Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Ugly Duckling, 1996 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Красимира Икономова, 1998 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5 (× 51 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- kati (2012)
- Разпознаване и корекция
- tanqdim (2013)
- Допълнителна корекция и форматиране
- Xesiona (2013)
Издание:
Айрис Йохансен. Живея, за да отмъщавам
Американска. Първо издание
ИК „Бард“, София, 1998
Редактор: Лилия Атанасова
История
- — Добавяне
Трета глава
— Това тя ли е? — Таня взе снимката от разтворената папка върху бюрото на Джоуъл. Изучава я известно време и кимна. — Харесва ми. Изглежда ми сърдечна.
— Как стигна до това заключение? Заради очите й ли?
Тя се взря в широко поставените кафяви очи на Нел Колдър, после поклати глава.
— Заради устните й. Струват ми се… чувствителни. Не променяй устата.
— Много е широка, за да се постигне идеална симетрия.
— Симетрията придава студенина. Ако бях на нейно място, не бих искала да изглеждам студена.
„Няма опасност“ — помисли си Джоуъл.
— Мислех, че сам ще създам моята Галатея.
— Искаш ли да изляза? — попита го разочарована.
— Не. — Той се усмихна и дръпна стол до бюрото. — Би могла да ми помогнеш. Тя не ми даде никакви идеи.
— Нещастната. В началото мъката е най-силна. Когато родителите ми и брат ми умряха, аз също исках да умра.
За пръв път споменаваше, че близките й са умрели. Обърна се и я изгледа.
— Едновременно ли умряха?
— Не, баща ми беше военен. Миналата година майка ми и брат ми бяха убити на улицата от снайперисти. Отивали да налеят вода. — Сведе очи към снимката на Нел. — Най-ужасното от всичко е самотата и чувството за безпомощност. Когато останеш сам, е трудно да намериш причина, за да живееш.
— Ти каква причина откри?
— Гневът. Не исках да им доставя удоволствието и мен да убият. — Усмихна се с усилие. — След това открих теб и отново намерих смисъл на живота си.
Той се трогна и побърза да смени темата:
— Като ме спасиш от порока на кофеина ли?
— Между другото и от него. — Посочи снимката. — Ще се наложи да откриеш цел и за нея.
— Първо трябва да й измисля лице. — Стартира програмата за обработка на образи на компютъра и на екрана се появи лицето на Нел. Хвана компютърната писалка и отново се наведе над таблицата за рисуване, разположена до екрана. — Скули?
— Високи.
Писалката се плъзна нагоре по листа и на екрана Нел веднага придоби по-високи скули.
— Достатъчно ли е?
— Още малко.
Той дръпна скулите нагоре.
— Добре. — Тя се намръщи. — Този вирнат нос трябва да се махне. Лично на мен ми харесва, но няма да отива на скулите й.
Той заличи носа и сложи на негово място изящен римски.
— Така?
— Може би, ще видим.
— Устата…
— Сега трябва да направим челюстта квадратна. — Той промени линията на челюстта. — Очите?
Тя наклони глава на една страна.
— Може ли да вдигнем ъгълчетата им малко нагоре, като на София Лорен?
— Това изисква шевове.
— Но ще стане много интересно, нали?
Писалката му промени формата на раздалечените очи.
Промяната беше значителна. Лицето на екрана вече излъчваше сила, бе чисто моделирано и изглеждаше необикновено. В същото време широката уста му придаваше уязвимост и чувствителност. Не бе класически красиво лице, ала бе очарователно и привличаше погледа.
— Малко на София Лорен, малко на Одри Хепбърн… — изрече тихо Таня. — Смятам обаче, че трябва да поработим върху носа.
— Защото го направих без твое участие ли? — попита той сухо.
— Защото е прекалено деликатен. — Тя се наведе напред с очи, вперени в екрана на компютъра. — Добре се справяме. Такова лице може да постигне всичко.
— Като Хубавата Елена от Троя ли? Нел не ми прилича на гръцка богиня.
— Никога не съм смятала, че Хубавата Елена е изглеждала като богиня. Според мен лицето й е правело много силно впечатление и е привличало погледите на хората. Точно това трябва да постигнем и в този случай.
— Какво ще стане, след като й дадем това лице? — Той се обърна и я изгледа. — Подобна коренна промяна може да я травматизира.
