Ан Райс
Вещиците: Полунощ (20)

Двадесет

Досие на вещиците Мейфеър

Част 7

Изчезването на Стюарт Таунсенд

През 1929 година Стюарт Таунсенд, който с години проучвал материалите от досието за Мейфеър, помолил от съвета в Лондон да му бъде позволено да осъществи контакт със семейството.

Той бил убеден, че загадъчното съобщение на Стела на гърба на онази снимка означава, че тя иска същото.

Бил уверен също и че последните три вещици Мейфеър — Жулиен, Мери Бет и Стела — в никакъв случай не са убийци или злодеи, затова смятал, че е съвсем безопасно да влезе във връзка с тях, от което можело да произтекат „прекрасни неща“.

Това принудило съвета да обърне по-сериозно внимание на този въпрос и да преразгледа за пореден път целите и стандартите на Таламаска.

Въпреки че има огромно количество писмени материали за задачите и методите на ордена, за това кое намираме за приемливо и кое — не, и въпреки че това е постоянна тема на обсъждане на съветите ни по целия свят, позволете ми да представя за целите на този разказ изтъкнатите през 1929 година от Стюарт Таунсенд съображения.

Първо и най-важно: Досието за вещиците Мейфеър било внушителна и ценна история на това обладаващо психични сили семейство. Доказали сме извън всякакво съмнение, че те контактуват с невидимите селения и могат да манипулират невидими сили за своя изгода. Но те могат още много неща, за които ние не знаем.

Какво можем да научим, ако те решат да споделят своите тайни?

Стела не била потайна и предпазлива като Мери Бет. Може би ако бъдела убедена в нашата дискретност и в чисто изследователските ни цели, би направила някои разкрития. Може би и Кортланд Мейфеър би разговарял с нас.

Второ и вероятно не така важно: Със сигурност през годините сме нарушавали неприкосновеността на личния им живот с нашата бдителност. Според Стюарт ние сме „душили“ във всеки аспект от живота им. Изучавали сме тези хора като опитни животни, като непрестанно сме обсъждали докъде трябва да стигаме и трябва ли да предоставим записите си на онези, които проучваме.

Е, при Мейфеър не бяхме направили подобно нещо и вероятно нямаше извинение, че дори не сме опитали.

Трето: Ние сме свързани по уникален начин с това семейство, защото кръвта на Петир ван Абел, нашия брат, тече във вените им. Те са ни нещо като „роднини“. Не трябва ли да се опитаме поне да им кажем за този техен предшественик? И кой знае какво може да произтече от това?

Четвърто: Какво бихме постигнали от подобен контакт? И тук, разбира се, стигаме до една от най-висшите ни цели. Може ли безразсъдната Стела да извлече полза от познанството с хора, които притежават подобни на нейната дарби? Дали ще се радва да научи, че някой изучава подобни феномени, с цел да се постигне по-добро разбиране на невидимото? С други думи, би ли пожелала Стела да говори с нас и дали ще иска да научи какво знаем за психичните сили по света като цяло?

Стюарт яростно защитавал тезата, че сме длъжни да осъществим този контакт. Той повдигнал и уместния въпрос: какво всъщност знае Стела? Настоял, че тя се нуждае от нас, че целият клан Мейфеър, и особено малката Анта, се нуждае от нас, с две думи, според него било време да се представим и да предложим знанията си.

Съветът внимателно обмислил съображенията му; отново прегледал всичко, с което орденът разполагал за семейство Мейфеър, и заключил, че ползите от подобна стъпка далече превишават възможните загуби. И изцяло игнорирал идеята за възможна опасност. Съобщили на Стюарт, че може да замине за Америка и да осъществи контакт със Стела.

Обзет от въодушевление, той отпътувал за Ню Йорк още на следващия ден. Таламаска получила две писма от него с клеймо от Ню Йорк. Той писал и когато пристигнал в Ню Орлиънс, от хотел „Сейнт Чарлз“. В това писмо съобщава, че е осъществил контакт със Стела и тя наистина се оказала крайно възприемчива, а на другия ден имал среща с нея за обяд.

Оттогава никой не е чувал нищо за него. Не знаем къде, кога и дори как е намерил смъртта си. Знаем само, че някъде през юни 1929 година той изчезва безследно.

Сега, когато четем протоколите от срещите на съвета, лесно можем да осъзнаем, че Таламаска е направила трагична грешка. Стюарт не бил подготвен за подобна мисия. Трябвало е да се напише пълен обзор на всички материали, за да се обхване с поглед цялата история на Мейфеър. Освен това е било нужно да се вземе предвид и възможната опасност. От историите, разказвани за семейство Мейфеър, знаем, че те понякога са използвали насилие, за да се разправят с враговете си.

Но което си е право, трябва да признаем, че такива истории за Стела или пък за нейното поколение не съществуват. Със сигурност няма подобни слухове и за останалите постоянни обитатели на къщата на Първа улица. (Изключения, разбира се, са някои случки със Стела и Анта в училищния двор. Те били обвинявани, че карат невидимия си приятел да наранява другите деца. Но нищо подобно не се знае за Стела като възрастна.)

Тогава Таламаска все още не е знаела цялата история за смъртта на бавачката на Анта в Рим. Възможно е Стюарт дори да не е чувал за инцидента.

Освен това той не бил напълно подготвен за тази мисия. Когато човек прочете докладите му до съвета и други членове на ордена, става съвсем ясно, че Стюарт се е влюбил в Стела Мейфеър. И то се е влюбил в нея при възможно най-лошите обстоятелства — от снимките й и от описанията на хората. Тя се превърнала в нещо като мит за него. И затова, изпълнен с увлечение и романтика, той отишъл да се срещне със Стела, очарован не само от силите й, но и от собствените й прелести.

За всеки, който разглежда случая съвсем обективно, е очевидно и че по ред причини Стюарт не е бил най-подходящият човек за тази мисия.

Преди да се отправим заедно с него към Ню Орлиънс, нека обясним накратко кой всъщност е бил той. Пълното му досие се пази в нашите архиви и със сигурност си струва да се прочете. Защото той е бил предан и съвестен член на ордена цели двайсет и пет години и разследваните от него случаи на обладаване от духове са описани в около сто и четирийсет различни досиета.

 

 

Животът на Стюарт Таунсенд

Доколко животът на Стюарт е свързан със случилото се с него или с историята на вещиците Мейфеър, не мога да кажа. Зная, че тук съм включил повече, отколкото е нужно, и съм длъжен да обясня защо, с оглед на това, че за Артър Лангтри отделям доста по-скромно място.

Мисля, че помествам този материал в чест на паметта на Стюарт и като вид предупреждение. Но както и да е.

Стюарт привлякъл вниманието на ордена, когато станал на двайсет и две години. Нашите офиси в Лондон получили от един от многото ни агенти в Америка малка вестникарска статия за Стюарт Таунсенд или „Момчето, което е било някой друг цели десет години“.

Стюарт бил роден в малък град в Тексас през 1895 г. Баща му бил местен лекар, интелектуалец и уважаван човек. Майката била от заможно семейство и се занимавала с благотворителност, както подобава на възпитанието й. Имала две бавачки за седемте си деца, от които Стюарт бил най-големият. Живеели в голяма бяла викторианска къща с обточена с върби алея на единствената модна улица в града.

Стюарт отишъл да учи в пансион в Нова Англия, когато станал на шест години. От самото начало се проявявал като отличен ученик и по време на летните ваканции у дома бил нещо като отшелник — до късно през нощта четял в стаята си на последния етаж на къщата. Обаче имал доста приятели сред децата на малобройната, но все пак влиятелна аристокрация на градските служители, адвокати и заможни земевладелци. Като че бил харесван от всички.

Когато станал на десет, Стюарт прекарал сериозна треска, чиято причина не била установена. Баща му накрая заключил, че е следствие от някаква инфекция, но не намерил истинско обяснение. Стюарт останал в безсъзнание цели два дни.

