Г. Ф. Унгер
Червенокосата Джейн (6)

6.

Дон Естобал изпрати отсреща един от ездачите си, който да предаде заповедите на Магдалена Фулер. Скоро се върна заедно с още един мъж.

Сега вече го познах. Да, беше Бъд Уолкър, с когото яздех като момче. Някога принадлежахме към една банда, която крадеше говеда и коне от Мексико. Всички бяхме дръзки смелчаци, водехме свободен живот и вечно се съревновавахме кой най-бързо ще извади револвера си и най-точно ще улучи.

Със сигурност щяхме да станем истинска банда от негодници, но в един момент всеки от нас пое по пътя си.

Бъд Уолкър бе спечелил славата на стрелец.

После избухна войната. Отново яздехме в една група, снабдявахме конфедеративната армия с говеда и коне, които крадяхме от янките, т.е. от обединената армия.

А след войната станахме мъже на приключенията, търсещи късмета си, играчи, незнаещи спокойствие.

От време на време чувахме един за друг.

Тогава се запознах с Джейн и я заобичах, но и тя не можа да ме промени.

Когато видях Бъд Уолкър, всички тези спомени нахлуха в главата ми. Сега той беше водачът на Магдалена Фулер. Бе си взела наистина изпечен крадец на животни, който, ако имаше до себе си твърди и сигурни мъже, бе в състояние да открадне огромни стада. Бе го направила водач, може би и партньор. По всяка вероятност бе свързано с това, че Магдалена Фулер искаше да завладее свободните пасища с възможно най-много говеда. Защото само по този начин можеше да държи настрана прииждащите след войната в този край нови заселници.

Бъд Уолкър мина на двадесет ярда покрай мен. Хвърли ми кос поглед, което ми подсказа, че отдавна ме е познал. Но аз не го бях забелязал отсреща сред многото ездачи.

Отправи се към Магдалена и дон Естобал. Не можех да чуя какво си говорят. Но скоро той обърна коня си и го подкара пак към брода.

Когато приближи до мен, спря. Не се помръднах, защото наистина ми беше удобно да седя на дебелия дънер, опрял гръб на дървото, и да пуша.

— Ти ли ни насади това, Трой? — попита сърдито.

— Явно не се радваш на срещата ни? — попитах на свой ред.

Той сви сурово устни. В очите му различих гневно пламъче. Бе с червеникаворуса коса, имаше вид на отпуснат човек, но знаех, че може да бъде бърз като дива котка.

— Сега сме на различни страни, Трой — рече той и в гласа му действително прозвуча нотка на съжаление. — Чудехме се как и защо Магдалена Фулер така внезапно изчезна от лагера. Сега всичко ми е ясно. Имал си късмет, че нощта бе така черна.

Кимнах.

— Да, имах късмет.

— А защо си на другата страна? — попита той.

— Искаха да обесят Джейн Мулен — отвърнах кратко. — Тя имаше нужда от помощта ми. И няколко други сурови мъже са на нейна страна. Бъд, ще има война, ако не се опитаме да я предотвратим.

Няколко секунди той остана безмълвен на седлото. После кимна.

— Да, ще има война — измърмори и смушка коня.

Погледнах след него. Мина през брода. Нивото на водата в Рио Гранде бе спаднало през нощта. Там, където водата бе по-плитка и се образуваха островчета от пясък, оставяше коня си в лек трап. Днес стадото щеше да премине по-лесно реката, отколкото вчера.

Дон Естобал и хората му слязоха най-сетне от конете си. Ездачите отсреща тръгнаха.

Тук-там наоколо имаше дървета. Магдалена Фулер се отправи към едно от тях и също слезе. Облегна се на него и се загледа в Рио Гранде.

Дон Естобал дойде при мен с коня си.

— Сеньор Колвър, мисля, че вече е време да ми разкажете цялата история. Бих искал да узная и да разбера защо ми предадохте тази сеньора.

Кимнах.

— Да, сеньор, имате право да чуете историята.

Разказах му всичко с подробности, защото почувствах, че е разбран мъж. Може би беше от възрастта, а може и животът да го бе направил мъдър.