— Доколкото разбрах от теб, тя вече е травматизирана. Съмнявам се, че ако я превърнем в Хубавата Елена, това би й нанесло вреда, напротив — може дай помогне. — После добави: — Ако няма цел, поне ще има оръжие. Това е важно.
— Затова ли ми позволи да те оперирам?
Тя кимна.
— Белезите не ми пречеха, но знам, че има значение за околните. Трябва да си печеля хляба, а хората странят от грозотата.
Той се усмихна.
— Мисля, че мога да я направя да прилича на теб. Лицето ти съвсем не е лошо.
— Лицето ми е много добро, но ще ми създаде проблеми, когато те накарам да признаеш, че не можеш да живееш без мен. Ти и сега си достатъчно объркан. Не, ще й дадем това прекрасно лице, за да улесним живота й.
На другата вечер Никълъс посрещна Джоуъл на излизане от болничната стая на Нел.
— Не ми говори — каза рязко лекарят. Размаха един лист. — Разрешение за операция.
— Тя не го ли подписа?
— Подписа го. Обясних й точно какво ще направя. Показах й как ще изглежда. Не съм сигурен дали чу и дума от онова, което й говорех. Сигурен съм, че не я интересува. — Прокара пръсти през косата си. — Знаеш, че после може да ме съди, нали?
Никълъс поклати глава.
— Няма да те съди.
— Откъде знаеш? По дяволите, та тя е откачена.
— Обещавам ти. Ще ти спестя всякакви усложнения — както законни, така и от лично естество.
— Сериозно? Кейблър пак е звънил днес.
— Следващия път кажи на секретарката си да го препрати към управата на „Сейнт Джоузеф“.
— Защо?
— Защото Нел Колдър почина вчера следобед.
— Какво? — Изгледа го той изумен. — Какво си направил?
— Нищо, за което да обвинят теб — отвърна Танек. — Просто продължавай да отказваш разговори с Кейблър. Ако провери в архива, ще открие, че е умряла от раните си и е била прехвърлена в местното погребално бюро.
— А ако провери в погребалното бюро?
— Записано е, че е кремирана. Некрологът й ще се появи утре във вестника.
— Когато ти казах да се погрижиш за тази работа, не съм имал предвид… Не трябваше да го правиш.
— Вече е свършено.
— Какво смяташ, че Нел Колдър ще каже за кончината си?
— Когато вече е в безопасност, ще каже, че слуховете за смъртта й са били силно преувеличени.
— В безопасност?
— Тя не бе случайна жертва. Беше цел на нападението. Все още може да е в опасност.
— По дяволите! Предполагам, че не ти е минало през ума дори да ме уведомиш в какво ме забъркваш?
— Помислих, но тогава още по-трудно щеше да вземеш решение. — Усмихна се. — Решението все пак щеше да бъде същото, нали?
— Значи си ме държал в неведение, за да не се тревожа — изрече саркастично.
— Е, и за да не чувам аргументите ти. Не е ли по-просто, когато си изправен пред свършен факт?
— Не е.
— Разбира се, че е.
— В документите е записано, че аз съм я приел. Ще ме обвинят, че съм ги фалшифицирал.
Никълъс поклати глава.
— Притежавам оригинала на документа, с който я прехвърлят, подписан е от теб. Ако някога имаш нужда от него, ще ти го дам.
— Щом така ти е по-удобно.
— Не е затова. — Погледна го в очите. — Обещах да ти осигуря защита. Ще удържа на думата си, Джоуъл.
Той го изгледа сърдито. Сигурен бе, че ще удържи на думата си, но това не подобри настроението му.
— Не обичам да ме манипулират.
— Не съм те манипулирал. Манипулирах архива. — Погледна към листа с разрешение за операция. — Всъщност ти не ми се сърдиш, безпокоиш се за пациентката си. Тя не е ли по-добре?
— Може да полудее — отвърна Джоуъл. — Но моите сили стигат само дотук. За какво, по дяволите, й е ново лице, ако отиде в лудница?
— Няма да позволим това да стане.
— А, няма. Няма да съм сам в тая работа. Няма да бързаш да се прибираш в Айдахо. Ще останеш тук, при мен, на повикване. Ясно ли е?
— Чудесно. — Усмихна се. — Нали нямаш нищо против, ако остана на хотел в града? Алергичен съм към болници.
