Мими Лат
Опасно съдружие (18)

18

Детектив Уолтърс спря колата си край една запустяла сграда в промишления район на Лос Анджелис и слезе. Минута-две по-късно се качи на задната седалка на сив седан без отличителни знаци, който изскочи иззад ъгъла и спря пред него. Общинският шериф Роланд Куентин тромаво отмести едрото си тяло да му направи място.

— Здрасти, Уолтърс — поздрави той. — Хубаво време, а?

— Наистина е хубаво, шерифе — с леко притеснение отвърна детективът.

Куентин беше известен с избухливия си нрав и той не можеше да усети настроението му в момента. Но, общо взето, двамата се разбираха добре.

Едрият мъж протегна ръка и потупа рамото на човека зад волана.

— Я се поразходи за десетина минути…

Помощник-шерифът слезе и се отдалечи.

— Снощи ме посети един приятел — започна Куентин. — Обещах да му дам последната информация относно следствието „Морланд“.

— Следствието върви добре — увери го Уолтърс. — Досега щях да съм го приключил, но госпожа Морланд продължава да захранва медиите с налудничавите си теории.

— Хубаво — промърмори шерифът. — Нося ти някои сведения, които ще ти помогнат да го приключиш веднага.

— Какви сведения? — с надежда го изгледа той. Отдавна му беше дошло до гуша от това разследване, а и Соловски го изнервяше.

— Твоето адвокатче Морланд, изглежда, е бъркало в буркана с меда на юридическата фирма „Тейлър“ — ухили се победоносно Куентин.

— Без майтап? — изненадано подсвирна Уолтърс.

— Няма майтап — тежко кимна шефът му. — Сведенията ми са абсолютно достоверни!

— Но нали Морланд е бил съдружник? — озадачено го изгледа детективът.

— Аха — кимна дебелият.

— От което следва, че ако беше жив, ние нямаше да се забъркваме, нали? Финансовите проблеми между партньорите се решават от гражданския съд.

— Така е. Но в случая може би щеше да се стигне до наша намеса, тъй като Морланд не е бил партньор през цялото време на присвояването… Ако го бяхме спипали да краде служебни пари като обикновен служител, положително щяхме да му предявим обвинение. Но това няма значение… Важното е, че вече разполагаме с мотив за самоубийството.

Уолтърс замислено потърка брадичката си.

— Но защо от фирмата съобщават за това чак сега?

— Може би защото доскоро не са били сигурни. Доколкото съм осведомен, имали са проблеми с приходите. Решили да си направят пълна ревизия и тогава открили, че липсват стотици хиляди долари…

— Това са големи пари! — отново подсвирна Уолтърс.

— Големи са.

— Но защо човек като него трябва да краде? Мисля, че адвокати с неговото положение печелят много!

— Това не ни интересува — сви рамене Куентин. — Важното е, че имаме мотив, който е принудил копелето да скочи в морето. Морланд краде от фирмата, усеща, че ще го пипнат, и избира най-лесния начин… Точка по въпроса!

— Ясно — отново потърка брадичката си Уолтърс. — А жена му знае ли за какво става въпрос?

— Съобщили са й веднага след смъртта му.

— Охо! — Възбудено светнаха очите на детектива. — Искам да видя физиономията на Соловски, като чуе това!

— Твоята партньорка още ли се съмнява? — обезпокои се шерифът.

— За известно време имах такова чувство — избягна прекия отговор Уолтърс.

— Жени — поклати глава Куентин. — Скръцни й със зъби, ако трябва… Но от теб искам веднага да приключиш с това следствие!

— Не очаквам повече проблеми с нея. Особено след тази нова информация…

— Дано е така — присви очи Куентин. — Тази жена нещо не ми харесва…

— Ще се оправя — обеща Уолтърс.

— Имай предвид, че ако Морланд се обърне към пресата, картинката може да изглежда и по-различно — предупреди го шефът му.

— По какъв начин?

— След телевизионното изявление на Брандън Тейлър никой няма да се учуди, ако нещо й се случи — показа острите си зъби шерифът. — Исках да кажа, че една психически нестабилна жена, която не приема смъртта на съпруга си, може да направи куп щуротии… — Очите му не се откъсваха от лицето на Уолтърс.

