеми като камъчета. Говореше сякаш безкрайно за някакви „инвестиции“, „дългосрочни вложения“ и „договори за земи, които са купени преди повече от век“, както и за изключително консервативни инвестиции „по-големи, отколкото очакваш“.

Тя чакаше; трябваше да й кажат доста повече от това. Нямаше начин. И после, също като компютър, започна да попива скъпоценните имена и подробности, които постепенно Райън започна да изрежда.

Да, вече виждаше болниците и клиниките, потрепващи на хоризонта на мечтанието, въпреки че седеше неподвижна и безизразна, без да го прекъсва.

Множество недвижими имоти в Манхатън и Лос Анджелис? Главен акционер в хотелската верига „Маркам Харис Резортс“? Търговски центрове в Бевърли Хилс, Коконът Гроув, Бока Рейтън и Палм Бийч? Съакционер в Маями и Хонолулу? И после още споменавания на „много големи“ консервативни инвестиции в съкровищни бонове, в швейцарски франкове и в злато.

Умът й блуждаеше, но не много далече. Значи описанията на Аарън в досието бяха точни. Той бе създал за нея екрана, кулисите за тази малка драма. Беше я снабдил със знание, за което тези адвокати в елегантни костюми не можеха и да мечтаят.

Отново й се стори изумително странно, че Аарън и Майкъл са се страхували, че тя ще посрещне с неприязън този мощен инструмент. Не разбираха мощта, това им беше проблемът. Никога не бяха разрязвали нечий мозък.

А завещанието не беше нещо по-различно.

Тя изпи кафето си, без да каже нищо. Оглеждаше адвокатите, които също мълчаха, докато Райън продължаваше да описва неясната картина на общински облигации, нефтени кладенци, някакви предпазливи инвестиции в развлекателната индустрия и напоследък в компютърните технологии. Тя кимаше от време на време и си водеше бележки със сребърната си химикалка.

Да, разбира, че фирмата е управлявала всичко това повече от век. Това предизвика кимвания и прочувствено мърморене. Жулиен я основал именно с тази цел. И разбира се, тя можела да си представи доколко всъщност завещанието е обвързано с парите на цялото семейство — винаги в негова полза, разбира се. „Защото завещанието е първата и най-важна грижа, няма никакви конфликти на интереси, защото да се говори за конфликти, би означавало да не се осъзнава мащабът…“

— Да, разбирам.

— Нашият подход винаги е бил консервативен, но за да съм по-ясен, ще кажа, че той е най-подходящ, когато става дума за състояние с такива размери. Смело можем да кажем, че не отстъпва на бюджета на една малка държава, производител на нефт. Всъщност ние се занимаваме повече със съхраняването и защитата му, отколкото с умножаването му, защото когато толкова голям капитал е подходящо обезпечен срещу инфлацията и всякакви други трусове, неговото развитие е неизбежно, той се умножава по естествен път в много направления…

— Говорите за милиарди — обади се спокойно Роуан.

Събралите се разшаваха, но никой не я погледна. Явно я смятаха за типична нетактична севернячка? Но не усети никакъв опит да бъде измамена, само объркване и страх от нея и от онова, което може да реши да направи. Все пак и те бяха Мейфеър, нали така? Оглеждаха я така внимателно, както тя тях.

Пиърс погледна към баща си. Явно той беше най-големият идеалист сред тях, най-необиграният. Райън погледна останалите, той разбираше мащаба на заложеното на карта, може би по-добре от всички.

Но никой не отговори.

— Милиарди, само в недвижимо имущество — повтори Роуан.

— Да, всъщност, да. Трябва да се съглася.

Колко объркани и смутени изглеждаха всички, сякаш бе разкрита някаква важна, стратегическа тайна.