— Стига да си на разположение.
Никълъс вдигна ръце в знак, че се предава.
— Както кажеш.
— Да, точно така. — Джоуъл се отдалечи по коридора.
Белвин, Франция
— Направи огромна грешка — каза тихо Гардо. — Не обичам да се греши, Пол.
— Не очаквах, че ще се бори така. — Пол Мариц се намръщи. — Смятах, че ще умре при падането.
— Ако си вършеше работата както трябва, не е трябвало да се осланяш на падането. Един удар щеше да е достатъчен. Направил си си удоволствието, нали?
— Сигурно — отвърна той намусен.
— Освен това си убил детето. Колко пъти трябва да ти казвам да не се убиват деца и животни? Кой знае защо те събуждат повече гняв, отколкото ако избиеш стотина души.
— То се нахвърли върху мене, след като майка му падна. Започна да ме удря.
— Искаш да кажеш, че се е наложило да се защитиш от четиригодишно дете?!
— Щеше да ме познае. Видя ме за втори път. Първият път бе в пещерата.
— Тогава си бил с очила и маска — отбеляза шефът му. — Не обичам извиненията. Хайде сега, признай, че си бил притеснен и е трябвало да си го изкараш на някого, и ще ти простя.
— Мисля, че… може би ме е прихванало — измънка.
— Е, видя ли, че не е толкова трудно? — Гардо се облегна на стола и вдигна чашата с вино. — Просто си признай грешките и всичко ще потръгне. Детето беше грешка, но от нея няма да произтекат никакви последствия. Жената е откарана в болница в Щатите и се смята, че ще оживее. Ще се наложи да коригираш прогнозата, ако смяташ, че би могла да те познае. — Замълча.
— С пренасянето й там се е заел Никълъс Танек. Така стигам до заключението, че сред нас вероятно има осведомител. Смяташ ли, че можеш да го издириш и да го ликвидираш, без да допускаш повече грешки?
Мариц кимна с готовност.
— Надявах се — каза Гардо. — За мен това е доста обезпокоително. Ако отново ме разочароваш, сигурно ще намеря начин да те отстраня. — Прикри прозявката си. — Как мислиш, че ще успееш с нож пред сабята на Пиетро?
— Ще го накълцам на парчета.
Гардо потръпна.
— Ръчните оръжия са много жестоки. При сабята има грация и романтика, ето защо я предпочитам. Често си мисля, че у мен се е вселил духът на някой Медичи. Боя се, че не съм създаден за този век. — Усмихна се. — Ти също. Представям си как яздиш зад хунския вожд Атила.
Мариц смътно осъзна, че това е обида, но бе твърде доволен, за да протестира. Бе свидетел как Пиетро се справи с последния, с когото му бяха наредили да се бие.
— Ще го открия.
— Сигурен съм. Вярвам ти, Пол. Нужно беше само да ти се поизяснят нещата.
— Ще се оправя и с Танек.
— Не! Колко пъти трябва да ти казвам, че не бива да го пипаш?
— Той ми пречи — каза навъсено той. — На вас също създава неприятности.
— И с него ще се оправим. Но когато аз реша! Няма да се доближаваш до него. А ти…
— Татко, виж какво ми даде мама. — Най-малката дъщеря на Гардо изтича на терасата, размахвайки детска книжна въртележка. — Вятърът я движи и тя се върти все по-силно.
— Виждам, Джийн. — Той вдигна шестгодишното дете в скута си. — Даде ли и на Рене такава?
— Не. Рене получи кукла. — Тя се настани удобно. — Хубава е, нали, татко?
— Почти колкото теб, милата ми. — Въртележката се завъртя.
Момиченцето имаше лъскава кестенява коса и малко приличаше на дъщерята на Нел Колдър, помисли Мариц. Но на него всички деца му изглеждаха еднакви.
— Върви си, Пол — отпрати го Гардо, без да го погледне. — Вече отнех достатъчно време от жена ми и децата. Върни се, когато имаш да ми донесеш добри новини.
Той кимна.
— Скоро, обещавам. — Изтича по стъпалата, които водеха към градината. Гардо не обичаше хора да минават през къщата. Боеше се, че ще срещнат жена му и децата му и ще ги омърсят, помисли си той кисело. Всъщност не обичаше да идват в Белвин, освен като охрана по време на някой от бомбастичните му приеми. Затова се изненада, когато Гардо му позвъни след завръщането му от Медас и му нареди да дойде.
