Мими Лат
Опасно съдружие (9)

9

На другата сутрин, тъкмо когато Ребека се обличаше, на вратата се позвъни. Тя навлече някаква тениска и отиде да отвори. С облекчение установи, че този път не я безпокоят репортери.

— Влизай, Люси — отстъпи крачка назад.

— Не ми е приятно да ти го казвам, но изглеждаш така, сякаш отново не си мигнала цяла нощ — загрижено я изгледа младата жена.

— Нощта наистина беше тежка за мен — призна. — Станах броени минути преди да позвъниш.

— Ще направя кафе, а после ще си поговорим — рече сътрудничката й и се отправи към кухнята.

Обикновено Ребека не споделяше проблемите си с други хора. Но сега, когато Райън го нямаше, искаше да излее душата си пред някого. Люси беше най-подходящият човек за това, тъй като й имаше пълно доверие.

Приятелката й се появи с две димящи чаши и й подаде едната.

— Хайде, започвай — простичко рече.

Нервно и неуверено в началото, а после все по-спокойно и подробно, Ребека й разказа за срещата си с партньорите на Райън и за среднощното си посещение в дома на Брандън.

Люси извъртя очи, сякаш не можеше да повярва на това, което чува.

— Нищо чудно, че си в лошо настроение — промърмори. — Обвиняват Райън в кражба на пари на фирмата! Исусе, сигурно си се почувствала отвратително! — Наведе се и съчувствено стисна ръката й.

— Ами ако е истина? — Почувства се предател в момента, в който изрече тези думи.

— О, я стига! — тръсна глава Люси. — Дори за секунда не бива да допускаш подобно нещо!

— Такава бе вчерашната ми реакция — призна Ребека. — Но през нощта започнаха да ме обземат съмнения. Може би не съм познавала Райън толкова добре, колкото си въобразявам. Един човек може да сбърка, двама също… Но всички?

— Подобна логика няма да ти помогне — поклати глава сътрудничката й. — Ти си уверена, че Райън не би откраднал, нали?

— Искам да вярвам в това, но те твърдят, че разполагат с доказателства за прегрешението му. И затова са убедени, че се е самоубил. — Решителността я напусна, по страните й се затъркаляха едри сълзи.

— Представиха ли ти тези доказателства?

— Още не, макар че ги поисках. Отговориха, че в момента подготвят документите.

— Какво друго ще ти отговорят — сви рамене Люси и взе ръцете й в своите. — А сега ме погледни и ми изброй всички причини, поради които Райън не би сложил край на живота си.

— Ами… Преди всичко зная отношението му към самоубийството след случилото се с майка му. Освен това очакваше да разбере дали съм бременна. Не мога да повярвам, че би оставил детето си да расте без баща! — Измъкна салфетка и избърса очите си.

— Между другото, кога ще са готови резултатите от теста?

— Казаха да позвъня днес, но ме е страх да го сторя.

— Но искаш да си бременна, нали?

— Много! — тихо промълви. — Това ще бъде последният дар от Райън!

— Хайде, вдигни слушалката и се обади! — подкани я Люси.

Няколко минути по-късно Ребека приключи разговора с лекарския кабинет и се втурна обратно в дневната. Лицето й бе зачервено от възбуда.

— Резултатът е положителен! — промълви с неуверена усмивка, сякаш все още не можеше да повярва на добрата новина. Щеше да си има бебе. Едва сега разбра защо напоследък стомахът й се бунтуваше.

— Това е чудесно! — извика приятелката й, скочи и я прегърна.

После, след като първоначалното вълнение отмина, Люси се върна на мястото си.

— Сега вече имаш още една причина да търсиш истината, при това твърде основателна. Помисли си само: те твърдят, че Райън е откраднал парите им и се е самоубил поради безизходицата, в която е попаднал. Ако това е вярно, значи той предварително е решил да стовари цялата отговорност върху теб. Такъв човек ли беше мъжът ти?

— Не! — извика Ребека. — Не мога да си представя, че умишлено ще ми причини такива неприятности! — Отпи глътка кафе и вече по-спокойно добави: — Ще ми бъде трудно да запазя и да поддържам тази къща, дори и да докажа, че той не е взел проклетите им пари. Освен това издържаме и майката на Райън, която живее с минимална пенсия и парите не й стигат. Баща му е починал, когато Райън е бил едва на десет години.

