Айрис Йохансен
Живея, за да отмъщавам (6)

Пета глава

— Не съм сигурен, че одобрявам идеята ти — прошепна Джоуъл на Таня, докато наблюдаваше как Нел и Фил приближават по коридора. — Сигурен съм, че Никълъс не би се съгласил.

— Ще се върнем до три часа — отвърна тя. — Фил ще ни откара до града и там ще ходим от магазин на магазин. Какво би могло да се случи за половин ден по магазините?

— Кажи го на Никълъс.

— Непременно. Повярвай ми. Ще й се отрази добре.

— Не вярвам, че тя смята дрехите за най-важното в момента.

— Така е, но е обичайно, нормално действие. За нея е важно да върши нормални неща.

— Като физически упражнения например?

Таня се смръщи.

— Никак не е нормален начинът, по който се упражнява — съгласи се тя. — Сякаш нещо отвътре я подтиква. Стига да й позволиш, би прекарала в залата двайсет и четири часа.

— Не й се отразява зле. — Той направи пауза. — Знаеш, че няма защо толкова да се въртиш край нея. Не носиш никаква отговорност.

— На мен ми харесва. Искам да й помогна. — Добави бавно: — Може би в нейно лице виждам себе си.

— И едната от вас ми е предостатъчна. — Той се обърна към Нел, която бе стигнала до тях. — Не се преуморявай. Щом се умориш, откажи се и се връщайте.

— Така ще направим.

Подаде й сгънати банкноти.

— Ето. Не знам колко пари имаш.

— Нямам нужда от тях. Кредитните ми карти ги няма, но сигурно мога да се обадя и да уредя нещо.

— За по-лесно Таня да пише всичко на сметката на клиниката, после ще ги платиш. — Отвори й задната врата на колата. — Помнете, че този линкълн ще се превърне в тиква, ако не се върнете до три часа.

 

 

— Това е универсалният магазин „Дейтън“. Тук ще намерим повечето основни неща. За по-специалните ще погледнем в бутици. — Докато излизаше от колата, Таня каза на Фил: — Какво ще кажеш да ни дадеш три часа и да се срещнем тук в един?

Той се намръщи от неудобство.

— Не смятам, че идеята ти е добра. Хайде да паркирам колата и да вляза с вас.

— Добре — съгласи се тя. — Ще ни намериш при спортните дрехи. Първо там ще отидем.

Нел последва Таня в универсалния магазин.

— Няма защо да ходим другаде. Имам нужда само от основни неща, Таня.

— Нуждата и желанието са две различни неща. — Стъпи на ескалатора. — Може да не искаш да се видиш с… Къде си тръгнала?

— Искам да свърша нещо. Ще се срещнем отвън в един. — Нел хвърли поглед назад и бързо се отправи към страничния изход.

Таня бе на половината път нагоре с ескалатора, но се обърна и хукна надолу.

— Ще свършиш, как не.

Нел стигна страничната врата и скочи в таксито, паркирано до стоянката.

— До Централната библиотека.

Таня изскочи навън в мига, когато таксито се отделяше от бордюра и набираше скорост.

— Нел!

Нел изпитваше известни угризения. Таня беше мила и бе некрасиво, че я измами. Но в същото време беше приятелка на Танек и Нел не искаше тя дай се меси.

Десет минути по-късно влезе бързо в справочната зала на библиотеката и се отправи към жената до бюрото.

— Вярвам, че имате Нексис? Жената вдигна очи към нея.

— Да.

— Никога не съм използвала тази програма. Дали някой би могъл да ми помогне, за да намеря известна информация.

Библиотекарката поклати глава.

— Предлагаме програмата на редовните си читатели, но не разполагаме с време, за да даваме уроци. — После добави: — Плаща се за всяка тема, която търсите.

Нел погледна към идентификационната й картичка. Грейс Селкърк.

— Ще платя и за услугата, госпожо Селкърк.

— Съжалявам, нямаме време за…

— Аз ще ви помогна.

Нел се обърна и видя висок, дългунест мъж, който й се усмихваше.

— Казвам се Ралф Дандридж. Работя тук.