Когато се съвзел, вече не бил Стюарт, а някой друг. Освен това този някой твърдял, че е млада жена на име Антоанет Фийлдинг, която говорела с френски акцент и свирела много добре на пиано. Тя като че ли не била много наясно нито на каква възраст е, нито къде живее, нито какво прави в къщата на Стюарт.

Той самият знаел френски, но изобщо не можел да свири на пиано. Когато седнал пред прашния роял в салона и започнал да свири Шопен, всички в семейството помислили, че ще изгубят ума си.

Стюарт искрено вярвал, че е момиче, и плачел жаловито, когато се видел в огледалото. Майка му не можела да издържа това и излизала от стаята. След седмица на истерично и меланхолично поведение, Стюарт-Антоанет бил принуден да спре да моли за рокли и да приеме факта, че сега е в тяло на момче. Както и да повярва, че е Стюарт Таунсенд, и да върши онова, което се очаква от него.

Връщането в училище обаче било немислимо. Стюарт-Антоанет, когото близките започнали да наричат Тони за краткост, прекарвал дните си пред пианото и в писане на мемоари в един огромен дневник, защото той, или тя, се опитвал да разреши мистериозната си същност.

Доктор Таунсенд прочел тези записки и установил, че френският, на който са написани, е далече извън възможностите на неговия десетгодишен син. Освен това осъзнал и че спомените на детето от Париж са спомени за Париж от четирийсетте години на деветнайсети век, както личало от всички споменавания на опери, пиеси и превозни средства.

От тези мемоари станало ясно, че Антоанет Фийлдинг е дъщеря на французин и англичанка. Баща й не се омъжил за майка й, Луиза Фийлдинг, и Антоанет трябвало да живее странен и усамотен живот в Париж като разглезена дъщеря на елитна проститутка, която се опитвала да опази детето си от мръсотията на улицата. Голямата й дарба и утеха била музиката.

Силно впечатлен от това, доктор Таунсенд уверил жена си, че ще стигнат до дъното на мистерията и започнал разследване чрез писма, за да открие дали в Париж наистина е живяла личност на име Антоанет Фийлдинг.

Това му отнело около пет години.

През цялото това време Антоанет останала в тялото на Стюарт, постоянно свирела на пиано и ако направела опит да излезе на улицата, непременно се губела или пък била тормозена от местните хулигани. Накрая изобщо спряла да излиза от къщи и станала нещо като истеричен инвалид, като настоявала да оставят храната пред вратата й и слизала да свири на пиано само през нощта.

Накрая чрез един частен детектив в Париж доктор Таунсенд разбрал, че някоя си Луиза Фийлдинг е била убита в Париж през 1862 година. Наистина била проститутка, но никъде не се споменавало да е имала дете. Доктор Таунсенд стигнал до задънена улица. По това време вече бил доста изморен от усилията си да разкрие мистерията и се опитал да свикне със ситуацията както може.

Неговият хубав син Стюарт си бил отишъл завинаги, на негово място се появило някакво съсипано истерично същество — белолико момче с горящи очи и странен безполов глас, което живеело на закепенчени прозорци. Лекарят и жена му започнали да свикват с нощните концерти. Само от време на време бащата се качвал да поговори с бледото „женско“ създание, което живеело на тавана. И всеки път забелязвал все повече признаци на умствена деградация. Това същество вече не помнело своето „минало“. Въпреки това те разговаряли по малко на френски или английски и после младото създание се връщало към книгите си, сякаш е забравило за съществуването на баща си.

Интересно е да се отбележи, че никой никога не е обсъждал вероятността Стюарт да е „обладан“. Докторът бил атеист, а децата му били кръстени в методистката църква. Семейството не знаело нищо за католицизма, за католическата практика на екзорсизъм, или пък за католическото вярване в обладаване от демони. Доколкото знаем, местният пастор, когото те не харесвали, никога не е бил търсен за съвет по случая.

Тази ситуация продължила, докато Стюарт станал на двайсет години. Една нощ той паднал по стълбите и получил сериозно мозъчно сътресение. Баща му вече бил полузаспал и чакал неизменната нощна музика да се разнесе от салона. Слязъл долу, видял сина си в безсъзнание във фоайето и веднага го откарал в болницата. Там Стюарт лежал в кома цели две седмици.

Когато се събудил, отново бил Стюарт. Нямал никакъв спомен да е бил някой друг. Всъщност вярвал, че е на десет години и когато чул от гърлото му да излиза мъжки глас, бил ужасен. А когато пък видял едрото си и вече зряло тяло, онемял от шок.

Втрещен, той седнал в леглото и заслушал историите за случилото се с него през последните десет години. Разбира се, не знаел добре френски, този език изобщо не му вървял в училище. Освен това и не можел да свири на пиано. Всички знаели, че няма никакви музикални дарби. Не можел да произведе и един верен тон.

През следващите няколко седмици по време на хранене той непрестанно се взирал в „огромните“ си братя и сестри и във вече посивелия си баща. Майка му не можела да го погледне, без да избухне в плач. През 1905 г., когато той бил десетгодишният Стюарт, още нямало толкова телефони и автомобили, затова сега се стряскал непрестанно от тях. Електричеството го изпълвало с боязън. Но истински извор на ужас за него било вече съвсем възмъжалото му тяло. А също и все по-задълбочаващото се осъзнаване, че детството и юношеството му са си отишли, без да оставят и следа.

Тогава той започнал да се сблъсква с неизбежните проблеми. Бил на двайсет, но емоционално бил още десетгодишно дете. Започнал да наддава на тегло, тенът му се подобрил, излизал да язди из близките ферми със старите си приятели. Родителите му наели частни учители. Стюарт постоянно четял вестници и списания. Предприемал дълги разходки, по време на които се упражнявал да се държи и да мисли като възрастен.

Но той живеел в постоянно състояние на тревожност. Бил страстно привличан от жените, но не знаел какво да прави. Бил много уязвим. Чувствал се безнадеждно неадекватен като мъж. Накрая започнал да се кара с всички и когато открил, че може да пие безнаказано, се заел да „обръща чашките“ в местните локали.

Скоро целият град вече знаел историята му. Някои хора си спомняли неговата първа „поява“ като Антоанет, други пък едва сега чули за целия случай. Както и да е, тръгнала безкрайна мълва. И макар че от уважение към лекаря местният вестник не отразил странната история, един репортер от Далас, Тексас, узнал за нея от няколко източника и без да се обръща към семейството, написал дълга статия, която излязла в неделния брой на някакъв даласки вестник през 1915 година. И други вестници подели историята и след два месеца тя стигнала до нас в Лондон.

Междувременно търсачите на сензации започнали да преследват Стюарт. Един местен писател искал да напише роман за него. Представители на най-различни списания звънели постоянно на вратата му. Семейството вдигнало ръце. Стюарт отново се затворил в стаята си на таванския етаж, където се взирал във вещите на странната личност Антоанет. Виждал, че са му откраднати цели десет години от живота, чувствал се отчайващо неприспособим и постоянно се противопоставял на всички.

Без съмнение семейството е получавало огромно количество нежелани писма. От друга страна, комуникациите през онзи век не били каквито са сега. Все пак една пратка от Таламаска стигнала при Стюарт в края на 1916 година. Тя съдържала две добре известни книги за подобни случаи на „обладаване“ и писмо от нас, което го информирало, че разполагаме с много знания по тези въпроси и сме готови да поговорим с него за това, както и да го запознаем с други хора, преживели подобно нещо.

Стюарт отговорил веднага. Срещнал се с един от нашите представители, Луис Дейли, в Далас през лятото на 1917 година. С радост се съгласил да дойде при нас в Лондон. Доктор Таунсенд отначало бил доста обезпокоен, но накрая бил спечелен от Луис, който го уверил, че нашият подход към тези неща е напълно изследователски. Накрая, на първи септември, Стюарт се присъединил към нас. Бил приет за послушник в ордена през следващата година и останал в него до края на живота си.

