Г. Ф. Унгер
Червенокосата Джейн (10)

10.

Три дена по-късно пристигнахме в Зозо капнали от умора и гладни. Бе вече късна нощ. Заселниците все повече се увеличаваха, а хората от ранчото „Шпаниш Байт“ продължаваха да прекарват говеда през поточето, веднъж дори цяло стадо с повече от хиляда животни.

Успяхме да ги прогоним, но се стигна до стрелба.

Имахме един ранен, противниците — един убит. И все пак това беше само една малка престрелка.

Най-лошото предстоеше. Както винаги, Джейн ме очакваше с разкошна вечеря и гореща вана.

Това и желаех. Джейн ми бе липсвала.

А сега отново ми принадлежеше.

Цялата дълга нощ!

Господи, каква жена! Каква магия излъчваше! Пак си помислих, че Джейн сигурно разбъркваше в храната ни някакви прахове или пък ни слагаше нещо в питиетата…

Имаше доста афродизиращи подправки. Или Джейн Червенокосата ни правеше някаква магия? Защото бяхме така зависими от нея! Знаех, че Букер, Логан и Шорт се чувстваха по същия начин.

Но тази нощ, в прегръдките на Джейн, не исках да мисля за това. Знаех, че развръзката ще дойде по-късно, а сега исках да се почувствам отново в рая. Притежавах Джейн, но не ме ли притежаваше тя още повече?

Заради нея си заслужаваше да се биеш и да умреш.

Но къде бе останал разумът ми? И къде бе останал разсъдъкът на останалите?

Да, ние бяхме рицарите на една кралица. Магьосница.

На следващата сутрин спах до късно. После Джейн ме събуди със закуската. Бе ми донесла и копринен халат и ми се стори, че приличам на онзи Парис, който в спора за най-красива богиня присъдил наградата на Афродита.

Седнахме на масата в стаята на Джейн и се насладихме на закуската.

Бавно се връщах обратно в действителността.

— Как е в града? — попитах аз.

Тя вдигна дланта си и я сви в юмрук, сякаш обгръщаше скъпоценен камък или кюлче злато.

— Тук, в този юмрук, държа целия град — проговори тя усмихнато и в очите й долових странен блясък. — Няма да посмее повече да ме изостави! Нека Магдалена Фулер само се осмели да се върне. Ще я убия — със собствените си ръце. Да, сама ще я убия. След като разбере, че не може да ме победи с хората си, защото имам добри и верни рицари, ще ме предизвика на дуел и ще застанем една срещу друга. Това чакам отдавна!

Тя твърдо замлъкна.

Повторно ми наля кафе, наведе се напред и ме погали мило по бузата. Гневният й поглед стана отново нежен и мек.

— Бе прекрасно с теб тази нощ — прошепна тя.

Бих я запитал дали казва същото и на останалите трима, но предпочетох да замълча.

Нямаше смисъл. Знаех, че нищо няма да се промени. Тя просто бе жена с четирима мъже, които не можеха да й устоят.

Сигурно бяхме глупаци. А може би приличахме на затворници, държани единствено от нейната магия.

Скоро отново щях да яздя по свободните пасища и да защитавам заселниците, да прогонвам говедата и да чакам голямата битка.

Не, не исках да мисля, че тогава при Джейн щеше да е един от другите.

По дяволите, какво значение имаше това?

По обяд минах през града, а на гърдите ми блестеше значката на градския маршал. Испанският мундщук и червената перука все още висяха под табелката на хотела и напомняха за победата на Джейн.

Хората от града ме поздравяваха учтиво и с явен респект. Срещах и много от заселниците, дошли на покупки с коли или на коне. Градът имаше вече нови жители. На много места се строеше.

Зозо се разрастваше. Отидох да видя коня си в наемната конюшня, макар да знаех, че добре се грижеха за него.

През отворената врата видях, че се задава ездач. Той попита коняря, който пълнеше кофи с вода от помпата:

— Сеньор, къде мога да намеря сеньор Трой Колвър? Бихте ли ми казали?

— Влез в обора, моето момче. Там вътре е, при коня си.

Излязох пред редицата на клетките и погледнах към новодошлия. Бе млад мексиканец, ако се съдеше по облеклото му, беше вакеро, значи мексикански каубой.

— Аз съм Трой Колвър — рекох аз.

Той се спря и свали шапката си. Измъкна от хастара сгънато писмо и ми го подаде.

— Дон Естобал го праща — каза момчето. — Яздех като дявола, за да го донеса бързо.

