Г. Ф. Унгер
Червенокосата Джейн (7)

7.

Яздих цялата нощ и малко преди обяд стигнах с изтощения си кон наемната конюшня. Конярят излезе и огледа животното.

— Водите ми само съсипани коне — измърмори той.

Не му отговорих, защото и аз бях съсипан от умора и гладен като вълк.

Взех пушката си от джоба на седлото и се отдалечих безмълвно.

Къде трябваше да отида?

Не познавах този град, знаех само конюшнята и затвора. Къде бяха Джейн и тримата й защитници?

Стигнах до един хотел, който явно беше единственият в Зозо. Освен него в града имаше сигурно още няколко гостилници, и то в старата мексиканска част.

Отпред на верандата на хотела стоеше мъж в люлеещ се стол. Когато вдигна глава и шапката му се килна назад, го познах. Беше Джим Букер.

— Ето те и теб — каза той.

До себе си на стената бе облегнал пушката. На жилетката си носеше ламаринената звезда. Очевидно бе приел длъжността на изгонения от нас градски маршал.

Посочи през рамо входа на хотела.

— Влизай вътре — рече той. — Този хотел принадлежи на Джейн, магазинът отсреща — също. Наследила е всичко това от мъжа си. Всъщност тя е била господарката в този град, преди Магдалена Фулер да реши да си отмъсти. Но с наша помощ сега отново всичко е нейно.

Стоях учуден. Букер попита:

— А ти какво направи?

Ухилих се.

— Изпратих Магдалена Фулер в Мексико. Няма да се върне скоро. А водача й трябваше да убия в честен дуел. Ранчото й сега е без водач. Може и да се разпадне. Къде е Джейн?

Той се засмя широко, изглеждаше наистина горд и доволен.

— Този град — започна той — сега е наш. Зозо ни принадлежи. А Джейн наказа доста сурово всички, които само са гледали, които са се огънали или пък са били съдебни заседатели и са я осъдили от страх пред господарката на ранчото „Шпаниш Байт“. Някои от тях трябваше да напуснат града до един час и взеха само това, което можеха да съберат на една кола. Зозо принадлежи сега на Джейн и на нас. Ще докараме нови заселници, ще изгоним говедата на ранчото от незаконно заграбените територии и ще осигурим място за заселниците, които един ден ще станат богати фермери. Един град не може да живее само от едно голямо ранчо. Но няколко ферми могат добре да го поддържат. Тази земя е твърде добра и плодородна, за да се превръща в пасище.

Слушах всичко това и едно ми ставаше пределно ясно.

Да, щеше да има война, когато Магдалена Фулер се върне от Мексико. Две жени щяха да воюват една срещу друга. А ние мъжете щяхме да се бием на две различни страни, да се убиваме един друг…

О, по дяволите!

Оставих Джим Букер, пресякох улицата и влязох отсреща в магазина.

Джейн бе вътре с един мъж до отделението за оръжия и железария. Чух я да казва:

— Е, това значи е ясно вече, Дуган. Няма да се продават оръжия и муниции без мое изрично разрешение.

Двамата минаха отпред.

Мъжът беше облечен в манта. Явно ръководеше магазина на Джейн.

Тя ми се усмихна така, сякаш се радваше да ме види изведнъж пред себе си.

— Добре, че си отново тук, Трой. Бях започнала вече да се притеснявам.

Прегърнах я и тя целуна брадясалите ми страни.

Но после, след като я пуснах, стана сериозна. В очите й успях да различа не само нетърпеливо очакване, но и безпощадна твърдост.

— Какво ще ми кажеш, Трой? Успя ли да настигнеш Магдалена Фулер, преди да е събрала хората си?

Кимнах и хвърлих кос поглед към Дуган. Той внимателно ни слушаше, застанал отзад.

Отидох до бурето с кисели краставички, извадих си една с дървената щипка и лакомо я захапах.

После казах, дъвчейки:

— Джейн, гладен съм като вълк. Нека отидем в хотела да хапна нещо. После ще ти разкажа всичко подробно. Хайде ела!

Изговорих последните думи нетърпеливо, захапах отново киселата краставичка и излязох. Джейн ме последва.

— Ще ти приготвя разкошна пържола — рече тя, докато вървеше редом с мен по прашната улица.

Бе облечена с пола за езда от еленска кожа и ботуши.

Когато стигнахме верандата, на която седеше Букер, видях нещо, което не бях забелязал при пристигането си. Но сега идвах отдолу, от отсрещната страна на улицата.

На навеса над верандата бе закрепена табела, на която пишеше:

ХОТЕЛ ЗОЗО

ДЖЕЙН МУЛЕН

А отдолу под табелата, на нова кука, бе окачена юздата с испански мундщук, която Джейн бе взела от ранчото „Шпаниш Байт“, когато минавахме под входната му арка.

