Мими Лат
Опасно съдружие (3)

3

Останалата част от тази безкрайна нощ Ребека прекара в дома си, вкопчена в непоколебимата си вяра, че Райън ще бъде спасен. Затова, когато в осем сутринта се разнесоха силни удари на вратата на къщата им в Шърман Оук, тя хукна да отвори. Най-накрая някаква новина! Сърцето й щеше да изхвръкне.

— Беше ли потиснат съпругът ви напоследък, госпожо Морланд? — извика един от струпалите се на улицата репортери.

Изправена пред фотоапаратите и телевизионните камери, тя изпита дълбоко разочарование.

— Нямам какво да кажа, оставете ме на мира!

Затръшна вратата и гневно въздъхна. Навън май се бяха събрали представители на всички медии в щата: от „Лос Анджелис Таймс“ до „Хард Копи“!

— Не мога да повярвам! Тези типове си въобразяват, че ще разговарям с тях! — В очите й проблеснаха сълзи.

Думите й бяха отправени към Люси Валдес, която й правеше компания. Симпатичното й лице беше необичайно тъжно. Студентка-задочничка по право, тя бе получила разрешение от факултета да работи като асистент на Ребека в кантората. В кафявите й очи имаше дълбоко съчувствие, а пръстите й несъзнателно опипваха дългата тъмна коса, стегната на кок под червена барета.

— Няма да говоря с никого, преди да открият Райън! — заяви съпругата. — А после ще го оставя сам да обяснява в каква каша се е забъркал!

— Добра идея — съгласи се Люси.

Ребека отметна косата от очите си и въздъхна. Единственото нещо, което бе направила, след като се прибра у дома, беше да се преоблече в домашни дрехи. След това седна до телефона и не мръдна оттам.

— Противни копелета са тези репортери! — рече с треперещ глас. — Не могат да си представят какво изпитва човек, когато изчезне някой от близките му!

— Такива са — кимна с въздишка другата жена. — А ти изглеждаш много зле и мисля да ти приготвя нещо за хапване.

— Не, благодаря — промърмори тя.

Люси й хвърли неодобрителен поглед и се изправи.

— Ще се опитам да разкарам онези досадници!

— Няма да е зле…

„Без Люси съм загубена — помисли си. — Не само ми помага да се оправям с купищата дела в службата, но и сега…“ Рано сутринта я помоли да се свърже с майката на Райън във Флорида и с нейните родители в Питсбърг. Искаше да ги предупреди за случилото се, за да не се объркат от противоречивите репортажи по телевизията. Разбира се, всички те пожелаха незабавно да тръгнат за Калифорния и отново Люси беше тази, която осигури билетите с кредитната карта на Ребека.

Изправена до широките френски прозорци в хола на удобната къща в провинциален стил, младата жена се взираше към добре поддържаната градина. Влюби се в къщата в момента, в който я видя: бяла и сенчеста, с тухлени пътечки и широки саксии от теракота, които чакаха да бъдат засадени с цветя. С Райън я купиха преди две години и от тогава насам непрекъснато правеха разни подобрения. Сега почти всичко беше готово, беше им останала само грижата за „детската стая“.

Усети как отново я обзема паника.

— Катрин Денисън иска да те види — съобщи Люси, неусетно изправила се на вратата. — Тя не беше ли една от съдружничките на Райън?

Ребека кимна със свито сърце. Не искаше да говори с никого, а най-малкото пък с тази жена. Дори при нормални обстоятелства Катрин не беше лесна. От Райън бе чувала, че никой от колегите в кантората не искал да работи с нея. Тогава, убедена, че отново е свидетел на познатия до болка двоен стандарт, тя бе възразила, че ако ставаше въпрос за мъж, агресивното й поведение би се възприемало като положително качество… Но това беше мнението й, преди да се запознае с тази жена. А след като стори това, вече беше склонна да се съгласи с Райън.

— Страхувам се, че настоява — добави асистентката й с изразително вдигнати вежди.

— Кажи й, че… — Ребека млъкна, тъй като гостенката вече беше в помещението и вървеше към нея.

Катрин Денисън съзнаваше, че не е красива, и полагаше всички усилия да изглежда привлекателна. Внимателно положеният грим и правата руса коса прикриваха почти квадратната й челюст, а елегантните дрехи подчертаваха добре сложената й фигура.

— Някакви новини? — попита без заобикалки тя.

— Не — поклати глава Ребека и хвърли поглед към телефона на бялата дъбова масичка до себе си.