И тогава тя усети страх, рязка промяна у Лорън Мейфеър, възрастната руса жена с напудрено сбръчкано лице. Сигурно вече караше седемдесетте. Тя я гледаше от другия край на масата и явно я смяташе за повърхностна, разглезена и напълно неспособна да оцени стореното от фирмата. Вдясно седеше Ан Мари Мейфеър, тъмнокоса, красива, над четирийсетте. Добре гримирана, облечена с елегантен син костюм и жълта копринена блуза. Тя изглеждаше искрено любопитна, взираше се в Роуан през очилата с рогови рамки, явно убедена, че ги чака някакво огромно нещастие.

Рандъл Мейфеър — внук на Гарланд — строен, с остра сива коса и пълна гуша, която преливаше над яката му. Той просто седеше и гледаше сънливо под тежките си вежди. Клепачите му бяха леко синкави. Но не изглеждаше изплашен, просто бдителен и някак смирен по природа.

Когато погледите им се срещнаха, Рандъл й отговори безмълвно. Разбира се, че не разбираш. Как би могла? Малцина биха разбрали. И ще си последната глупачка, ако си мислиш, че ще можеш да вземеш всичко под свой контрол.

Тя се прокашля, без да обръща внимание на драматично събраните като за молитва длани на Райън. Той бе подпрял брадичка на тях и се взираше твърдо в нея с мраморните си сини очи.

— Вие май ме подценявате — каза тя съвсем спокойно, докато очите й оглеждаха всички. — Но аз не ви подценявам. Просто искам да знам за какво става дума. Не мога да остана пасивна, би било безотговорно.

Тишина. Пиърс вдигна чашата с кафе и отпи безшумно.

— Това, за което наистина става дума — рече Райън спокойно и любезно, кулата бе на път да падне, — за да сме напълно практични, е, че човек може да живее в изключителен лукс само с частица от лихвата, която носят реинвестициите на частица от лихвата от други реинвестиции и така нататък. Без капиталът да бъде накърняван изобщо…

— Пак ще кажа, че не мога да бъда пасивна, нито безучастна. Не съм такъв човек.

Тишината отново бе нарушена от Райън, който каза мило и помирително:

— Какво точно би искала да знаеш?

— Всичко, до най-малката подробност. Иначе казано, цялата анатомия на капитала. Искам да видя тялото му, да изуча организма му.

Бърза размяна на погледи между Рандъл и Райън, който каза:

— Да, разбирам, но може да се окаже не толкова просто…

— Е, сигурно, но все трябва да се започне отнякъде.

— Да, несъмнено, но ми се струва, че си го представяш леко погрешно.

— Интересува ме най-вече колко от тези пари са вложени в медицина или медицински институции.

Те изглеждаха стреснати. Беше като обявяване на война, или поне това изразяваше лицето на Ан Мари Мейфеър, когато погледна към Лорън и Рандъл. Първият неприкрит намек за враждебност, който Роуан долавяше, откакто бе пристигнала в града. Лорън, подпряла брадичка и присвила очи, бе твърде обиграна, за да покаже нещо подобно. Просто се взира продължително в Роуан, а после бавно извъртя очи към Райън, който заговори отново:

— Медицината не е била част от благотворителните ни начинания в миналото. Фондация „Мейфеър“ е силно обвързана с изкуството и образованието, и в частност с образователни телевизионни програми, както и с училищни фондове в няколко университета. Разбира се, отпускат се и огромни суми за няколко благотворителни каузи, които нямат общо с Фондацията, но всичко е много внимателно структурирано и разходите са строго контролирани…

— Да, ясно ми е как стават тези неща — отвърна Роуан тихо. — Но ние говорим за милиарди, а болниците, клиниките и лабораториите носят печалби. Изобщо не говоря за благотворителност. Мисля за друга област за инвестиции, която може да окаже огромен положителен ефект върху живота на хората.

Колко странно студен и вълнуващ беше този миг. Чувстваше се по същия начин, както когато за първи път застана до операционната маса с инструменти в ръка.