Тя се усмихна.

— Нел Колдър.

— Правилата са ти известни, Ралф — обади се библиотекарката.

— Правилата са, за да бъдат нарушавани. — Той се обърна към Нел. — Ако нямате компютърна грамотност, програмата малко ще ви обърка. Ще ви покажа.

— Нямаш време за това, Ралф — напомни му Грейс Селкърк. — Трябва да свършиш нещо друго.

— Ще го направя следобед — отвърна мъжът. — Сега взимам обедната си почивка. — Направи жест към Нел да го последва. — Компютрите са в следващата зала.

— Не искам да си навличате неприятности.

— Голяма работа. Тук работя на непълен работен ден. Вечер посещавам колеж. Освен това Грейс е много стриктна. Иска всичко да върви като по ноти.

— Благодаря, че ми помогнахте. — Усмихна се. — Не знам какво щях да правя, ако не бяхте вие.

Той я изгледа развеселено.

— Е, толкова поне мога да направя за вас. Поначало Нексис е информационна система. В нея са записани хиляди вестници, списания и други периодични издания. Трябва само да изпишете темата, която желаете, и тя ще ви изтегли всичко, писано по нея през последните десет години.

— Мога ли да посоча име?

— Разбира се. Но може да се появят доста подобни имена. Кого ще търсим?

— Пол Мариц.

Той получи два материала за Пол Мариц. Единият от тях се отнасяше за сценарист, получил някаква награда, другият Мариц беше пожарникар, спасил дете. Определено не бе чудовището, от което се интересуваше.

Тя всъщност не беше очаквала да намери нещо, свързано с него, но си струваше да опита.

— Нещо друго?

— Филип Гардо. — Името бе необикновено и тя се съмняваше дали няма да се натъкнат на същия резултат. Което не означаваше, че би имала по-голям късмет. Но според Танек той бе един от ръководителите на престъпния свят. Вероятно щеше да има нещо, свързано с арести, съдебни дела… изобщо каквото и да е.

Бинго. След като опитаха три начина на изписване на името, появиха се три материала, отнасящи се до Филип Гардо. Единият беше в списание „Таим“. Другият в „Спорт Илустрейтид“. Третият — в „Ню Йорк Таймс“.

— Големи са. Искате ли да ги сканираме? — попита Ралф.

— Не. Може ли да ги принтирате?

— Разбира се. — Той маркира статиите, натисна копчето за принтиране и се облегна на стола. — Статия ли ще пишете за него?

— Моля?

— Тук идват много журналисти, за да събират материали.

— Възможно. — С нетърпение наблюдаваше как излиза хартията от принтера.

Той събра листовете и й ги подаде.

— Колко ви дължа?

— Нищо. В извънработно време съм. За мен бе удоволствие.

Нел не можеше да остави нещата така, знаеше колко трудно се издържат студентите.

— Не мога да приема… — Но би накърнила гордостта му само като му благодари и си тръгне. По дяволите, трябваше да прочете тези статии, и то незабавно. Въздъхна. — Добре, поне имате ли време да обядваме в някой близък ресторант?

Очите му светнаха зад очилата с рамки от костенурка.

— Разбира се.

Тя прибра листовете в чантата си и се изправи.

— Хайде да вървим. Не бих желала шефката ви да се разсърди, че закъснявате. Има ли някое място наблизо?

— Да. — Той се подвоуми. — Имате ли нещо против да отидем в „Гладния селянин“? Само на няколко пресечки е.

— Храната там по-добра ли е?

— Не, но много мои приятели ходят там. — Ухили се. — Искам да ме видят с вас.

Искаше да се изфука с нея все едно, че беше някакъв трофей, установи тя с неудоволствие. Лицето, което Джоуъл й бе дал, вероятно повлия това добро момче да й помогне, но предизвика и отговора му. Всяко нещо си има две страни.

Ралф я гледаше с нетърпение, а тя му бе длъжна. Каза примирено:

— Да вървим в „Гладния селянин“.

 

 

Нел се върна пред „Дейтън“ в един без пет.

Таня я чакаше пред магазина.