— Скоро ще има, бъди сигурна в това — проследи погледа й Катрин. — Междувременно ти трябва да се държиш, Ребека. Райън би очаквал да бъдеш твърда, нали? А и за никого от нас няма да е от полза, ако рухнеш.

Другата жена беше прекалено напрегната, за да скрие раздразнението си.

— Нямам никакво намерение да рухвам! — рязко отвърна тя. В съдебната зала одобряваше такова властно поведение (Катрин беше изключително амбициозен адвокат и не признаваше нищо друго, освен победата), но не го приемаше в собствения си дом, особено пък при тези обстоятелства.

Никога не се бе чувствала удобно в присъствието на Катрин. Това беше така, защото знаеше, че тази жена бе имала връзка с Райън. Той сам й го беше казал и от тогава насам тя непрекъснато се притесняваше от този факт, макар връзката между двамата да беше приключила далеч преди да се запознае със съпруга си.

— Все още не разбирам как е възможно да се случи подобно нещо — поклати глава Катрин. — Единствената информация по телевизията беше, че търсенето е възобновено. — Големите й кафяви очи се спряха върху лицето на Ребека: — Мога ли да направя нещо за теб?

— Не — отвърна тя, малко изненадана от въпроса. — Но все пак ти благодаря.

— Няма за какво. Брандън отбивал ли се е насам?

— Да. Снощи настоя да ме изпрати, за да не бъда сама. Отиде си, след като дойде Люси, някъде преди около час.

— О, така ли? — Катрин кой знае защо се разтревожи. — Е, добре… Мисля, че е време да тръгвам за кантората… — Почука по тапицерията на дивана и добави: — Ще ми дадеш ли куфарчето на Райън?

— Какво? — погледна я изненадана Ребека. Съдбата на съпруга й все още беше неизвестна, а тази жена вече мислеше за бизнес. — Сигурно се шегуваш!

— Не — учудено отвърна тя. — Нима казах нещо смешно?

Люси прегърна домакинята през кръста и каза:

— Ще се съгласите, че на Ребека в момента едва ли й е до вашите служебни проблеми.

— Разбира се, разбира се — енергично закима Катрин. — И точно затова си помислих, че… — Замълча, после погледна младата жена: — Извинете, не чух добре името ви…

— Люси Валдес. Аз съм юридически сътрудник на Ребека.

— Много добре, Люси. Ако бъдете любезна да донесете това куфарче, аз веднага си тръгвам.

— Какво толкова важно има в него? — направи крачка напред Ребека.

— Служебни документи, нищо повече — отвърна й Катрин с напрегната усмивка.

Ребека затвори очи. Струваше й се, че ако предаде куфарчето на Райън в ръцете на тази жена, значи е изгубила всякаква надежда — нещо, което никога нямаше да стори.

— Съжалявам — промълви и бавно поклати глава. — Не мога да направя това.

Въпреки изписаното нетърпение на лицето й Катрин внимателно изрече:

— Разбирам как се чувстваш. Не бих поискала това от теб, но днес имаме среща с важни клиенти, която няма как да отложим.

Съчувственият тон беше толкова необичаен за нея, че Ребека моментално застана нащрек и поклати глава.

— Наистина е така, Ребека — продължи тя, вече без да крие нетърпението си. — Тези документи ми трябват! За съжаление животът продължава, въпреки изчезването на съпруга ти!

— Зная. Но аз все още се надявам, че Райън скоро ще влезе през тази врата и ще даде обяснение за всичко, което се е случило. Съответно и сам ще се погрижи за съдържанието на куфарчето си.

— Държиш се като дете! — ледено процеди Катрин. — Ще видим тази работа!

После рязко се обърна и напусна къщата.

 

 

Детектив Нанси Соловски гледаше снимката на Райън Морланд, публикувана на първа страница на „Лос Анджелис Таймс“, под която се мъдреше заглавие: „Тайнственото изчезване на млад адвокат проваля предизборно парти на огромна яхта“. „Надявам се да го открият“, помисли си тя, докато разтриваше схванатия си врат. После вдигна слушалката и набра домашния си номер.

— Карла, аз съм… Децата станаха ли?

— Разбира се — отвърна жизнерадостен глас. — Поли се облича, а Тимъти вече довършва домашното си.

Щом се увери, че всичко с децата е наред, тя остави слушалката и отново насочи вниманието си към материала за Морланд.

— Нанси?

Вдигна глава и видя Уолтърс, който й подаваше картонена чашка кафе.

— Благодаря.

Отмести вестника, за да намери място за кафето.

— Какво четеш?

