Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Ugly Duckling, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 51 гласа)

Информация

Сканиране
kati (2012)
Разпознаване и корекция
tanqdim (2013)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2013)

Издание:

Айрис Йохансен. Живея, за да отмъщавам

Американска. Първо издание

ИК „Бард“, София, 1998

Редактор: Лилия Атанасова

История

  1. — Добавяне

Осма глава

Обанако, щата Флорида

— Не приемаме жени в тренировъчната ни програма, малка лейди. — Дълбокият южняшки акцент на полковник Картър Рандъл прозвуча неприятно в ушите на Нел. — Така че можете да пръждосвате малкия си феминистки задник оттук.

Нел пропъди мухата, която жужеше около лицето й, откакто влезе в кабинета му. Беше се изпотила и влагата сякаш я блъсна в лицето. Щеше ли да се накърни мъжественият образ на този човек, ако бе включил климатичната инсталация?

— Не съм феминистка. Пък може и да съм. Вече не знам какво представлява това. — Погледна го в очите. — А вие?

— Е, как да не знам. Много лесбийки са идвали тук и са ни молили да ги научим как да станат като истински мъже.

— Научихте ли ги?

Усмихна й се гадно.

— Не, но нашите момчета ги научиха как да станат истински жени.

Опитваше се да я сплаши. Досега успяваше, но нямаше да му позволи да го забележи. Явно беше мъж, който обичаше да командва. Тя попита спокойно:

— Изнасилиха ли ги?

— Не съм казал подобно нещо, нали? — Облегна се назад на стола. — Но тук в Обанако нямаме спални за жени. Ще трябва да заемете легло в казармата.

— Готова съм да го направя.

— Така казваха и лесбийките. Но след първата вечер промениха решението си.

— Аз няма да го променя. — Избърса влажните си ръце в джинсите. Вече не можеше да определи от какво се поти — от нерви или от горещината. — Защо не приемате жени? Нашите пари са също толкова добри.

— Обаче гръбначният ви стълб не е. — Погледът му се спусна към гърдите й. — Приемаме жени… които тежат на мястото си. Жената трябва да се придържа само към онова, което върши добре.

Тя овладя възмущението си. Доникъде нямаше да стигне с този негодник-шовинист, ако се ядоса.

Но ако тя успее да го ядоса, това можеше да й помогне, хрумна й изведнъж.

— Отвън видях едри силни мъже, които се опитват да се изкатерят по онази дървена стена. Струва ми се, че не се справят добре. Да не би да се страхувате, че една жена може да изпъкне пред тях?

Той застина.

— Те тренират едва от седмица. В края на месеца лесно ще изкатерят стената.

— Може би.

Той кипна.

— Наричате ме лъжец ли?

— Съмнявам се, че човек, който не може да поддържа дисциплината в казармата си, за няколко седмици от мекушави новобранци може да направи войници.

— В Обанако поддържам отлична дисциплина.

— Затова ли позволявате да изнасилват жени? Това не е военна дисциплина, а варварство. Какъв офицер сте вие? — Преди той да успее да отговори, тя продължи: — Или може би въобще не сте офицер. Тази униформа да не сте я купили от някой военен магазин?

— Полковник съм от диверсионно-разузнавателно подразделение, кучко такава!

— Отпреди колко години? — попита го насмешливо. — И защо не си останахте в армията, вместо да се криете из тия мочурища? Толкова стар ли сте, че се оттеглихте?

— На четирийсет и две години съм и както ме гледате с дрехите, мога да направя всичко каквото поискате — изсъска той през зъби.

— Не се и съмнявам. Ония бедни нещастници дори не могат да изкачат стената. Като съзнавате, че сте по-силен от тях, сигурно изпитвате голямо превъзходство.

— Не исках да кажа за тези, които тренират, имах предвид… — Замълча, задавен от яд. — А вие смятате, че е лесно да се изкачи тази стена ли? Висока е седем метра и половина. Сигурно бихте се справили по-добре от тях, малка лейди.

— Възможно е. Можем само да проверим. Ако я изкача, ще ме приемете ли в програмата?

Той се усмихна злобно.

— Ако я изкачите, всички ще бъдем много щастливи да ви приемем в редиците си. — Изправи се и направи жест към вратата. — След вас.