Тя инстинктивно се овладя, щом видя израза й.

— Таня, съжалявам, но за мен беше необходимо…

— Мълчи — прекъсна я. — Толкова съм ядосана, че ми идва да те бутна пред колата. — Приближи се до бордюра и махна с ръка. — Фил е там. Ще говорим, когато се приберем в клиниката.

Той я изгледа осъдително, когато влезе в колата.

— Не биваше да правиш това, Нел.

— Хайде да се връщаме в клиниката, Фил — каза рязко Таня. Държеше се хладно.

Дотогава тя никога не се бе показвала студена, помисли Нел. След този ден сигурно няма да пожелае никога повече да я вижда.

Не бе очаквала, че ще й се стори все едно, че е загубила нещо.

Когато се върнаха в Удсдейл, Таня влезе в стаята и отхвърли чаршафа от леглото, после се обърна към Фил:

— Устата ми пресъхна. Би ли ни донесъл лимонада? Ще накарам Нел да легне и да си почине.

Той кимна.

— Разбира се.

Щом вратата се затвори зад гърба му, Таня се обърна към нея:

— Никога повече не бива да ме лъжеш.

— Не съм те излъгала.

— Измами ме. То е същото.

— Сигурно си права. Трябваше да свърша нещо и се боях, че няма да одобриш.

— Права си. Не бих одобрила. Джоуъл въобще не искаше да те пусне, аз го убедих. Ти ме използва.

— Да.

— Защо? Толкова важно ли бе, че се наложи да излъжеш?

— Трябваше ми информация. Танек не би ми я дал. Ходих в библиотеката.

— И не ми каза.

— Ти си приятелка на Танек.

— Това не означава, че ми е господар. Не ти ли мина през ума, че съм и твоя приятелка?

Нел я изгледа с широко отворени очи.

— Не — прошепна.

— Е, трябваше. Първия път дойдох да те видя, защото Никълъс ме помоли, но оттогава нататък идвах по собствено желание. — Сви ръце в юмруци. — Знам защо Никълъс настояваше да дойда. Смяташе, че имаш нужда от мен. И двете сме загубили близки хора и той държеше да ти покажа как съм се излекувала. Мога да ти доверя, че не съм. Никога няма да ми мине, но научих как да се справям със загубата. Ти също ще се научиш.

— Работя по въпроса.

— Не, Никълъс ти показа морков и ти се спусна след него. Това е заместител. Когато престанеш да сънуваш кошмари, тогава ще разбереш, че си се справила. — Усмихна се накриво, когато видя изненадата й. — Да не мислиш, че си единствената, която сънува кошмари? Първата година, след като майка ми и брат ми умряха, ги сънувах всяка вечер. Сега — от време на време. — Замълча. — Но никога не говоря за това.

— Дори и на Джоуъл ли?

— Джоуъл би ме изслушал, би се опитал да ми помогне, но не би ме разбрал. Той никога не е бил там. — Погледна я в очите. — Обаче ти си била. Ти би могла да ме разбереш. Имах нужда от някого, който да ме разбере. Дойдох при теб, защото имах нужда от теб, а не за да ти правя компания.

Казваше истината. Нел се отчая.

— Не мога да ти помогна. Не разбираш ли? Нищо не ми е останало, което да ти дам.

— Можеш. Ти едва започваш да се връщаш към живота. Това не става за една вечер. Става на приливи и отливи. — Усмихна се слабо. — Не остана доволна, когато ти се разсърдих. Това е добър знак.

— Но бих го направила отново, ако се наложи.

— Защото искаш да откриеш мъжа, който уби дъщеря ти.

— Трябва да го намеря. Нищо друго няма значение за мен.

— Има, но ти още не го виждаш. Вероятно бих изпитвала същото, ако снайперистът, който уби майка ми и брат ми, имаше лице. — Додаде уморено: — Нито един войник няма лице, те просто са врагът.

— Обаче аз съм виждала лицето му и знам името му.

— Знам, Джоуъл сподели с мен, че Никълъс ти го е казал. — Сви рамене. — Нямало е какво друго да направи. Джоуъл много се тревожеше за теб. Знаеш, че Никълъс спаси живота ти.