Първият му проект, разбира се, бил щателно проучване на собствения му случай, както и изследване на всички познати случаи на обсебване в архивите ни. Крайното му заключение, както и това на останалите изследователи от Таламаска, които работели в тази област, било, че наистина е бил обсебен от духа на мъртва жена.

Тогава и след това той вярвал, че духът на Антоанет Фийлдинг е можел да бъде прогонен от него, ако някой се бил консултирал с вещи хора по въпроса, дори с католически свещеник. Въпреки че католическата църква смята подобни случаи за чисто демонични, за разлика от нас, все пак няма съмнение, че нейните техники на екзорсизъм наистина работят.

През следващите пет години Стюарт разследвал няколко случая на обсебване по целия свят. Интервюирал десетки жертви и оставил многотомни записки.

Той стигнал до заключението, до което Таламаска е стигнала още навремето: че има голямо разнообразие от същества, които могат да се вселят в човека. Те могат да бъдат духове на мъртъвци или нечовешки създания, трети може да са просто „други личности“ в самия гостоприемник. Но все пак бил убеден, че Антоанет Фийлдинг е съществувала и подобно на много духове така и не била разбрала, че е мъртва.

През 1920 г. Стюарт заминал за Париж, за да търси следите на Антоанет Фийлдинг, но не успял да открие абсолютно нищо. Все пак научил това-онова за мъртвата Луиза Фийлдинг, което напълно съответствало на написаното от Антоанет за майка й. Времето обаче отдавна било изтрило всички следи за тези две жени. Стюарт така и си останал неудовлетворен.

В края на 1920 г. той се примирил с факта, че вероятно никога няма да открие коя е била Антоанет, затова се върнал към активна полева работа за Таламаска. Пътувал заедно с Луис Дейли, за да разследва случаи на обсебване, при които двамата провеждали някаква форма на екзорсизъм. Дейли се оказал доста успешен при прогонване на чуждо присъствие от жертвата гостоприемник.

Той бил много впечатлен от Стюарт Таунсенд. Станал нещо като негов ментор, а Стюарт се показал отдаден на целта, търпелив и ефективен изследовател. По-късно той успокоявал жертвите на обсебване дори по-добре от Дейли. Все пак Стюарт знаел за какво става въпрос.

Той работел неуморно до 1929 година и четял досието на вещиците Мейфеър само когато имал свободни часове. След това представил молбата си пред съвета и спечелил.

По това време бил на трийсет и пет години. Бил висок метър и осемдесет, с пепеляворуса коса и тъмносиви очи.

Бил строен, с крехко телосложение. Обличал се елегантно и бил от онези американци, които дълбоко се възхищават на британските маниери и начин на живот, затова се опитвал да ги имитира. Бил доста хубав млад мъж, но приятелите и познатите му смятали, че най-големият му чар се крие в момчешката му спонтанност и невинност. Наистина му липсвали десет години от живота, които той нямало как да си върне обратно.

Понякога бил склонен към импулсивни действия и при най-малкото препятствие по пътя си бил готов да действа яростно. Но все пак при полевата работа се контролирал добре, а гневните му изблици в метрополията бързо били овладявани.

Освен това той се влюбил много силно в Елън Крейс, член на Таламаска, която умряла при катастрофа през 1924 година. Цели две години след това Стюарт не можел да дойде на себе си.

Може би никога няма да разберем какво се е случило между него и Стела Мейфеър. Но има вероятност тя да е била другата любов в живота му.

Тук ще добавя и личното си убеждение, че Стюарт Таунсенд изобщо не е трябвало да бъде изпращан в Ню Орлиънс. Не само защото бил емоционално обвързан със Стела, но и защото не е имал необходимия опит в тази област на изследване.

По време на послушничеството си той се занимавал с различни психични феномени и без съмнение изчел доста за окултното. Обсъждал множество случаи с останалите членове на ордена. И наистина прекарал известно време с Артър Лангтри.

Но не знаел нищо за вещиците сами по себе си. И като много от нашите членове, които са се занимавали единствено със случаи на поява на призраци, обсебвания или прераждане, просто нямал представа на какво са способни вещиците.

Не разбирал, че безсмъртните същества се проявяват най-мощно именно чрез смъртните вещици. Дори съществуват някои съмнения, че според него Таламаска съвсем архаично и неуместно наричала тези жени вещици. Вероятно е приемал това наименование за Дебора Мейфеър и дъщеря й Шарлот, живели през седемнайсетото столетие, но никак не можел да го „свърже“ с умната, модерна, танцуваща чарлстон Стела, която като че го призовавала отвъд океана с усмивка и намигване.

Разбира се, Таламаска срещала известно количество скептицизъм от страна на всички свои членове, изследващи въпроса за вещерството. Същото важало и за разследването на вампиризма. Не един член на ордена трябвало да види тези създания в действие, за да повярва, че изобщо са способни на нещата, които им приписвали. Но разрешението на проблема било във въвеждането на неопитните в полевата работа под водачеството на по-опитни братя, и то без да става дума за осъществяване на директен контакт.

Да изпратиш неопитен човек като Таунсенд да осъществява контакт с вещиците Мейфеър, било като да изпратиш дете в ада да вземе интервю от дявола.

С две думи Стюарт Таунсенд заминал за Ню Орлиънс неподготвен и неосъзнаващ опасностите на начинанието. И с цялото ми уважение към управляващите ордена през 1929 година, бих отбелязал, че подобно нещо днес не би могло да се случи.

Но нека добавя и това, че Стюарт Таунсенд, доколкото знаем, не е притежавал никакви психични сили. Той нямал екстрасензорни оръжия, с които да се изправи срещу врага, когото дори не възприемал като враг.

Изчезването му било докладвано в нюорлианската полиция на 25 юни 1929 година, цял месец след пристигането му в града. През това време от Таламаска се опитали да се свържат с него с телеграма и по телефона. Ъруин Дандрич също опитал да го открие, но без успех. От хотела „Сейнт Чарлз“, в който Стюарт уж написал единственото си писмо, отговорили, че такова лице не е било регистрирано. Никой не си спомнял той да е бил там.

Частните ни детективи също не открили нищо в доказателство, че Таунсенд изобщо е пристигнал в Ню Орлиънс. Полицията скоро започнала да се съмнява в това.

На 28 юли властите съобщили на нашите агенти там, че не могат да сторят нищо повече по случая. Но след немалък натиск от страна на Дандрич и Таламаска, полицията накрая се съгласила да отиде в къщата на Първа улица и да разпита Стела дали някога е виждала този мъж и дали е разговаряла с него. Таламаска не таяла никакви надежди в това отношение, но Стела изненадала всички, защото веднага си спомнила Стюарт.

„Да, наистина, срещнахме се, казала тя, с един висок тексасец от Англия. Кой би могъл да забрави подобна интересна персона?“ Не обядвали, а вечеряли заедно и прекарали цяла нощ в разговори.

Не, не можела да си представи какво се е случило с него. Всъщност тя видимо се разстроила от мисълта, че може да го е сполетяло нещо лошо.

Да, той бил отседнал в хотел „Сейнт Чарлз“, споменал нещо такова пред нея, пък и защо, по дяволите, би я лъгал? Разплакала се. О, надявала се да не му се е случило нищо лошо. Всъщност била толкова разстроена, че полицията почти прекратила разпита. Но тя ги задържала и започнала да задава въпроси. Питали ли са персонала в ресторанта? Била го завела там и той много харесал мястото. Може да се е връщал. Имало и един локал с контрабанден алкохол на Бърбън стрийт, където разговаряли рано на следващата сутрин, след като ги изритали от друго заведение — ужасна дупка!

