Г. Ф. Унгер
Червенокосата Джейн (5)

5.

Когато се събудих, бе вече ден. Дъждът бе престанал, а аз изпитвах такъв чудовищен глад, сякаш вълк ръфаше стомаха ми.

Обърнах глава и видях, че Магдалена Фулер почти се беше развързала.

— Остави това, хубавице — измърморих дрезгаво и се изправих.

Тя се взря в мен.

— Защо постъпваш така? — попита тя. — Тази Джейн Червенокосата толкова ли е по-хубава? Аз не съм ли също жена, на която си заслужава да бъдеш рицар? Как така Джейн е притежавала четирима такива мъже като теб? С какво ви е привлякла?

Ухилих се.

Тогава видях в ъгъла, под покрива на колибата, над печката, няколко пушени риби. Изправих се, взех ги от въжето и седнах с тях до Магдалена.

— Ще те развържа — казах аз, — за да можеш да ядеш. Но те моля да не правиш нищо, което би ме принудило да те ударя още веднъж под брадичката. Наистина не искам да го правя.

Тя изсъска, но разбра, че трябва да се държи разумно. Само очите й ме стрелкаха от време на време. Усетих как с мисълта си се опитваше да проникне в мен. Да, искаше да ме изучи, да разбере докъде може да стигне…

След известно време попита:

— Какво толкова има у тази Джейн? Аз не го ли притежавам същото? Каква е разликата между нас, като изключим цвета на косите и очите? Аз не съм ли жена, която може да възнагради един мъж?

Наблегна на „възнагради“, така че не остави съмнение. Какво точно искаше да каже с тази дума. И аз си спомних, че Джейн я бе нарекла проститутка. Защото такава трябва да е била в Ел Пасо, преди Фулер да я отведе.

Ухилих се, дъвчейки.

— Ти действително си жена, която много малко мъже могат да имат в леглото си. Със сигурност можеш да дариш на един мъж рая и да събудиш в него такъв огън, че да забрави всичко около себе си, освен теб. Но между мен и Джейн има някаква тайна — както между нея и останалите трима мъже. Те са истински мъже, разбираш ли, такива, които се срещат веднъж на десетки хиляди. И тя има четирима такива на своя страна, хубава Лена. Ти нямаш никакъв шанс. У Джейн има някаква магия. Ти идваш твърде късно с твоята. Знаеш ли, всеки един от нас е живял по една година с нея. И тази една година ти не можеш да изличиш с твоята хубост и с всичката си жар. Така че се откажи.

Тя постоя мълчаливо, после започна да яде от пушената риба. Когато свърши, попита:

— И какво ще правиш с мен?

Повдигнах рамене.

— Във всеки случай ще те отведа далеч — измърморих. — Заслужаваш да бъдеш осъдена на смърт, но къде ще намеря тук съдия и съдебни заседатели? Така че ми остава единствено да те отведа там, откъдето няма да те пуснат толкова скоро. А стадото? Бившият ти мъж купил ли го е, или го е откраднал от Мексико? Кажи ми за стадото?

— Па — изпуфтя тя само.

Но аз не я оставих и продължих.

— Ако се касае за откраднато стадо, то тогава се е отървало на косъм, преминавайки Рио Гранде. Но скоро ще разберем това. Хайде, хубава Лена, тръгваме.

Изправих се и сложих шапката си, пъхнах отново в кобура пистолета, който бях оставил готов за стрелба до себе си.

Магдалена остана да седи на царевичната слама и ме погледна.

— Остави ме да те прелъстя — проговори дрезгаво. — Ще те възнаградя, ако минеш на моя страна. Не съм ли хубава? Не ме ли желаеш? Не мога ли да се меря с Джейн Червенокосата? Ела!

Потупа с ръка мястото до себе си.

Да, беше предложение без всякакъв срам. Дори брутално. Би се предложила дори на дявола, ако имаше душа. А по всяка вероятност самата тя бе дявол, приел образа на хубавица.

Бореше се с всички средства, а това й беше последното.

И знаеше, че е загубена, ако то останеше без желаното въздействие. Бе способна на всичко.

Сега вече вярвах на Джейн, че тази Магдалена Фулер преди наистина е била проститутка, която си бе уловила богат собственик на ранчо, който същевременно бе и най-големият крадец на животни между Рио Гранде и Пекос.

А после бе станала господарка на ранчото.

Но се бе появила жена, която й беше отнела любимия. И тя бе поискала да унищожи и двамата.

Но сега…

Сега ми се предлагаше, защото знаеше, че иначе бе дошъл краят й.

Но аз не я желаех.

Нейната привличаща, биеща на очи, хубост би ме запленила може би при други обстоятелства. Ако я бях посетил в дома в Ел Пасо, щеше да ми струва сто долара за нощта — плюс закуската, както явно бе направил преди могъщия Фулер.

Но тук всичко бе друго.

— Хайде — подканих я аз.

Тя се изправи грациозно и изсъска:

— Глупак!

Излязохме от рибарската колиба и отидохме до конете.

— Ще яздиш моя кон — казах аз. — На твоя лесно можеш да ми избягаш. Не забравяй да си скъсиш стремената.

Взех пушката от джоба на седлото на моя кон и я преместих в празния джоб на червения жребец. После удължих стремената и го възседнах.