— Досега не сме инвестирали в областта на медицината — каза Райън с такъв тон, сякаш възнамеряваше да сложи точка на разговора. — За подобно нещо ще има нужда от много проучвания и цялостно реструктуриране на… Роуан, не разбираш ли, че тази мрежа от инвестиции, ако мога така да се изразя, е създадена още преди век. Това състояние не може да бъде изгубено при срив на цената на среброто или ако Саудитска Арабия наводни света с безплатен нефт. Говорим за постигнато разнообразие, почти уникално в историята на финансите, за внимателно планирани маневри, които са се доказали печеливши дори по време на две световни войни и безброй по-малки политически трусове.

— Да, разбирам — отвърна Роуан. — Наистина разбирам. Но искам информация. Искам да зная всичко. Можем да започнем с каквото решите. Вероятно ще трябва да се науча на много неща, ще обсъждаме доста идеи за вложения. Но преди всичко искам статистика, защото тя отразява реалното положение…

Отново тишина, объркване, споглеждания. Колко малка и претъпкана изглеждаше стаята.

— Искате ли съвета ми? — попита Рандъл, гласът му беше по-дълбок и по-груб от този на Райън, но също толкова търпелив със своята южняшка протяжна мелодичност. — Плащате си, така че можете да го получите.

Тя разтвори ръце и рече:

— Да, моля ви.

— Върнете се към неврохирургията и използвайте печалбата от капитала за каквото решите. Но не се опитвайте да разберете откъде идват парите. Освен ако не искате да се откажете от лекарската си практика, за да се превърнете в една от нас — в човек, който ще прекара целия си живот по бизнес срещи и в разговори с инвестиционни консултанти, адвокати и счетоводители. Това е нашата работа и вие ни плащате за нея.

Тя го огледа внимателно — разрошената му сива коса, подпухналите му очи, големите сбръчкани ръце, сключени на масата. Да, хубав човек. Не беше лъжец. Никой от тях не беше лъжец. Не бяха и крадци. Интелигентното управление на парите изискваше да впрегнат всичките си умения и печалбите им бяха по-големи от всичко, за което някой крадец би могъл да мечтае.

Но всички те бяха адвокати, дори хубавият млад Пиърс с порцелановата кожа. А адвокатите имаха доста разтегливо понятие за истина, което можеше да се окаже в пълен разрез с нейното.

И все пак имаха етика. Този мъж имаше своя етика, но беше изключително консервативен, а консервативните хора не обичаха намесата, не бяха хирурзи.

Те никога нямаше да се замислят за някакво общо благо, за спасяване на хиляди, милиони животи. Не можеха и да си представят какво би могло да стане, ако това огромно, невъобразимо състояние се върне в ръцете на шотландската знахарка, на холандския лекар, в ръцете на някой лечител.

Тя извърна глава и се загледа в реката. За миг вълнението я заслепи. Искаше й се лицето й да не пламти така. Спасяване на животи… И не беше важно, че те не можеха да го разберат, а тя го разбираше. Важно беше да не откажат да предадат контрола в ръцете й, без да се чувстват унижени и ограбени.

— На колко възлиза капиталът? — попита тя, без да откъсва очи от реката. Един стар, тъпонос влекач теглеше дълга баржа срещу течението.

Тишина.

— Опасявам се, че не разбирате какво представлява той… — каза Рандъл. — Той е просто мрежа от…

— Напротив, разбирам. Но искам да знам, и ще се съгласите, че това е мое право. Колко получавам?

Никакъв отговор.

— Добре, дайте ми приблизителна оценка.

— Не бихме могли, защото може да се окаже напълно нереалистична, с оглед на…

— Седем милиарда и половина — каза тя. — Това е моето предположение.

Продължителна тишина. Бяха в шок. Почти беше уцелила. Може би по-точно дори от цифрата, която изникваше в някои от тези потайни и враждебни мозъци.