Изненада се и се изплаши.
Мина по моста над рова и погледна назад към замъка. Не обичаше да се плаши. Не си спомняше кога за последен път бе изпитал подобен парализираш ужас. Вероятно, когато беше дете. Преди да открие своя талант, преди да открие ножа. По-късно всички се страхуваха от него.
Все още ги плашеше. Жената се боеше. Оказа му съпротива, но беше изпаднала в ужас.
Жената. Предоставяше му се още една възможност, за да извърши нещо, с което щеше да си възвърне благоволението на Гардо.
С отвращение си помисли, че не се различава от останалите. Пълзеше, хленчеше, плашеше се, че Гардо ще оттегли благословията си от него.
Щом мина по моста, пак се обърна назад. Крал в своя замък. Искаше му се някой път да види дали кралят може да бъде свален.
Тръпка премина по тялото му, щом си спомни погледа на Гардо, когато го заплаши с Пиетро. Боеше се, но не от Пиетро, а от сабята му.
Ускори крачки към колата си. Първо осведомителят, после жената. Така щеше да оправи отношенията си с Гардо.
— Ела тук. Незабавно — нареди Джоуъл.
Никълъс се обърна към Джейми.
— Налага се да отскоча до Удсдейл. Нещо не е наред.
— Лийбър нали ти каза, че операцията е минала добре — обади се Джейми. — Мина повече от седмица — доста време, за да е получила криза. Не съм ли прав?
— Може би. Не знам. — Облече сакото си и затвори новата папка със сведения, които Джейми бе събрал за Нел. — Както и да е, трябва да вървя. Искаш ли да дойдеш?
— Защо не? Отдавна не съм виждал Джуно. — Ирландецът се изправи. — Знаеш ли, че му предложих работа като охрана в моята кръчма, когато ти разтури мрежата?
— Голяма грешка.
— Винаги съм го харесвал. Но по-добре да си седи в Удсдейл. Там по-трудно ще намери с кого да се скара.
— И аз така мисля.
Джуно ги посрещна на портата, която водеше към подземния гараж в Удсдейл. Не носеше униформа. Никълъс бе убедил Джоуъл, че не е необходимо.
— Ще паркирам колата. Доктор Лийбър иска веднага да се качите. Четвърти етаж. — Той се усмихна слабо, когато видя Джейми. — Как върви?
— Добре, добре. Мислех да ме разведеш наоколо, докато Никълъс е зает.
— Има страхотна алармена система. Ще ти направи впечатление. Дори теб би те затруднила.
— Значи се съмняваш в способностите ми?
Танек ги остави и бързо тръгна по рампата. Предният вход на Удсдейл се намираше в дъното на паркинга. Не се виждаше отникъде, така че нито един известен човек не би могъл да бъде забелязан, когато влиза или напуска болницата след операция.
Няколко минути по-късно Джоуъл го посрещна при асансьора на четвъртия етаж.
— Ти пое отговорността за нея — заяви му мрачно. — Оправяй се.
— Да не би нещо да не върви?
— Още от самото начало нищо не върви. С всеки ден тя все повече отпада. Извиках цял отбор психиатри заради нея. Дори поканих свещеник. Нищо не помага. Не се храни. Не говори. От вчера е на системи.
— Да не искаш да кажеш, че умира?
— Смятам, че желае да умре, освен това има силна воля. Мога да поддържам живота й, ако я включа на апаратура.
Никълъс си припомни как Терънс го молеше да изключи респиратора.
— Никаква апаратура.
— Тогава ти намери разрешение. — Направи жест. — Заповядай. Третата врата отляво.
Никълъс тръгна по коридора.
— Таня твърди, че й е нужна цел — извика Джоуъл след него.
— И смятате, че аз мога да й я предложа.
— Трябва да я накараш да живее, иначе трудът ми ще отиде напразно.
— Може да не одобриш методите ми.
— Няма да ги одобря, ако умре или я откарат в лудницата — отвърна хирургът. — Стига да не се случи едно от двете, нямам възражения. Досега направих всичко, което бе по силите ми.