— Ясно — кимна той. — А на нас ще ни трябва някой умник, който да го поднесе по подходящ начин на медиите…

— Ти разбираш колко е ценна тази информация, нали?

— Ще свърши работа. С твое позволение ще уредя нещата и медиите ще получат каквото им е нужно. А няколко дни по-късно ще обявя и официалното ни заключение — Райън Морланд е извършил самоубийство.

— Добре си ме разбрал — кимна с усмивка Куентин.

Няколко минути по-късно шефът му потегли. Уолтърс гледаше след колата му и си мислеше, че наистина му е дошло до гуша от тази бъркотия около смъртта на Морланд. На всичкото отгоре Соловски отказваше да се вслуша в предупрежденията му. Ако не беше вдовица на Ранди, отдавна нямаше да носи униформа. Той се беше чувствал длъжен да й помогне, но вече край — престъпи ли чертата още веднъж, никой не може да я спаси.

 

 

Щом вдигна глава и видя Пол Уърлингтън над себе си, Ребека едва не падна по спираловидната стълба, по която току-що се беше изкачила.

— Какво си въобразявате, че вършите? — изсъска той и заплашително се наведе над нея.

С разтуптяно сърце тя се опита да намери най-невинния отговор:

— Исках да огледам яхтата ви още веднъж. Едва ли ще разберете, но именно тук видях мъжа си за последен път. — Брадичката й решително се вирна нагоре. — Бихте ме разбрали само ако имате представа какво е да загубиш любим човек.

Тези думи очевидно го хванаха неподготвен. Присвил очи, Уърлингтън се извърна към моряка, който я беше посрещнал, и процеди:

— Не каза ли, че тази жена ви е задавала странни въпроси?

Уплашеният човек кимна.

Ребека разбра, че хората от екипажа са предпочели да повикат шефа си.

— Не зная защо толкова се тревожите — с равен глас изрече тя. — Вече ви казах, че желанието ми беше да видя яхтата още веднъж и да попитам моряците, дали са забелязали нещо необичайно. Какво толкова е станало?

— Не мога да бъда любезен с хора, които нахлуват в частната ми собственост! — отвърна с хладен блясък в очите Уърлингтън. — Бих могъл да извикам и полицията!

— Доколкото си спомням, съответният параграф от закона е в сила само тогава, когато това става без разрешение — отвърна тя. — А аз поисках разрешение и го получих.

— Не желая да обсъждам тънкостите на закона с вас! — гневно повиши глас той. — Само ще ви предупредя, че работя с община Ориндж Каунти от много години и мога да се обзаложа на кого от двама ни ще повярват!

„Толкова е заслепен от могъществото си, че не се колебае да ме заплашва с връзките си със силите на реда“ — съобрази Ребека. За нея беше ясно, че Уърлингтън не би бил толкова разярен от присъствието й на яхтата му, ако нямаше какво да крие.

— Добре, можете да повикате лакеите си! — гневно вдигна глава тя. — А аз изгарям от нетърпение да видя заглавията в утрешната преса. Например това, за което се сещам в момента: ВДОВИЦАТА НА ЧОВЕК, УДАВИЛ СЕ СЛЕД ПАДАНЕ ОТ ЯХТАТА НА УЪРЛИНГТЪН, Е ХВЪРЛЕНА В ЗАТВОРА, ЗАЩОТО ПОЖЕЛАЛА ДА ВИДИ ЛОБНОТО МЯСТО НА СЪПРУГА СИ! — На устните й се появи подигравателна усмивка. — Какво ще кажете? Добра реклама за човек, който прави политическа кариера, нали? — Сложи ръце на кръста си и предизвикателно добави: — Хайде, какво чакате? Викайте копоите!

В очите на Уърлингтън се появи налудничав блясък и тя за момент си помисли, че ще я удари.

— И ти си инат като мъжа си! — изръмжа той. После се сепна, но вече беше късно.

Най-сетне бе успяла да го извади от равновесие.

— Значи признавате, че сте имали разногласия с Райън, така ли? — присви очи тя.

— Не съм казал нищо подобно! Забележката ми се базираше само на това, което съм чувал от други хора. — Обърна се, пристъпи към парапета и надникна надолу. — Това ли е лодката, с която дойде тази жена?

— Да, сър — отвърна младият моряк и хвърли кратък извинителен поглед към Ребека.