Отговори й Лорън. Изражението й се промени съвсем леко, когато тя се отдръпна от масата и стисна молива си с две ръце.

— Имате право на тази информация — каза тя с деликатен, женствен глас, който много подхождаше на красивата й прическа и перлените обеци. — Имате всички законови права да узнаете какво наследявате. И не говоря само от мое име, като казвам, че ще ви сътрудничим всячески и ще изпълним задълженията си. Но лично аз искам да уточня, че намирам отношението ви за доста интересно в морален аспект. С радост ще обсъдя с вас завещанието до най-малкия детайл. Опасявам се единствено, че ще се отегчите дълго преди всички карти да бъдат сложени на масата. Аз самата с радост бих поела инициативата да започна.

Дали осъзнаваше колко покровителствено звучат думите й? Роуан се съмняваше. Но в края на краищата завещанието им бе принадлежало цели петдесет години. Те заслужаваха доверие. И все пак не можеше да им го даде безрезервно.

— Наистина не виждам друг начин — каза тя. — Моето отношение е не просто интересно в морален аспект, а е изключително важно да разбера за какво точно става дума.

Жената реши да не отговаря. Деликатните й черти останаха спокойни, малките й светли очи леко се разшириха, а слабите й ръце потрепнаха, когато хванаха молива в двата края. Останалите на масата я гледаха, като че искаха да я защитят.

И в този миг Роуан осъзна, че всъщност именно Лорън е мозъкът на фирмата, а не Райън. Отчете безмълвно грешката си и се зачуди дали и жената не мисли същото — че и двете са грешали в преценката си…

Но никой не бе в състояние да разчете нещо на това безстрастно лице и в този елегантен бавен маниер.

— Мога ли да попитам нещо? — рече Лорън, без да откъсва очи от Роуан. — Въпросът е съвсем делови.

— Разбира се.

— Ще се справите ли с такова богатство?

Роуан не можа да сдържи усмивката си. Въпросът беше направо освежаващ, така покровителствен и така обиден. Наум й дойдоха безброй отговори, но тя се спря на най-простия.

— Да. Искам да строя болници.

Тишина.

Лорън кимна. Подпря се на масата и огледа всички присъстващи.

— Е, аз не виждам никакъв проблем в това — каза тя спокойно. — Идеята ми се струва интересна. Пък и нашата работа е да вършим каквото вие пожелаете.

Да, тя беше мозъкът на фирмата и просто бе позволила на Райън и Рандъл да водят разговора. Но пак тя щеше да е учителят или пък пречката.

Нямаше значение.

Роуан бе получила каквото искаше. Наследството бе също толкова реално, колкото и къщата, колкото и самото семейство. А мечтата й щеше да се осъществи. Беше сигурна в това.

— Сега предлагам да поговорим за по-належащи дела — заговори Роуан. — Ще трябва да се направи опис на вещите в къщата. Мисля, че някой спомена нещо такова. Също и на нещата на Карлота. Би ли желал някой да ги изнесе оттам?

— Да, разбира се — каза Райън. — А какво реши за къщата?

— Ще я реставрирам и ще живея в нея. С Майкъл скоро ще се оженим, вероятно преди края на годината.

Като че всички бяха докоснати от топъл лъч светлина, който ги сгря и озари.

— О, това е прекрасно — възкликна Райън.

— Радвам се да го чуя — добави Ан Мари.

— Нямаш представа какво означава тази къща за нас — каза Пиърс.

— И сигурно нямаш представа колко щастливи ще бъдат всички от тази новина — добави Лорън.

Само Рандъл си замълча, но после промълви, почти тъжно:

— Да, това би било просто прекрасно.

— Но някой ще дойде за нещата на Карлота, нали? — настоя Роуан. — Не искам да се нанасям преди това.