От Никълъс се очакваше да извърши чудото. Невероятно! Отвори вратата.
Лицето на Нел пак беше бинтовано, тя изглеждаше по-дребна и по-слаба от последния път, когато я бе видял. Гледаше право напред и не даде да се разбере, че е забелязала влизането му.
Цел.
Да, знаеше всичко каквото трябва. Можеше да й даде цел.
Никълъс Танек.
Мислеше, че е изчезнал от живота й, безчувствено си помисли Нел. Не искаше да го вижда. Нали тъкмо той й бе съобщил за Джил…
Опита се да се абстрахира от присъствието му, вече доста добре успяваше да го прави. Няма да успее — бе твърде силен. Стана й още по-неудобно. Бързо затвори очи.
— Престани да се преструваш. Не спиш — изрече той хладно. — Просто си се отпуснала.
Тя се овладя.
— Добре ли ти е да лежиш тук и да се самосъжаляваш?
Той не разбираше. Не се самосъжаляваше. Само не искаше да вижда никого.
— Не се изненадвам. Цял живот си се подчинявала и си бягала от всичко. Искала си да станеш художничка, но родителите ти не били съгласни и ти си захвърлила всичко. Съпругът ти те оформил в това, което е желаел да бъдеш, и ти си му позволила да го направи.
Говореше й за Ричард. Това бе жестоко. Ричард бе мъртъв. За мъртвите не се говорят лоши неща.
— Някой каза ли ти как е умряла Джил?
Тя отвори очи.
— Млъкни. Не искам да те слушам. Махай се.
— Беше намушкана с нож.
Нож! Ужас, нож.
— Направил го е с наслада. Той винаги изпитва удоволствие.
Да, правеше го с наслаждение. Спомни си усмивката му зад маската.
— Разхожда се на свобода. Отне живота й, ограби радостта ти, всичко, което искаше да направиш за нея. Ти го остави да ти открадне всичко.
— Не е вярно! Опитах се да го спра. Подмамих го на балкона, но…
— Но тя е мъртва, а той е свободен и с удоволствие си спомня как я е убил. Много е лесно да се убие дете.
— Престани. — Думите разкъсваха душата й. Защо не я остави на мира? Нима човек може да бъде толкова жесток. — Защо го правиш?
— Защото не се интересувам дали страдаш или не. Тя е мъртва, а ти я предаваш. Ще си лежиш и ще изчакаш всичко да отмине, както си правила цял живот. Беше чудесно дете, заслужава нещо по-добро от майка, която дори не се вълнува дали човекът, който я уби, ще бъде наказан.
— Мъртва е. Каквото и да направя…
— Извинения, обяснения. Не ти ли омръзна да бягаш? Не, сигурно не ти е омръзнало. — Наведе се напред и впи очи в нейните. — Ето, това е нещо, което можеш да си спомняш, докато лежиш тук и мислиш за дъщеря си. Не е умряла лесно. Той никога не ги оставя да умрат леко.
Тя усети как в душата й нещо се скъсва.
— Върви по дяволите!
— Предполагам, че не се тревожиш чак толкова. Ще предпочетеш да заспиш отново и да забравиш цялата тази неприятна история. — Стана от стола и тръгна към вратата. — Е, продължавай. Така и така не би могла да направиш нищо. През целия си живот не си извършила нищо значимо.
Гласът й трепереше от вълнение:
— Мразя те!
Той я изгледа безизразно.
— Знам.
Излезе от стаята.
Тя заби нокти в дланите си и сви ръце в юмруци. Прииска й се той да се върне и да го удари. Жестоко. Не познаваше по-безмилостен човек от него.
Освен онзи, който уби Джил. Чудовището.
Той никога не ги оставя да умрат лесно.
Думите я пронизаха и й причиниха по-силна болка от ножа, който сложи край на живота на Джил. Не си бе позволявала да мисли за дъщеря си как страда, как умира. Разсъждаваше само върху загубата и безсмислието на живота си.
За Джил животът не би бил безсмислен. Беше дете, което не познаваше живота. Щеше да се втурне към него с широко разтворени ръце.
Бе измамена, ограбена и лишена от него от едно чудовище, което убива беззащитни деца.
Представата за това я мъчеше, терзаеше, причиняваше й ужасна, пареща болка. Той се разхождаше свободно, а Джил бе мъртва.