Той внимателно слушаше. После каза:

— Този Фулер бе години наред моят най-голям враг. Много стада ми открадна. Много хора бяха убити. Особено по време на войната, която и ние в Мексико водехме срещу крал Максимилиян и французите и в която се включих с много от хората си. Те постоянно идваха отсам, за да крадат говеда. А сега жена му продължава традицията. Имате лоши закони там при вас. Защото позволяват на даден собственик на ранчо да завладее твърде много пасища, ако пръв изкара животните си на тях. Благодаря ви за разказа, сеньор. Желая на вас и на малкото градче Зозо много късмет.

— Сеньор дон Естобал, какво ще правите с Магдалена Фулер?

Той се изправи на крака и ме изгледа твърдо.

— Ще видим — проговори бавно. — На първо време ще остане при мен, докато върнем стадото на предишните му пасища. Трябва да дам добър урок на тази сеньора, за да не праща повече ездачите си през Рио Гранде.

Яхна коня и се върна при хората си. Трябваше да мине покрай Магдалена Фулер и видях, че тя го заговори, но той не се спря, за да я изслуша. Очевидно хубостта й не му правеше впечатление.

Наместих се още по-удобно, дори заспах. Защото сънят предишната нощ въобще не ми беше достатъчен.

След около час бях буден.

Един от хората на дон Естобал ми бе донесъл още топли тортили и две печени на пръчка риби.

Да, хората на дон Естобал бяха запалили огън и приготвяха късна закуска.

Магдалена Фулер също бе получила нещо. Видях я да седи до дървото и да яде.

Тя гледа известно време към мен и дори отдалече почувствах омразата й. Докосна ме като леден полъх.

О, да, тя ме мразеше, така както мразеше и Джейн. В своята ненавист бе способна на всичко.

Замислих се за Джейн.

Бе потеглила с Букер, Логан и Шорт от ранчото „Шпаниш Байт“ към Зозо.

Какво бяха направили там?

Във всеки случай градът беше вече без маршал и съдия.

Заедно с тримата си пазители Джейн щеше да накара някои хора от Зозо да съжаляват и да си платят за това, че не бяха застанали на нейна страна, а се бяха пречупили от страх пред ранчото „Шпаниш Байт“. Същото се отнасяше и за съдебните заседатели, които я бяха признали за виновна.

О, да, бях сигурен, че сега Джейн ще се реваншира и ще прояви твърдост и непримиримост.

За момент съжалих, че не съм при нея и при тримата й рицари, които щяха да вземат нещата в свои ръце.

Но после си помислих: „Защо пък този град да не плати за обидата, която нанесе на Джейн?“ Все пак червената коса бе единственото доказателство срещу нея.

Изминаха още два часа, през които подремвах от време на време.

После чух стадото.

Ездачите е трябвало първо да го обърнат и сега животните се приближаваха с мучене. Освен острите свирки и викове на ездачите се чуваше и още нещо — шум, който на непосветените би се сторил странен. Беше звукът от дрънченето на рогата. Тези животни имаха огромни рога, които постоянно удряха едни в други.

Изправих се, отвързах коня и го възседнах.

Ездачите на дон Естобал бяха готови. Една дузина от тях бяха завзели позиция с вдигнати за стрелба пушки отляво и отдясно на брода. Другите се бяха приготвили да поемат стадото.

Всичко мина гладко, въпреки че то беше голямо — около две хиляди говеда. Бъд Уолкър и хората му бяха наистина изпечени крадци, за да съберат от пасищата на дон Естобал такова огромно количество животни и да ги откарат оттам.

Имаше едно-единствено обяснение: знаели са къде да нападнат отговорните за тези пасища вакерос или пазачите на стадата. Може би се бе проляла и кръв.

Затова дон Естобал не е научил веднага за кражбата, а крадците са имали на разположение няколко дена и нощи да съберат стадото в някой каньон или малка долина.

Скоро първите животни излязоха мокри от тази страна. Хората на дон Естобал започнаха да си вършат работата. А ездачите на Бъд Уолкър останаха в реката.

Всичко протичаше толкова гладко. Отстрани човек можеше да си помисли, че всички са един отбор и се разбират отлично и без думи.

Погледнах към Магдалена Фулер.

И тя бе възседнала коня си. Това бе по-сигурно, когато наблизо има полуподивяло стадо. Разбеснелите се говеда нападаха хората, но се страхуваха от ездачите.

Взрях се в отсрещния бряг.