— Разбира се — отвърна Райън. — Ще започнем още утре с инвентаризацията, а Джералд Мейфеър ще откара нещата на Карлота.

— Имам нужда и от професионални чистачи за стаята на третия етаж, искам да изнесат и всички матраци.

— Ами онези буркани? — обади се Райън с отвращение.

— Аз ги изпразних.

— Какво имаше в тях? — попита Пиърс.

Рандъл я изучаваше с присвити очи.

— Всичко беше изгнило. Ако успеят да разкарат вонята и матраците, ще започнем с реставрацията.

— Ново начало, да. Ще се погрижа. Пиърс може да иде там още сега.

— Не, аз ще ида сама — отвърна Роуан.

— Недей, Роуан, остави на мен — каза Пиърс. Вече беше станал. — Искаш ли да сложим и нови матраци? Леглата са двойни, нали? Мисля, че бяха четири. Ще накарам да доставят нови матраци още този следобед.

— Чудесно — отвърна Роуан. — Но не пипайте стаята на прислужницата. Старото легло на Жулиен може да бъде разглобено и свалено някъде.

— Дадено, има ли друго?

— Това е повече от достатъчно. Майкъл ще се погрижи за останалото. Ще реставрира къщата лично.

— Да, той е доста добър в това, нали? — обади се тихо Лорън, но след миг като че съжали за думите си, сведе очи, а после погледна към Роуан, като се опитваше да прикрие объркването си.

О, значи вече го бяха проучили. Дали бяха разбрали и за ръцете му?

— Но бихме искали да те задържим още малко — обади се бързо Райън. — Само да ти покажем няколко документа за имуществото, и може би някои по-важни книжа във връзка с наследството…

— Разбира се, да се хващаме на работа.

— Отлично. А после ще те заведем на обяд в „Галатоар“, ако нямаш други планове, разбира се.

— Звучи прекрасно.

И така се започна.

 

 

Беше три часът, когато наближи къщата. Жегата беше ужасна, въпреки че още бе облачно. Топлината като че се бе събрала под дъбовете. Когато излезе от таксито, видя рояците малки мушици в сенките. Но къщата веднага грабна вниманието й.

Отново беше в нея, сама. Бурканите ги нямаше, слава богу, куклите също, а скоро и всички вещи на Карлота щяха да бъдат изнесени.

Държеше ключовете в ръка.

В центъра й бяха показали документите за къщата, която бе включена в завещанието през 1888 година от Катерин. Вече беше нейна, само нейна. Както и милиардите, за които те дори не смееха да говорят. Всичко е мое.

Джералд Мейфеър, представителен млад мъж с приветливо лице и безлични черти, излезе от предната врата. Обясни й набързо, че си тръгва, току-що бил сложил и последния кашон с вещите на Карлота в багажника на колата си.

Чистачите били приключили преди половин час.

Той изгледа Роуан някак нервно, когато тя му подаде ръка. Сигурно не беше на повече от двайсет и пет и изобщо не приличаше на семейството на Райън. Чертите му бяха по-дребни и някак не така хармонични. Но все пак беше хубав — типичен хубав млад мъж.

Гласът му звучеше добродушно.

Карлота завещала нещата си на баба му. Разбира се, мебелите оставали за Роуан. Били доста стари, още от времето на бабата на Карлота — Катерин, която обзавела къщата.

Роуан му благодари, че се е погрижил за всичко така бързо, и го увери, че ще присъства на погребалната служба за Карлота.

— Знаеш ли дали вече е… погребана… — Това ли беше правилната дума за плъзгането на ковчега в една от онези каменни дупки?

Да, погребали я тази сутрин. Той отишъл на гробището с майка си. Щом се върнал, получил съобщението да дойде за нещата й.

Тя му благодари отново и каза, че би искала да се запознае с цялото семейство. Той кимна в отговор.

— Много мило, че приятелите ви дойдоха.

— Какви приятели, къде?