Полицията проверила всички тези предположения. Навсякъде познавали Стела. Да, възможно било да е ходила там с мъж. Тя винаги била с мъж. Но никой нямал конкретен спомен за Стюарт Таунсенд.

Били разследвани и други хотели в града и никъде не били открити вещи на Таунсенд. Разпитали и таксиметровите шофьори, но отново без резултат.

Накрая Таламаска решила да предприеме собствено разследване. Артър Лангтри отпътувал от Лондон, за да разбере какво се е случило със Стюарт. Той много се укорявал, че се е съгласил младежът да се заеме с тази мисия съвсем сам.

 

 

Историята на Стела продължава

Доклад на Артър Лангтри

Артър Лангтри със сигурност бил един от най-способните изследователи в историята на ордена, който посветил на проучването на няколко големи „вещерски фамилии“ дълги години. Историята на неговата петдесетгодишна кариера в Таламаска е една от най-интересните и невероятни истории, влизали в нашите архиви. Детайлните му изследвания на семейства вещици са сред най-ценните документи, с които разполагаме.

Голямо нещастие за всички, свързали живота си със случая Мейфеър, е, че Лангтри не успял да се посвети и на тяхната история. В годините преди Таунсенд да се намеси в случая, той изразил собственото си съжаление за това.

Но Лангтри не дължи никому извинение, задето не е имал времето да се посвети на всяко досие за вещици от нашите архиви.

Все пак, когато Стюарт Таунсенд изчезнал, той се почувствал отговорен и нищо не можело да го спре да отпътува за Луизиана през август 1929 година. Както вече споменахме, той се обвинявал за изчезването на Стюарт, защото не се противопоставил на назначението му, въпреки че чувствал, че младежът не бива да се нагърбва с този случай.

„Толкова ми се искаше някой да отиде там — признава той — преди да напусне Лондон. Толкова ми се искаше нещо да се случи, но чувствах, че аз не мога да замина. Затова си мислех, е, може пък този странен млад тексасец да направи пробив.“

По това време Лангтри бил на седемдесет и четири години, висок, мършав мъж с металносива коса, четвъртито лице и хлътнали очи. Имал много приятен глас и безукорни маниери. Страдал от някои обичайни за старостта слабости, но общо взето, бил в добро здраве.

Бил видял „всичко“ по време на годините служба. Бил мощен екстрасенс, или медиум, и изобщо не изпитвал страх пред каквато и да било проява на свръхестественото. Но никога не действал прибързано или безразсъдно. Никога не подценявал, който и да било феномен. В разследванията си се показвал като уверен в себе си и много силен човек.

Щом чул за изчезването на Стюарт, веднага решил, че младежът е мъртъв. Бързо препрочел материалите за Мейфеър и видял каква грешка е направил орденът.

Пристигнал в Ню Орлиънс на 28 август 1929 година и веднага се регистрирал в хотел „Сейнт Чарлз“. Написал писмо до дома, точно като Стюарт. Дал името, адреса си и лондонския си номер на неколцина души на рецепцията на хотела, за да не излезе после, че изобщо не е бил там. Дори осъществил няколко телефонни разговора с метрополията от стаята си, в които съобщил номера й и някои подробности около пристигането си.

После се срещнал с един от нашите агенти, най-компетентния от частните ни детективи, в бара на хотела, като наредил питиетата да се пишат на сметката му.

Той лично потвърдил всичко, което орденът вече бил разбрал. Научил също и че Стела вече не сътрудничи на разследването. Настоявала, че не знае нищо и нямала с какво да помогне. Накрая дори се изнервила и отказвала да разговаря с детективите.

„Когато се сбогувах с този джентълмен — пише Лангтри в доклада си, — вече знаех със сигурност, че някой ме наблюдава. Беше просто усещане, но доста натрапчиво. Почувствах, че е свързано с изчезването на Стюарт, въпреки че изобщо не бях разпитвал за него в хотела. В този момент бях силно изкушен да претърся помещенията за някаква следа от неговото присъствие в тази или онази стая, но бях дълбоко убеден, че той не е срещнал смъртта си тук. Даже напротив, хората, които наблюдаваха всяко мое движение, го правеха само защото някой им плащаше за това. Поради тази причина реших веднага да се свържа със Стела Мейфеър.“

Лангтри позвънил на Стела от стаята си. Въпреки че било четири часът, тя явно току-що се събуждала, когато вдигнала телефона. С голяма неохота позволила темата да бъде подхваната отново. Скоро станало ясно, че е съвсем искрено разстроена.

— Вижте, не знам какво е станало с него! — казала и отново се разплакала. — Харесвах го, наистина. Той беше толкова странен мъж. Даже спахме заедно.

Лангтри не могъл да измисли нищо в отговор на това странно признание. Дори гласът й бил очарователен. Той бил убеден, че сълзите й са истински.

— Да, направихме го — продължила тя — и аз го заведох на едно отвратително място в Квартала. Казах на полицията за това. Както и да е, харесвах го, много го харесвах! Казах му да не се навърта около семейството! Имаше доста странни идеи за нещата. Не знаеше нищо. Казах му да си върви. Може би го е направил. Точно това се е случило, просто е послушал съвета ми и си е тръгнал.

Лангтри я умолявал да му помогне да открие Стюарт и да разбере какво се е случило. Обяснил, че е негов колега и се познават много добре.

— Колега? Искате да кажете, че и вие сте от онази група.

— Да, ако имате предвид Таламаска.

— Шшт, чуйте ме. Който и да сте, можете да дойдете тук, ако искате. Но утре вечер. Организирам празненство. Ще се смесите добре с компанията. Ако някой ви попита кой сте, което е малко вероятно, просто кажете, че Стела ви е поканила. Поискайте да говорите с мен. Но, за бога, не говорете нищо за Таунсенд и дори не произнасяйте името на вашата… както там я наричате.

— Таламаска.

— Да! Сега, моля ви, слушайте какво ви казвам. Там ще има стотици хора, от кол и въже, така че бъдете много дискретен. Просто елате при мен и когато ме целувате, прошепнете името си на ухото ми. Как беше то?

— Артър Лангтри.

— Ъъъ. Добре. Мисля, че ще го запомня. А сега бъдете внимателен. Не мога да говоря повече. Ще дойдете, нали? Вижте, трябва да дойдете!

Лангтри я уверил, че нищо не може да го спре. Помолил я да си спомни за онази фотография, на която написала:

„На Таламаска, с любов, Стела!

П.П. И други могат да наблюдават.“

— Разбира се, че я помня. Вижте, не мога да говоря за това точно сега. Оттогава минаха години. Майка ми бе още жива. Не можете да си представите колко ми е трудно в момента. Никога не съм била в толкова ужасна каша и не зная какво се е случило със Стюарт. Наистина не зная. Нали ще дойдете утре вечер?

— Да. Ще дойда — казал Лангтри, като трескаво се опитвал да разбере дали не го примамват в някакъв капан. — Но защо е нужна такава предпазливост?

— Вижте, скъпи — понижила глас тя. — Тая ваша организация, библиотека и прекрасните ви психични изследвания са много хубави. Но, моля ви, не бъдете глупак. Нашият свят не е свят на сеанси, медиуми и мъртви роднини, които ви казват да погледнете между страниците на Библията, за да намерите завещанието, с което ви оставят имот на Осма улица. Колкото до глупостите за вуду, това вече е пълна идиотия. И между другото, ние нямаме никакви шотландски предци. Всички са били французи. Чичо ми Жулиен просто е купил онзи шотландски замък. Така че забравете за тази работа, ако обичате. Но мога да ви кажа нещо друго! И точно в това е въпросът. Елате в осем часа, но в никакъв случай не идвайте първи. Сега трябва да затварям, не можете да си представите какъв ужас е тук. Да ви кажа честно, изобщо не съм искала да се раждам в такова откачено семейство! Наистина! Утре вечер са поканени триста души, а аз нямам нито един приятел на тоя свят. — И затворила слушалката.