— Не, не знам. — Това не й харесваше. — Сигурна съм, че е имал причина. Не ми изглежда твърде сантиментален.

— Сантиментален ли? Не е, но чувствата му са много дълбоки. Той не е лесен човек, но поеме ли ангажимент, можеш да му вярваш. Винаги е изпълнявал обещанието си. — Поклати глава. — Никълъс те доведе тук и се опита да ти помогне. Защо настръхваш всеки път, щом спомена името му?

— Пречи ми.

— Ще откриеш, че е трудно да го отстраниш.

— Ще се наложи да го отстраня. Не съм като теб. С времето няма да забравя. — Добави решително: — Кошмарите ми няма да престанат, докато Мариц е жив.

— Бог да ни е на помощ. — Таня въздъхна. — Поне ще ми обещаеш ли, че повече няма да ме мамиш?

Нел се поколеба, после кимна:

— Не исках да го правя, но нямаше друг начин.

— Не вярвам да ми кажеш дали си открила нещо.

— Няма да ти кажа, защото тогава ще трябва да бъдеш вярна и на единия, и на другия. Все още си приятелка на Никълъс.

Таня я изгледа твърдо.

— И?

— Също и моя приятелка. — Тя се усмихна. — Макар и да не знам защо.

— Тогава съм пропиляла последните петнайсет минути, както и много думи. — Протегна й ръка. — Обаче малко смирение не вреди. Истина е, че приятелството ми е като награда, която няма равна на себе си.

Нел изпита неудобство, докато гледаше протегнатата ръка. Приятелство. Приятелството означава да се обвържеш. Постепенно я изтръгваха от пустотата, която щеше да й бъде необходима, когато трябваше да свърши работата.

Усмивката на Таня угасна. Изрече смутено:

— Не ми е лесно да искам това от теб. Имам нужда от някой, който знае. Нел бавно вдигна ръка и стисна нейната.

 

 

Таня стоя още един час и тя трябваше да изяде обяда си, който Фил й донесе, докато най-после успя да прочете разпечатките от компютъра.

Половин час по-късно остави настрани и последния лист.

Не се говореше за никакви съдебни процеси, за никакви арести, както и за криминална дейност.

В статията в „Ню Йорк Таймс“ се споменаваше само за пристигането на Филип Гардо в Ню Йорк във връзка с благотворителен търг, посветен на борбата със СПИН, на който той дарил картина от Пикасо. Определяха го като европейски бизнесмен и филантроп.

Материалът в списание „Таим“ бе по-изчерпателен. Отнасяше се за винопроизводителите във Франция и борбата им да поддържат вносните тарифи високи. Имаше и два абзаца, посветени на Гардо и лозята в Белвин. Бил четирийсет и шест годишен, женен, с две деца, описваха го като един от най-влиятелните производители на вина. Бил от новата гвардия, спечелил парите си от инвестиции в Китай и Тайван, като едва пет години преди това започнал да се занимава с винарство.

Статията в „Спорт Илустрейтид“ нямаше нищо общо с лозарство, тя бе посветена единствено на Шато Белвин. В нея се разказваше за ежегодния турнир по фехтовка, който се провеждал през седмицата между Коледа и Нова година, а кулминацията му се падала в новогодишната вечер. Събитие, което връщаше хората назад във времето, тъй като гостите били длъжни да носят ренесансови облекла през цялата седмица. Турнирът бил не само най-голямото събитие на Ривиерата, но и представлявал Мека за страстните привърженици на фехтовката и шампионите на сабя. Освен това приходите били разпределяни за различни благотворителни дейности. В края на материала се споменаваше накратко безценната колекция на Гардо от старинни саби.

Филантроп, влиятелен бизнесмен, колекционер, спортист.

Не пишеха за убийства, наркотици и подкупи. По нищо не се разбираше, че би наел човек като Мариц и би го изпратил да убива.

Да не би този Гардо, когото описваха в статиите, да е друг човек със същото име?

Забогатял е в Китай и Тайван.