— Тази сутрин на гробището. Господин Лайтнър и господин Къри.

— О, да, разбира се… Трябваше и аз да присъствам.

— Няма значение. Тя не искаше да има много хора, а и… — Замълча и погледна към къщата, като че се опитваше да каже нещо неизразимо с думи.

— Какво има? — попита Роуан.

Вероятно се бе качил горе и бе видял строшените буркани, преди чистачите да пристигнат. Бе изгарял от любопитство да разбере къде е лежал „скелетът“. Сигурно бе прочел във вестника, или пък някой Мейфеър му бе казал.

— Тук ли смятате да живеете? — попита той внезапно.

— Да, ще я реставрирам, за да й върна стария блясък. Съпругът ми… човекът, за когото ще се омъжа, е експерт в тази работа. Казва, че е съвсем здрава. Няма търпение да започне.

Той стоеше неподвижно в потрепващия от маранята въздух, лицето му леко лъщеше и изразяваше очакване и колебание. Накрая все пак каза:

— Тази къща е видяла много нещастие. Така казваше леля Карлота.

— И сутрешният вестник — рече Роуан с усмивка. — Но е видяла и много щастие, нали така? И аз искам да види щастието отново. — Замълча търпеливо, но накрая попита: — Какво всъщност искаш да ми кажеш?

Очите му обходиха лицето й, а после се спуснаха леко към раменете. Той въздъхна и отново се обърна към къщата.

— Мисля, че трябва да знаеш, че Карлота… Карлота искаше да изгоря къщата след смъртта й.

— Какво?

— Нямах никакво намерение да го правя. Казах на Райън и Лорън. И на родителите си. Но се чувствам длъжен да кажа и на теб. Беше непреклонна, дори ми нареди как точно да го направя. Да запаля огън на тавана, с газената лампа, после да ида на втория етаж и да запаля драпериите, а най-накрая да сляза на първия. Накара ме да обещая. Даде ми и ключ. — Той го извади и го подаде на Роуан. — Няма да ти трябва. Предната врата не се заключва вече от петдесет години, но тя се страхуваше, че някой все пак може да я заключи. Знаеше, че няма да умре преди Деидре, но такива бяха думите й.

— Кога ти го каза?

— О, много пъти. Последно преди седмица, или няколко дни. Точно преди смъртта на Деидре… когато са разбрали, че умира. Обади ми се късно през нощта и ми напомни, каза ми точно така: „Изгори всичко“.

— Това щеше да нарани всички! — прошепна Роуан.

— Зная. Родителите ми бяха ужасени. Страхуваха се, че ще я запали сама. Но какво можеха да направят? Райън каза, че нямало да го стори, нямало да ме моли да го правя, ако ще я пали сама. Каза ми просто да се съгласявам, да я уверя, че ще го направя, за да не предприеме нещо крайно.

— Да, мъдър съвет.

Той кимна, откъсна очи от нея и отново се загледа в къщата.

— Просто исках да знаеш. Мисля, че е редно.

— Има ли и нещо друго?

— Какво? — Той сви леко рамене, но после я погледна. Не можеше да откъсне очи от нея, въпреки че явно искаше да си тръгне. — Бъди внимателна — каза след малко. — Много внимателна. Тази къща е толкова стара и мрачна, и… може да не е точно каквато изглежда.

— Какво имаш предвид?

— Това не е точно имение, а по-скоро нещо като обиталище. Това е капан, ако мога така да се изразя. Правена е в толкова различни стилове, които сякаш те затварят в капан и… — Поклати глава. — Не знам какво говоря. Нещо не съм на себе си. Просто… е, нали знаеш, всички ние до някаква степен… предчувстваме нещата…

— Да, зная.

— Е, добре, просто исках да те предупредя. Ти не знаеш нищо за нас.

— Карлота ли ти каза за този капан?