Лангтри стенографирал целия разговор, веднага го преписал с индиго и изпратил копието в Лондон, като отишъл лично до пощата, защото не искал да се доверява на персонала в хотела.

След това наел фрак за партито на следващата вечер.

„Наистина съм объркан — написал той в писмото си. — Бях сигурен, че тя има нещо общо с изчезването на бедния Стюарт, но сега не зная какво да мисля. Не ме лъжеше, сигурен съм. Но защо е така изплашена? Разбира се, не мога да я преценя напълно, докато не я видя.“

По-късно същия следобед той се обадил на Ъруин Дандрич, шпионина във висшето общество, и го поканил на вечеря в модерен ресторант във Френския квартал, на няколко пресечки от хотела.

Въпреки че не знаел нищо за изчезването на Таунсенд, Дандрич се появил, за да хапне и да посплетничи за Стела. Хората казвали, че тя била вече съвсем изхабена.

— Не може да пиеш по квинта бренди всеки ден и да живееш вечно — казал Дандрич с изморен и саркастичен маниер, като че да покаже, че темата е вече скучна за него, когато всъщност много обичал да говори за това. — А и тази афера с Пиърс е безбожна. Момчето е едва на осемнайсет. Наистина е много глупаво от страна на Стела да върши подобно нещо. Все пак Кортланд винаги е бил главният й защитник пред Карлота, а сега тя прелъстява любимия му син! Не мисля, че Баркли и Гарланд одобряват тази ситуация. И само Бог знае как Лайънъл издържа всичко това. Той е мономаниак и неговата мания се нарича Стела.

Дали Дандрич ще иде на партито?

— Не бих го пропуснал за нищо на света. Щяло да има някакви интересни пиротехники и Стела забранила на Карлота да извежда Анта от къщата по време на фойерверките. Карлота направо кипи от яд. Заплашва, че ще се обади в полицията, ако суматохата стане твърде голяма.

— А какво представлява Карлота?

— Тя е същата като Мери Бет, само че във вените й тече оцет, вместо отлежало вино. Много е умна, но няма никакво въображение. Богата е, но няма никакви желания. Безкрайно практична, педантична, работлива и абсолютно, нетърпимо скучна. Разбира се, тя се грижи изцяло за Милата Мили, за Бел, за малката Нанси и за Анта. Има и две стари прислужнички, които вече изобщо не знаят защо са там, нито какво вършат. Тя се грижи и за тях, наред с останалите. Стела е отговорна за това, наистина. Винаги оставя Карлота да се занимава с всичко, да плаща за всичко и да вика за всичко. А ако Лайънъл и Кортланд също се обърнат срещу нея, какво ще стане тогава? Не, на ваше място не бих изпуснал това парти. Може да е последното за доста време.

Лангтри прекарал целия следващ ден в обикаляне на локалите и на малкия хотел във Френския квартал (дупката), където Стела била завела Стюарт. През цялото време го преследвало силното усещане, че Стюарт е бил на тези места и че думите на Стела за това са самата истина.

Към седем часа той се приготвил за вечерта, написал още едно кратко писмо до метрополията, което пуснал на път за празненството от пощата на площад „Лафайет“.

„Колкото повече си мисля за нашия телефонен разговор, толкова повече се безпокоя. От какво се страхува тази дама? Не вярвам сестра й Карлота наистина да има намерение да я нарани. Пък и какво му е лошо детето да има бавачка? Казвам ви, всичко ми се струва обърнато с главата надолу. Със сигурност и Стюарт се е чувствал така.“

Лангтри взел такси и слязъл на пресечката на Джаксън и Честнът, за да измине пеша оставащите две пресечки до къщата и да приближи откъм задната й част.

„Улиците бяха напълно задръстени от автомобили. Хората се изливаха през задната врата на градината и всеки прозорец в къщата бе осветен. Чух ужасяващите писъци на саксофона дълго преди да стигна предните стъпала.

На предната врата, доколкото видях, нямаше никой и аз просто влязох вътре, проврях се през обичайната тълпа от млади хора във фоайето, които пушеха, смееха се и се поздравяваха, и никой не ми обърна внимание.“

На празненството наистина имало всякакъв народ, точно както обещала Стела. Имало дори неколцина доста възрастни хора. Лангтри се чувствал удобно анонимен, докато си проправял път към бара в хола, където му сервирали чаша изключително добро шампанско.

„Всяка минута прииждаха още хора. Цяла тълпа танцуваше в предната част на стаята. Всъщност навсякъде беше претъпкано. Всички бърбореха, смееха се, пиеха сред дебел синкав облак от цигарен дим, в който едва различавах мебелите в стаята. Бяха доста луксозни, помещението приличаше на салон на луксозен кораб, с палми в саксии, причудливи лампи в стил Ар деко, както и деликатни, подобни на гръцки, столове.

Оркестърът беше на страничната веранда, точно зад двата високи прозореца, и свиреше направо оглушително. Как въобще хората успяваха да разговарят при този шум, не знаех. Аз лично не можех да чувам и собствените си мисли.

Тъкмо си проправях път, за да се махна от всичко това, когато очите ми се спряха на танцьорите до предните прозорци и скоро осъзнах, че се взирам право в Стела. Тя изглеждаше по-драматично от всяка възможна нейна снимка. Беше облечена в златна копринена, много къса рокля, нещо като останки от комбинезон, покрити с ресни. Едва покриваше коленете й. Малки златни монетки обсипваха прозрачните й чорапи и самата дреха. В късата й вълниста черна коса имаше златна сатенена панделка с жълти цветя. По китките й блестяха златни гривни, а на шията й висеше смарагдът на Мейфеър. Изглеждаше абсурдно старомоден и все пак зашеметяващ със старинния си филигран, положен върху голата й плът.

Тя приличаше почти на дете — слаба, с малки гърди, и все пак изключително женствена. Устните й бяха силно начервени, а огромните й черни очи буквално искряха като скъпоценни камъни, докато оглеждаше тълпата от обожатели, без да изпуска и такт от музиката. Малките й крака, обути в крехки обувки на високи токове, удряха безмилостно полирания под. Тя отмяташе глава назад и се смееше от удоволствие, докато се въртеше, като кършеше тънките си бедра, а ръцете й се размятаха настрани.

“Ето, това е Стела!" — изрева някой, а друг извика: „Дааааа, Стела“, и всичко това в ритъм, ако можете да си представите. Стела някак успяваше да отговори мило на своите обожатели, докато се отдаваше напълно и изящно на танца.

Не си спомням да съм виждал друг да се наслаждава на музиката и хорското внимание с такава невинна отдаденост. В поведението й нямаше нищо цинично или суетно. Напротив, тя сякаш се бе издигнала над всякакви егоистични глупости и сега принадлежеше както на онези, които я обожаваха, така и на самата себе си.

Колкото до партньора й, в началото изобщо не го забелязах, въпреки че при други обстоятелство щеше веднага да ми направи впечатление, защото беше много млад и доста приличаше на нея. Имаше същата бледа кожа, черни очи и черна коса. Но беше още дете — лицето му все още пазеше детската порцеланова чистота и въпреки високия си ръст, беше доста слаб.

Той танцуваше със същата безгрижна жизненост като Стела. И когато танцът свърши, тя разпери ръце и полетя назад с перфектно завъртане, право в готовите да я посрещнат ръце. Той я прегърна с безсрамна интимност, ръцете му се плъзнаха по почти момчешкия й торс, а после я целуна нежно по устата. Но всичко това бе сторено без никаква театралност. Наистина, не мисля, че той виждаше някой друг в тази стая, освен нея.

Тълпата се затвори около тях. Някой наливаше шампанско в устата на Стела и тя се увеси на момчето, а музиката отново започна. Започнаха да танцуват и други двойки — също толкова модерни и безцеремонни.