— Всичко това едва ли подкрепя представата за човек, който ще открадне пари от партньорите си — поклати глава Люси. — А и животът, който водехте, трудно може да се нарече охолен.

— Затова тази история ми звучи толкова налудничаво — въздъхна Ребека. — Райън не е имал никакъв мотив да им отмъкне проклетите пари!

Асистентката й се надигна и допълни чашата си.

— Нещо ми нашепва, че сега най-важното за теб е да повярваш в себе си. Да затвърдиш убеждението си, че мъжът ти няма никаква вина.

— Не зная дали мога да го направя.

— Разбира се, че можеш. Проблемът ти е, че в момента не разсъждаваш като юрист. Представи си, че цялата тази бъркотия е струпана на главата на някой от твоите клиенти. После се опитай да потърсиш начин да му помогнеш. Виждала съм как при теб се появяват дълбоко разстроени хора и ти моментално се залавяш за работа: пишеш писма до различните инстанции, въртиш телефони… — Веждите й леко се повдигнаха: — Виждала съм те как действаш и съм ти се възхищавала.

— Благодаря.

— Думите ми са искрени, Ребека — въздъхна Люси и седна на мястото си. — Проблемът ти сега е друг: ангажирана си лично и ти трябва един трезв поглед отстрани. Казваш, че Райън е бил разстроен през последните седмици от живота си. Е, добре. Значи трябва да се заловиш за работа. Огледай всеки факт, всеки детайл. Действай професионално, като детектив. Разпитай всеки, които има отношение към проблема, анализирай всичко, което е станало.

Думите на Люси я накараха да се замисли. Припомни си всички странни събития, случили се на яхтата. Притеснението на Райън в присъствието на Брандън, очевидната му резервираност към Катрин и Пол Уърлингтън. Замисли се и стигна до заключението, че Райън и Джон спореха за нещо. Спомни си също и начина, по който мъжът й реагира на ухажванията на Максуел Холмс. Кое от всичките тези неща имаше нещо общо със смъртта му?

Време беше да вземе някакви решения. Не само за себе си, а и за бебето, което растеше в утробата й. Обви с ръце раменете си и дълбоко въздъхна.

— Права си, Люси — промълви. — Наистина трябва да сменя подхода, при това незабавно! Познавам мъжа си по-добре от всеки друг и не ме интересува какви доказателства ще ми извадят за неговата вина! Аз съм убедена, че той не може да бъде крадец.

— Сега вече започваш да приличаш на онази Ребека, която познавам — усмихна се одобрително Люси.

Ребека изведнъж се почувства далеч по-добре.

— Ще докажа, че Райън не е откраднал тези пари, дори това да ми струва последния цент! — заяви тя, после потупа корема си: — Дължа това на детето си! Освен това ще открия кой го уби и причините, поради които го е сторил! — Помълча известно време, поклати глава и тихо добави: — А после ще се погрижа тези мръсници да си получат заслуженото, които и да са те!

 

 

Няколко дни по-късно Ребека паркира на Родео Драйв точно срещу сградата на „Тейлър, Денисън и Евънс“. Беше решила да огледа кабинета на Райън, при това без чужда помощ и без да привлича вниманието на когото и да било. Минаваше осем вечерта. От колата си виждаше входа на сградата и всички, които излизат от нея. Джон си тръгна в шест, Брандън — около седем. Повечето от останалите юристи и хората от администрацията също си бяха тръгнали. Не видя да излиза единствено Катрин, но тя вероятно си беше тръгнала преди това.

Прозорецът на един от кабинетите светеше, но това все още не означаваше, че Катрин непременно е там. Освен това Ребека възнамеряваше незабелязано да се промъкне в сградата и в кабинета на Райън, а светлината в прозореца му можеше да се види само от улицата.

Отправи се към двойната остъклена врата. До нея се беше изправил възрастен човек в униформа, който любезно се усмихна.

— Как сте, госпожо Морланд? — попита, докато Ребека се разписваше в присъствената книга.

— Нормално, Гюс — отвърна тя и усети как дланите й се изпотяват.

Човекът я придружи до асансьора и вкара ключа си в процепа, за да повика кабината.

— Искам да прибера някой дребни вещи на мъжа си — почувства се длъжна да обясни тя.

— Разбира се — кимна пазачът. — Обадете ми се на излизане.