Тя скри облекчението си, когато го последва от кабинета и тръгнаха надолу по стълбите. Дотук добре.

Когато се приближи, установи, че дървената стена е много по-висока, отколкото й се бе сторило отдалеч, и беше хлъзгава от калните ботуши на мъжете, които се опитваха да я изкатерят.

— Отстъпете, мъже — нареди Рандъл и грабна едно от въжетата, спускащи се от върха на стената. Хвърли го на Нел. — Ред е на малката лейди.

Тя се абстрахира от подвикванията и смеха на мъжете. Хвана въжето и започна да се катери. Веднага установи, че е съвсем различно от това да се катериш по въже, закрепено за тавана на гимнастическия салон. Ако се опиташе да използва коленете си, въжето я залюляваше към стената. Единственият начин бе да се опира на стъпалата си и с ръце да се придърпва нагоре.

Четири крачки.

Подметките й се хлъзнаха по калната повърхност и тя се блъсна в стената. Заболя я.

Чу се смях от събраните долу мъже. Не биваше да им обръща внимание. Отблъсна се от стената и отново нагласи стъпалата си на стената. Седем стъпки.

Пак се подхлъзна. Грубото въже ожули ръцете й, когато пропадна три стъпки надолу.

— Не се тревожи — провикна се подигравателно Рандъл. — Тук сме, право в ръчичките ни ще паднеш, сладурче.

Отново смях.

Изключи ги от съзнанието си. Трябваше да го направи. Не трябваше да обръща внимание на болката. Налагаше се да забрави всичко и да гледа само въжето и стената.

Отново започна да се катери.

Три стъпки.

Хлъзна се и се удари в стената.

Четири стъпки.

Колко ли оставаха още?

Нямаше значение. Можеше да постигне всичко, без да бърза.

Бяха й нужни още десет мъчителни минути, докато стигне до върха на стената и да я възседне. Погледна надолу към Рандъл и останалите мъже. Изчака малко, за да се успокои.

— Успях, кучи сине. Сега изпълни обещанието си.

Той не бе доволен, но вече не се смееше.

— Слизай от там.

— Обеща да ме приемеш, ако го направя. Един офицер винаги държи на думата си, нали?

Изгледа я студено.

— Е, малка лейди, с радост ще те приемем. Утре тръгваме на маневри и знам, че ще останеш много доволна.

Което означаваше, че възнамеряваше да превърне живота й в ад. Спусна се от другата страна на стената. Той я чакаше, когато слезе на земята.

— Това е сержант Джордж Уилкинс. Той ще ти даде снаряжение. Споменах ли ти, че не обича жени във войската?

Тя кимна към ниския едър сержант.

— И бебе може да изкатери тая стена — заяви Уилкинс. — Тя е нищо в сравнение с блатата. — Обърна се и се отдалечи.

— Съветвам те да го настигнеш — каза меко Рандъл. — Ако бях на твое място, щях да превържа ръцете си. В блатата се въдят всякакви гъбички и микроби. Бъди сигурна, че не бихме искали да прихванеш нещо, малка лейди.

Едва сега тя видя, че дланите й бяха разранени и кървяха. Раните не я дразнеха толкова, колкото покровителственото му обръщение.

— Опитвам се да се държа като лейди, но не съм малка. — Тръгна след Уилкинс.

Когато час по-късно сержантът я въведе в дългото спално помещение, всички млъкнаха.

— Това е леглото ти. — Той посочи легло под един от замаскираните прозорци. — Докато си тук.

Обърна се и излезе.

Тя се опита да не обръща внимание на мъжете в стаята и остави дрехите и снаряжението си върху леглото. Обаче усещаше погледите им върху себе си и те сякаш я жигосваха. Какво правеше тук? Беше чиста лудост. Сигурно има и други начини да се подготви за онова, което трябваше да извърши.

По-добре да се прави, че не ги забелязва. Може и да има други начини, но нито един не бе толкова бърз като избрания от нея. Беше си съставила план и трябваше да се придържа към него.