Танек бе израснал в Хонконг! Сложи статиите обратно в чантата си. Не бе достатъчно. Не можеше да бъде сигурна. Имаше нужда от Танек.

 

 

Оставаше й още една минута.

Тя помпаше уреда все по-усилено, дишайки през устата, както Фил я бе научил. Бе открила, че ако си поставяше цели за по една минута, умората настъпваше по-бавно. Сърцето й биеше усилено, пот се стичаше по лицето й.

Още една минута.

— Ако ми отделите внимание, бих искал да поговоря с вас.

Нел отправи поглед към мъжа, застанал на прага на гимнастическия салон. Не беше лекар, не бе медицинско лице, прецени тя. Беше нисък, набит, с къдрава прошарена светлокестенява коса. Носеше сив костюм, раирана риза и мокасини. Вероятно някой от администрацията, който искаше да я попита за плащането, след като почти се бе възстановила.

— Не може ли да почакате? Остава ми още малко.

— Наблюдавам ви от петнайсет минути. Според мен би трябвало да приключвате.

Вероятно все пак бе лекар. Не желаеше да я издаде на Джоуъл, че се преуморява.

— Прав сте. — Усмихна му се и слезе от уреда. — Обаче ако искате да разговаряте с мен, ще трябва да го направим в движение. Фил казва, че не бива да почивам, докато не се успокоя.

— А, да, Фил Джонсън. Май го зърнах по коридора. — Направи гримаса. — За съжаление той също ме видя. Затова няма да имам много време за вас.

— Вече не обръщат толкова внимание на посетителите. — Бързо тръгна напред. — Почти съм се оправила.

— Красиво при това. — Настигна я. — Лийбър е свършил прекрасна работа. На снимка никога не бих ви познал.

— Джоуъл Ви е показвал моя снимка?

— Не точно.

Забави крачки и го изгледа изпитателно.

— Всъщност кой сте вие?

— Въпросът е вие коя сте?

— Нел Колдър — отвърна тя нетърпеливо. — След като сте виждали моя снимка или досието ми, би трябвал да го знаете.

— Не знаех, но предполагах. Затова се осмелих да пристъпя свещената територия на Лийбър. Огледа гимнастическия салон. — Много добре. Наистина ли съпругата на президента си е правила пластична операция тук?

— Нямам представа. Не ме интересува. Кой сте вие?

Той се усмихна приятно.

— Джо Кейблър от Агенцията за борба с наркотиците. Танек никога ли не ви е говорил за мен?

— Не. Приятели ли сте?

— Взаимно се уважаваме, имаме и общи цели — отвърна той. — Обаче не смятам криминално проявени лица за приятели.

Тя застина.

— Криминално проявени ли?

— Сега разбирам, че ви е държал в неведение. Какво ви е разказал за себе си?

— Че се е оттеглил от активна работа и че търгувал със стоки.

Той се засмя.

— Е, да, това е съвсем сигурно. С всякакъв вид стоки. Официални документи, информация, предмети на изкуството. Оглавяваше престъпна мрежа, която редица години създаваше големи главоболия на властите в Хонконг. — Сви рамене. — Не се занимава с наркотици, затова и никога не сме се изправяли един срещу друг. Между другото къде е той?

— Нямам представа.

Огледа лицето й.

— Вярвам, че говорите истината.

— Защо трябва да ви лъжа? Имал ранчо в Айдахо, по-добре опитайте да го намерите там.

— Посетих го там преди шест месеца. Много по-лесно е да се влезе в тази клиника, отколкото в ранчото му. — После добави: — Освен това не е спешно. Особено като знам, че Танек не ви е довършил.

Думите му я поразиха.

— Смятали сте, че вече ме е убил ли?

— Просто се съмнявах. Той е непредсказуем. — Усмихна се. — Затова реших да дойда и да видя с очите си какво става. Но вие явно сте много добре.

— Много добре — повтори тя разсеяно. — Защо въобще го подозирате?

— Защото е Никълъс Танек и беше в Медас, когато нямаше работа там. После чух, че ви е отвлякъл, и не ми позволяваше да говоря с вас.