Ребека влезе в кабината и натисна копчето. Въздъхна с облекчение. Беше очаквала да я спрат, макар че нямаше причини за това.

Когато излезе в пустия коридор, изведнъж я обзе странно напрежение. Прекоси на пръсти мраморното фоайе и с облекчение стъпи на дебелия мокет. Опита се да си спомни кога идват чистачките, но знаеше, че не разполага с много време.

Спря пред вратата на Катрин, сърцето блъскаше в гърдите й. Отвътре не идваше никакъв шум. За миг се изкуши да се обърне и да избяга, но си наложи да остане на мястото си. Почака известно време; нищо не нарушаваше тишината. Най-сетне се обърна, сви зад ъгъла и се насочи към кабинета на Райън.

Вратата беше отключена. Вмъкна се вътре и внимателно затвори след себе си. Сърцето й блъскаше като чук.

С облекчение установи, че щорите са спуснати.

Запали осветлението, стомахът й се сви. Повечето от личните вещи на мъжа й отдавна бяха изнесени, кабинетът беше някак безличен, враждебен и чужд. Макар да не беше ъглов като кабинетите на Брандън и Катрин, този също беше просторен и светъл. Мебелите бяха правени по поръчка от светлото дърво, което обичаше Райън.

Ребека пристъпи към бюрото и погали гладката повърхност. Запита се кой ли ще седне зад него и остра болка прониза сърцето й.

Въздъхна, прогони спомените и седна зад писалището. Започна да проверява многобройните чекмеджета, сигурна, че ще открие някаква следа.

Бързо разбра, че писалището вече е прегледано и почистено. В чекмеджетата бяха останали само дреболии, но тя търпеливо се зае да ги изследва. Започна с кутийка кламери, завърши с няколко кибрита, които внимателно огледа за евентуални бележки или телефонни номера. Надяваше се да открие нещо незначително за околните, но важно за себе си.

Изваждаше чекмеджетата едно по едно и ги поставяше на килима. После бъркаше в дупката и опипваше вътрешността на писалището. Не знаеше какво точно търси: бележка, ключ, някаква вещ.

Вратата се отвори точно в мига, в който Ребека положи последното чекмедже на килима.

— Какво си въобразяваш, че правиш?

На прага стоеше Катрин, гледаше я враждебно, като престъпник.

— Аз… Просто ми се прииска да поседя в стола на Райън… — Думите с усилие излизаха от устата й. — Да бъда близо до него…

Другата жена пристъпи навътре, заобиколи писалището, в погледа й се появи насмешка и недоверие.

— Чувстваш се по-близо до него, когато сложиш чекмеджетата на пода, така ли? — попита.

— О, не — направи опит да се овладее. — Търсех някаква салфетка и без да искам издърпах чекмеджето докрай.

— Така ли? — изви вежди Катрин. — А защо просто не поиска разрешение да влезеш, а се промъкваш като крадец?

Ребека се изчерви от гняв.

— Крадец ли? — повиши тон. — Мъжът ми все пак беше партньор в тази кантора!

Катрин замръзна на мястото си, после, очевидно осъзнала, че отива твърде далеч, бързо смени тона:

— Извинявай, но просто се стреснах…

Ребека кимна, но не откъсваше очи от лицето й. Изведнъж й хрумна, че може да извлече някаква полза от тази нежелана среща, и рече:

— Искам да те попитам нещо… Забеляза ли някаква промяна у Райън в последните дни от живота му?

— Разбира се — кимна съдружничката му. — Всички я забелязаха. Беше мрачен и раздразнителен, пълна противоположност на това, с което бяхме свикнали.

Това беше ясно и на самата Ребека.

— Друго? — попита.

— Ами… — Катрин замълча за момент. — Спомням си, че в последно време непрекъснато отсъстваше от службата.

— Искаш да кажеш, че не е идвал на работа? — попита младата жена и потръпна от вътрешна възбуда.

— О, не. Всяка сутрин си беше на работното място, но после отменяше насрочените за деня срещи и излизаше. Това се случи поне четири-пет пъти… Може би и повече, но не съм била уведомена.

Ребека се опитваше да скрие изненадата си.

— И не казваше на никого къде отива, така ли?

— Не — кимна Катрин, после сви рамене и колебливо добави: — Кой знае… Може би е имал някаква тайна връзка.