Подреди дрехите си, после се загледа в автоматичната пушка М-16 и пистолета, които Уилкинс й бе зачислил. Не трябваше ли да ги смаже? Във всички военни филми, които бе гледала, винаги имаше сцена, в която наказваха някой нещастен войник, защото не бил изчистил оръжието си.

— Искаш ли да ти помогна?

Тя застина и се извърна.

Ама той беше още дете. Дългуресто момче, не повече от седемнайсетгодишно. Имаше лунички на гърбавия си нос, усмихваше й се почти стеснително.

— Аз съм Питър Дейк. — Седна на леглото. — Бях навън и те гледах как изкачи стената. Май полковникът не остана доволен, когато стигна до върха. Аз се зарадвах. Обичам, когато хората печелят. — Усмихна й се с детинско задоволство.

Детинско. Докато се взираше в него, внезапно й мина през ума колко му подхожда тази дума. Рандъл трябва да е истински демон, за да приеме момче като него.

— Наистина ли? — попита тя мило. — Вярно, че е приятно, когато печелиш.

Той се намръщи.

— Аз не успях да изкача стената. Сержантът се разсърди. Не съм му симпатичен.

— Тогава защо не си тръгнеш?

— Татко иска да остана тук. Той е военен като полковник Рандъл. Няма да ме приемат в редовната армия. Той твърди, че тук ще стана мъж.

— А майка ти какво казва?

— Вече я няма — отвърна неопределено той. — Аз съм от Силина, щата Мисисипи. Ти откъде си?

— От Северна Каролина. Говорът ти не прилича на момче от Юга.

— Не се застоявам там много. Той все ме праща по разни интернати. — Започна да си играе с презрамката на раницата. — Полковникът и теб не те харесва. Защо?

— Защото съм жена. — Направи гримаса. — И защото изкачих стената.

Той огледа помещението.

— Някои от мъжете също не те харесват. Преди няколко минути тук дойде полковник Рандъл и им каза, че няма да им се разсърди, ако ти причиняват лоши неща.

Тя не очакваше нищо добро. Той се усмихна.

— Но аз ще ти помогна. Не съм много умен, но съм силен.

— Благодаря, мога и сама да се справя.

Лицето му се помрачи.

— Може би си мислиш, че не съм достатъчно силен, защото не мога да изкача стената ли?

— Не е затова. Сигурна съм, че си достатъчно силен, за да направиш всичко, което пожелаеш. — Той все още я гледаше обидено. Тя не искаше да забърква това момче в своите неприятности, почувства се сякаш бе ритнала малко кученце. — Но можеш да ме улесниш, като ми разкажеш за мъжете тук. Това много ще ми помогне.

— Не знам какво да ти кажа. Те не разговарят много с мен.

— Кои от тях смяташ, че ще се отнесат грубо с мен?

Той веднага кимна към едър оплешивяващ мъж четири легла по-надолу.

— Скот. Голям гадняр е. Нарича ме Глупак.

— Кой друг?

— Санчес. — Погледна с неудобство към дребен жилав латиноамериканец, който ги наблюдаваше с неприятна усмивка, а после посочи русоляв двайсет и няколко годишен мъж. — Блъмбърг. Започнаха да ме закачат под душа, но спряха, когато Скот дойде.

— Скот ли ги спря?

— Не. Не искаха той да разбере. — Преглътна. — Казаха… по-късно.

Ако бяха хомосексуалисти, нямаше защо да се тревожи от Санчес и Блъмбърг. Не, изнасилването е акт на принуда, не е страст, а те са искали да измъчат беззащитно момче.

— Според мен трябва да си тръгнеш оттук, Питър.

Той поклати глава.

— Татко няма да се съгласи. Твърди, че съм прекалено мекушав. Каза, че трябва да свикна.

Да свикне с изнасилване и всякакъв вид насилие? Трябва да е знаел какво очаква Питър в тази адска дупка, пълна с жестоки мъже. Потисна гнева си. Не можеше да му помогне. Може би и самата тя няма да може да се справи.

— Баща ти греши. Това място не е за теб. Върви си вкъщи.

— Той ще ме върне. — Добави простичко: — Не ме иска там.

По дяволите! Това въобще не й бе нужно. Не искаше да изпитва съжаление. Загледа се в него безпомощно объркана, после се извърна.