— Не знаех, че сте искали да разговаряте с мен. — Поколеба се. — Какво знаете за Филип Гардо?

— Тъкмо този въпрос се готвех да ви задам.

— Нищо. Само онова, което Танек каза — че той е наредил нападението над Медас, а неговите хора са убили дъщеря ми и съпруга ми.

Изразът на лицето му омекна.

— Сигурно ме мислите за много груб. Извинявайте, госпожо Колдър. Знам как се чувствате. Самият аз имам три деца.

Ала той не знаеше. Подобно нещо не му се бе случвало.

— Значи сте съгласен, че нападението не е било извършено от терористи?

Той се подвоуми.

— Има вероятност да е било направлявано от Гардо.

— Защо ще преследва мен? Та той не ме познава.

— Съгласен съм, нямам обяснение. Не можем да открием връзка между вас двамата. Стигнахме до заключението, че сте се случили на неподходящо място по неподходящо време. Логично е Кавински да е бил тяхната цел. Сигурно някога трябва да е накърнил интересите на Гардо. Вие сте заемали един от най-хубавите апартаменти в къщата. Вероятно човекът на Гардо е сбъркал апартамента ви с този на Кавински.

— Но самият Кавински беше долу.

— Често Гардо има резервен план. — Добави учтиво: — Боя се, че сте им се изпречили.

— Този Гардо същият ли е, който е собственик на замъка Белвин?

Той кимна.

— Тогава защо не направите нещо с него? След като знаете с какво се занимава, защо не можете да го спрете?

— Опитваме се, госпожо Колдър. Не е лесно.

— Явно никой не знае какъв е. — Рече троснато: — Танек твърди, че дори някой от тези убийци да бъде изправен пред съда, няма да го осъдят. Вярно ли е?

Кейблър се поколеба.

— Да се надяваме, че не.

„Значи е вярно — безчувствено си помисли Нел. — Невинни хора могат да бъдат убивани, а чудовищата да се разхождат на свобода.“

— Никога няма да се откажа, ако това представлява някаква утеха за вас — заяви той. — Боря се с тази паплач от двайсет и четири години, и през следващите петдесет години ще продължавам да го правя.

Явно Кейблър беше почтен, решителен мъж, но това не променяше факта, че губи битката.

— За мен не е утеха. Дъщеря ми е мъртва.

— Танек ви е обещал, че Гардо ще си плати, така ли?

Тя не отговори.

— Не му позволявайте да ви използва. Готов е на всичко, за да се добере до Гардо.

Тя се усмихна безрадостно, когато си припомни как умоляваше Танек да я използва.

— Той няма намерение да ме използва.

Мъжът поклати глава.

— Той би използвал и дявола, само и само да го отведе до Гардо. — Подаде й картичката си. — Това е. Ако се нуждаете от помощ, обадете ми се.

— Благодаря. — Проследи го как върви към вратата. На прага той спря и се обърна към нея.

— Разбирам как е подправил архива в „Сейнт Джоузеф“. Фил Джонсън може да влезе във файл и на швейцарска банка, стига да има време. Обаче попитайте Танек как е успял да фалшифицира документите за кремацията ви в Погребалното бюро „Бърнбаум“.

 

 

— Налага се да говоря с теб, Джоуъл — изрече рязко Нел. — Незабавно.

— Да не би да не се чувстваш добре? Сигурно си се преуморила. Казах на Таня да…

— Чувствам се отлично. Искам да те видя. — Затвори слушалката.

Един час по-късно той влезе в стаята й.

— Имаш нужда от мен, така ли? Ето ме.

— Защо, по дяволите, в архива на болницата „Сейнт Джоузеф“ пише, че съм умряла на седми юни?

— Значи си открила. — Джоуъл въздъхна. — Аз нямам нищо общо с това. Никълъс реши, че за теб ще е по-безопасно, ако те смятат за умряла.

— Затова ме е изтрил от лицето на земята. Дори не мога да използвам кредитните си карти. Обадих се в банката и те ме водят умряла. — Изгледа го напрегнато. — Знаел си, че това може да се случи. Затова ми даде пари, когато тръгвахме за града миналата седмица. Не си искал да се опитвам да използвам кредитните си карти. Колко дълго смяташе да продължаваш така, преди някой да ми съобщи?