— Статия за Морланд. Пишат, че ако Брандън Тейлър спечели изборите, той със сигурност щял да вземе и Райън Морланд във Вашингтон.

— Е, сега ще се наложи да замине и без него.

Без да обръща внимание на горчивата нотка в забележката на колегата си, Нанси отбеляза:

— При толкова мащабни издирвателни действия би трябвало вече да са го открили.

— Забравяш, че издирването се провеждаше през нощта, а той е бил облечен в черно сако. Жалко, че не е бил с бяло — това би облекчило работата на екипите.

— Все още се надявам, че е доплувал до брега — промълви тя, мислейки си за младата жена на адвоката.

— Едва ли — поклати глава Уолтърс. — Малко хора могат да преплуват километър и половина без спасителна жилетка в тази студена вода. А Морланд е бил с доста концентриран алкохол в стомаха си. Може би си е ударил главата при падането, може би е изгубил ориентация… Личното ми мнение е, че тук става въпрос за самоубийство.

— Значи мислиш, че той просто е скочил, така ли?

— Това е едната вероятност. А другата е да е стигнал до палубата за плуване и оттам да е напуснал яхтата. Тази вероятност ми се струва по-достоверна, тъй като междинната врата е била отворена.

— Ами ако е инцидент? Как ще разсъждаваш при подобна възможност? Човек не пада толкова лесно зад борда, нали?

— Не — призна партньорът й. — Ако говорим за инцидент, трябва да допуснем вероятността, че по неизвестни причини Морланд се е озовал на палубата за плуване, откъдето се е подхлъзнал и е паднал във водата.

Соловски се замисли, после бавно поклати глава.

— Не виждам защо ще излиза на палубата, ако някой нарочно не го е насочил натам.

Телефонът иззвъня.

— Да — вдигна слушалката Уолтърс. — Разбира се, веднага тръгваме. Благодаря, че се обадихте. — Затвори и се обърна към партньорката си: — Имаме улика, да вървим!

 

 

Джон Евънс нервно крачеше напред-назад из кабинета си. Беше висок около метър и осемдесет, слаб и жилав. Вечно разрошената му пясъчноруса коса обрамчваше не чак толкова несимпатичното му лице. Хората го намираха за отблъскващ главно поради близко разположените яркосини очи, които му придаваха вид на дребен мошеник.

Къде още се бавеше вуйчо му, питаше се той. Обикновено Брандън Тейлър пристигаше в кантората пръв, понякога дори в шест сутринта. А сега минаваше девет, но от него нямаше и следа.

Хвърли поглед към вестника, разтворен върху бюрото. От първа страница го гледаше снимката на Морланд. Изчезването му вдигна голям шум, покрай него се споменаваше и кантората, при това с добро. Замисли се за събитията от отминалата нощ. Яхтата се бави цяла вечност, преди да се прибере обратно в пристанището. Дали пък вуйчо му не се е успал? Не, това не му бе присъщо.

Огледа се. Все още не беше преглътнал факта, че му дадоха най-скромния кабинет. Спомни си вълнението си преди пет години, когато Брандън най-сетне направи дългоочаквания жест и го взе на работа в престижната си юридическа кантора. Но това вълнение го напусна само два часа по-късно, когато разбра, че освен Катрин (която познаваше) във фирмата има още един партньор, който се ползва с доверието на Брандън. Фактът, че вуйчо му предпочита Райън пред него, го накара да се почувства унизен в очите на останалите служители. За миг го обзе познатото чувство на завист и гняв.

Ненавиждаше миговете, в които Брандън хвалеше Райън, наричайки го финансов и юридически гений, като с това напомняше на всички, че младшият партньор има две висши образования. Много важно! Но вуйчо му открай време се впечатляваше от титли и дипломи. Според Джон беше пълна глупост да назначаваш за свои служители само юристи, които са се дипломирали сред първите десет по успех на випуска, или пък имат публикации в „Юридически преглед“. Тези неща обикновено нямат нищо общо с практическата работа и Джон отлично го знаеше.

Истината беше проста: ако някой желае да практикува право в щата Калифорния, той задължително трябва да е издържал изпита пред адвокатската колегия. Не се ли издържи този изпит, няма практика. А фактът, че самият Джон бе завършил един от второстепенните юридически факултети, при това с доста усилия, нямаше абсолютно никакво значение. Защото той притежаваше членска карта на адвокатската колегия в Калифорния и знаеше, че е добър адвокат, не по-зле подготвен от Райън. А сега, когато русокосият любимец на Брандън изчезна, вуйчото може би най-сетне ще разбере, че племенникът му е отличен юрист.