— Знаеш ли нещо за оръжията?

Той се оживи.

— Първия ден ни занимаваха с пушки. Всяка сутрин се упражняваме на мишена.

— А с пистолет?

— По-малко. Знам само как да го сглобявам и да го пълня.

Тя седна на леглото до него.

— Покажи ми.

 

 

— Тя обади ли се? — попита Танек, щом Таня вдигна слушалката.

— Не. Не е ли в Сиатъл?

— Не, Фил каза, че не е и в Денвър.

— Смяташ ли, че може да е във Флорида?

— Не знам. — Почеса се по тила. — Представи си, че е оставила още една грешна следа. Би могла да бъде навсякъде.

— Какво ще правиш?

— Какво ми остава? След трийсет минути се качвам на самолета за Флорида. Към единайсет трябва да бъда в Обанако. Изпращам Фил обратно при вас в случай, че тя се появи.

— Не е необходимо. Нали аз съм тук.

— Необходимо е — изрече той мрачно. — Когато се появи, не бива да мърда никъде, докато не говоря с нея.

 

 

Тръгнаха.

Нел застина под одеялото, когато долови някакво движение в мрака. Чакаше този миг от часове.

Нямаше да го направят тихо. Защо ли? Защото никой не би й се притекъл на помощ.

Освен Питър. Продължавай да спиш, Питър. Не им позволявай да те нараняват.

Приближават. Четири фигури в тъмнината. Кой ли е четвъртият? Няма значение. Всички са врагове.

— Светни лампите. Искам да видя лицето й, когато й го начукам.

Светлина.

Скот, Санчес, Блъмбърг. Четвъртият бе по-възрастен с безлично лице и оредяваща коса.

— Будна е. Гледайте, момчета, тя ни очаква. — Скот пристъпи по-близо. — Не обичаме лесбийки, които ни показват какво могат, нали?

— Махайте се.

— Няма да се махнем. Искаме да ти покажем колко добре ще се покатерим върху теб. Намислил съм да се качваме и да слизаме толкова пъти, че до сутринта да станеш кривокрака. — Облиза устните си. — Хайде сега, трай си и прави каквото ти кажем. Не обичаме жени, облечени като войници. Така ни спадат. Събличай се.

— Оставете я на мира — обади се Питър.

Беше седнал на края на леглото си, по фланелка и гащета цвят каки изглеждаше по-нежен и непохватен.

— Млъкни, Глупчо — нареди му Скот, без да го погледне.

— Не бива да й причинявате нищо лошо. Какво ви е направила?

— От нея зависи дали ще й направим нещо лошо. Тя само трябва да върши онова, което й кажем, и тогава ще си прекара екстра — заяви Санчес.

Махайте се — повтори Нел.

Момчето дойде до леглото й.

— Не я докосвайте.

Забеляза страха на момчето. Едно мускулче играеше на бузата му, ръцете му леко трепереха.

— Върни се в леглото, Питър.

— Може би и Глупчото да иска да потопи своето фитилче — отбеляза Скот. — Ама той още не е мъж.

— Вие мислите, че като изнасилите жена, ще станете повече мъже ли? — попита тя.

— Ще видиш. — Пресегна се и отхвърли одеялото.

Тя вдигна пистолета, който държеше, и го насочи към чатала му.

— Знам само, че ще се лишиш от пенис, ако не ме оставите на мира.

Той инстинктивно отстъпи.

— По дяволите.

— Да я нападнем — предложи Санчес. — Ще й отнемем пистолета и ще й го начукаме в оная работа.

— Да, може да ме нападнете — каза Нел, опитвайки се да говори с твърд глас. — Защо не го направиш, Скот? Може би няма да успея да застрелям всички ви. Разбира се, първият изстрел ще те направи евнух, вторият ще бъде за Санчес. След това ще трябва бързо да се прицеля в по-голяма мишена като корем или гърди.

— Няма да го направи — заяви Блъмбърг. — Би било убийство.

— Според теб убийството е по-лошо от изнасилването ли? — Тя стисна пистолета. — Аз не мисля така.

— Ще те затворят до края на живота ти.