— Имах намерение да предоставя тази чест на Никълъс. Омръзна ми последиците от действията му да се стоварват върху мен. — Замълча за миг. — Как откри?

— Един мъж на име Кейблър дойде да ме види.

— Кейблър? Тук? — Той подсвирна. — Чудя се как ли е минал през охраната.

— Не знам и не ме интересува. Защо си се съгласил на това? Танек може да си мисли, че е над законите, но смятах, че ти имаш по-голямо чувство за отговорност.

— Направих го, защото беше прав. — Вдигна ръка, за да спре възражението й. — Беше много болна. Не желаех Кейблър да те безпокои, а Никълъс сметна, че още си в опасност. Методът, който използвах, не беше изцерителен, но даде своя ефект.

— О, да, Танек е свършил много работа. Какви документи трябва да попълня, за да се върна отново към живите?

— Сигурна ли си, че искаш да го направиш?

— Разбира се, че искам.

— Опасността може да не е преминала.

— Нямам достъп до парите си, за да ти платя.

Той се засмя весело.

— Тогава Танек ще го направи. Така му се пада. Наистина му се падаше да плати.

— Не желая да бъда зависима от него.

— Тогава аз ще ти бъда кредитор, докато тази каша се оправи.

Гневът й към него постепенно утихна. Не се и съмняваше, че само Танек бе инициаторът. Джоуъл бе честен човек, който се опитваше да постъпи с нея по най-добрия начин.

— Благодаря ти, Джоуъл. Но знаеш, че не мога да го приема. Ще трябва да се обадя на адвоката си и да разбера как може да изтегли парите ми, които са под попечителство.

— Би ли размислила няколко дни? Не е бързо. Ще те изпиша чак другата седмица. Искам да направим още няколко рентгенови снимки, за да съм сигурен, че костите са зараснали.

— Тук съм повече от три месеца. Смятах, че държиш само най-важните си пациенти, докато оздравеят напълно.

— И онези, които няма къде да отидат.

Усмивката й се стопи. Няма къде да отидат. Няма при кого да отиде. Сама е.

— Това ми напомня за нещо, за което си говорихме снощи с Таня. Искаме да дойдеш при нас, след като излезеш оттук.

Тя енергично поклати глава.

— Няма нужда да…

— Няма нужда да правя каквото и да било. — Той се усмихна. — Но ще създадеш работа на Таня, а това ще бъде истинска добрина от твоя страна. Тя усложнява живота ми, понеже ме обгражда с цялото си внимание. Ще ти бъдем благодарни, ако дойдеш.

Отдъхна си. Не смееше да се премести в някоя безлична хотелска стая, където да мисли как да действа по-нататък.

— Може да дойда за ден-два. Благодаря.

— Добре. Тогава ще кажа на Таня, че няма нужда да те убеждава. С настояванията си може да отблъсне всекиго. — Той се изправи. — Хайде сега да поспиш. Има ли нужда да ти предписвам нещо за сън?

— Не. — От лекарствата заспиваше дълбоко, а сънят винаги носеше кошмарите. Ако спеше леко, можеше да избяга от тях, като се събуди. — Добре съм.

Дълго лежа будна. Гневът й бавно се стопяваше. Изуми се, когато научи, че я смятат за мъртва. Това я ядоса, като че Танек я бе лишил от миналото й, от самоличността й.

А може би бе скъсала с миналото? Тя вече не бе жената от Медас, нито пък детето, което израсна в Северна Каролина.

Джоуъл й каза да размисли. Добре. Какво би се случило, ако всички я смятат за умряла? На пръв поглед това бе катастрофално. Не разполагаше с кредитни карти, с шофьорска книжка, с паспорт. Нямаше да има достъп до парите, който майка й й бе оставила, значи ще бъде без абсолютно никакви пари. А в личен план? На кого щеше да липсва? Нямаше семейство, бе загубила следите на приятелите си от колежа, след като се омъжи за Ричард. От този момент той зае първостепенно място в живота й и тя не бе имала време да създаде други приятелства.