— Не, това си е мое мнение. Идвал съм тук по-често от останалите. Карлота се виждаше единствено с мен през последните няколко години. Харесваше ме. Не знам защо. Понякога идвах просто от любопитство, но все пак се опитвах да бъда лоялен към нея. Но всичко това беше като някакъв облак, надвиснал над живота ми.

— И сега си доволен, че свърши.

— Да, доволен съм. Знам, че не се говори така, но тя не искаше да живее повече. Каза ми го. Беше изморена и искаше да умре. Обаче един следобед, когато бях сам в къщата и я чаках, почувствах, че съм в капан. В огромен капан. Не знам точно как да го обясня, но ако някога усетиш нещо странно, не го пренебрегвай…

— Виждал ли си нещо странно там?

Той се замисли за миг, явно добре разбираше за какво го пита.

— Може би веднъж. В коридора. Но може да съм си го въобразил.

Замълча, тя също не продумваше. Бяха си казали всичко и той искаше да си тръгва.

— Беше ми много приятно да си поговорим, Роуан — рече с вяла усмивка. — Обади ми се, ако ти потрябвам.

Тя влезе през портата и загледа почти крадешком как сребристият му мерцедес бавно се отдалечава. Вече беше съвсем сама в тишината.

Усети дъх на борово масло. Качи се по стълбите и бързо започна да отваря стаите. Нови матраци, още опаковани в найлон, по всички легла. Чаршафите и завивките бяха спретнато сгънати на купчини. Подът беше почистен.

От третия етаж миришеше на дезинфектант.

Тя се качи горе, от прозореца на площадката влизаше свеж въздух. Подът на малката стая с бурканите беше почти перфектно чист, ако не се броеше някакво тъмно петно, което вероятно никога нямаше да излезе. Не се виждаше нито едно стъкълце.

Стаята на Жулиен беше изчистена и подредена. Кутиите бяха до стената, месинговото легло беше без матрак и подпряно под прозорците, които също бяха изчистени. Книгите бяха красиво подредени. Старото лепкаво петно, където бе лежало тялото на Таунсенд, вече го нямаше.

Всичко останало си беше както преди.

Слезе долу в стаята на Карлота и видя, че чекмеджетата и дрешникът са празни, в гардероба бяха останали само няколко дървени закачалки. И миризма на камфор.

Беше тихо и спокойно. Видя отражението си в огледалната врата на гардероба и се сепна. Сърцето й заби лудо… Не, беше сама.

Слезе на първия етаж и прекоси коридора към кухнята. Бяха почистили подовете и измили стъклата на бюфетите. Миришеше приятно на борово масло и восък, на дърво. Прекрасен аромат.

На дървения плот в малката стая до трапезарията имаше стар черен телефон. Тя вдигна слушалката и набра хотела.

— Какво правиш?

— Лежа самотен в леглото и се самосъжалявам. Тази сутрин с Аарън ходихме на гробището. Изтощен съм, всичко ме боли, все едно са ме били. А ти къде си? Не си в къщата, нали?

— Напротив, сега тук е топло, празно и всички вещи на старицата са изнесени. Матраците са сменени, а таванският етаж е почистен.

— Сама ли си?

— Да. И е прекрасно. Цялата е озарена от слънцето. — Тя се огледа, светлината струеше през френските прозорци на кухнята и тези в трапезарията. Дървеният под сияеше. — Определено съм съвсем сама.

— Ще дойда.

— Не, тръгвам за хотела, ще повървя пеша. Искам да си почиваш и да идеш на лекар.

— Глупости.

— Някога правили ли са ти електрокардиограма?

— Разбира се, след като ме спаси от удавяне. Сърцето ми си е съвсем наред. Но имам нужда от огромни дози еротични удоволствия.

— Зависи какъв ще е пулсът ти.

— Хайде, Роуан, няма да ходя на никакви лекари. Ако не дойдеш до десет минути, аз ще дойда да те взема.

— Идвам.