Реших, че сега не е моментът да отивам при Стела. Беше още едва осем и десет и исках да поразгледам наоколо. Пък и засега бях напълно обезоръжен от нейното поведение. Една голяма празнота бе попълнена. Вече бях сигурен, че не може тя да е наранила Стюарт. И докато слушах как смехът й звъни над новата яростна атака на оркестъра, аз тръгнах към вратите на салона.

Нека ви кажа, че тази къща има изключително дълъг коридор и също толкова дълги и прави стълби. Бих казал, че са около трийсет на брой. (Всъщност бяха двайсет и седем.) Вторият етаж изглеждаше напълно тъмен, а стълбището беше пусто. Десетина души минаха покрай стълбите към ярко осветената стая в края на коридора на първия етаж.

Реших да се кача горе и да огледам къщата, но щом сложих ръка на парапета, видях, че на върха на стълбището има някой. Изведнъж осъзнах, че това е Стюарт. Изненадата ми беше толкова голяма, че едва не му извиках на глас. После разбрах, че нещо изобщо не е наред.

Той изглеждаше абсолютно реален, разбирате ли. Начинът, по който светлината го озаряваше отдолу, изглеждаше абсолютно реалистичен. Но изражението му веднага ме накара да заподозра, че това, което виждам, не може да е истинско. Защото въпреки че гледаше към мен и явно ме позна, на лицето му не се четеше никаква емоция, освен огромна тъга и ужас.

Той като че изчака, за да се увери, че съм го видял, и после ми кимна много изморено и страховито. Продължих да се взирам в него, блъскан от незнайно колко народ. Шумът беше просто оглушителен. Стюарт отново поклати глава по своя страховит начин, после вдигна дясната си ръка и ми направи съвсем ясен жест да се махам.

Не смеех да помръдна. Останах абсолютно неподвижен, както винаги в такива моменти. Съпротивлявах се на неизбежното вълнение, концентрирах се върху шума, върху натиска на тълпата, дори върху пронизителния вой на оркестъра. И много внимателно запаметявах всичко. Дрехите му бяха мръсни и раздърпани, а дясната страна на лицето му беше ожулена и някак бледа.

Накрая аз сложих крак на стъпалото и тръгнах нагоре. Чак тогава призракът като че се събуди от унеса си. Отново поклати глава и ми направи жест да се махам.

— Стюарт! — прошепнах аз. — Говори с мен, ако можеш!

Продължих нагоре, без да откъсвам поглед от него. Изражението му ставаше все по-боязливо. Видях, че целият е покрит с прах, а по тялото му се виждаха първите признаци на разложението. Боже, дори можех да го подуша! И тогава неизбежното се случи, привидението започна да изчезва.

— Стюарт! — извиках аз отчаяно, но образът потъмня и през него видях някаква жена от плът и кръв, която очевидно изобщо не го забелязваше. Беше изключително красива и забърза надолу по стълбите към мен, подмина ме като вихър от коприна с цвят на праскова и подрънкващи бижута и остави след себе си облак сладък парфюм.

Стюарт беше изчезнал. Миризмата на разложение също я нямаше. Жената измърмори някакво извинение, когато се блъсна леко в мен, после извика нещо на една групичка хора във фоайето долу.

После тя се обърна назад. Аз стоях и гледах към върха на стълбището, без да й обръщам внимание, взирах се в празните сенки на горния етаж, когато усетих, че тя стиска ръката ми.

— Но партито е долу — каза ми и ме дръпна леко.

— Търся тоалетната — отвърнах аз, защото в момента не можах да измисля нищо друго.

— Долу е, душко — рече тя. — До библиотеката е, ще ти покажа, точно зад стълбището.

Последвах я тромаво надолу към огромната, но слабо осветена северна стая. Библиотеката, да, със сигурност беше това, защото от пода до тавана стените бяха покрити от лавици с книги. Беше обзаведена с тъмни мебели и я осветяваше една-единствена лампа в дъното, до кървавочервена завеса. Над мраморната камина висеше огромно тъмно огледало и отразяваше единствената светлина, като в светилище.

— Ето там е — посочи ми дамата и бързо излезе. Изведнъж забелязах, че на кожения диван се прегръщаха мъж и жена. Видяха ме, станаха и забързано тръгнаха към вратата.

Всичко тук бе потънало в прах и тишина. Усещаше се дъх на гниеща кожа и хартия. Изведнъж почувствах огромно облекчение, че останах сам.

Отпуснах се в едно кресло с облегалки за главата пред камината, гърбом към тълпата, която сновеше из фоайето. Виждах отраженията на хората в огледалото и за момент се почувствах в безопасност. Молех се още някоя влюбена двойка да не потърси усамотение тук.

Извадих кърпата си и избърсах лицето си. Потях се ужасно, опитвах се да си спомня всяка подробност от видяното.

Всеки има свои теории относно привиденията; защо се явяват в този или онзи вид, или защо правят това или онова. Моите теории по въпроса вероятно ще се различават от всички останали. Но докато седях там, бях сигурен в едно — Стюарт беше избрал да ми се яви в този вид, раздърпан и вече гниещ, по една-единствена причина, а именно защото останките му бяха в тази къща! И все пак той ме умоляваше да се махна оттук! Предупреждаваше ме.

Дали това предупреждение се отнасяше за цялата Таламаска, или единствено за Артър Лангтри. Седях и се чудех, усещах как пулсът ми се успокоява. Както винаги след подобно преживяване, изпитвах прилив на адреналин, стремеж да разкрия всичко, което лежи и зад най-малката проява на свръхестественото, което съм зърнал дори само за миг.

Бях разярен, дълбоко, горчиво разярен, на онзи или онова, което беше убило Стюарт.

Но сега най-важният въпрос беше как да постъпя. Разбира се, щях да говоря със Стела. Но каква част от тази къща можех да разгледам, преди да й се представя? Ами предупреждението на Стюарт? Каква точно беше опасността, за която трябваше да се подготвя?

Обмислях всичко това, без да забележа никаква промяна в глъчката откъм коридора зад мен, когато внезапно осъзнах, че нещо в непосредственото ми обкръжение е претърпяло радикална промяна. Вдигнах бавно поглед. В огледалото се отразяваше една самотна фигура. Стреснат, аз погледнах през рамо, но зад мен нямаше никого. И тогава отново се обърнах към мътното и тъмно огледало.

Един мъж се взираше в мен от някакво отвъдно селение. Докато го оглеждах, ме заля вълна от адреналин, която изостри сетивата ми. Образът ставаше все по-ясен и по-ярък, докато не се превърна в млад мъж със светла кожа и тъмнокафяви очи. Той се взираше ядосано и заплашително именно в мен.

Накрая образът стана абсолютно реален. Беше толкова жив, сякаш в някаква стая зад огледалото се бе скрил истински човек, бе махнал стъклото и се взираше в мен през празната рамка.

Никога, през всичките години в Таламаска, не бях виждал така живо привидение. Мъжът изглеждаше на трийсетина години, кожата му беше съвършена, с руменина по бузите и леко по-светла под очите. Дрехите му бяха много старомодни, с висока бяла якичка и голяма копринена вратовръзка. Косата му беше вълниста и леко разрошена, сякаш току-що бе прекарал пръсти през нея. Устата му изглеждаше мека, млада и леко румена. Виждах изящните очертания на устните. Като че ли видях и леката сянка на обръснатата брада.

Но ефектът беше ужасяващ, защото това не беше човешко същество, нито портрет, нито нечие отражение. Това беше нещо много по-ярко и въпреки това сякаш живо.

Кафявите очи бяха пълни с омраза. Устата потрепна леко от гняв и накрая от ярост.

Съвсем бавно вдигнах кърпичката към устните си и прошепнах:

— Ти ли уби моя приятел? — Рядко съм се чувствал така жив, така сгорещен от опасността. — Е, призрако? — прошепнах отново.