Тя му кимна.

Уърлингтън демонстративно дръпна ръкав, втренчи поглед в тежкия си златен ролекс и мрачно заяви:

— Давам ви една минута да напуснете собствеността ми!

— Веднага след като ви кажа какво мисля — гневно отвърна Ребека. — Не бях сигурна в подозренията си преди този несдържан изблик от ваша страна, но сега вече съм убедена, че наистина сте имали спор със съпруга ми. Спор за нещо важно, което ви е засягало лично. Какво беше то?

— Говорите глупости — ледено процеди той. — Нямам какво да крия.

— Не забравяйте, че след като Райън е открил нещо за вас, аз също мога да го сторя — хладно му се усмихна тя, после се обърна и започна да слиза по стълбата. Не след дълго излезе на кея и пое протегнатата ръка на Дърк, който я чакаше в лодката.

 

 

Седнала зад бюрото си в управлението, Соловски слушаше с удивление това, което Уолтърс й съобщи.

— Значи партньорите са открили кражбата и Ребека Морланд е била надлежно уведомена, така ли? — недоверчиво попита тя.

— Точно така — кимна с доволна усмивка Уолтърс. — Току-що приключих разговорите. Държах да чуя и тримата — Тейлър, Денисън и Евънс. Всички те официално потвърдиха, че злоупотребите са били дело на Райън Морланд.

Соловски отчаяно търсеше нещо, за което да се залови.

— Кой пръв ти каза това?

— Научих го от свой източник — сви рамене партньорът й.

Тя озадачено го изгледа. Този човек често й сервираше важна информация, получена бог знае откъде. Какви бяха тези тайнствени източници?

— Не разбирам защо госпожа Морланд не ми е казала нищо — промърмори.

— Защото е проклета лъжкиня, ето защо! Тази жена те направи на глупачка, Соловски! Ще разбереш това в момента, в който се отърсиш от шибаното си съчувствие към вдовицата!

Телефонът иззвъня и Уолтърс вдигна слушалката. Соловски бавно се облегна назад и със свита душа се опита да открие смисъла на всичко това. Когато Ребека Морланд я помоли за помощ, тя беше убедена, че тази жена разкрива душата си пред нея, че й е разказала всичко. Повярва й, защото прекрасно знаеше какво е да изгубиш съпруг. Нима наистина се е оставила да бъде заблудена, както твърди Уолтърс? Нима Ребека Морланд се опитва да я използва?

Той остави слушалката и ехидно подхвърли:

— Чакам да чуя какво ще кажеш за любимата си госпожа Морланд!

Чувствайки се предадена и унизена, тя избягваше погледа му. Ужаси се при мисълта, че е рискувала прехраната си заради една жена, която умишлено злоупотребява с доверието й. Почувства се виновна, като си представи на какви страдания бе готова да изложи децата си.

„Тук е прекалено топло — рече си объркано тя. — Трябва да обмисля някъде другаде създалата се ситуация.“ Грабна чантата си, промърмори за някакъв час при педиатъра и решително тръгна към вратата.

— Ще ти се обадя по-късно — подхвърли през рамо.

 

 

Ребека постепенно се успокои. Вече беше сигурна, че Уърлингтън знае нещо за смъртта на мъжа й. За миг й хрумна да отиде право в шерифската служба на Марина дел Рей, но после веднага се запита какво може да докаже. Отказът на собственика да разпита екипажа на яхтата му съвсем не означаваше съучастие в убийството на Райън.

„Продължавай да разследваш това, с което разполагаш — напомни си тя. — Търси нещо общо между хората, които очевидно не казват истината. Глория спомена, че бившата съпруга на Джон Евънс живее в Коста Меса — на две крачки оттук. Защо не опитам да поговоря с нея?“

Набра номера на информацията в Ориндж Каунти и бързо получи адреса на Синди Евънс. Коста Меса беше малко градче навътре в сушата, на няколко километра от Нюпорт Бийч. За разлика от богаташите, които обитаваха крайбрежната ивица, там живееха предимно хора от средна ръка.

Петнадесет минути по-късно спря пред жилищен комплекс на една тиха и малко занемарена уличка. Блоковете не се охраняваха и тя пое между два от тях — еднакви като близнаци, боядисани в зелен цвят.