Висеше сега под табелата на хотела като трофей. Да, приличаше ми на индиански скалп, закачен на копието пред индианското типи.

Този испански мундщук за Джейн бе със сигурност трофей, подобен на скалпа за индианеца.

Но до мундщука висеше още нещо — онази червена перука, която бяхме открили в спалнята на Магдалена Фулер в ранчото й.

И всички жители в този град трябваше да видят трофея и да си спомнят какво бяха причинили преди време на Джейн Мулен чрез пасивното си държание — или като послушни и страхливи съдебни заседатели.

Влязохме в хотела и се отправихме направо към кухнята. Джейн отпрати готвачката и сама се зае да приготвя яденето. Скоро сложи огромна пържола в цвърчащото олио.

Малко по-късно вече седяхме на кухненската маса. Докато ядях и пиех, й разказах всичко.

Когато свърших, Джейн проговори сурово:

— Значи все още е жива и ще се върне някога. Трябваше да разрушим цялото й ранчо. А ти трябваше да продадеш тази проклета проститутка в някой мексикански бордей. Оттам нямаше да я пуснат. Но този дон Естобал със сигурност ще го направи скоро. Или просто трябваше да я застрелям. Вие мъжете не можехте да го направите, но аз можех. Да, трябваше да я извикам на дуел.

Тя млъкна, изпълнена с омраза и безсилна ярост.

Когато срещна погледа ми и разбра колко уплашен съм и същевременно колко съжалявам, че изпитва такава дълбока омраза, отново се взе в ръце. Умееше да се контролира.

— Уплашен си за мен, Трой, нали? Но не забравяй, че тя почти успя да ме види обесена. Да, аз я мразя. Тя уби мъжа ми. Трябва да бъде наказана със смърт. Какво очакваш от мен, Трой Колвър? Не съм светица. О, да, вече накарах този град да съжалява, че без всякаква съпротива се предаде пред силата и властта на Магдалена Фулер и хората й. Откакто Франк, моят любим мъж, бе убит, Зозо е като парализиран. Някои от жителите му се подчиниха веднага. Изгоних доста от тях и градът сега е пуст, но скоро ще дойдат нови жители. Дадох обяви във всички вестници, западно от Мисисипи. Обещах на заселниците и фермерите добра, свободна земя. Сега, след войната, много хора идват на запад. Назначавам и ездачи, с чиято помощ ще изгоним добитъка на ранчото „Шпаниш Байт“ и ще освободим още земя за нови заселници. Трой, останалите ми помагат. Ще го направиш ли и ти?

Бе ясен въпрос.

Да, искаше решението ми сега веднага. Зелените й очи блестяха, а червената й коса гореше като огън.

Сега беше истинската Джейн Червенокосата, Джейн Пламтящата.

Почти бе успяла да унищожи най-големия си враг.

Сега искаше да стане толкова могъща, че никой повече да не се осмели да я нападне в тази страна, в която нямаше закони. Тя искаше да стане законът.

А за това трябваше да има война.

Очакваше отговора ми с искрящи очи.

В този момент си спомних за времето преди, за онази прекрасна година, която приключи така внезапно, само защото не исках да се установя на едно място.

Едва този Франк Мулен бе успял да я задържи, осигурявайки й дом.

Освен това е бил кмет тук, събудил е отново живота в този призрачен град.

Бавно кимнах.

— Да, Джейн, и занапред оставам на твоя страна. Ще ти помогна, щом искаш да превърнеш тези отдалечени пасища във ферми. Да, ще ти помогна. Защото ранчото на Магдалена Фулер може да предявява претенции към свободните пасища само ако пак краде говеда от Мексико. Не би могла да плати тези огромни стада. Трябва да ги открадне. А този дон Естобал е истински благороден мъж, същински идалго. Но сега ми кажи къде ще спя, защото съм не просто уморен. Вече не знам дали съм жив.

— Ела, ще те заведа в стаята ти.

* * *

Спах през целия ден чак до настъпването на нощта. Когато се събудих, в стаята гореше лампа.

Джейн седеше на леглото ми.

— Не се обличай още — каза тя. — Донесла съм ти чисти дрехи, но най-напред се изкъпи. Наредих да приготвят моята собствена вана и да я напълнят с гореща вода. А когато станеш готов, ще вечеряме тук!

В гласа и в зелените й очи имаше нещо, което ме накара да почувствам, че ще стане така, както беше между нас преди няколко години, когато тя ми принадлежеше и живеехме като в рая.

Не, не мислех дали е постъпила с Букер, Логан и Шорт по същия начин и дали е събудила в тях старите спомени, т.е. дали ги е възнаградила за верността им.

Въобще не исках да зная.

Не беше жена, която можеше да се мери с обикновените мерки. Бе друга, съвсем различна. Истинска кралица. А нямаше ли в световната история достатъчно кралици, които са си осигурявали вярност с красотата и отдаването си?