Съпругата направи върховно усилие, за да подмине този безочлив намек.

— Забелязала си промяната у него, значи — проточи. — А попита ли го на какво се дължи тя?

— Да, но той явно не желаеше да говори по този въпрос.

— А онази вечер на яхтата двамата разговаряхте ли?

— Да, сигурна съм в това.

— Помниш ли за какво?

— Бяхме на прием, Ребека — отвърна с леко раздразнение Катрин. — Може ли човек да помни какво е говорил на подобно място?

— Все пак опитай, моля те…

Едва успяваше да запази самообладание пред очевидната враждебност на Катрин!

— Ох, добре — тежко въздъхна другата жена. — Май беше за яхтата… Великолепен плавателен съд, всички бяха много впечатлени…

Ребека веднага усети лъжата, но запази любезното изражение на лицето си.

— Ти слиза ли до пушалнята? — попита.

— Да, но доста по-рано от началото на търсенето. Вече съобщих на детективите за това.

Младата жена си напомни да провери този факт и продължи:

— Къде за последен път видя Райън?

— На горната палуба — отвърна Катрин и махна някакво косъмче от кремавата си пола. — Беше пиян.

Стомахът на Ребека се сви, но направи опит да запази самообладание.

— Откъде знаеш, че е бил пиян?

— Хайде, стига, Ребека! Когато човек пие уиски след уиски, когато очите му се зачервяват, а езикът му надебелява, той положително е пиян, нали?

Не си спомняше Райън да е бил в подобно състояние. Защо единствено тя не беше забелязала тези толкова явни признаци? Или всички около нея лъжеха? Изправи се, заобиколи писалището и застана срещу Катрин.

— Знаеше ли, че Брандън е възложил на Райън да разследва миналото на Пол Уърлингтън?

— Да, знаех — отвърна тя, поемайки си остро дъх. — Бих те посъветвала да забравиш този факт, защото ако Уърлингтън разбере, всички ще си имаме неприятности.

Не обърна внимание на думите й и продължи да я притиска:

— Как мислиш, дали Райън не е открил нещо компрометиращо за Уърлингтън?

— Всичко е възможно. Защо питаш? Да не би Райън да е споменавал пред теб за Уърлингтън и своето разследване?

Ребека долови напрежението в гласа й и предпочете да не отговаря веднага.

— Ако Райън ти е казал нещо за Уърлингтън, аз трябва да зная какво е то! — повиши глас Катрин.

„Защо? — запита се младата жена. — Защо Катрин проявява такава нервност?“

— Не помня — изрече на глас. — Случиха се толкова неща. Опитвам се да ги подредя в главата си, но… Ние с Райън си споделяхме всички проблеми, разговаряхме много…

На устните й се появи усмивка. „Я да видим дали старата кобра ще се хване“ — рече си.

Настъпи продължително мълчание, Катрин изпитателно я оглеждаше. Ребека изчака, после тихо попита:

— Нима наистина вярваш, че Райън се е самоубил?

Другата жена се замисли, после поклати глава.

— Това е единственото логично обяснение, още повече, че е оставил и предсмъртно писмо.

„Защо всички обръщат такова внимание на една неподписана бележка?“ — запита се озадачено Ребека. Понечи да каже на Катрин, че очаква дете, но после реши да продължи с въпросите:

— Знаеш ли кой е намерил това тъй наречено „предсмъртно писмо“?

— Джон — отвърна другата жена.

Това беше новина.

— Защо точно той?

Катрин изви вежди, сякаш се удивляваше на глупавия въпрос.

— Вероятно, защото пръв е влязъл в кабинета му.

Ребека се изненада от отговора, тъй като от Райън знаеше, че Джон вечно закъснява и с това предизвиква гнева на Брандън.

Катрин погледна часовника си и стана.

— С удоволствие бих продължила този разговор, но трябва и да работя… — Отмести косата от очите си и добави: — Искаш ли да те изпратя до асансьора?

— Няма нужда — отвърна й и взе чантата си.

— Лека нощ тогава…

Младата жена тръгна по коридора, усещайки погледа на Катрин върху гърба си. Много добре. Нека тази вещица се чуди защо се е появила тук.

Идеята й хрумна в момента, в който излезе от асансьора и се отправи към изхода.

— Гюс?