— Не. — Не можеше да го приеме. Чувстваше, че тази мисъл разрушава миналото, настоящето и бъдещето.
През целия си живот не си направила нищо значимо. Глупости!
Да, това беше вярно.
Сега бе толкова лесно да се прозре истината, когато вече нищо нямаше значение.
Прави, каквото ти казвам, иначе няма да те обичам.
Неизречената заплаха винаги съществуваше. Отначало от родителите й, после от Ричард и тя бързаше да се подчини от ужас да не загуби любовта им.
Сега обаче страхът бе изчезнал, защото нямаше какво да губи. Бе загубила всичко, което имаше значение за нея.
С изключение на спомена за Джил. И за мъжа, който я уби.
— Е? — запита Джоуъл, когато Никълъс излезе от стаята.
— Не знам. Нека никой да не влиза известно време, докато й премине.
— Да й премине ли?
— Раната й беше отворена, а аз я обгорих с нажежено желязо. — После добави: — Без упойка.
— Няма да те питам какво искаш да кажеш.
— Аз пък няма и да ти кажа. Не би одобрил. — Тръгна по коридора към асансьорите. — Смятам да се върна в Айдахо за известно време. Сигурен съм, че ще поиска да ме види пак. Обади ми се, когато сметнеш, че е що-годе нормална. Трябва да й задам няколко въпроса.
Тази нощ Нел не спа. Взираше се в тъмнината, а думите на Танек отекваха в ушите й. Джил.
Пораснала, ученичка, първо парти, първи срещи, първо дете. Толкова неща, които се случват за пръв път, а тя нямаше да ги преживее. Ограбена. Ограбена от живота, лишена от всички тези вълнения. Загубата на Нел бе нищо в сравнение с онова, което чудовището бе отнело от Джил.
Тя лежеше тук и бездействаше.
Обзе я ярост. Изгаряща, унищожителна, проясняваща всичко ярост.
Кристалната ваза с оранжеви кремове, която младият мъж носеше, би трябвало да изглежда нелепо в грамадните му ръце, но въпреки всичко не беше така. Лицето му й се стори смътно познато, явяваше й се през периода, когато бе потънала в мрака. Замисли се за името му.
— Вие сте Фил Джонсън — изрече бавно Нел. Той се обърна към нея.
— Хей, значи ме помните. — Усмихнат тръгна към леглото. — Как сте? Да ви донеса ли нещо? Портокалов сок?
Тя поклати глава.
— Благодаря. Не сега. — Сведе очи към ръката си. Изненада се, че още бе в гипс. Струваше й се, че бяха минали сто години, откакто се събуди за пръв път и откри Танек, седнал до леглото й. Танек. Потисна гнева си. Всъщност Танек нямаше значение. Трябваше да си наложи спокойствие и да изясни мислите си. — Откога съм тук? Къде се намирам?
— Десет дни в Удсдейл.
— Удсдейл ли? — Смътно си спомни как доктор Лийбър спомена, че ще я премести в своята клиника.
Фил кимна.
— Помните ли, че ви оперираха?
Тя вдигна ръка и докосна лицето си. Превръзки.
— Доктор Лийбър държи да останат, докато се възстановите напълно. При пластичната хирургия винаги остават синини, а досега достатъчно преживяхте… — Не се доизказа, после продължи отново: — Съжалявам. Не биваше да ви говоря за нещо, което ще ви разстрои… — Направи гримаса. — Ето, че пак започнах. Край, заключвам си устата. Да си тръгна ли?
Тя поклати глава.
— Чувствам се много слаба. Още дълго ли ще остана на легло?
— Трябва да попитате доктор Лийбър. Ще укрепнете, ако се храните. — Усмихна се насърчително. — Не ви е много удобно с шината, нали?
— Ще се храня — каза тя. — Трябва да говоря с доктор Лийбър. Бихте ли го помолили да дойде да ме види?
— Разбира се. Сутринта е в болницата в града, но би трябвало скоро да пристигне. — Кимна към цветята на масата. — Хубави са. Искате ли да проверя и да ви кажа от кого са?
„Хубави са, мамо — бяха думите на Джил. — По-хубави отколкото в градината.“
Прониза я силна болка и тя едва пое дъх. Трябваше да я спре. Няма да бъде в състояние да действа, ако обръща внимание на болката.