Натисна звънеца на един апартамент в блок номер 8 и вратата със скърцане се отвори. На прага се появи слаба млада жена с кестенява коса, вързана на хлабава конска опашка.

— Вие ли сте Синди Евънс, бившата съпруга на Джон? — попита Ребека.

— И какво, ако съм? — Жената предизвикателно сложи ръце на кръста си.

— Мъжът ми Райън Морланд беше негов партньор. Може ли да поговорим? Важно е…

— Ами… Добре… — Жената откачи веригата на вратата.

Ребека влезе в смайващо тясното апартаментче. В един от ъглите имаше диван, срещу него вдигаше шум включен телевизор. Помещението представляваше комбинация между дневна и трапезария — нещо често срещано в калифорнийските жилищни блокове.

— Съжалявам за съпруга ви — промълви домакинята, която очевидно се чувстваше неудобно и не знаеше какво да каже.

— Благодаря — сдържано кимна посетителката.

— Седнете ей тук, на дивана — рече Синди, после забързано събра няколкото разтворени книги и ги пусна на пода. — Уча за медицинска сестра и тъкмо се опитвах да си подготвя домашното — поясни.

— Колко сте млада! — прошепна Ребека. Трудно можеше да си представи това момиче като съпруга на Джон Евънс. — Очаквах да сте по-възрастна…

— О! — леко се изчерви Синди и докосна скулите си. — С грим изглеждам по-възрастна… — Придърпа един стол от кухненската маса и се настани насреща й.

С известно неудобство Ребека промълви:

— Синди, дойдох при вас за помощ…

— За помощ ли? — сбърчи вежди младата жена. — Госпожо, Джон ми дължи един куп пари! Мисля, че аз имам нужда от помощ!

Стресната от това гневно избухване, тя внимателно я изгледа.

— Колко ви дължи Джон?

— Повече от петдесет бона!

— Петдесет хиляди долара?! — изненадано я погледна Ребека.

— Точно така.

— Но това са много пари!

— По време на брака ни имахме една къщичка, която той продаде и прибра чека за цялата сума — поясни жената, въздъхна и унило добави: — Дължи ми половината от нея и издръжка за две години… Работих като луда, за да го издържам, докато завърши право. Ако ми беше дал поне тези пари, сега нямаше да живея в подобна дупка! — Скочи на крака и нервно започна да подрежда вещите по масата, сякаш това щеше да промени нещата.

— Нима не ви изпраща никакви пари? — учудено попита Ребека, питайки се за какво, по дяволите, харчи парите си тоя тип.

— Отдавна не го е правил — кимна отчаяно Синди. — Все ме залъгва, че скоро нещата му щели да потръгнат и щял да вземе големи премии… — В сините й очи имаше отчаяние: — Вие случайно не знаете ли нещо по този въпрос?

— Не, съжалявам.

— По дяволите! — гневно възкликна Синди. — Значи пак е затънал, копелето му с копеле!

— Какво искате да кажете? — попита я със свито сърце.

— Хазарт.

— Какво?!

— Това му е проблемът на Джон — поясни момичето. — Заради него и се разведохме.

— Не знаех, че Джон обича хазарта.

— Повече от всичко на света — въздъхна бившата му съпруга и се сви на стола си. — Напуснах го, защото непрекъснато обещаваше да престане, но нямаше сили да го стори. Дължахме пари на всички. След развода бях принудена да се обърна към съда и да обявя несъстоятелност.

— Много съжалявам — объркано промълви Ребека. Беше безкрайно изненадана от това, което научи. После се сети нещо и рязко вдигна глава: — А вуйчо му знаеше ли?

— Да — кимна момичето. — Затова го взе във фирмата си. Джон твърдеше, че ако има добре платена работа, ще зареже комара и ще изплати дълговете си.

— Поне опита ли се да го направи?

— Мисля, че да, поне в началото. Но от свои познати в „Анонимни комарджии“ съм чувала, че човек много трудно се отказва от този порок.

— Познавате ли Брандън Тейлър, вуйчото на Джон?

— Лично не, но Джон непрекъснато говореше за него. Съвсем наскоро ми се похвали, че щял да поеме всичките дела и правомощия на вуйчо си, тъй като той ставал сенатор във Вашингтон. Затова да съм имала още малко търпение…

„Дали Катрин знае за плановете на Джон?“ — запита се Ребека и се обърна към жената:

— Имате ли представа за другите дългове на Джон, освен вашите петдесет хиляди?