Там стоеше Бъд Уолкър. Знаех, че и той ме наблюдава. Нямаше да приеме така лесно поражението си. Не бяхме свършили един с друг.

Той знаеше, че няма да остана вечно от тази страна на Рио Гранде, а щях да премина обратно в Тексас.

Въпросът беше дали щеше да ме чака с няколко ездачи, или щеше да поиска реванш за поражението си.

Подкарах коня си към Магдалена.

Тя ме изгледа. Очите й святкаха, а пълните й чувствени устни сега бяха здраво стиснати. Не каза нищо, но аз почувствах всичко, което би искала да ми каже.

Дон Естобал се приближи до нас. Усмихна се студено.

— Сеньора, сама ще закарате стадото ми до старите му пасища. Искам да съм сигурен, че ездачите ви няма да ни последват. Затова и ще ви задържа още известно време при мен. Елате, сеньора. Вие ще сте чудесна водеща крава!

В гласа му имаше недвусмислена подигравка.

Още веднъж Магдалена Фулер не каза нищо и мълчаливо се подчини.

Какво друго й оставаше?

Въпреки това сега и двамата почувствахме омразата й. Гореше в нея като огън. И някога този огън щеше да избухне.

Имах лошо предчувствие.

По дяволите, тя бе убийца. Не само бе убила Франк Мулен, но си беше послужила с подлост, за да окачи на бесилото една невинна жена. Заслужаваше най-малко доживотна присъда.

Защо я оставях на дон Естобал?

Той все някога щеше да я пусне.

Възрастният мъж кимна към мен и каза:

— Сеньор Колвър, по всяко време сте добре дошли в хасиендата „Черната роза“.

После последва Магдалена Фулер. Застанаха начело на стадото.

Седях на седлото и гледах към животните.

Знаех, че трябва да премина на отсрещния бряг.

Какво ме очакваше там?

Какво се бе случило през това време в Зозо и какво щеше да се случи още, преди да стигна отново в малкото градче?

А може би нямаше да успея да стигна?

Защото Бъд Уолкър щеше да ме чака.

Знаех го със сигурност.

Имах непогрешим инстинкт.

* * *

Бе вече нощ, този път — светла нощ с милиони блещукащи звезди на безоблачното небе. Над далечните планини се показа и луната.

Цял ден бях наблюдавал отсрещния бряг. Но след като стадото бе преминало на мексиканска страна, ездачите на Магдалена Фулер се бяха оттеглили. От двете страни на брода беше спокойно.

Какво трябваше да направя?

Дали да тръгна надолу по течението или нагоре и да търся друга възможност за преминаване? Щеше да ми се наложи да преплувам с коня си тази кална вода, тъй като никъде другаде нямаше брод. Едва след няколко дена, ако от планините от север не се зададеше нова буря, нивото на реката щеше да спадне, така че да може да се премине на още няколко места.

Но нещо вътре в мен бе против това.

По дяволите, ако Бъд Уолкър ме чакаше отсреща, нямаше да търся заобиколни пътища, за да се промъкна.

Убеждавах се все повече, че щеше да бъде сам — ако изобщо ме чакаше. Нощта беше светла, можеше да ме види. Възседнах коня си и тръгнах през брода.

Калната вода на Рио Гранде, която идеше от далечно Колорадо, блестеше на лунната светлина като сребро — още едно доказателство за това, колко различно могат да изглеждат нещата в този свят.

Достигнах отсрещния бряг и спрях.

От сянката на дърветата и високите храсталаци проехтя глас:

— Хайде ела, Трой Колвър! Само ела! Сам съм. Накара ме дълго да чакам. Страх ли те беше? Да не си събирал смелост през всичките тези часове отсреща като индианец преди война?

В гласа му се долавяше насмешка.

Да, вярвах му, че е сам.

Защото беше горд стрелец и приемаше като лична обида поражението, което им нанесох.

Бяхме хора на оръжието и си имахме своята гордост.

Преди кавалерите са уреждали въпросите на честта с шпагите си.

Сега щяхме да си послужим с револвери.

Но играта бе една и съща.

Насочих се към дърветата.

Знаех, че той ме чака там, в сянката им.

Един от нас щеше да загуби. Защото никой нямаше да се откаже.

Скоро го видях.