Телефонът иззвъня. Обаждаше се портиерът на подземния гараж да му съобщи, че Брандън е взел асансьора. Джон опипа вратовръзката си и облече сакото. После излезе, прекоси коридора и отвори вратата на огромния ъглов кабинет, който заемаше вуйчо му.

Тук винаги го обземаше страхопочитание. Стените бяха заети от масивни букови лавици, претъпкани с луксозни юридически издания, кожените мебели внушаваха солидност. Основател на кантората, Брандън я управляваше с желязна ръка. Но ако се осъществяха амбициите му за Сената, този кабинет щеше да се освободи… Нещо, за което Джон отдавна мечтаеше.

Започна да говори в момента, в който възрастният мъж се появи от вътрешната врата, която водеше директно към асансьорите.

— Къде се губиш? Тревожех се за теб! От часове звъня на домашния ти телефон!

— Бях при Ребека Морланд — отвърна Брандън и уморено приглади косата си.

Младият мъж се прокле, че не се е сетил по-рано.

— Как е тя?

— Много съм впечатлен от твърдостта й…

— Нещо ново?

— Търсенето е възобновено на разсъмване.

— Много добре. Но ти изглеждаш доста уморен и май трябва да си починеш.

— Уморен съм — призна той. — Но Ребека отказа да си легне и аз останах с нея.

— Защо не се прибереш у дома, вуйчо Брандън? — попита съчувствено Джон. Много добре знаеше, че той предпочита да го наричат просто Брандън, но умишлено наблягаше на това обръщение, за да подчертае роднинската им връзка. — Аз ще се погрижа за неотложните дела.

— Нищо ми няма. Я казвай за какво си дошъл…

— Виж това. — Подаде му лист хартия. С удоволствие забеляза как лицето на вуйчо му пребледнява. Знаеше какво пише на листа, но въпреки това се наведе над рамото му и го прочете отново: „Отдавна обмислям това. Никой не може да ме накара да променя решението си.“

— Къде откри този лист? — остро го погледна Брандън.

— Върху бюрото на Райън.

— Ясно — кимна по-възрастният мъж и очите му отново се спряха на текста.

— Трябва да го покажем на полицията — подхвърли Джон.

— Не! — отсече Брандън, после пое дълбоко дъх и вече по-спокойно добави: — Искам да кажа, че няма защо да бързаме.

— Какво имаш предвид? — стреснато го погледна племенникът. Вуйчо му рядко говореше с такъв неуверен тон.

— Имам предвид евентуалните отрицателни последици за кантората, за предизборната ми кампания, за всички нас — отвърна и стовари юмрук върху масата.

— Какви последици? С какво може да ни навреди шантавото решение на Райън да сложи край на живота си?

— Помисли добре, Джон! Вестникарската шумотевица може да излезе от контрол и всеки от опонентите ми ще получи шанса да извърта историята както си поиска. Знаеш ли как може да бъде интерпретирано самоубийството на ръководителя на предизборния ми екип? — Брандън рязко седна и затвори очи, столът проскърца под тежестта на тялото му. — Това може да се превърне в кошмар!

Джон закрачи напред-назад, замислено свел глава.

— Да не би да намекваш, че трябва да унищожим бележката? — попита най-сетне.

— Нищо подобно. И престани с тези разходки, защото ме разсейваш. Искам да кажа, че може би е рано да я показваме на когото и да било.

— Но когато открият трупа му, ще започне разследване — погледна го младият мъж. — Вероятно разбираш, че предложението ти може да се тълкува като възпрепятстване на правосъдието.

— Я не се прави на много умен, Джон! — почервеня от гняв Брандън. — Добре знаеш, че не правя такова предложение! И мога да те уверя, че съответните власти бързо ще открият дали Райън се е самоубил, или всичко е един нещастен инцидент. Искам да кажа, че за всички нас ще е по-добре, ако това наистина е инцидент. А и защо трябва да измъчваме допълнително Ребека?

Джон не издържа на пронизителния му поглед и отмести очи.

— А не смяташ ли, че за нея е по-добре да знае истината?

— За нея ще е достатъчно трудно да приеме смъртта на мъжа си — прогърмя Брандън, после се овладя и бързо добави: — Ако е мъртъв, разбира се…

Младият мъж пое дълбоко дъх. Това, което възнамеряваше да каже, неминуемо щеше да предизвика гневното избухване на вуйчо му.

— Страхувам се, че нямаме избор — промърмори.

— Защо? — остро го погледна Брандън.

— Защото вече позвъних в полицията и им съобщих какво съм намерил. Те всеки момент ще дойдат.