— Ще се опитат. — Погледна го в очите, а после измери всеки поотделно. — Но ще го направя. Нищо няма да ми причините, но и нищо няма да ме спре. Пречите ми и аз няма да го позволя. Само да ме пипнете, направо ще ви изпозастрелям.

Скот я изгледа оцъклено.

— Ама ти си съвсем луда — прошепна.

— Възможно е.

Той отстъпи.

— Остави се да те изплаши? — попита Санчес.

— Тя не се цели в твоя — процеди Скот през зъби.

— Вече се целя. — Нел мръдна дулото. Латиноамериканецът примигна.

— Казахте, че щяло да бъде лесно — смънка четвъртият.

— Млъкни, Глейзър — каза Скот.

— Не ми казахте, че ще се опъне така. — Глейзър се отдалечи от леглото.

— По-късно ще се върнем пак. Тя няма да стои будна цяла нощ. — Скот се усмихна злорадо. — Само да си затвориш очите, и се хвърляме върху теб.

Пресегна се и загаси светлината. Тя рязко пое дъх. Изведнъж се почувства сама и уязвима.

Гласът на Скот се чу в тъмнината:

— Изненадахме те, нали? Не можеш да бдиш вечно. Какво ще правиш, когато отидем в блатата? Да не мислиш, че Уилкинс го е еня?

— Съмнявам се дали ще бъдете в настроение за изнасилване, след като прегазим блатото.

Чу, че някой изруга.

Отдалечаваха се, установи тя с облекчение. Бе твърде рано, за да се отпуска, но все пак непосредствената опасност бе преминала. Толкова се страхуваше. Продължаваше да трепери в тъмнината.

— Ще остана да наблюдавам — каза Питър.

Почти бе забравила момчето.

— Не, върви да спиш. Утре ще ти бъде трудно. Трябва да имаш сила.

— Не, ще те пазя — повтори той упорито. Седна на пода до леглото й и кръстоса крака.

— Питър, моля те, недей… — Не се доизказа. Самата тя нямаше намерение да спи, но бе ясно, че нямаше да успее да го убеди. Е, добре, все пак оставаха няколко часа до утрото.

— Страхувах се — каза неочаквано Питър.

— И аз.

— Не ти личеше.

— Нито пък на теб — излъга тя.

— Не ми ли личеше? — По гласа му позна, че е доволен. — Помислих си, че Скот ще познае. Той е като баща ми. Разбира ги тия неща.

— Баща ти казвал ли ти е, че ги разбира?

— Ами да. Твърди, че един мъж трябва да си дава сметка за своите недостатъци. Казва, че никога нямало да стане кмет на Силина, ако не бе осъзнал недостатъците си и не ги бе изправил.

Намрази бащата на Питър, когото не познаваше.

— Дори баща ти не би могъл да бъде по-смел от теб в такъв момент. Би се гордял с теб.

Последва мълчание.

— Той никога не се е гордял с мен. Не съм умен.

Искреният му отговор събуди дълбоко съчувствие в душата й.

— Е, аз пък се почувствах горда заради теб.

— Сериозно? — попита той пламенно. — Аз също бях горд заради теб. — Помълча малко. — Това означава, че сме приятели, нали?

Искаше й се да го държи на разстояние. Не желаеше помощта му, нито пък отговорността, която би поела заради него. Той се осмели да се противопостави на тези диваци и по-късно сигурно щеше да си изпати. Не желаеше да поема тази вина.

Но бе твърде късно.

— Да, това значи.

— Наистина им показахме, нали?

Тя въздъхна.

— Показахме им.

 

 

— Ив Билингс ли? Не познавам такава — изрече любезно Рандъл. — Освен това тук, в Обанако, не приемаме жени, господин Танек.

Никълъс хвърли на бюрото му една от снимките, която Таня му бе дала.

— Възможно е да е използвала друго име.

— Хубава жена. — Полковникът бутна снимката настрани. — Все пак не съм я виждал.

— Странно. Наела е кола от летището на Панама Сити. — Разтвори бележника си. — Регистрационният номер на форда на паркинга зад кабинета ви е същият.

Усмивката на Рандъл се стопи.

— Не обичаме някой да си пъха носа в лагера ни.

— Аз пък не обичам да ме лъжат — изрече тихо Никълъс. — Къде е тя, Рандъл?