Тя бавно яхна коня. Движенията й бяха гъвкави, грациозни. Напомняше ми черна котка.

— Глупак — повтори тя. — Накъде ще яздим сега?

Не й отговорих, а тръгнах покрай реката към брода, по който бяхме дошли през нощта.

Тя ме следваше, въпреки че не се бях обърнал да я видя. Дори да се беше опитала да ми избяга, нямаше да стигне далеч. Щях да я настигна. Това тя знаеше много добре.

Наближихме брода. Някакъв вътрешен инстинкт ме бе накарал да тръгна насам. Защото, когато заобиколихме един висок и голям гъсталак и вече нищо не пречеше на кръгозора ни, видяхме ездачи от двете страни на реката.

Тук Рио Гранде беше широка повече от двеста ярда и когато нямаше приливи, се образуваха пясъчни островчета. Затова бродът минаваше оттук.

Отсреща се бяха струпали повече от дузина ездачи. Всички бяха преметнали пушки през бедрата си. Очакваха ни.

Бяха повече от три дузини ездачи: мексиканци, очевидно вакерос, т.е. мексикански каубои.

Обърнах се към Магдалена и попитах:

— Това ли е собственикът на хасиендата, чиито говеда твоите хора са откраднали?

— Па — отвърна тя само.

— Хайде тогава — ухилих се аз и отново потеглих.

Но тя не ме последва. Викнах й през рамо:

— Мога да те хвана и с ласото, хубава Лена. Как предпочиташ?

Тя подкара коня и тръгна редом с мен.

Движехме се право към мексиканците. Бяха ни забелязали и напрегнато ни очакваха.

Един възрастен мъж със сива остра брадичка тръгна към нас, придружен от двама ездачи, които сметнах за стрелците му, така наречените бускадерос. Със сигурност бяха охраната му.

Спряхме едни срещу други. Няколко мига се изучавахме внимателно. Непознатият изчакваше и като се вземе предвид, че от гледна точка на възрастта бих могъл да му бъда син, казах спокойно:

— Сеньор, правилно ли предполагам, че ви е откраднато стадо говеда?

Той кимна.

— Така е. Но трябваше първо да събера хората си, които бяха пръснати по широките пасища на хасиендата ми, преди да започна преследването. Аз съм дон Естобал де Коронадо, собственик на хасиендата „Черната роза“ — той посочи Магдалена Фулер. — Един от моите ездачи току-що ми каза, че това е господарката на ранчото „Шпаниш Байт“.

— Така е, дон Естобал — отговорих аз. — А ездачите й отсреща са крадците. Отвлякох снощи сеньората от лагера им. Сега искам да ви я предам, дон Естобал. Сигурно ще може да я размените срещу откраднатото стадо. Името ми е Колвър, Трой Колвър. Между мен и хората от ранчото й съществува вражда. Но това е дълга история, прекалено дълга, за да ви я разказвам тук и сега. Искате ли сеньората?

Няколко секунди ме гледаше втренчено. Удържах на погледа му. Внезапно бе настъпило разбирателство между нас.

Той отново кимна и рече на Магдалена Фулер:

— Елате, сеньора! Ще изпратя един от ездачите си при вашите хора. Какво да им каже?

Млъкна, усмихвайки се, но в очите му се долавяше ледена студенина.

— Помислете добре — прибави той и продължи. — Много съм ви благодарен, сеньор Колвър. Знаете ли, мъжът на тази сеньора крадеше стадата ми. И не само моите. В крайна сметка го застреляхме, когато прикриваше бягството на хората си, които се опитваха да се измъкнат със стадото. Това бе преди почти две години. А сега отново се започна. Чух, че оттатък при вас имало закон, който позволява ползването на свободните пасища от този собственик на ранчо, който пръв закара там животните си. По този начин ранчото „Шпаниш Байт“ е заело цялата земя и не позволява да дойдат на тези територии нови заселници. Но собствените им говеда не се множат достатъчно бързо. Така че постоянно си докарват от нашите. Но това вече е краят. Наистина съм ви много благодарен, сеньор Колвър.

Сега вече знаех всичко.

Той отново погледна към Магдалена Фулер.

— Е, сеньора?

— Нека водачът ми дойде тук — отвърна тя дрезгаво. — Ще му дам необходимите заповеди. Нека дойде мистър Уолкър.

Тя надменно млъкна. Изглеждаше толкова горда!

Но аз попитах изненадано:

— Уолкър? Бъд Уолкър?

Тя ме изгледа.

— Познаваш ли го, негодник такъв?

Мълчаливо кимнах.

Да, отдавна познавах Бъд Уолкър. Като момчета с него крадяхме коне и говеда.

Бях сигурен, че Магдалена Фулер го е спечелила по същия начин, по който се опита да спечели и мен.

Явно бе обичала истински този Франк Мулен. Иначе не би полудяла от ревност. Но кой познаваше достатъчно темпераментните жени?

Аз не. А вероятно и никой друг мъж.

Слязох от коня и взех пушката от джоба на седлото. Двамата придружители на дон Естобал веднага застанаха нащрек. Но аз само казах на Магдалена:

— Сега вече си искам коня от наемната конюшня.

Тя слезе.

Поех юздите на животното и ги завързах за едно дърво. После седнах на брега на Рио Гранде и се превърнах в безмълвен наблюдател.

Всичко вече се бе задвижило.