— Кажете, госпожо Морланд.

— Опитвам се да възстановя събитията от нощта, в която почина съпругът ми — каза. — Мога ли да надникна в присъствената книга?

— Разбира се, госпожо — отвърна възрастният човек и я поведе към стаичката си.

Присъствената книга лежеше на бюрото, осветена от малка настолна лампа. Ребека бързо започна да я прелиства. Откри това, което търсеше.

— Ти ли беше дежурен в онази нощ?

Той сведе очи към мястото, на което беше поставила пръста си, после кимна.

— Да, госпожо. Това е моят подпис. Значи съм бил нощна смяна.

— Помниш ли кога се е разписал на влизане господин Евънс?

— Тук пише един и четиридесет и три през нощта. — Възрастният човек се замисли за миг, после кимна: — Да, спомням си… Беше наистина късно през нощта… По това време рядко идва някой.

— Помниш ли как беше облечен, как се държеше? — напрегнато попита Ребека.

— Чакайте да видим… — промърмори пазачът и потърка брадичката си. — Да, помня, че беше облечен в смокинг. Не беше особено любезен с мен, но той винаги си е такъв. За разлика от господин Тейлър и вашия съпруг. — Устните му се разтегнаха в усмивка: — Господин Тейлър е истински джентълмен. Винаги ме поздравява и се интересува от здравето на жена ми.

Тя се усмихна и с престорено безразличие попита:

— Господин Евънс даде ли някакво обяснение за появата си в този необичаен час?

— Не — почеса се по главата Гюс. — В подобни случаи обикновено казват, че са забравили някакви важни документи или пък се вълнуват от предстоящия процес. Но той не… Той не каза нито дума.

— В колко часа се разписа на излизане? — попита Ребека, плъзгайки показалец надолу по листа. — Не виждам никъде неговия подпис.

— Странно — наведе се над книгата Гюс.

— Има ли нещо необичайно в това? Искам да кажа — често ли се случва някой да не се разпише на излизане?

— Ами, може би… — неуверено промълви пазачът. — Но не и по време на моите дежурства. Аз винаги ги карам да се разписват. — Замисли се за момент, после рязко вдигна глава: — Чакайте, чакайте… Мисля, че не се е разписал, защото е слязъл обратно след седем сутринта. Тогава ми свършва дежурството — от единадесет вечерта до седем сутринта. Тъкмо си тръгвах… По това време вече не караме хората да се разписват, тъй като много адвокати се явяват на работа още в шест. Дори имаше един, който пристигаше в четири и половина, точен като часовник.

Ребека се усмихна на забележката му, после попита:

— Забеляза ли дали господин Евънс носи нещо със себе си?

— Май носеше една-две папки, но не съм сигурен.

— Ясно… Е, добре. Благодаря за помощта, Гюс. — Откъсна лист хартия от бележника на бюрото и надраска адреса и телефона си: — Моля те, позвъни ми, ако си спомниш още нещо.

— Разбира се — кимна старецът и прибра листа в джоба на униформата си.

Младата жена тръгна към изхода, после изведнъж спря и се обърна.

— И още нещо, Гюс… Ще ти бъда много благодарна, ако не споменаваш пред никого за този разговор. Поне дотогава, докато не убедя полицията да преснима присъствената книга.

— Както кажете, госпожо Морланд.

Тя си тръгна с чувството, че е открила нещо важно. Беше ясно, че Джон се е появил в кантората направо от яхтата и е останал тук през цялата нощ. Въпросът е защо…

 

 

Една минута след излизането й във фоайето се появи Катрин.

— Не ви видях да слизате с асансьора, госпожице Денисън — учудено я погледна Гюс.

— Слязох по стълбите, за да се раздвижа — поясни тя, после махна по посока на отдалечаващата се Ребека. — Какво искаше от теб госпожа Морланд?

— О, нищо — отвърна й. — Просто си побъбрихме…

— Аха…

— Тя е много мила млада дама — усмихна се мъжът, после поклати глава. — Жалко, че я сполетя такова нещастие.

— Наистина жалко — съгласи се Катрин, помълча, после добави: — Виж какво, Гюс… От днес нататък госпожа Морланд ще влиза в сградата само с моето лично разрешение. Ясно ли е?

— Както кажете, госпожице Денисън — погледна я с лека изненада пазачът. — Вие сте шефката.