— Казах, че не е тук. — Той направи широк жест с ръка. — Огледайте. Няма да я намерите.

— Ще бъде жалко… за вас.

Рандъл скочи на крака.

— Заплашвате ли ме?

— Казвам ви, че искам да я прибера и че няма да ви харесат неприятностите, които ще ви създам, ако не ми я върнете.

— Тук сме свикнали на неприятности. Тъкмо затова тренираме хората — как да умеят да се справят с тях.

— Стига глупости. На властите в Панама Сити не им харесва, че лагерът ви се намира в близост до града, и само чакат случай да го затворят заради нелегална дейност.

— Каква нелегална дейност? — извика Рандъл вбесен. — По дяволите, никой не я е докоснал.

— Отвличане.

— Тя дойде при мен. По дяволите, натресе ми се. Сама ще ви каже.

— Аз пък ще разтръбя навсякъде, че сте я отвлекли и после сте промили мозъка й. Голяма история ще спретна за таблоидите. — Никълъс се усмихна. — Какво мислите?

— Мисля, че сте кучи син. — Добави намусено: — Каква ви е? Съпруга ли ви е?

— Да — излъга Танек.

— Тогава е трябвало да си държите тая кучка вкъщи и да я махнете от главата ми.

— Кажете ми къде е и с удоволствие ще я махна от главата ви.

Полковникът помълча, после се усмихна злобно.

— Защо не? — Извади карта и я разтвори. — На маневри е. Искаше да докаже колко е издръжлива. Не съм сигурен точно сега къде е, но привечер ще бъде ето тук.

Пръстът му се спря върху една точка на картата.

— Винаги преспиват на едно и също място. Остров Сайприс. Трябва да ми благодарите. Истински ще се зарадва да ви види след такъв ден. — Засмя се по-широко. — Но май вие няма да бъдете толкова щастлив, когато я видите, след като е прегазила блатото, за да стигне до острова.

— Няма ли друг достъп до него?

— Намира се по средата на блатиста местност. Най-късият път е четири километра. — Рандъл нарисува линия на картата. — Виждате ли?

— Виждам, че сте много доволен от себе си.

— Бихте могли да останете тук и да ги изчакате да се върнат. След четири дни.

Никълъс взе картата и се обърна, за да тръгне.

— Приятна разходка. Пожелайте всичко хубаво от мен на малката лейди.

Рандъл започваше да му играе по нервите. Спря. Не, няма да има време. Много жалко. Излезе от кабинета му.

 

 

— Хайде, Билингс — подкани я Уилкинс, докато вървеше през водата, която стигаше до кръста му. — Изоставаш. Няма да те чакаме.

Нел не обърна внимание на подканата. Не изоставаше, зад нея се мъкнеха още четирима мъже.

— Всеки, който се бави, остава на алигаторите.

Още един опит да я уплаши. Постара се да не му позволи да види, че действа. Няколко часа по-рано бе зърнала един такъв ужасяващ звяр.

— Ще стоя до теб — прошепна Питър зад гърба й. — Не се бой.

Боеше се. Бе я страх, бе изтощена и не желаеше нищо друго, освен да е далеч от това ужасно място. Крачеше в калта в продължение на почти седем часа. Презрамките на раницата прерязваха раменете й и…

Една сянка се размота във водата до нея.

Змия.

Ненавиждаше змиите.

— Продължавай да вървиш, Билингс.

Откъсна очи от змията, която бе под самата повърхност на водата, и продължи да върви. Една крачка, после още една. Една по една. Можеше да го направи. Нито един кошмар не продължава вечно.

Освен един.

 

 

Никълъс паркира наетата кола встрани на пътя и порови из сака, сложен на седалката до него. Извади ножа си и бяла кърпичка. Върза кърпичката около челото си, за да държи назад косата му, и затъкна ножа в колана на джинсите си. Облеклото му не бе най-подходящо за преминаване на блато, но нямаше как.

Излезе от колата и погледна към жълтеникавата вода от другата страна на пътя. Според картата на Рандъл това бе най-прекият път, за да стигне до остров Сайприс, без да попадне в мочурището. Наведе се и върза по-здраво връзките на маратонките си. Би било чудо, ако премине през калта и вонящата вода, без да ги загуби.