Отворих грижливо прегънатото писмо и зачетох:

„Сеньор Колвър, добре си спомням срещата ни. За жалост трябва да ви съобщя, че жената, която тогава ми предадохте, бе освободена от няколко от нейните ездачи. Убиха някои от хората ми и подпалиха хасиендата. Трябваше да гасим пожара, затова Магдалена Фулер и освободителите й ни се изплъзнаха. Да се надяваме, че няма да получите известието ми твърде късно.

Ваш дон Естобал де Коронадо“

Прочетох писмото два пъти.

После кимнах на младия вакеро и му подхвърлих златна петдоларова монета, която той бързо улови.

Останах на мястото си още няколко секунди, след като той си тръгна.

Разбрах, че бе започнала истинската война.

Дори като затворничка в хасиендата на дон Естобал Магдалена Фулер бе успяла да привлече някой от хората му на своя страна и да го изпрати за помощ. Тя бе хубава и в състояние добре да го възнагради.

После някои от ездачите й бяха отишли да я доведат. Ето защо са знаели къде могат да намерят господарката си.

Знаех, че не мога да остана повече в това малко градче.

Магдалена Фулер сега щеше да предизвика ада.

Джим Букер, Таурус Логан и Дъсти Шорт трябваше да бъдат предупредени.

Вече не се касаеше за това да се попречи на прииждането на говедата към свободните пасища. Не, сега Магдалена Фулер щеше да се появи с много ездачи.

И преди всичко щеше да поиска скалпа ми.

Напуснах наемната конюшня и тръгнах да търся петимата си ездачи.

По дяволите, къде можеше да са?

Зозо се бе разраснал, имаше нови жители, нови къщи, колиби и палатки. Един керван бе докарал за строежите дърво и греди от всякакъв вид. Зозо ставаше с всеки изминал ден все по-голям. Отвориха се и нови магазини, нови занаятчийски работилници, кръчми.

На края на града се бяха установили фургоните на пътуваща трупа, чиито афиши обещаваха среща със сензационните номера на гълтачи на огън и мечове, танцьори на въже и какви ли не още циркови артисти.

Отправих се натам.

Всички се бяха събрали на обяд в средата на кръга, образуван от фургоните. Изгледаха ме недоверчиво. Бяха видели звездата на жилетката ми. Вероятно трупата е имала проблеми с някой друг градски маршал.

Огледах насъбралите се. Да, сред тях имаше няколко хубави момичета. По всяка вероятност те танцуваха на въже, а може би умееха само това.

Една дебела жена, сигурно шефката, която другите трябваше да наричат принчипеса, вдигна дебелия си показалец и попита:

— Маршал, какво можем да направим за вас? Ние пристигнахме едва вчера след обяд и тази вечер искаме да дадем първото си представление. Има ли някакъв проблем?

Поклатих отрицателно глава и също попитах:

— Мадам, имахте ли през нощта няколко посетители от мъжки род?

Тя се поколеба с отговора, но когато хубавите момичета започнаха да хихикат, каза:

— Да, снощи дойдоха няколко джентълмена. Искаха малко удоволствие и го получиха. Маршале, да не би да сте дошли да събирате данък за развлеченията? Това го има във всеки град. Какво трябва да платя? Аз се казвам Елвира Донли и съм шефка на тази трупа.

— Търся петимата джентълмени — ухилих се аз. — Не искам нищо друго, мадам.

Тя изглеждаше много облекчена. После посочи един от шарените фургони.

— Там, вътре са — обясни ми тя. — Не можеха да понесат питиетата ни… Но трябваше по някакъв начин да предпазя момичетата си… Разбирате ли ме, маршал?

О, да, добре разбирах дебелата шефка на трупата.

Когато снощи петимата ми стрелци са дошли в лагера като разярени бикове и са започнали да правят непристойни предложения, тази дебелана веднага е разбрала как ще свърши всичко. Затова им е сложила по нещо в питиетата.

И сега те хъркаха в дълбок сън.

Изпсувах наум и си спомних как един от тях се бе оплакал преди време, че в Зозо нямало публичен дом.

И миналата нощ са потърсили забавление тук, в театралната трупа. Но очевидно дебеланата пазеше момичетата си като квачка пиленцата.

Тръгнах към фургона. Задната врата беше отворена. Една сгъваема стълба водеше нагоре.

Отдалече чух хъркането на хората си.

Двама мъже от трупата ме бяха последвали. Единият бе огромен и със сигурност — ужасно силен. Може би разкъсваше вериги или огъваше подкови. Другият явно бе гълтачът на огън и мечове.