Затвори телефона.

За миг се сети за нещо, прочетено в досието, нещо, което Артър Лангтри бе написал за срещата си с Лашър, че сърцето му започнало да прескача и му се завило свят. Но той все пак е бил доста възрастен.

Колко тихо беше тук. Чуваше се само песента на птиците в градината.

Тя прекоси бавно трапезарията и мина през вратата с форма на ключалка към салона. Обърна се да види отново вратата, чувстваше се съвсем мъничка тук. Светлината просто обливаше цялата стая, подът сияеше.

Заля я прелестно усещане на доволство. Всичко е мое.

Постоя неподвижно няколко секунди, слушаше, отдаваше се на усещането. Опитваше се да се наслади изцяло на момента, да си спомни агонията от предния и по-предния ден и да усети разликата, прекрасното, великолепно облекчение. И отново онази странна, мрачна история на Таламаска я успокои, защото тя самата и нейните тъмни тайни имаха място в нея. Можеше да намери избавление, а това бе най-важното от всичко.

Обърна се да тръгне към предната врата и тогава за първи път забеляза висока ваза с рози на масата в салона. Дали Джералд ги беше донесъл? Може би е забравил да й спомене.

Спря и заразглежда красивите цветове. Всички бяха кървавочервени, идеални за погребение, помисли си, сякаш току-що бяха извадени от разкошните венци на гробището.

Това я накара да се сети за Лашър и внезапно я заля хлад. Цветя, пръснати в краката на Деидре. Цветя на гроба. Всъщност се притесни толкова силно, че чуваше ударите на сърцето си в тишината. Що за абсурдна идея. Вероятно Джералд беше донесъл цветята, или пък Пиърс, когато бе дошъл да види матраците. Все пак това си беше съвсем нормална ваза, наполовина пълна с вода, а това си бяха съвсем обикновени рози от магазина.

И все пак й се стори доста зловещо. Сърцето й отново заби лудешки и тя осъзна, че в букета определено има нещо странно. Не беше специалист по розите, но тези й се струваха доста по-едри от обичайното. Изглеждаха огромни и увиснали. И тъмночервени, като кръв. Пък и листата… Листата на розите винаги имаха форма на бадем, а тези бяха на точици. Всъщност на всяко имаше различна шарка от точици. Колко странно. Сякаш бяха някакви диви, мутирали рози, продукт на случайна кръстоска.

Не помръднаха ли? Издуваха се. Не, просто се разтварят, както правят всички рози — отварят се малко по малко, докато не се разпаднат на увехнали листенца. Роуан разтърси глава. Чувстваше се леко замаяна.

Вероятно Пиърс ги беше оставил. Пък и какво значение имаше? Щеше да му се обади от хотела, за да го попита и да му благодари.

Тръгна към вратата, като се опитваше да възвърне доброто си настроение, да вдишва превъзходния топъл въздух, изпълнил къщата. Беше като в храм. Погледна назад към стълбите. На върха им Артър бе видял Стюарт Таунсенд. Е, сега там нямаше никого.

Никого. Нито в дългия салон. Нямаше никого и на верандата, засенчена от обраслата с растения мрежа.

Никого.

— Страхуваш ли се от мен? — попита тя на глас. Тези думи събудиха у нея странно вълнение. — Или очакваш аз да се страхувам от теб и те е яд, че не е така? Така е, нали?

Но й отговори само тишината и мекото шумолене на розовите листенца, които падаха по мраморната маса.

С лека усмивка тя се върна при розите, взе една от вазата и я поднесе към устните си, за да усети копринените листенца. После продължи към предната врата.

Розата наистина беше огромна, с много листа, които изглеждаха някак странно объркани. Вече вехнеше.

Всъщност листенцата бяха покафенели по краищата и бяха започнали да се навиват. Тя вдъхна сладкия аромат, после хвърли розата в градината и тръгна към портата.