— Не — поклати глава момичето. — Но положително са стотици хиляди. Когато играе комар, изобщо не знае какво прави… Винаги е сигурен, че големият удар го чака зад ъгъла.

Ребека усети как пулсът й се ускорява. Беше почти сигурна, че е открила кой е задигнал парите от кантората на Брандън.

— Какво друго ви каза за фирмата Джон?

— Ами… Обича да се хвали с големите си клиенти, вероятно защото иска да ме накара да съжалявам… Но прави това рядко, обикновено се оплаква, че го товарят с много работа… — Погледна с надежда Ребека. — Мислите ли, че можете да ми помогнете да получа малко пари? Напоследък съвсем съм го закъсала.

— За съжаление аз също имам доста проблеми — поклати глава тя. — Не само с Джон и Брандън Тейлър, но и с третата им съдружничка — Катрин Денисън.

— Джон ми е говорил за нея — отвърна с разбиране Синди. — Според неговата терминология била страхотна мръсница!

На това Ребека нямаше какво да каже и предпочете да зададе следващия си въпрос:

— А споменавал ли ви е за мъжа ми?

Синди се поколеба, сведе очи и кимна с глава.

— Да. Наричаше го „задник“.

Изненадано я погледна. Никога досега не беше чувала подобно определение за Райън.

— Друго? — попита.

— Няма друго, все такива неща…

Ребека направи опит да се съсредоточи върху причините, които я бяха довели тук.

— Джон споменавал ли е пред вас имената на Пол Уърлингтън и Максуел Холмс?

— Не — отвърна след кратък размисъл тя. — Мисля, че не…

Очевидно това беше всичко, което можеше да научи от младата жена. Бръкна в чантата си, намери една визитка и написа номера на домашния си телефон на гърба.

— Благодаря за времето, което ми отделихте, Синди. — Изправи се и й подаде картичката. — Моля ви, обадете ми се, ако си спомните още нещо.

— Добре — кимна с въздишка тя. В очите й имаше сълзи. — Не можете ли да направите нещо, за да си получа парите? Наистина не издържам повече!

— Ще се опитам. Но не съм сигурна, че Джон ще ме послуша.

— Все пак опитайте! — проплака Синди. — Всеки момент ще пристигне сметката за обучението ми, а аз нямам нито цент!

Ребека се поколеба, после попита:

— И още нещо… Нервен ли беше Джон? Често ли избухваше?

— Разбира се — кимна Синди. — Кой мъж не побеснява?

— А посягал ли ви е? — Следеше внимателно реакциите на другата жена.

Тя сведе поглед към краката си и леко сви рамене.

— Не искам да говоря за това…

„Дали човек, който бие жена си, е способен на хладнокръвно убийство? — трескаво се запита Ребека. — Статистически погледнато — сигурно…“

— Да сте го чули да се заканва на някого? — попита.

— Всеки побеснява… — колебливо отвърна младата жена.

— Заканвал ли се е пред вас да убие мъжа ми? — тихо попита Ребека, без да откъсва поглед от очите й.

Синди объркано мълчеше.

— Искам да разбера дали Джон е споменавал, че иска… мъжът ми да престане да се пречка на пътя му — добави.

— Веднъж каза, че много иска да се отърве от мъжа ви и от Катрин Денисън — колебливо отвърна тя. — Фирмата в крайна сметка е на вуйчо му и той изпитваше опасения, че господин Морланд и Катрин се опитват да го изтласкат на втора линия… Можете да си представите как се е чувствал, нали?

Ребека не отговори, а само въздъхна и сви рамене.

— Добре, още веднъж ви благодаря.

Как ли ще се почувства Катрин, когато разбере, че е следващата жертва в списъка на Джон, запита се тя. Този тип умишлено подчерта пред нея, че Катрин е била изключително вбесена от Райън. Сигурно по този начин е искал да отклони вниманието й от себе си. Ако това е вярно, цялата му история за отношенията между Катрин и Райън може да се окаже лъжа… Усети как започва да мисли за Катрин по малко по-различен начин, но заедно с това нарастваше увереността й, че Джон е замесен в убийството на съпруга й.