— Добре ли сте? — попита Фил загрижено.
— Да, добре съм — изрече тя твърдо. — Прочетете картичката.
— Има само име. Таня Владос. Приятелка ли ви е?
Поклати глава.
— Никога не съм чувала за нея.
— Е, сигурно тя е чувала за вас. — Върна картичката обратно. — Избрала е хубави цветя. Изглеждат необикновени. Като че са от джунглата.
— Кремове. — Напрежението да се държи нормално й костваше огромни усилия. Искаше да затвори очи и отново да заспи. Не, нямаше да си го позволи. Досега се справи много добре. Този добър човек Фил Джонсън като че не забелязваше колко неестествено се държи. — Трябва да й благодаря… когато открия коя е.
Той кимна.
— Сигурно са ви изпратили много цветя в болницата „Сейнт Джоузеф“. Обикновено такива пратки пристигат бързо.
Грешеше. Ричард не би могъл дай изпрати цветя, а тя си нямаше никого другиго.
— Няма значение. — Огледа го добре. — Изглеждате много силен. Играете ли футбол?
— Да. Играех в „Нотр Дам“.
— Значи знаете как се правят различни упражнения.
— Някои.
— Неприятно ми е, че се чувствам толкова слаба. Дали бихте намерили някакъв уред, който да ми помогне да заякна и да вляза във форма, докато лежа?
— Може би по-късно.
Тя потисна нетърпението си и изрече предпазливо:
— Наистина бих искала да започна веднага. Ще ми покажете някои упражнения за начало. Няма да се изтощавам. Ще внимавам много.
Той кимна с разбиране.
— Представям си как се чувствате. Бих се побъркал, ако не правех нищо. Ще попитам доктор Лийбър, дали е добре за вас.
— Благодаря.
Проследи го как излиза от стаята, като си повтаряше: „Не затваряй очи. Не потъвай в тъмнината.“ Добре потръгна. Той ще се опита да й помогне, а после тя ще се справи по някакъв начин. Ще бъде по-лесно, ако се осланя сама на себе си. Обърна очи към цветята върху нощната масичка. Таня Владос. Дали не е някоя от гостенките на приема онази вечер? Не можеше да се сети за никого, освен за Елиз Гере. Приемът. Смътно си спомняше Надин, след като падна. Как ли са Мартин и Сали? Вероятно би трябвало да се тревожи за тях. Не, нямаше нужда. Никога не ги бе харесвала и й бе втръснало да се преструва.
Ричард бе убит на този прием. Защо ли не тъгуваше много? Той заслужаваше да скърби за него. Обаче Джил беше мъртва и като че не й оставаше мъка за друг.
— Разбрах, че се чувствате много по-добре — каза доктор Лийбър, щом влезе в стаята. Усмихна се и седна до леглото. — Време беше. Тревожех се за вас.
Вярваше му. Съмняваше се, че той някога казва нещо, което не мисли.
— Много ли съм зле?
— Възстановителният процес върви добре. Имате счупена ръка и ключица. Другите рани бяха по-лоши, но направих така, че белезите да не се забелязват. След още три седмици ще можем да свалим шината.
Тя докосна бинтовете по лицето си.
— А тези?
— Имате някои малки шевове около очите, но вече зарастват и скоро ще свалим бинтовете.
— Какво е това на лицето ми? Пречи ми да говоря нормално.
— Сложил съм ви шина, за да повдигнем челюстта ви. Скоро ще можете да се справяте и без нея. Все още има синини, но бих могъл да сваля бинтовете и сега, за да получите представа как ще изглеждате.
— Не, няма значение. Ще изчакам. Исках да знам кога ще ме изпишете. След месец?
— Вероятно. Ако всичко върви нормално и изпълнявате онова, което ви кажа.
— Ще го правя. — Замълча, после с усилие изрече: — Дали мога да видя някой вестник, излязъл в деня след… Медас?
Усмивката му угасна.
— Не смятам, че е разумно. Изчакайте още малко.
— Вече чаках достатъчно дълго. Все пак някога трябва да го науча. Обещавам, че няма да се отпусна съвсем.
Той я изгледа продължително.
— Не вярвам да го направите. Добре, ще потърся вестник и ще пратя да ви го донесат. Нещо друго?
— Не. Много сте любезен, доктор Лийбър.