Мразеше тресавищата. При мисълта за горещото задушно блато, пълно с комари, алигатори и двукраки хищници като Рандъл, му идваше да удуши Нел.

Скръцна със зъби, като скочи във водата и закрачи из тресавището.

 

 

— Изглежда имаме малък проблем. — Уилкинс се усмихна и се обърна към тях. — Трябва ми доброволец.

Нел го изгледа тъпо, едва схващаше какво говори.

— Кой ще бъде?

Тя очакваше, че ще се обърне към нея. Погледът му се спря върху Питър.

— Искаш, нали, Дрейк? Добре. Точно ти си за тая работа. Млад и бърз. Иди отпред пред колоната.

— Какво искате да направя?

— Трябва нещо да се отстрани. Пътят ни е блокиран.

— Добре. — Той тръгна към началото на колоната. Тя настръхна в очакване. Млад и бърз. Защо ли трябва да бъде бърз? Ускори крачки след него.

Застина на място.

Змията се бе провесила като шарена гирлянда на най-долния клон на кипариса пред тях. Нямаше да могат да минат под дървото, без да се отъркат в нея.

— Искаш да я огледаш по-добре ли? — Уилкинс попита зад гърба й. — Изхвърли змията, Дрейк.

— Почакай. — Тя навлажни устни. — Каква е тази змия?

— Просто една малка млечна змия.

— Защо не я заобиколим?

— Добрият войник никога не заобикаля проблемите, а ги разрешава.

Млечна змия. Умът й се размърда. Имаше и някаква друга змия, която много приличаше на млечната. Само шарката им бе различна. Смътно си спомни нескопосно стихче, с което дядо й я беше учил да ги различава.

Но не можеше да се сети нито коя бе другата змия, нито стихчето.

— Върви я хвани, Дрейк — подкани го Уилкинс. Питър пристъпи напред.

Коралова змия. Другото влечуго, на което приличаше млечната змия, бе смъртоносната коралова змия.

— Стой!

Младежът погледна през рамо и се усмихна.

— Не се безпокой. Имах змия като дете. Просто я хващаш зад главата и тя не те хапе.

— Не го прави, Питър. Може да е отровна. Млечната змия и кораловата много си приличат.

— Тя е просто млечна змия. Виждаш ли жълтите ивици до червените. Това означава, че е безвредна. — Уилкинс изгледа Питър с присвити очи. — Хайде, момче.

Той тръгна към змията. Червено до черно…

Защо не можеше да си припомни стиха?

— Лесна работа — говореше Питър на змията. — Няма да ти направя нищо лошо, хубавице. Само трябва да те махна от пътя ни.

Уилкинс се усмихваше и наблюдаваше. Сержантът не ме обича.

Дали обаче Уилкинс нарочно не поставя в опасност живота на дете като Питър? И то само защото го ненавижда? Може пък змията да не е отровна.

Или пък Уилкинс да се лъже.

Червено върху черно…

— Не! — Бутна момчето от пътя си и се втурна напред. Сграбчи змията и с всичка сила я запрати надалеч. Тя падна във водата на около два метра и половина от тях.

— Не биваше да го правиш — обвини я Питър. — Сержантът каза, че е моя работа.

— Млъкни — процеди тя през зъби. Вероятно е била млечна змия, но не искаше да рискува. А сега й призля. Все още усещаше лепкавата студенина на влечугото по дланта си. Смаяно се загледа как змията се плъзна във водата в обратна посока.

— Момчето е право — равнодушно изрече Уилкинс. — Не беше твоя работа, Билингс.

— Нали искаше доброволец? — Тя отчаяно се опитваше да овладее треперенето си, когато тръгна отново през водата. — Аз пожелах.

— Не трябваше да бъдеш толкова груба — упрекна я Питър, когато се изравни с нея. — Можеше да я нараниш.

— Съжалявам.

— Моята змия беше зелена. Не беше красива като тази. Жълто, червено и черно… какво има?

— Нищо.

Не беше вярно. Тъкмо си спомни стихчето.

„Червено върху черно, няма отрова.

Червено върху жълто, човек убива.“