И тогава видях как той отслабва, как губи плътност с всяко движение. Лицето, така красиво моделирано и допреди миг изразяващо силна емоция, бавно изгуби изражението си.

— Няма да се отървеш така лесно от мен, призрако — прошепнах аз. — Имаме две сметки за уреждане, нали така — Петир ван Абел и Стюарт Таунсенд. Поне с това сигурно ще се съгласиш?

Привидението като че не можеше да ми отговори. Внезапно цялото огледало потрепери и се превърна просто в тъмно стъкло, когато някой затвори с трясък вратата към коридора.

По голия под извън китайския килим прозвучаха стъпки. Огледалото беше напълно пусто и отразяваше единствено мебелите и книгите.

Обърнах се и видях млада жена да върви по килима, а очите й бяха втренчени в огледалото. Изглеждаше гневна, объркана, нещастна. Беше Стела. Стоеше пред огледалото, с гръб към мен и се взираше в него. После се обърна.

— Е, можете да разкажете това на приятелите си в Лондон, нали? — рече тя. Изглеждаше на ръба на истерията. — Можете да им кажете какво видяхте!

Видях, че цялата трепери. Леката златна рокличка със слоеве ресни се люлееше. Стела неспокойно стисна чудовищния смарагд, който висеше на шията й.

Понечих да стана, но тя ме спря и веднага седна на дивана вляво от мен. Ръката й легна на коляното ми. Тя се наклони по-близо до мен, толкова близо, че виждах туша по дългите й мигли и пудрата по бузите й. Сякаш в мен се взираше голяма порцеланова кукла, или пък кинозвезда, гола под подобната на паяжина рокля.

— Вижте, можете ли да ме вземете с вас? — рече тя. — В Англия, при онези хора, в Таламаска? Стюарт каза, че може.

— Кажете ми какво се случи с него, и ще ви заведа, където пожелаете.

— Не зная — отвърна тя и очите й отново се напълниха със сълзи. — Чуйте, трябва да се махна оттук. Не съм му направила нищо. Никога не наранявам хората. Господи, не ми ли вярвате? Не можете ли да разберете дали говоря истината?

— Добре. Какво искате да направя?

— Просто ми помогнете! Отведете ме с вас в Англия. Ето, ще си взема паспорта, ще взема и много пари. — И тя отвори едно чекмедже на масичката до канапето и извади оттам голяма пачка двайсетдоларови банкноти. — Ето, можете да купите билети. Ще се срещнем. Тази нощ.

Преди да успея да отговоря, Стела вдигна поглед стресната. Вратата се бе отворила и в библиотеката влезе младото момче, с което беше танцувала. Беше зачервен и много притеснен.

— Стела, търсех те.

— О, миличък, идвам — каза тя, изправи се веднага и ми хвърли многозначителен поглед през рамо. — Иди, моля те, и ми вземи питие, съкровище. — Оправи вратовръзката му, докато му говореше, после го обърна с бърз жест и направо го изблъска към вратата.

Той явно бе много подозрителен, но видимо изключително добре възпитан, защото тръгна да изпълни поръчката й. Щом затвори вратата, тя се върна при мен. Беше зачервена, почти трескава и абсолютно убедителна. Всъщност впечатлението ми от нея беше, че тя е напълно невинен човек, който споделя целия оптимизъм и дързост на „джаз пиленцата“. Изглеждаше автентична, ако разбирате какво искам да кажа.

— Идете на гарата — замоли ме тя. — Вземете билети и ще се срещнем във влака.

— В кой влак и по кое време.

— Не знам в кой влак. — Разпери ръце. — Не знам и по кое време! Трябва да се махна оттук. Вижте, ще дойда с вас.

— Това като че ли е по-добра идея. Можете да ме почакате в таксито, докато си взема нещата от хотела.

— Да, прекрасна идея — прошепна тя. — И ще се махнем оттук с първия влак, а после можем да променим посоката.

— Ами той?

— Кой той? — изуми се тя. — О, имате предвид Пиърс? Пиърс няма да създава никакви проблеми. Той е абсолютно сладурче. Мога да се оправям с Пиърс.

— Знаете, че нямам предвид Пиърс — рекох аз. — Имах предвид мъжа, когото видях преди миг в огледалото и когото вие принудихте да изчезне.

Тя изглеждаше напълно отчаяна, като притиснато в ъгъла животно. Но не мисля, че аз я бях притиснал там.

— Не съм го карала да изчезва — каза тя тихо. — Вие го направихте. — Мъчеше се да се успокои, ръката й се притисна за миг към гърдите. — Той няма да ни спре. Моля ви, повярвайте ми, няма да ни спре.

И точно в този миг Пиърс се върна — отвори вратата и пусна вътре страхотната какофония. Стела пое благодарно чашата шампанско от него и я изпи до половината.

— Ще си поговорим след минутка — каза ми тя сладко. — Само след минутка. Тук ще ви е удобно, нали? Не, всъщност, защо не подишате малко въздух. Излезте на предната веранда, душко, и аз ще дойда да поговорим там.

Пиърс знаеше, че тя е наумила нещо. Гледаше ту нея, ту мен, но очевидно се чувстваше безпомощен. Стела го хвана под ръка и го поведе навън. Погледнах към килима. Пачката беше паднала и парите се бяха пръснали по пода. Събрах ги набързо, върнах ги в чекмеджето и тръгнах към салона.

Точно срещу вратата на библиотеката видях портрет на Жулиен Мейфеър, много красива творба в тежкия и мрачен стил на рембрандовите маслени платна. Дощя ми се да имах време да го разгледам, но минах бързо зад стълбището и започнах да си проправям път през тълпата към предната врата.

Сигурно бяха минали към три минути и аз бях успял да стигна едва до колоната на стълбището, когато го видях отново, или поне ми се стори, че за един ужасен миг зърнах кестенявия мъж от огледалото. Този път той се взираше в мен над нечие рамо от ъгъла на салона.

Опитах се да го открия, но не можах. Хората се блъскаха в мен, сякаш нарочно се опитваха да ми попречат, въпреки че, разбира се, не беше така.

Тогава осъзнах, че някой пред мен сочи стълбите, които вече бях подминал. Само на няколко стъпки от вратата, аз се обърнах и видях на стълбището дете — много красиво русо момиченце. Без съмнение беше Анта, въпреки че изглеждаше доста дребна за осемте си години. Беше облечена с фланелена нощница и беше боса. Плачеше и гледаше през перилата към вратите на предната стая.

Аз също се обърнах и погледнах натам, в същия миг някой въздъхна силно и тълпата се раздели. Уплашени хора се разбягваха от вратата. Един червенокос мъж стоеше на прага вляво от мен и се взираше в стаята. И докато го гледах отмалял от ужас, той вдигна пистолет с дясната си ръка и стреля. Оглушителният трясък разтърси къщата. Хората се паникьосаха. Въздухът се изпълни с писъци. Някой бе паднал пред предната врата, а другите просто го прегазваха и тичаха навън. Всички се опитваха да избягат от къщата.

Видях Стела да лежи на пода в средата на предната стая. Лежеше по гръб, главата й беше извърната на една страна. Взираше се в салона. Аз хукнах напред, но не успях да спра червенокосия мъж, който застанат над нея и стреля отново. По тялото й премина конвулсия, а от едната страна на главата й рукна кръв.

Хванах копелето за ръката, а той стреля отново. Куршумът не я улучи и мина през вратата. Писъците станаха още повече. Някъде се чупеше стъкло. Наистина, прозорците бяха строшени. Някой се опита да хване мъжа изотзад, а аз успях да изтръгна пистолета от ръката му и без да искам настъпих Стела по краката.

Коленичих с пистолета в ръка и го плъзнах силно по пода. Убиецът вяло се опитваше да се пребори с поне шестима мъже. Навсякъде около нас стъклата на прозорците се пръскаха и парчетата валяха върху Стела. Кръвта течеше по врата й и по смарагда на Мейфеър, който сега лежеше накриво върху гърдите й.