Дали не се е отнасял деспотично към нея? Инстинктивно отхвърли тази дума, но после си наложи да погледне истината в очите. Без повече лъжи. Нямаше от какво повече да се крие. Може да е бил благородно тираничен, но наистина Ричард й се налагаше. Не желаеше да се сближава с други хора и затова тя нямаше приятели.

Сега можеше да се окаже предимство, че е сама. Ако всички я смятат за мъртва, ще има възможност да се движи по-свободно. Заплахата върху нея като цел също би трябвало да е намаляла.

В случай, че са искали именно нея да убият. Вероятно Кейблър бе прав, че се е случила на неподходящо място по неподходящо време. Това беше единственото логично обяснение.

Ала мнението на Танек бе, че нападението над нея не е било случайно.

Защо да вярва на него, а не на Кейблър? Танек бе престъпник, а Кейблър — уважаван служител на закона. Отговорът вероятно се криеше в покоряващото присъствие и мълчаливата самоувереност на Танек. Не бива да им обръща внимание, а да се вслуша в по-разумното обяснение на Кейблър.

Обаче не можеше да не им обръща внимание, защото вярваше на Танек. Какво я интересуваше миналото му? Единственото, което имаше значение, бе, че той познаваше Гардо и Мариц и би й помогнал да се добере до тях. Би могло да се окаже, че за нея е по-добре, че той е от престъпния свят. Танек не се интересуваше нито от законите, нито от правилата, които връзваха ръцете на Кейблър. Предлагаше й онова, към което тя се стремеше.

Възмездие.

 

 

— Кейблър беше днес тук — съобщи Джоуъл по телефона. — Толкова успя да го удържиш далеч от мен.

— Добра ли се до Нел? — попита Никълъс.

— Според Фил засякъл я в гимнастическия салон. Съобщил й, че вече не е между живите.

— Как реагира?

— Изкара си го на мен. Иска да започне да попълва формуляри, за да възстанови правата си.

— Убеди я да не го прави.

— Оставил съм тази работа на теб. Най-добре да дойдеш до три дни. Ще я изпиша.

— Ще дойда.

— Какво, никакви възражения?

— Защо трябва да се карам с теб? Знаех си, че ми предстои битка с нея. Само се надявах, че с времето решителността й ще отслабне.

— В такъв случай те очаква изненада. Таня твърди, че е… ще видиш с очите си. — Замълча, после додаде лукаво: — Между другото може би ще трябва да отстраня твоя Джуно като шеф на охраната. Според мен не си свърши работата, щом пропусна Кейблър.

— Аз му казах да го пусне.

— Какво?

— Кейблър е умен. Знаех, че няма да повярва, че Нел е мъртва, и ще направи връзката между „Сейнт Джоузеф“ и твоята клиника в Удсдейл. Предупредих Джуно, ако се появи, да не го спира.

— Защо, за дяволите?

— Щяхме да загубим повече. Тя имаше сили, за да издържи разпита му, а Кейблър притежава инстинкт на чистокръвна хрътка. Веднъж да хване следа, не спира, докато не стигне до плячката. След като е успял да премине през охраната на Джуно, е решил, че владее положението. Добрал се е до Нел и е получил онова, което е искал. Сега ще я остави на мира.

— Какво ще стане, ако реши да я вземе от клиниката?

— Е, тогава Фил и Джуно ще го спрат. — Никълъс говореше спокойно. — Дискретно, естествено.

— Естествено — повтори кисело Джоуъл. — Дали не ти е хрумвало да ме уведомиш относно намеренията си? Все пак клиниката е моя, охраната също.

— Защо да те безпокоя? Това можеше и да не се случи. Възможно бе Кейблър да приеме смъртта на Нел за истина. Освен това Джуно се тревожеше много само от предположението, че някой би развалил неговата система. От благородство реших да поема цялата вина върху себе си. — Джоуъл изсумтя. — Не ми е приятно, когато не приемат мотивите ми — каза Танек. — Затварям. Ще се видим след три дни.