Той попита:

— Можем ли да ви помогнем, маршал?

Кимнах и се ухилих. После посочих към рекичката, която минаваше близо покрай града и в която се оттичаха мръсните отпадъчни води.

— Трябва да ги хвърлим там — казах аз. — За да отрезнеят възможно най-бързо. Вашите дяволски капки са явно доста силни.

Те се засмяха.

— Зависи от дозата — отвърна великанът. — А тези петима джентълмени бяха снощи пълни с енергия. Единият от тях се похвали, че може да задоволи пет жени една след друга, толкова много се била насъбрала страстта му. Затова трябваше да им сложим по нещо в питиетата. Иначе щяха да ни създадат много проблеми. Или сме постъпили погрешно, маршал?

Усмихнах се, поклатих глава и ги подканих:

— Хайде, помогнете ми да ги хвърлим в реката, за да дойдат по-бързо на себе си.

Присъединиха се още двама мъже, явно танцьори на въже. Така че не ни трябваше много време, за да се намерят и петимата във водата. Рекичката не беше толкова дълбока, че да се удавят, но достатъчно, за да потънат целите в нея.

Да, имаше ефект. Двама започнаха да правят отчаяни опити да плуват, а един седна и с опулени очи се заоглежда наоколо.

— Аз… аз… не… не мога да плувам — започна да заеква той.

Едва после се събуди напълно и разбра, че се намира в плитка вода. Изправи се, псувайки, на крака. Бързо осъзна, че на мен трябва да благодари за тази баня, и изрева насреща ми:

— Ти, кучи сине, не можеш да си играеш така с мен!

Ударих го под колената и той пак падна в рекичката.

Направи още два опита, но и двата пъти пада по гръб и водата го заля.

Междувременно, другите също се бяха изправили, стояха в рекичката и ни наблюдаваха.

Най-накрая един от тях проговори дрезгаво:

— Престани, Ладиго, остави това. Не можеш да се биеш, поне не сега.

Мъжът излезе бавно от водата, но вече не ме нападаше, а се държеше за брадичката.

— Ще опитам друг път — изсъска той.

— Сигурно, Ладиго, сигурно — кимнах аз. — Можеш да ме имаш по всяко време.

После се обърнах към всички.

— Потегляме след половин час. Вземете пълно снаряжение. Ще се срещнем пред магазина, за да попълним мунициите си. По всяка вероятност ще останем повече от седмица извън града.

Те стояха до рекичката и мърмореха. Все още не можеха да мислят съвсем трезво, но бяха разбрали, че нещо се е случило и че сега ще трябва да заслужат заплатата си на стрелци.

Като по команда се наведоха, напълниха шепите си с вода от рекичката и наплискаха лицата си. Да, те наистина се помъчиха да се събудят…

Обърнах се към мъжете от театралната трупа.

— Благодаря ви, че не сте ги отровили. Те отново са донякъде в съзнание — казах аз и тръгнах.

Щяхме да потеглим след половин час.

Имаше достатъчно време да говоря с Джейн. Десет минути по-късно вече бях при нея. Казах само:

— Магдалена Фулер се е върнала. Може би ще мога да събера Букер, Логан, Шорт и хората им и да задържим ездачите от ранчото. Защото сигурно ти е ясно, скъпа, че тя сега ще дойде с всичките си сили в Зозо, нали?

Тя само кимна. После рече като изговаряше отчетливо всяка дума:

— Идвам с вас!

Каза го с тон, който показваше, че е безсмислено да се опитвам да променя решението й. Познах и по очите й, че сега беше готова да се бие и нищо не можеше да я спре.

Разбирах я добре.

Магдалена Фулер се бе опитала да я обеси, да я обвини в убийство за това, че Джейн й бе отнела любимия. Бе се почувствала победена и сега искаше да я унищожи.

Ако не бяхме дошли, Джейн вече щеше да е мъртва.

Да, добре разбирах защо Джейн искаше да дойде с нас.

А може би при нас бе по-сигурно, отколкото в града, чиито жители отново щяха само безучастно да гледат, когато Магдалена Фулер дойде с хората си, за да си отмъсти.

Затова кимнах, че съм съгласен с нея.

Разменихме още няколко думи относно снаряжението, което трябваше да вземем. Нуждаехме се преди всичко от муниции и от далекобойни пушки. После тръгнах към конюшнята.

Там срещнах моите петима, все още мокри, ездачи. Бяха готови да оседлаят конете си, но все още излъчваха безмълвна ярост.

Разбирах ги.