Следващото, което си спомням, беше чудовищният трясък на гръмотевица, който изличи оглушителните писъци. Почувствах, че наближава порой, и много скоро го чух как се излива по верандите. После светлините изгаснаха.

Последваха няколко светкавици и на тяхната светлина видях как мъжете влачат убиеца към вратата. До Стела беше коленичила някаква жена, която вдигна безжизнената й ръка за китката и после нададе ужасяващ писък.

Детето също беше влязло в стаята. Стоеше босо и се взираше в майка си. После започна да пищи. Гласът му се извиси пронизително над останалите: „Мамо, мамо“, и сякаш с всеки нов напън то осъзнаваше случилото се все по-дълбоко.

— Някой да изведе детето! — извиках аз. И наистина, някакви хора се събраха около него и се опитаха да го изведат от стаята. Аз се отдръпнах от пътя им и почти с пълзене се добрах до страничния прозорец, който извеждаше на верандата. Блесна още една мълния и видях как някой взима пистолета, после го подаде на друг, а той на трети, който го пое, все едно е живо същество. Впоследствие отпечатъците щяха да станат безполезни, както често става, но пък имаше безброй свидетели. Нямаше причина да оставам в къщата. Обърнах се, прекосих страничната веранда в пороя и излязох на моравата.

Там се бяха скупчили стотици хора, жените плачеха, а мъжете се опитваха да ги заслонят от дъжда със саката си. Всички бяха подгизнали и трепереха, объркани и недоумяващи. Светлините примигнаха за секунда, но нова ужасяваща мълния предвести окончателното им умиране. След миг един прозорец на горния етаж се пръсна в дъжд от искрящи стъкълца и отново избухна паника.

Аз забързах към задната част на имота — исках да си тръгна незабелязано по задния път. Притичах по каменната пътека, изкачих двете стъпала към задния двор около плувния басейн и огледах алеята пред портата.

Дори през пелената на дъжда успях да видя, че вратата е отворена и отвъд нея блещукат мокрите павета на улицата. Гръмотевица изтътна над покривите и една мълния освети зловещо цялата градина с нейните балюстради, високи камелии и плажни кърпи, проснати върху множество столове от метални винкели. Вятърът шибаше безжалостно всичко.

Внезапно чух сирени. Тръгнах към очакващия ме тротоар и мярнах някакъв мъж. Стоеше напълно неподвижен до няколко бананови дръвчета вдясно от портата.

Приближих се още и се вгледах в лицето му. Беше духът, който отново се бе материализирал за мен, но защо, за бога, нямах никаква представа. Сърцето ми туптеше лудо, почувствах моментно замайване и стягане в слепоочията, сякаш кръвообращението ми беше спряло.

Той изглеждаше точно както преди, видях блясъка на тъмната коса и кафявите очи. Видях смътно и дрехите му, които бяха съвсем незабележими, ако не се броеше прекалената им официалност и странната им неяснота. И все пак виждах как проблясват дъждовните капки, които падаха по раменете и реверите, и по косата му.

Но именно лицето му ме втрещи. Беше невероятно променено от страданието, бузите му бяха мокри от безмълвния плач, докато ме гледаше в очите.

— За бога, проговори ми, ако можеш — казах аз; почти същото, което помолих и отчаяния призрак на Стюарт. И вече бях толкова подлуден от станалото, че скочих към него и се опитах да го хвана за ревера, за да го накарам да ми отговори.

Той изчезна. Само че този път усетих как става това. Усетих топлината и внезапното движение на въздуха. Сякаш нещо го изсмука. Банановите дървета се залюляха силно. Вятърът зашиба клоните им и аз вече не бях сигурен какво съм видял и какво съм почувствал. Сърцето ми пропусна удар. Усетих как ми се завива свят. Време беше да се махам оттук.

Забързах нагоре по Честнът стрийт покрай групички ридаещи и зашеметени хора. После продължих надолу по Джаксън авеню, далече от вятъра и дъжда, към абсолютно чистата и спокойна улица, по която хората се движеха явно без да знаят какво се е случило на няколко пресечки по-нагоре. Само след секунди хванах такси за хотела.

Щом пристигнах, събрах вещите си и заедно с пиколото свалих куфарите си във фоайето. Незабавно платих за стаята и хванах такси към гарата, където се качих на среднощния влак за Ню Йорк и в момента съм в спалното си купе.

Ще пусна това писмо възможно най-скоро, а дотогава ще го нося със себе си, с надеждата, че дори с мен да се случи нещо, то ще бъде открито.

Все пак не мисля, че ще стане каквото и да било. Всичко свърши. Историята стигна до ужасния си кървав край и Стюарт беше част от нея. Само Господ знае каква роля е изиграл онзи призрак, но няма да изкушавам демона отново, като се върна назад. Всичките ми инстинкти ми казват веднага да се махам оттук. И ако забравя дори за миг това, разполагам със спомена за Стюарт, който да ми го напомни. Защото на онова стълбище той се опита да ми каже да се махна от къщата.

Ако не успеем да се видим в Лондон, моля ви, приемете съвета ми. Не изпращайте друг на онова място. Поне засега. Наблюдавайте и чакайте, както гласи и нашето мото. Разгледайте доказателствата, опитайте се да извлечете някакви поуки от случилото се. И най-вече — проучете добре досието на вещиците Мейфеър. Проучете го в дълбочина и подредете материалите.

Лично аз смятам, че нито Лашър, нито Стела имат нещо общо със смъртта на Стюарт. И все пак останките му са под онзи покрив.

Съветът обаче може да разгледа данните на спокойствие. И отново повтарям — не изпращайте никого.

Не можем да се надяваме на възмездие в съда по отношение на Стюарт. Не можем да се надяваме на законово разрешаване на проблема. Дори при разследването, което неизбежно ще последва ужаса от тази нощ, няма да бъде предприет обиск на къщата и имота на Мейфеър. Как можем ние да се надяваме да предприемем подобно нещо?

Но Стюарт никога няма да бъде забравен. И аз съм достатъчно мъж, дори в заника на живота си, за да вярвам, че трябва да има възмездие както за него, така и за Петир. Въпреки че не зная върху кого ще се стовари то.

Не говоря за отмъщение. Говоря за разкриване, за разрешение на проблема. Говоря за последната, разобличителна светлина на истината.

Тези хора, тези Мейфеър, вече не знаят кои са всъщност. Твърдя, че младата жена беше невинна. Убеден съм в това. Но ние знаем. Ние знаем. И Лашър знае. А кой е Лашър? Кой е призракът, който реши да ми покаже болката си; който избра да ми покаже дори сълзите си?"

Артър пуснал това писмо от Сейнт Луис, Мисури. Едно написано под индиго копие било изпратено два дни по-късно от Ню Йорк с кратък послепис, в който Артър съобщавал, че е резервирал каюта в кораб за Англия и ще отпътува в края на седмицата.

След два дни в морето Артър позвънил на корабния лекар и се оплакал от болки в гърдите. Помолил за лекарство за стомашно разстройство. След половин час лекарят го открил мъртъв, очевидно от инфаркт. Било шест и половина вечерта на седми септември хиляда деветстотин двайсет и девета година.

Артър написал още едно кратко писмо на кораба в деня преди смъртта си. То било открито в джоба му, когато го намерили.

В него той казва, че не се чувства добре и страда от ужасни пристъпи на морска болест, каквито не бил изпитвал от години. Дори на няколко пъти започвал да се опасява, че е сериозно болен и няма да види вече метрополията.

„Има толкова неща за Мейфеър, които искам да обсъдя с вас. Толкова много идеи ми минават през главата. Ами ако отведем този дух? Ако го поканим да дойде при нас?

Но каквото и да правите, не изпращайте друг в Ню Орлиънс — не сега, не и докато онази жена, Карлота Мейфеър, е жива.“