Бе се облегнал на едно дърво. На това място няколко стари дървета хвърляха дълги сенки над водата.

Спрях коня си, слязох и застанах встрани от животното. Бъд Уолкър излезе напред.

— Дотук трябваше да се стигне значи — каза той. — Винаги съм се надявал, че няма да застанем на различни страни. Но явно така е поискала съдбата. А тя понякога е жестока.

— Така е, Бъд — отвърнах аз. — Но ти работиш за една престъпница, която искаше да накара невинна жена да плати за убийството, което сама бе извършила. На погрешната страна си, Бъд.

— Ааа, случвало ми се е често през последните години — отговори сурово. — Какво ме засяга, че и сега е така? Тази Магдалена е красива… Ти ли ще дадеш командата за стрелба, Трой?

— Ако нощният ястреб изсвири над нас…

Не бях свършил изречението си, когато го чухме.

Извадихме револверите си, не, държахме ги вече, като че ли се бяха появили с магия в ръцете ни, и стреляхме. Изстрелите ни прозвучаха като един-единствен, толкова едновременно бяхме стреляли.

Усетих куршума му да ме изгаря в ребрата.

В следващата секунда той се строполи на колене, после падна напред, по лице. Аз все още стоях здраво на краката си и можех да стрелям още веднъж. Но не ми се наложи.

Той лежеше неподвижно.

Отидох до него, коленичих и го обърнах по гръб. Все още бе жив и ме гледаше.

— Имаше късмет, Трой Колвър — прошепна той.

— Така е, Бъд Уолкър.

Отмести погледа си от мен и се взря в звездите на небето. После очите му отново потърсиха моите.

— Все някога някой от нас застава на погрешната страна — прошепна той с още по-голямо усилие. — Внимавай да не се случи и с теб същото, Трой!

Издъхна.

И нямаше омраза или враждебност в гласа му. Куршумът ми го бе убил, но той бе имал същия шанс. Мъжете от нашата порода са като играчи. И когато загубят, го приемат просто като лоша карта, която им е определила съдбата.

Беше проклетата гордост на стрелеца, която можеше да разбере само някой от нашата класа. Защото по някакъв начин приличахме на онези самураи, наречени бушидо, които бяха поели по пътя на честта и които докрай трябваше да защитават законите й.

Така беше и между нас.

Той беше мъртъв, а аз — жив.

Докато коленичех до него, всичко ми се видя безсмислено.

Но не беше ли така, откакто съществуваше човечеството? Хората се убиваха и проливаха кръв безсмислено, въпреки че сигурно можеха да се разберат и по друг начин. Защо ние, християните, не живеехме според десетте божи заповеди?

Може би бях прекалено глупав и твърде ограничен, за да го проумея…

Изправих се бавно и видях, че между дърветата се задава ездач. Водеше за юздите още един кон. Предположих, че е на Уолкър.

Този ездач той бе оставил в гората.

Мъжът бавно се приближи.

Държах колта си готов за стрелба, но той дойде миролюбиво и се спря до мен, поглеждайки надолу към тялото на Бъд Уолкър.

После ми кимна.

— Това бе желанието на Уолкър — рече той. — Каза ми, че ще бъде честен дуел и че може би и двамата ще се убиете взаимно или пък ще се раните тежко, така че ще бъдете загубени без чужда помощ. Ще го завържа за коня му и ще го откарам в ранчото. Имаш ли нещо против, Колвър?

Поклатих глава.

— Вие всички сте на погрешната страна — промърморих аз. — Какво ще правите без господарката и водача си?

— Ще видим — отвърна мъжът и слезе от коня. — Можех спокойно да те застрелям. Но Уолкър ми забрани това. Някога сте били приятели, или?

— Не точно приятели — отговорих му аз. — Но добри другари по езда, които можеха да разчитат един на друг. Но той застана на погрешната страна.

Ето, че го бях повторил вече няколко пъти и ми се стори, че искам сам да си го втълпя.

Отидох при коня си, възседнах го и тръгнах.

Бе време да се върна в Зозо при Джейн и другите трима. Да, така беше. Ние бяхме верните й рицари.

Някога тя бе принадлежала на всеки един от нас и ни бе омагьосала завинаги. Никой до края на дните си не можеше да забрави спомена за нея.

Но дали тя стоеше на страната на справедливостта?