Бях чел нещо такова…

Така че й се усмихнах като дръзко момче, както бях правил често, когато някое приключение ме привличаше. Не бях улегнал мъж, по-скоро в много отношения приличах на пират.

Тя отвори вратата и даде няколко заповеди.

Хотелският слуга внесе ваната и заедно с икономката я напълниха.

Скоро седях отпуснат в горещата вода.

Докато Джейн ми изтриваше гърба, я попитах:

— Не те ли интересува какво мислят и говорят хората?

— Този боклук не ме интересува — отвърна тя. — Ако започне да ми пука за всички, които са зависими от мен, по-добре да се откажа още сега. Трой, искам да стана кралицата на този град. Той трябва да се превърне, така да се каже, в пъпа на тази област. Така ще съм над всичко.

Не казах нищо повече дори когато започна да ме бръсне с нежните си ръце. А когато малко по-късно ме целуна, знаех, че за всичко това ще трябва да платя скъпо.

Но Джейн ми действаше като сладка отрова.

Искаше да стане кралица…

Без верни рицари не можеше да го постигне.

Така че и тя, от своя страна, бе готова да плати скъпо.

Ние бяхме хора, а не светци — просто хора.

* * *

Какво, по дяволите, ставаше?

Това се питах в следващите няколко дни и нощи и със сигурност същия въпрос си задаваха Джим Букер, Таурус Логан и Дъсти Шорт.

Всъщност малкото име на Шорт бе Джак, но още като малко момче го бяха кръстили Дъсти. Може би защото никога не си е изтупвал праха от дрехите и затова винаги е ходел прашен. Не знаехме. Не го бяхме питали. Само Джейн го наричаше понякога с истинското му име. Затова и знаехме, че се казва Джак.

Е, и четиримата се питахме отново и отново какво бе станало с нас и какво продължаваше да става.

Защото бяхме това, което хората наричат улегнали мъже, а не глупави младежи, на които да липсва опит в живота и които да си губят ума по всяка хубава жена, така че тя да ги върти на пръста си и да ги прави на будали.

Бяхме сурови и опитни мъже, бяхме имали много жени през живота си…

Но тази Джейн със своята огненочервена коса и зелени очи ни бе омагьосала.

Да, по дяволите, тя принадлежеше на всеки един от нас.

И всеки го знаеше и го приемаше. Приличахме някак на маниаци, пристрастени към тази сладка отрова, от която не можехме да се откъснем, въпреки че отдавна бяхме осъзнали болестта си.

Не беше и толкова просто.

Трима от нас бяха постоянно на път, яздеха в широк кръг около Зозо. И само един оставаше в малкото градче, при Джейн. Така се редувахме.

Да, бе грешно, налудничаво и със сигурност — ненормално.

Вероятно наистина се бяхме превърнали в пристрастени глупаци. Понякога се питах дали Джейн не ни бе сложила по нещо в питиетата — може би някакво омагьосващо биле. Как иначе, по дяволите, можехме да бъдем до такава степен пленени от нея?

Тя не беше просто красива. У нея имаше някакво излъчване.

Може би дори само мирисът й ни беше достатъчен?

По дяволите! Беше ли възможно такова нещо?

Както споменах вече, трима от нас бяха постоянно на път из областта. Гонехме всички говеда на юг, там, където първоначално бяха пасищата на ранчото „Шпаниш Байт“. Преследвахме всичкия добитък, но досега нямаше сериозни разпри или престрелки.

Понякога дори разговаряхме с каубоите от ранчото. Те все още бяха без водач. Липсваше им хубавата господарка, а така също и водач, който да приема, предава и следи за изпълнението на заповедите.

Бяха им останали само водачите на по-малките групи, но това не бяха мъже, които можеха да поведат всичките хора на Магдалена Фулер.

Ездачите от ранчото бяха като парализирани. Но въпреки това бяха останали там и чакаха да се случи нещо.

Засега те все още имаха работа, подслон и храна и можеха да се надяват.

Понякога, когато говорехме с тях и ги приканвахме да махнат говедата от свободните територии, някои от тях ме питаха:

— Ей, какво направи с Магдалена Фулер? Предаде я на мексиканците! Как можеш да спиш спокойно?

Такива или подобни бяха въпросите им.

А аз отвръщах:

— Вашата хубава господарка извърши убийство и искаше друга жена да плати за това, вас накара да крадете животни от Мексико. Би трябвало да я обесим. Така че бях милостив с нея. Ако тук в Зозо и околността имаше истинско право и закони, щях да я върна обратно и да я дам под съд. Но все някога тук ще има право и закони, някога, когато има достатъчно хора и тази земя няма да е само една територия, а отделен щат.

И винаги, когато изричах тези думи, те млъкваха.