— Джоуъл — поправи я той.
— Обещавам, че няма още дълго да ви създавам безпокойства, Джоуъл.
— Тревожите ме — промърмори той.
— Извинявайте. — Съжалението й бе искрено. Той имаше вид на почтен човек и доста се бе потрудил, за да й помогне. За нещастие беше проницателен и усети отчуждеността, която се бе вселила във всяка клетка на тялото й. Жалко, но не можеше да направи нищо в това отношение. — Обаче скоро ще бъда добре и тогава няма да се тревожите за мен.
— Надявам се. — Взря се още веднъж в нея, после се обърна и излезе от стаята.
Терористи били.
Нел свали вестника и се загледа в райетата на стената в кремаво и цвят на праскова. Точно така. Нямаше причини някой да убива Ричард или някой от другите, споменати в материала. Вероятно целта им е бил Кавински.
Но защо да се стремят да унищожат нея? Защо един от терористите я нападна, след като тя дори не бе близо до Кавински? Джил може да е била убита между другото, но този убиец преследваше нея.
Той никога не убива лесно.
Танек го каза, сякаш познаваше мъжа, убил дъщеря й.
Ако му е известен, вероятно знае къде може да бъде открит.
— Къде, по дяволите, се губиш? — каза Джоуъл, щом Никълъс вдигна, слушалката. — Цял месец се опитвам да се свържа с теб.
— Бях в чужбина. — Той се пресегна и погали Сам зад ушите. Немската овчарка се отърка в бедрото му.
— Желае да те види — съобщи му лекарят. — Незабавно.
— Това вече е изненада. Как е тя?
— Настъпи коренна промяна. Храни се, говори с Джонсън. Дори го накарала да й намери каиши за упражнения на краката и на здравата ръка.
— Тогава защо си толкова заядлив?
— Заядлив ли? Не се заяждам. Великите люде никога не се заяждат.
— Извинявай. Защо си толкова разтревожен?
— Контролира се прекалено. Много е резервирана.
— За момента вероятно така е по-добре. Поне здравето й се подобрява.
— Много бързо, станала е доста решителна. Като стрела, пусната от лък. Тръгнала е право към целта и няма да се отклони в друга посока.
— А каква е целта?
— Ти знаеш. — След известна пауза попита: — Какво й каза?
— Дадох й цел.
— Каква?
— Отмъщение.
— По дяволите!
— Налагаше се да импровизирам, нямаше какво друго да й предложа. Уверявам те, че нямаше да успея да й помогна, ако се бях опитал да й вдъхна желание да стане неврохирург. Отмъщението бе единственият мотив, който щеше да свърши работа.
— А сега какво ще стане?
— Сега ти ще я отклониш. Вероятно преувеличаваш проблема. Тя е добра и мила жена. Намери начин да я върнеш към същността й.
— Май изобщо не я познаваш. Съвсем не е такава, каквато ми я описа. — Поколеба се за миг. — Първия ден, след като ти замина, поиска да прочете вестника за станалото в Медас.
— Разстрои ли се?
— Да. Джонсън каза, че пребледняла и се разтреперила, но съумя да се овладее. Още същия ден пожела да те види. Оттогава все пита за теб. Смятам, че ако не дойдеш да я посетиш, щом я изпиша, незабавно ще се появи на вратата ти.
— Тогава май по-добре да тръгвам. Сам не обича гости.
— Как е кракът му?
— По-здрав от всякога.
— Понякога така се случва. Чупиш нещо и когато съединиш парчетата, откриваш, че пред себе си имаш съвсем нова личност. Ще й предам, че утре ще бъдеш тук.
Предупреждението на Джоуъл не бе необходимо. Никълъс си даваше сметка за риска, който бе поел. Просто нямаше друга възможност. Няма как да се порежеш и да не остане белег.
Тя още много пъти щеше да се опари, ако не успееше да я опази, помисли Никълъс уморено. Само се надяваше, че той няма да е този, който щеше да го направи.
Да се спуснем надолу, надолу, надолу…
Не!
Нел скочи в леглото с разтуптяно сърце.
Беше сън. Само сън.
Джил я нямаше на вратата, не се взираше в нея…
Избърса мокрите си бузи.
Дано отново не й се появи в съня. Не би могла да издържи.
Дано не й се случи отново.